Искам да насоча вниманието на днешните киномани към актьора, без когото ми е трудно да си представя киното на 60-те и 70-те години на миналия век. Филмите с негово участие от този период – „Сладък живот”, „Нощта”, „Осем и половина”, „Лиза” и „Голямото плюскане” са за мен сред върховете на седмото изкуство и едва ли някога ще бъдат надминати.
Марчело Мастрояни е роден на днешната дата (28 септември) преди 86 години.
Роден е на 28 септември1924 г. във Фонтана Лири (обл. Фразиноне), недалече от Неапол, в семейство на дърводелец. Завършва техническо училище, след което работи като чертожник и строител. По време на войната постъпва в Римския университет във факултета по строителство. Сериозното му увлечение по театъра го отвежда най напред в трупата на университетския театрален център, а впоследствие и в тази на режисьора Лукино Висконти.
Първата му поява на екрана е във филма „Марионетката” (1939), но в истински киноактьор се превръща в края на 40-те години, когато започва да се снима по-често в различни филми под режисурата на значителни режисьори като Лучано Емер (Париж винаги е Париж, 1950), Момичетата от площад Испания, 1952); Марио Моничели (Кучешки живот, 1950); Марио Камерини (Неделен герой,1952) и др. М. Камерини. В тези години неговите персонажи са най-често скромни и честни младежи – селяни, работници, таксиметвори шофьори, идеални партньори за обикновени момичета от народа. Но след средата на 50-те години на миналия век в маниера на неговата игра се засилват ироничните нотки (Двуженец1955; Лекар и знахар, 1957 и др.).
В „Бели нощи” (1957, реж. Лукино Висконти), в партньорство с Жан Маре и Мария Шел, Мастрояни за пръв път създава изтънчен романтичен образ, който изобщо не прилича на предишните му простовати герои.
Периодът на творческия разцвет и световна известност започва от 1960-та година, когато Федерико Фелини го снима в главната роля от своята легендарна творба „Сладък живот” (La dolce vita). Именно в образа на журналиста Марчело Рубини се появяват за пръв път характерните за по-късния Мастрояни черти на „антигероя” на италианското и европейското авторско кино на 60-те години, който е умен и циничен хедонист, обаятелен и равнодушен Казанова.
Много скоро галерията от образи на психологически-изтънчени и вътрешно-противоречиви интелектуалци ще бъде попълнена с роли във филми като „Нощта” (La notte, 1960, реж. М. Антониони) и особено от шедьовъра на Фелини „81/2”(1963).
Марчело Мастрояни в кадър от знаменития филм на Фелини „Осем и половина“.
Междувременно Марчело има огромен успех и с участието си във фарсово- ексцентрични комедии – „Развод по-италиански” (1961), Вчера, днес, утре” (1963), Брак по италиански (1964), Казанова-70 (1964).
Върхът в еволюцията на неговия екранен антигерой е достигнат с превъплъщението му в образа на Мерсие от „Чужденецът” (Lo straniero, 1967), екранизация по романа на Албер Камю, осъществена от Лукино Висконти.
Началото на 70-те години е ознаменувано с разцвет на италианското ”политическо кино”, но Мастрояни предпочита да се снима в преливащите от черен хумор и сарказъм кинопритчи на Марко Ферери (L“uomo dai cinque palloni – 1970; La cagna – 1972; Голямото плюскане – 1973); Не докосвайте бялата жена – 1974; Сбогом, самецо -1978).
Марчело Мастрояни в кадър от „Голямото плюскане“ (1973).
Във филма на братя Тавиани „Алонзанфан” (Allonsanfan, 1974) за пръв път се превъплъщава в образа на антигерой от времето на френската ревюлюция – революционер-предател, а в „Един особен ден” (реж. Еторе Скола, 1977) разкрива драмата на социалния аутсайдер по времето на Мусолини.
Пак във филм на Скола („Сплендор”, 1988), който е най-страстното обяснение в любов към киното, което съм виждал на екрана, пресъздава един от най-светлите си образи. Неговият герой е управител на киносалон, страстен киноман, който е принуден заради намалената посещаемост да се раздели с любимата професия, припомняйки си с носталгия славните времена, когато хората са изпълвали залата, за да гледат истинско кино.
За разлика от много други италиански звезди и партньори на Мастрояни (преди всичко София Лорен), 80-те години също му носят немалко творчески успехи. Във филмите на Фелини (Градът на жените – 1980; Джинджър и Фред – 1985; Интервю – 1987), както и в „Новия свят” на Еторе Скола, Мастрояни виртуозно прокарва темата на уморен от живота ценител на земните наслади. Сходна на тази линия е и ролята му във филма на Никита Михалков „Очи чорние” (1986), която му носи награда от кинофестивала в Кан.
През 90-те години Марчело Мастрояни преминава към изпълнението на характерни роли на възрастни герои, като особено сполучливи са превъплъщенията му във филми, като „Всичко е наред” (Stanno tutti bene, 1990) на Дж. Торнаторе, „Плахата стъпка на щъркела” (1991), „Прет-а-порте” (1994) на Робърт Олтман.
Мастрояни е бил номиниран три пъти за „Оскар” за изпълнението на главни роли във филмите „Развод по италиански” (1961), «Един особен ден» (1977) и «Очи чорние» (1987).
Eдна от най-продължителните и страстни връзки на Марчело е тази с Катрин Деньов.
Марчело Мастрояни е бил официално женен за италианската актриса Флора Карабела, от която има една дъщеря – Барбара. Но последните 20 години от живота си прекарва с французойката А. М. Тато. Наричан е „латинският любовник”, заради многобройните му любовни афери. Имал е продължителни връзки с актрисите Фей Данауей, Урсула Андрес и Катрин Деньов, от която има дъщеря Киара, която днес е също известна киноактриса. Дори през 1996 г. баща и дъщеря се появяват заедно на екрана във филма „Три живота и една смърт (Trois vies et une senle mort) на режисьора Раул Руис.
Марчело Мастрояни почина в Париж на 19 декември 1996г.
Вашият коментар