Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for 11.09.2010


София Копола спечели голямата награда „Златен лъв“ на 67-ото издание на Международния кинофестивал във Венеция с новия си филм „Някъде” (Somewhere). Седем години след първия си голям успех с „Изгубени в превода” (Lost in Translation) дъщерята на Франсис Форд Копола отново приковава вниманието на световната филмова общественост. Нейният седми филм разказва за преситен от всичко холивудски актьор (Стивън Дорф), който по волята на обстоятелствата се оказва за по-дълго в компанията на своята дъщеря-тинейджърка (Ел Фанинг) и след като се сближава с нея у него се пробужда отново интересът към живота.
Победата на София Копола се смята за изненадваща, защото нейният филм не е посрещнат особено възторжено от публиката и критиката във Венеция. Някои местни медии дори намекват, че е напълно възможно председателят на журито Куентин Тарантино да е проявил пристрастие към своята приятелка.
„Сребърен лъв” за най-добра режисура бе връчен на испанеца Алекс де ла Иглесия за филма му „Печална балада за тромпет” (Balada triste de trompeta). Освен това Алекс де ла Иглесиа получил и наградата за най-добър сценарий. Действието на неговия филм се развива на фона на франкистка Испания.
Със специален „Златен лъв” за цялостни заслуги бе награден американският режисьор Монти Хелман, който представи във Венеция филма „Път за никъде” (Road to Nowhere). Известно е, че Тарантино е много голям поклонник на творчеството на Хелман. Преди три години същата награда бе връчена на Никита Михалков за неговия филм „12”.
Специалната награда на журито на Венецианския кинофестивал спечели филмът на полския режисьор Йежи Сколимовски „Необходимо убийство” (Essential Killing).

Винсент Гало, който изпълнява главната роля в него, бе удостоен с наградата за най-добър актьор. На практика през целия филм неговият герой, който е терорист, не произнася нито дума. Единствената му реплика е едва във финалната сцена.


Винсент Гало в кадър от филма на Йежи Сколимовски „Необходимо убийство”

Наградата за най-добра актриса получи Ариане Лабед за ролята си във гръцкия филм „Атенберг” (Attenberg) на режисьорката Атина Рахел Цангари.
С наградата Марчело Мастрояни, която се дава на най-добрия млад актьор или актриса, бе удостоена украинката Мила Кунис, изпълнителка на втората главна роля във филма на Дарън Аронофски „Черният лебед”. Звездата в този филм е Натали Портман.


Кадър от филма „Черният лебед“ (реж. Дарън Аронофски)

Отличието за най-добра операторска работа бе връчено на Михаил Кричман, оператор на филма на Алексей Федорченко „Безмълвни души“ (Овсянки). Тази творба получи и наградата на международната федерация на кинокритиците FIPRESCI. 44-годишният Кричман е операторът, заснел „Завръщане” на Андрей Звягинцев, който през 2003г. получи във Венеция „Златен лъв” за най-добър филм.


Кадър от руския филм „Безмълвни души“ (Овсянки)

Повечето критици определят програмата на 67-ото издание на кинофестивала във Венеция като най-силната за последните години.
По време на форума бяха представени 82 световни премиери на пълнометражни филми от 34 държави, избрани сред 2395 кандидати от 102 страни. Фестивалът бе открит с филма „Черен лебед” на режисьора Дарън Ароновски, спечелил „Златен лъв” през 2008 г. с „Кечистът”.
За наградата „Златен лъв” се състезаваха 24 филма, сред които шест американски, четири италиански, три френски, два японски и един китайски филм. Без отличия останаха сочените предварително за фаворити Франсоа Озон („Ваза), Джулиан Шнабел („Miral”), Том Тиквер („Три”), а също и японецът Такаши Миике („13 Assassins).

Източник: Официалният сайт на 67-ия международен кинофестивал във Венеция


Read Full Post »


В отговор на любезната покана от киноцентъра (така се нарича блогът, обединяващ повечето от блогърите в България, които пишат за кино) реших да публикувам моята класация на най-добрите филми за изминалото десетилетие 2000-2009, в която включвам по три филма за всяка година. Държа да уточня предварително, че подборът ми е съвсем субективен и се опасявам, че почти няма да срещнете заглавия, които са познати на широката публика. Но ако някой разчита на нашето киноразпространение, за да види нещо, което си струва, според мен е напълно обречен. Повечето от филмите, които посочвам, съм ги гледал в различните издания на София Филм Фест или пък благодарение на Интернет.

ФИЛМИТЕ НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО
2000 – 2009

2000

„В настроение за любов” (In the Mood for Love) – реж. Уонг Карвай (Хонгконг).

Най-хубавият филм за любовта, който съм гледал. Истински химн, откровение, невероятно проникновено изследване на зараждането на чувствата, терзанията и болката от раздялата с любимия човек. Велик филм, който успява да разкрие духовната същност на любовта, без при това да бъде ни най-малко хладен или умозрителен – напротив, това е един от най-вълнуващите и чувствени филми, според мен!

„Били Елиът“ (Billy Elliot) – реж. Стивън Долдри (Великобритания).

Чудесен филм за силата да отстояваш правото на собствен избор в живота.
Подобно на Сам Мендес и Никълъс Хитнър, Долдри е поредният свръх талантлив британски театрален режисьор, който се справя също толкова добре и в киното. Игралният му дебют разкрива редкият му талант да предразполага към непринудено изпълнение – особено младия изпълнител на главната роля Джейми Бел, който се справя блестящо.


„Танцьорка в мрака”
(Dancer in the Dark) – реж. Ларс фон Триер (Дания).

Силно разтърсваща музикална драма, в която гениалността на режисурата буквално извира от всеки кадър.


2001

„Мълхоланд драйв” (Mulholland Dr.) – реж. Дейвид Линч (САЩ).

Това е филмът, с който Линч се   завърна по великолепен начин към сюрреалистичния си стил и заслужено бе отличен с награди за режисура на кинофестивалите в Кан и Торонто. Може да го сравним с „Булевардът на залеза” на Били Уайлдър, не само защото действието се развива в Холивуд, но и защото разкрива как тази фабрика за сънища буквално поглъща най-фанатичните си поклонници. Разбира се, Дейвид Линч не само пародира филмовата индустрия, но едновременно с това демонстрира и непоклатимата си вяра в силата на киното.

„Невероятната съдба на Амели Пулен” (Le Fabuleux destin d’Amelie Poulain) – реж. Жан-Пиер Жьоне (Франция).

Един от любимите ми филми, за който мога да говоря само с огромно възхищение. Всичко в него е съвършено – визията, историята, играта на актьорите – особено на прелестната Одри Тату. Този филм е истински апотеоз на магията на киното! Препоръчвам го на всички и съм убеден, че няма да има недоволни.

„Миграцията на птиците” (Le peuple migrateur) – реж. Жак Перен (Франция)

Документален филм, който по художественото си въздействие надминава и най-добрите игрални филми. Уникално пътешествие във въздуха и възможност за фантастична идентификация с птиците. През цялото време под нас остава безспирно движеща се планета, с опияняващи звуци и зашеметяващи гледки, ние буквално сме включени в най-страхотния небесен балет, за който не сме и могли да мечтаем и който е заснет от може би най-безстрашния и перфектен операторски екип на света.

2002

„Говори с нея” (Talk to Her) – реж. Педро Алмодовар (Испания).

Това е най-добрият филм на Алмодовар, според мен. Той изследва по чисто кинематографичен начин не само болката от самотата и загубата, отбелязвайки трудностите на емоционалните взаимоотношения между половете, но едновременно с това възхвалява радостта, родена от приятелството и изкуството. Абсолютен шедьовър!

„Въздишка” (Respiro) – реж. Емануеле Криалезе (Италия).

Великолепен филм, който превъзходно е уловил ежедневния ритъм на малко рибарско селце и напрежението, заплашващо да разруши живота на едно семейство… Тази история за любов и ревност се развива на фона на морето, което по магичен начин се намесва в развръзката на разказа, която е сред най-прекрасните метафори, които съм виждал някога на екрана.

„Япония” (Japon) – реж. Карлос Рейгадас (Мексико).

Невъзможно е да се изкажат с думи постиженията на този мистериозен и до болка красив филм. Може би най-добрият режисьорски дебют през първото десетилетие на XXI век. Тази изключителна авторска творба е епично размишление върху живота и смъртта, проникващо до пределите на покаянието и доразвиващо блестящо стилистичните открития в киното на Андрей Тарковски.

2003

„Пролет, лято, есен, зима…и пролет” (Spring, Summer, Fall, Winter… And Spring) – реж. Ким Ки-Дук (Южна Корея).

Един от най-красивите и дълбоки философски филми, които съм гледал. Много по-близък е до хората, които се интересуват от дзен-философия и въобще от въпросите, свързани със смисъла на човешкия живот.

„Реконструкция” (Reconstruction) – реж. Кристофер Бое (Дания).

Потресаващ филм! Във всеки кадър се усеща перфекционизма на неговите създатели. Филигранна е операторската работа, с много вкус е подбрана и музиката, плавно преливаща от джазовата класика до класическите сонати на Шуберт. Режисьорът, за когото това е дебют в игралното кино, е направил съвършения филм за избора и за това с колко много възможности разполагаме, но и колко много пропускаме от страх или просто от неувереност в себе си.

„Завръщане” (Возвращение) – реж. Андрей Звягинцев (Русия)

Още един превъзходен филм, заснет в стилистиката на Тарковски! Животът на двама братя се променя коренно след завръщането на баща им, когото помнят само от снимка, направена преди много време. Дали това действително е той? И защо се е върнал след толкова години? Децата намират отговорите, които ще преобърнат живота им, сред суровата красота на северни езера и гори, което прибавя допълнително мистично измерение към разтърсващата драма.

2004

„Тропическа епидемия” (Sud pralad) – реж. Апичатпонг Вирасетакул (Тайланд).

Това е филмът, направил прочут тайландския режисьор, когото след удостояването със „Златна палма” на последния кинофестивал в Кан, вече всички смятат и за законодател на филмовата мода. „Тропическа епидемия” е сред най-изумителните кинотворби, които съм гледал. В него е представен изключително въздействащ образ на гората, прерастващ в удивителна метафора на подсъзнанието и неговата плашеща мистична връзка не само с висши духовни импулси, но и с първични животински инстинкти…

„Морето в мен” (Mar adentro) – реж. Алехандро Аменабар (Испания).

Изключително вълнуващ филм за борбата на парализирания Рамон Сампедро (акт. Хавиер Бардем) за правото му да умре с достойнство. Евтаназията е опасна тема, но Аменабар е съумял да я разработи изключително деликатно, фокусирайки вниманието върху фундаменталните въпроси за смисъла на нашето съществуване.

„Стик №3” (Bin Jip) – реж. Ким Ки-Дук (Южна Корея).

Най-силният филм на невероятния южнокорейски режисьор! Въпреки че с невидимото си съществуване главните герои в него са обречени да не оставят никаква следа в света, а изживяванията им са осъдени на призрачна тишина и анонимност, по прищявка на съдбата пътищата им се пресичат. Срещата им протича по възможно най-необичайния начин и на мига осъзнават своята душевна близост. Сякаш съединени чрез невидими връзки, те не са в състояние да се разделят и безмълвно приемат странната си нова съдба.

2005

„Скрито” (Caché) – реж. Михаел Ханеке (Франция).

Този филм е ярка демонстрация на трудността на всеки диалог между коренните жители и пришълците. Австриецът Ханеке открито напада французите, напомняйки им нелицеприятен факт от не толкова далечното минало, когато насред Париж са извършени масови убийства на алжирци. Най-тежкият грях за всяка нация е опитът да скрие събитията, които я позорят. Неудобната истина не трябва да бъде премълчавана, а още по-малко пък умишлено прикривана, защото иначе се стига до комплекс, напомнящ за себе си най-неочаквано. Тревожното послание на филма е, че благополучието не може да се гради върху подлост или чувство за вина, а още по-малко върху забравата. Защото рано или късно скритото изплува на повърхността, след което сблъсъкът между „виновни” и „обидени” е неминуем.

„Смъртта на господин Лазареску” (Moartea domnului Lazarescu) – реж. Кристи Пую (Румъния).

Този филм постави началото на новата вълна в румънското кино, която доведе до спечелването дори на „Златна палма” от Кристиан Мунджиу с „4 месеца, 3 седмици и два дни”. Действието му се развива близко до реалното време и е невероятно, че успява да предизвика у зрителя трескаво безпокойство. При това не му е чужд черният хумор, който е характерен за източноевропейското кино през последните години. Камерата (повечето снимки са от ръка) е внимателен наблюдател, който фиксира и най-малките подробности. Заснет е с краен натурализъм, напомнящ Догма-филмите. Жалките и безнадеждни опити да се окаже медицинска помощ на героя се осъществяват в уродлива, клаустрофобична обстановка. Филмът ни оставя потресени от пълната безпомощност и липса на съчувствие в румънското здравеопазване, което впрочем е до болка позната картинка и у нас. Бюрокрацията и отсъствието на човечност са показани с необикновена сила, каквато рядко сме свикнали да виждаме в киното от нашия регион.


„Капризното облаче”
(The Wayward Cloud) – реж. Цай Мин Лян (Тайван).

Това е един уникален филм, съчетаващ по майсторски начин мюзикъла с порното, за да разкаже възвишената история на една необикновена любов на фона на острия дефицит на вода в Тайпе – столицата на Тайван.

2006

„Натюрморт” (Sanxia haoren) – реж. Джиа Джанкъ /Цзя Чжанке (Китай)

Старият град Фънцзъ вече е под водата на изкуственото езеро, а новата му част още не е завършена. Има неща, които могат да бъдат спасени и други, които е навярно по-добре да бъдат забравени…Поразително красив и тъжен филм за изпитанията, на които е подложен емоционалният живот на съвременните китайци, опитващи се да живеят нормално в една стремително бързо променяща се среда.

„Далеч от нея“ (Away from HerStellet licht) – реж. Сара Поли (Канада).

Великолепен, но и страшен филм за ужаса на забравата, настъпващ под влияние на болестта на Алцхаймер. Спокойният живот на възрастна двойка в дървената им хижа насред заснежения селски пейзаж бива безвъзвратно нарушен, след като застаряващата, но все още привлекателна жена в превъзходното изпълнение на британската актриса Джули Кристи, която страда от прогресивна загуба на паметта, доброволно приема да постъпи в лечебно заведение.

„Животът на другите“ (Das Leben der anderen) – реж. Флориан Хенкел фон Донерсмарк (Германия).

Този филм ме развълнува силно с проблематиката си, която за съжаление все още не може да бъде отразена както трябва от българското кино. „Зад кадър“ бе неуспешен опит,  според мен. Комбинацията между сложния, но пределно ясен сценарий с неговите напълно правдоподобни обрати и търсещата сенките и стила на film noir операторска работа успява не само да създаде угнетяваща атмосфера на страх, неувереност и подозрения, но и да изгради напрегнато повествование с истинска политическа и морална значимост.

2007

„Безмълвна светлина” (Stellet licht) – реж. Карлос Рейгадас (Мексико).

Отново непредсказуем и много смел в провокацията си към зрителите, мексиканският режисьор разказва безкрайно тъжна история, която се извисява до истински химн на възкресяващата сила на любовта. Рейгадас продължава формалните си търсения, опирайки се на естетиката на майстори на киното като Карл Драйер и Ингмар Бергман.

„Есенен бал“(Sügisball) – реж. Вейко Оунпуу (Естония).

Това е пълнометражният дебют на Вейко Оунпуу, отличен на кинофестивала във Венеция през 2007г. Естонецът работи в познатата ни вече от румънското кино стилистика, подчертаваща атмосферата на разпад, абсурд и черен хумор. Но за разлика от други подобни на него минималисти, той е по-кинематографичен и дори по-бароков.

„Товар 200” (Груз 200) – реж. Алексей Балабанов (Русия).

Отдавна филм не е предизвиквал толкова яростен обществен дебат в Русия, разделяйки мненията от „шедьовър” до „боклук”. Според продуцента му Сергей Селянов, „никой не остава безразличен – едни, шокирани, го отричат, други, шокирани, го приветстват. Аз съм от тези, които искрено му се възхищават, защото ми е ясно, че преувеличението в него е метафорично и в същото време много вярно представяне на подмолната садистична същност на комунистическата власт през т.нар епоха на социализма.

2008

„4 месеца, 3 седмици и 2 дни” (4 luni, 3 saptamani si 2 zile) – реж. Кристиан Мунджиу (Румъния).

Завиждам на румънците за този филм и не мога да си обясня какво ни пречеше и ние да направим нещо стойностно за последните дни на комунизма. Като филма на Кристиан Мунджиу, който те хваща за гърлото и те кара да се чудиш как си могъл да живееш в такова време, когато не само абортите бяха забранени. Впрочем темата за абортите е само претекст, за да се каже много повече за тази насилствена система, без това да прозвучи назидателно днес.

„Гомор” (Gomorra) – реж. Матео Гароне (Италия).

Смятам този филм за голямото събитие на италианското кино през първото десетилетие на XXI век. Той заслужено спечели най-важните европейски филмови награди за 2008 г. , но не затова го нареждам в този списък, а защото мисля, че много рядко киното е достигало до такава дълбочина в изследването на незарастваща социална язва, каквато е мафията в съвременна Италия.

„Рене” (René) – реж. Хелена Тржещикова (Чехия).

Включвам този документален филм в класацията, защото по нищо не отстъпва на игралните шедьоври. Той проследява дълъг период от време – повече от 20 години от живота на един човек, преминали основно по затворите. С неподправена автентичност Хелена Тржещикова показва безрадостната съдба на Рене, който се люшка между затвора и свободата. Пропиленият му живот протича на фона на важни политически събития, случили се в Чехия и извън нейните граници.

2009

„Антихрист” (Antichrist) – реж. Ларс фон Триер (Дания).

Препоръчвам този филм и на онези с „широко затворените очи”, които се плашат от самата мисъл, че нещо би могло да смути душевния им комфорт, базиран върху непоколебимата им вяра в мита, че природата е нещо добро априори, а жената-майка е нейният венец. А пък малцината, които очакват от киното не само развлечения, но и философски прозрения, бих уверил, че няма да останат разочаровани. Защото Ларс фон Триер не само се е опитал да се докосне до теми, продължаващи да бъдат табу дори и днес, но и да ги разтълкува по свръх парадоксален начин, на който малцина, според мен, са способни. А най-парадоксалното е, че въпреки полемиката му с Тарковски, водена от първия до последния кадър на филма, в крайна сметка внушава същото, което винаги е било идея-фикс на гениалния руски режисьор – че няма по-голям човешки грях на света от преследването на житейско щастие, загърбвайки дълга си на същества, претендиращи да са „венец на природата”. Това неминуемо води до свят на егоизъм, самота и омраза, способен да роди единствено Антихриста…
„Лурд” (Lourdes) – реж. Джесика Хауснер (Австрия)
Още един превъзходен филм, посветен на „чудото” и на надеждата за чудодейно изцеление, която дреме у всеки от нас. Сигурен съм обаче, че не сте гледали друг филм, посветен на тайнството на изцелението, който да е дотолкова лишен от всякаква тайнственост. Този филм е много рядък пример за това как умната режисура оставя широко пространство за доразвитие на подсказаните идеи от самите зрители. Филмът може да се възприеме на няколко равнища, на едно от които е разобличаваща сатира на католическото кино и въобще на католицизма, търгуващ най-безскрупулно с тайнството.

„Източни пиеси”
реж. Камен Калев (България).

Превъзходен филм, който възвърна вярата ми в българското кино. Героят (лека му пръст на Христо Христов!) е в конфликт със себе си, защото средата, която го е създала, му е безкрайно чужда. Единственото му спасение е в любовта – но духовната, а не физическата. Неслучайно името на туркинята, в която се влюбва, означава в превод „светла“. Тя наистина е неговият лъч светлина в мрака на душата му. Христо се лута в живота на съвременна София, чиято бездуховна атмосфера го кара да страда силно и да копнее за истинско и значимо общуване с човек, който би могъл да го разбере.
Носталгията по възвишените чувства, които са все по-рядко срещани в модерното общество, пронизва „Източни пиеси” от началото до края. Но тя може да бъде почувствана само от хора, които вибрират на същата честота и които адски се нуждаят от … инжектиране с любов.

„Лурд” (Lourdes) – реж. Джесика   Хауснер (Австрия).

Още един превъзходен филм, посветен на надеждата за „чудо”, която дреме у всеки от нас. Сигурен съм обаче, че не сте гледали друг филм, посветен на тайнството на изцелението, който да е дотолкова лишен от всякаква тайнственост, но да въздейства толкова силно. Този филм е много рядък пример за това как умната режисура оставя широки пространства сами да доразвием подсказаните идеи. Филмът може да се възприеме на няколко равнища. На едно от тях е разобличаваща сатира на католицизма, търгуващ най-безскрупулно с всякакви „тайнства”.

Read Full Post »