Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for 20.09.2010


Завърши 35-ият международен кинофестивал в Торонто, който се проведе от 9 до 19 септември. Форумът в най-големия канадски град се нарежда в челната четворка световни кинофестивали – веднага след тези в Кан, Венеция и Берлин.
Но за разлика от тях, той няма конкурсен характер, което, разбира се, не омаловажава огромното му значение за света на киното.
Единственото отличие, връчвано в Торонто е наградата на публиката (Cadillac People’s Choice Award), която се определя според броя на гласувалите зрители.
Тази година техният избор падна върху филма на британския режисьор Том Хупър (Tom Hooper) „Кралска реч” (The King’s Speech).


Колин Фърт и Хелена Бонам-Картър в кадър от филма „Кралска реч“ (The King’s Speech).

Историята, описана в този филм е истинска. Става въпрос за речта, произнесена от английския крал Едуард VIII (ролята изпълнява актьорът Гай Пиърс) при неговото отричане от престола, за да може да се ожени за разведената американка Уолис Симпсън. Както е известно, на неговия по-млад брат Бърт (акт. Колин Фърт) се налага да заеме британския престол и да стане крал Джордж VI. Във фокуса на филма е историята за това как логопедът Лайънъл Лоуг (акт. Джефри Ръш) успява чрез нетрадиционни методи да превърне плахия и комплексиран принц в истински монарх, който впрочем е баща на сегашната английска кралица Елизабет II. (Вижте видео от премиерата на филма по време на кинофестивала в Торонто).


Кадър от филма „Първокласникът“ (реж. Джъстин Чадуик).

Основният конкурент на „Кралска реч” бе филмът „Първокласникът” (The First Grader), който също е дело на британски режисьор – Джъстин Чадуик (Justin Chadwick), известен с историческата си драма Другата Болейн (2008).

На 35-ия кинофестивал в Торонто бяха връчени и две награди от името на федерацията на международните кинокритици (The Prize of the International Critics – FIPRESCI Prize). Едната получи американският хореограф и режисьор от китайски произход Шоун Ку (Shawn Ku) за филма „Красиво момче” (Beautiful Boy) определен като откритието на фестивала, а другата бе връчена на Pierre Thoretton за документалния френски филм „Луда любов” (L’Amour Fou), посветен на прочутия моден дизайнер Ив-Сен Лоран.

Но главното за фестивал като този в Торонто съвсем не са наградите, а огромният филмов пазар, определящ екранната съдба на голяма част от независимите филми, произведени през годината. Затова повечето негови програми представят филми, които вече са представени в Кан и Венеция.
Все пак кинофестивалът в Торонто представи общо 45 световни (или международни) премиери на филми, създадени от водещи режисьори на съвременното арт кино, като Том Тиквер, Бент Хамър, Фридрик Тор Фридриксон, Питър Мълан, Марион Хенсел, Коен Мортие (Koen Mortier), Ан Хуей (Ann Hui), Денис Танович, Фен Ксяоган (Feng Xiaogang), Хон Сансу (Hong Sangsoo), Гейбриъл Ренж (Gabriel Range) и др.

Read Full Post »


Сред премиерните заглавия на наш екран през тази седмица е „БЯЛАТА ЛЕНТА” на Михаел Ханеке. Едва ли ще бъде преувеличение, ако кажа че 2009 година премина под знака именно на този германски филм. Освен „Златната палма” от фестивала в Кан, той бе удостоен с европейски филмови награди в трите главни категории – най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър сценарий, а също и със „Златен глобус” за най-добър чуждоезичен филм. Единственото отличие, което не получи, но по мое мнение заслужаваше – бе разбира се „Оскар” за чуждоезична продукция. Но това нито ще бъде първият, нито последния път, когато американската Академия за филмово изкуство пренебрегва европейски шедьоври, чужди на холивудския дух, с който са закърмени повечето от нейните почетни членове.
Но наградите не са най-важното нещо – особено когато става въпрос за кинематографист като Михаел Ханеке, чиято отдаденост на киното е сходна с тази на велики негови предшественици, като Робер Бресон, Андрей Тарковски и Ингмар Бергман.
В „Бялата лента”, който някои критици сравняват с „Догвил” на Ларс фон Триер, се разказва за поредица тайнствени престъпления, станали в северногерманско селце в навечерието на Първата световна война. Самият Ханеке твърди, че филмът му има за цел да изследва произхода на злото. „Когато даден идеал – политически или религиозен – се въздигне в абсолют – той става античовечен”, обяснява режисьорът. Излишният религиозен ригоризъм само поражда ненавист. Децата на пастора от филма ненавиждат от цялата си душа не само бялата лента, която ги задължават да носят, но и нравствените ценности, които тя символизира. Оттук до отмъщението е само една крачка.
В множеството рецензии, посветени на филма, многократно е отбелязвано, че разкривайки изблика на неподозирана агресия в едно изолирано населено място, където протестантският дух доминира тотално, Михаел Ханеке всъщност поставя въпроса за източниците на зараждащия се фашизъм в началото на миналия век. Неговата впечатляваща картина за възпитанието на онова поколение германци, което достига зрялата си възраст именно по времето на нацизма, обяснява много неща за масовата подкрепа, с която се ползва патологичната насилническа система на управление, наложена от Хитлер.
Характерите на десетките герои, представени във филма, се нареждат като пъзел в един безпощаден портрет на времето, което ще остане в историята със невъобразимите си жестокости и престъпления срещу човечеството.


Една от многото символични сцени във филма, намекваща за световния пожар, който скоро обхваща цяла Европа

Ханеке остава докрай безпристрастен и като виртуозен хирург, извършва своята дисекция на насилието и стаената злоба, с които е пропито всекидневието на всеки от членовете на малката селска общност, управлявана в строго религиозен дух. Всичко започва със злополуката, сполетяла местния доктор, след като конят му се препъва в опъната тел. Разследването още е в ход, когато нови, още по-зловещи събития започват да се редуват едно след друго и също остават неразкрити. Налага се впечатлението, че някой си е поставил за цел да наказва по доста перверзен начин силните на деня, които иначе не може да уязви пряко. Но въпросителните така и не получават дори и приблизителен отговор до края на филма. Оставаме си само с догадките, до които достига „извратеният ум” на селския учител, които обаче не са достатъчни, за да кажем със сигурност КОЙ Е ВИНОВЕН? И това не е случайно, защото филмът на Ханеке не е нито трилър, нито криминална драма, за които е най-важно „кой е убиецът?”. А и в случая би било невъзможно да се разкрие това, защото всички са съпричастни по някакъв начин с извършените престъпления.
В този си извод „Бялата лента” се доближава до духа на романите на Достоевски, които както знаем са пропити с идеята за отговорността на всеки. Даже учителят, от името на когото се води разказът, на практика е виновен не по-малко от другите. Той почти разгадава престъпленията, но е твърде слаб, за да се опълчи срещу хода на събитията и в крайна сметка предпочита да напусне селото. Така че всичко, което се случва впоследствие (цялата кървава история на ХХ век!) става възможно благодарение на мълчаливото и позорно съгласие именно на такива, като него.


Селският учител (акт. Кристиан Фридел) олицетворява безволевата интелигенция, носеща голяма част от вината за позора на ХХ век, така и не се осмелява да стигне докрай в разкриването на престъпленията.

„Опитвам се да покажа насилието чрез това, което всъщност носи – болка и оскърбление на човешките същества” – Михаел Ханеке

Read Full Post »