Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for август, 2010


Не ми се иска да пропусна да отбележа 80-годишнината на Шон Конъри, въпреки че е участвал предимно в комерсиални филми и трудно може да мине за представител на другото кино, на което обикновено посвещавам своите публикации. Все пак следата, оставена от този актьор в киното е толкова ярка, че се чувствам задължен да му отделя подобаващо внимание. За целта ще използвам и част от материала, предоставен ми любезно от моя приятел Николай Андреков, чийто любимец е Шон Конъри.
Обявяван нееднократно за секссимвол, този човек тръгва буквално от нищото, но прави шеметна кариера и става звезда едва 32-годишен, благодарение на превъплъщението си в образа, създаден от въображението на писателя Йън Флеминг.
Да станеш световно известен в самото начало на филмовата си кариера не е толкова за завиждане, колкото изглежда отстрани. Историята на киното помни редица случаи, в които ранната слава и принудителното затваряне в жанровите рамки на ролята, която те е изстреляла в звездна орбита, са ставали причина за истински човешки трагедии. Подобна жестока шега си прави съдбата и с младия Конъри, който се прославя твърде рано с ролята на агент 007 от филма на Терънс Янг „Д-р Но”, след което цели 20 години остава впримчен в този образ, участвайки в шест от най-успешните суперпродукции за Джеймс Бонд.
Напълно разбираемо е човек с неговите актьорски амбиции да твърди днес, че винаги е ненавиждал този проклет Бонд, който надвисва като сянка над цялата му кариера! И затова, когато получава наградата „Оскар“ за ролята си във филма „Недосегаемите“ натъртва отчетливо пред публиката, изправена на крака да го аплодира, че се казва Конъри, Шон Конъри, подчертавайки по този начин своето пренебрежение към култовата реплика „Казвам се Бонд. Джеймс Бонд”, която му се е налагало да произнася всеки път, в който се появяваше на екрана в образа на агент 007 от знаменитата „бондиана”.
Конъри никога не пропуска да напомня, че е дошъл в киното от театъра. И не без гордост разказва за перипетиите, през които минава, преди да излезе за пръв път на сцената.
Знаменитият днес Томас Шон Конъри е роден на 25 август 1930г. в Единбург (Шотландия) в бедно семейство на шофьор и прислужница. От 8-годишен му се налага да работи, разнасяйки мляко и вестници по домовете. А на 13 напуска училище, за да помага на родителите си след раждането на брат си Нийл. Бърка бетон, търгува с желязо, полира ковчези в погребално бюро. 17-годишен постъпва във флота, но заради стомашна язва скоро е обявен за негоден за военна служба. Отново работи каквото му падне – спасител на плажа през лятото, модел в рисувално училище – през зимата. Заниманията с бодибилдинг го отвеждат в Лондон, където участва в конкурса „Мистър Вселена – 1950”. Класира се трети, след което става хорист в пътуващата трупа „South Pacific”. Играе добре футбол и дори получава предложение от „Манчестър Юнайтед”, но преценява, че кариерата на един футболист залязва към 30-те, а той е вече на 23г. и затова избира актьорската професия.
Посещава курсове по говорна техника и пластика, упорито се самообразова, изучавайки системата на Станиславски. Напредва толкова бързо, че когато се освобождава място за изпълнител на една от главните роли в шоуто, избират Конъри и така става звезда на „Саут Пасифик”.
Но след закриването на шоуто отново настъпват трудни времена за младия актьор. В продължение на месеци не може да си намери работа. От студията „20 век Фокс” не му дават малка роля във филма „Момчето и делфинът”, заради високия ръст. Пробва се и за „Прилив по пладне”, но му отказват под предлога, че е тъмнолик. А от прочутия лондонски театър „Олд Вик” направо го прогонват, защото не харесват дикцията му. През 1951г. все пак успява да получи достъп до провинциалната сцена, след което известно време изпълнява най-разнообразни роли в репертоарни театри.
Първата му роля с текст в киното е през 1956г. във филма „Няма път назад” (No Road Back). После се снима още в три продукции, включително и в телевизионна екранизация на „Анна Каренина” в ролята на Вронски. Дълго време се е смятало, че копието на този филм е изчезнало, но наскоро то бе намерено в архивите на Би Би Си и филмът излезе на DVD по случай 80-годишнината на актьора.
„Изпълнението на Конъри в този забравен филм е просто фантастично”, пишат английските медии по този повод, отбелязвайки колко умело е успял да разкрие характера на мъжествения и самодоволен герой на Толстой. Знаменателно е, че Конъри изпълнява тази роля само година преди първата си поява като агент 007.
Иън Флеминг – авторът на книгите за Бонд – мечтаел за Кари Грант, но понапредналата възраст на американската звезда не отговаряла на персонажа. Обсъждани са и други варианти – например Дейвид Нивън, Ричард Бъртън, Рекс Харисън, Майкъл Кейн и дори Роджър Мур, който както знаем все пак се превъплъщава в агент 007, но доста по-късно. Както и да е, избират Шон Конъри и практически без проби неизвестният шотландец попада на „тайна служба при Нейно Величество”.
Колкото и да негодува от съдбата, обвързала името му завинаги с това на Джеймс Бонд, все пак Конъри трябва да е благодарен, че именно на участието си в „бондианата” дължи своето огромно богатство, а и възможността да се снима във филми на знаменити режисьори, като Алфред Хичкок („Марни”, 1964), Сидни Люмет („Могилата”, 1965), Джон Бурман („Зардоз”, 1974), Джон Хюстън („Човекът, който искаше да е крал”, 1975) и др.
Шон Конъри достига върха на кариерата си с два филма, които му носят най-голямото признание за един актьор. За гениалното си превъплъщение в образа на магнетичния брат Уилям от „Името на розата” (1986) на Жан-Жак Ано, получава наградата на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство, а с ролята си в „Недосегаемите” (1987) на Браян Де Палма спечелва и дългоочаквания „Оскар”.


Шон Конъри в кадър от „Недосегаемите“ – филмът, който му носи единствения „Оскар“ в неговата кариера.

Следват още няколко забележителни филма, сред които се откроява участието му в „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход”, но след провала на „Лигата на необикновените” (2003) Конъри решава да се оттегли от киното. И вече 7 години нищо не е в състояние да го върне на снимачната плошадка.

Надеждите на милионите фенове да го видят отново на екрана са свързани с евентуално ново продължение на поредицата на Спилбърг за „Индиана Джоунс”.
Дали ще се сбъднат – ще покаже времето, което като че ли няма власт над него. Малко са хората, които умеят да остаряват толкова красиво като Шон Конъри.

Реклами

Read Full Post »


Днес навършва 80 години знаменитият руски режисьор от грузински произход Георгий Данелия. „Аз крача из Москва”, „Не тъгувай!”, „Мимино”, „Афоня”, „Есенен маратон”, „Кин-дза-дза” – тези заглавия може и да не говорят нищо на днешните киномани, но в живота на много от любителите на киното, които вече са над 50-годишна възраст, те заемат специално място. Уверен съм, че някои дори са ги гледали по няколко пъти, а други пък биха могли да цитират повечето от крилатите фрази в тях.
Създателят на тези незабравими филми е Георгий Данелия, който с право е смятан (заедно с Елдар Рязанов и Леонид Гайдай) за един от тримата най-големи комедиографи в руското кино. Нищо, че самият той не желае да го смятат за такъв, защото никога не се е възприемал като режисьор на комедии. Просто по съветско време за този жанр държавата отпускала повече лента, отколкото за драми. „Затова реших – обяснява той, – че ще е по-изгодно да кандидатствам за заснемането на комедии. Но това бяха комедии само условно, поради което съм ги назовавал различно – „лирическа комедия”, „печална комедия” или даже „трагикомедия”.
В тях се съчетават уникално веселието и мъката, трагизмът и смехът, но те не само разсмиват или натъжават, не просто увличат със своето остроумие и с прекрасната игра на актьорите, но и провокират към размисъл върху смисъла на битието.
Стилът на филмите на Данелия се отличава съществено от импулсивната ексцентрика, характерна за комедиите на Гайдай. Той е по-близък до мекия хумор и мелодраматизма в комедиите на Елдар Рязанов, но с тази разлика, че сюжетните колизии при Данелия са по-малко изкуствени, а финалите – по-малко розови. Освен това, съществен (но не и задължителен!) елемент на филмите на Данелия е кавказският колорит с характерните за този регион герои в изпълнението на Вахтанг Кикабидзе (“Не тъгувай?”, „Мимино”, „Фортуна”).


Олег Басилашвили, Норберт Кухинке и Евгений Леонов в кадър от „Есенен маратон“ (1979)

Сред най-добрите образци на специфичната комедийна стилистика, шлифована още в ранното му творчество, безспорно са „Есенен маратон” (Главна награда от кинофестивала в Сан Себастиан, 1979) и „Мимино” („Златна награда” от Московския кинофестивал през 1977). Някои от редките отклонения от нея („Кин-дза-дза”, 1986) също имат успех, а други („Сълзите капеха”, 1982) пък предизвикват противоречиви отзиви.
80-те години се превръщат в тежко изпитание за Данелия. Погребва своите родители, преживява клинична смърт, но главната беда го връхлита през 1985, когато загива при неизяснени обстоятелства синът му Николай – талантлив художник, поет и кинорежисьор.
И през 90-те години Георгий Данелия се опитва да продължи да работи в руслото на вече създадените от него традиции. Но в „Настя” (1993) и „Ези-тура” (1995) любимите му герои – хората с добро сърце и объркан живот действат вече на нов социален фон.
Георгий Данелия изиграва ролята на добрия магьосник в живота на много актьори. Благодарение на ярките дебюти в неговите филми се прославят Норберт Кухинке, Ирина Мирошниченко, Никита Михалков, а също и легендарният Вахтанг Кикабидзе, чиято втора роля в киното е именно в „Не тъгувай!” Образите, създадени от Данелия, са толкова ярки, че някои знаменити съветски актьори сме запомнили именно с ролите им в неговите прекрасни филми. Например и преди, и след „Мимино” Фрунзик Мкртчян се снима много (общо в 35 филма), но за повечето от нас завинаги ще си остане незабравимият Рубен – приятелят на главния герой от филма на Данелия. Режисьорът доста се колебае на кого да повери тази роля – на него или на Евгений Леонов. И когато след направените проби се оказва, че и двамата са еднакво добри, въпросът се решава чрез жребий. Леонов все пак се появява в „Мимино”, макар и в един от епизодите. Този гениален актьор в продължение на години е за Данелия нещо като талисман. След филма „33” (1965) той участва във всички негови филми чак до смъртта си през 1994г. Данелия дълго не може да се примири с неговата загуба, защото не може да си представи своето кино без стоплящото присъствие на Леонов.


Евгений Леонов в кадър от „Мимино“ (1977)

Последният си игрален филм „Фортуна” снима преди 10г. Неговият главен персонаж, който е капитан на малък речен кораб, е своебразна парафраза на незабравимия летец Мимино от едноименния му филм от средата на 70-те. Неслучайно ролята изпълнява поостарелият вече Вахтанг Кикабидзе.
От няколко години Данелия работи над анимационен филм, който сам определя като пълнометражна джазова импровизация по мотиви на „Кин-дза-дза” – неговата любима кинопритча, която още през 1986-та е смятана за „пророческа комедия”. 

Много зрители и до днес не разбират напълно смисъла й, но повтарят след нейните герои култовата им реплика: „Ку!”. Впрочем писателят Юрий Рост го е казал най-добре:
„Този филм е за всички нас. И няма значение, че неговите герои са измислени и живеят на друга планета, защото ние отдавна живеем на друга планета – просто няма толкова много пясък. Но ще има…”

Read Full Post »


На днешната дата преди 98 години е роден един от най-великите киноактьори, родени под знака на Лъва – легендарният Джин Кели, който ще остане в историята на киното със своето участие в най-хубавите мюзикъли и на първо място с незабравимата сцена от „Да пееш под дъжда” (1952) – филмът, на който е и сърежисьор със Стенли Донън.

Този мюзикъл неотдавна бе поставен от Американския филмов институт под номер 5 в класацията на най-добрите американски филми в историята на киното .
Джин Кели е роден на 23 август 1912 година в Питсбърг, Пенсилвания и починал на 2 февруари 1996-та в Бевърли Хилс, Калифорния. Освен с великолепната си игра в споменатия вече филм „Да пееш под дъжда”, той ще бъде запомнен и с дългогодишното му плодотворно сътрудничество с режисьора Винсънт Минели, който му дал възможност да разкрие напълно блестящите си умения на балетист и танцьор в легендарни музикални филми като „Пиратът” (1948), „Един американец в Париж” (1951) и „Бригадун” (1954).
Джин Кели ще бъде запомнен и като създател на един от най-грандиозните мюзикъли в историята на киното – „Хелоу, Доли” (1969), който обаче не успял да възвърне вложените за производството му $25 млн. – фантастична сума за онова време!


Джин Кели позира с Барбра Срейзанд и Луис Армстронг, които изпълняват главните роли в неговия филм „Хелоу, Доли! (1969)

Ако сега се запитаме: „Кой е най-великият танцьор на екрана?”, не се съмнявам, че мнозинството от онези, които са изкушени от киното, ще произнесат името на Джин Кели наред с това на Фред Астер. Затова нека на рождената му дата си припомним за този блестящ талант. Киното едва ли би било толкова популярно изкуство без звезди като Джин Кели…

Read Full Post »


Неизвестeн филм на Ларс фон Триер, озаглавен „Измерение” излиза на DVD в Дания. Още преди да е заснел поредния си филм „Меланхолия” (Melancholia), Ларс Фон Триер изненадва приятно многобройните си поклонници, пускайки своя митичен и вероятно незавършен филм „Измерение” (Dimension).

Това е най-загадъчният проект на знаменития експериментатор, започнат още през 1991 година. Според медийните твърдения, оттогава до днес Триер снима по 3 минути екранно време годишно. Намерението му било да продължи така цели 33 години – чак до 2024. Дори се говореше, че се е разпоредил как да бъде заснета творбата му, ако му се случи нещо и не доживее до своя 68- рожден ден – на 30 април 2024г. Но през последните години изгубва интерес към този си проект и престава да работи върху него.
Ето защо на 25 август този знаменит филм ще се появи на диск като приложение към датското киносписание „Ekko” заедно с още 12 късометражки на други известни скандинавски режисьори, като Рой Андерсон, Аки Каурисмаки, Томас Винтерберг и др. Филмът на Триер е съпроводен от коментар на киноведа Петер Шепелерн, определящ „Измерение” като „поетична гангстерска история“.
Известно е още, че във филма участват Стелан Скарсгард и Жан-Марк Бар, които са сред най-близките съратници на Триер, а също и рано починалата актриса Катрин Картлидж (Katrin Cartlidge), френският актьор Еди Константин (Eddie Constantine), известeн от редица култови творби на Годар и Фасбиндер и дори изпълняващ една от ролите в „Европа” на Триер.
Започвайки работата си над този експеримент – през октомври 1990г. – Ларс фон Триер заявява, че възнамерява да заснеме филм, чиято главна тема е ходът на времето. „Той трябва да се превърне в европейски киноколаж – истински паметник на бъдещето”, уточнява той. Какво се е получило на практика след близо 20-годишна работа – предстои да видим, ако разбира се този филм бъде включен в програмата на следващия София Филм Фест. Но се надявам, че и чрез Интернет също бихме могли да го намерим в скоро време…

Източник: сайтът „Синематека”

Read Full Post »


Знае ли някой кой е Раймунд Роман Либлинг? Едва ли? Аз също не знаех, макар че много добре знам кой е Роман Полански. Всъщност става въпрос за един и същ човек, чието име нашумя неотдавна във връзка с едно много старо обвинение от страна на американското правосъдие.

Скоро у нас ще излезе най-новият му филм „Писател в сянка”, който той успя да завърши почти дистанционно, намирайки се под домашен арест в своята вила в Швейцария. Както е известно, знаменитият режисьор бе арестуван още през септември миналата година по искане на американските власти, които настояваха за неговото екстрадиране в САЩ, за да бъде изправен пред съда по обвинение в изнасилване на непълнолетна, извършено от него през 1977г. Неотдавна бе освободен, след като швейцарският съд реши, че няма основания за неговото по-нататъшно задържане.

Днес Полански навършва 77 години. Струва ми се, че тези три събития, свързани с неговата личност, са повече от достатъчно основание, за да се опитаме да се вгледаме в съдбата на този „малък, голям човек”, която е толкова необикновена, че може да послужи като основа за не по-малко интересен филм от тези, които Полански е снимал през целия си живот.

Неговото истинско име е Раймунд Роман Либлинг. Неговите родители са полски евреи. Роден е на 18 август 1933г. в Париж. Две години преди началото на Втората световна война родителите имат неблагоразумието да се завърнат в Полша. Майка му загива в Освиенцим, но баща му оцеля в концлагерния ад на Маутхаузен-Хузен, където са екзекутирани сто и петдесет хиляди души.
Малкият Роман попада в краковското гето, откъдето малцина се измъкват живи. Той обаче успява да избяга. Спасяват го полски селяни, които му дават славянската фамилия. На полски тя се произнася Полянский, а според по-късното й американско произношение става Полански.

Повечето изследователи на неговото творчество са единодушни по отношение на това, че за бъдещия режисьор преживяното в гетото има по-голямо значение дори от войната. Полански е заснел само един филм за Холокоста, при това доста късно – почти на 70 години. Това е световноизвестният филм „Пианистът”, за който беотличен с „Оскар” за режисура, а също и със „Златна палма” на кинофестивала в Кан. Но едва ли би било преувеличение, ако се каже, че психологията на човека, преминал през ужасите на гетото, протизва много от филмите на Полански. Той е от малцината големи режисьори като Кубрик, на които всеки нов филм е различен от предходните. И въпреки това има много общо между „Отвращение” (1965), „Бебето на Розмари” (1968), „Китайски квартал” (1974), „Наемателят” (1976), „Деветата порта” (1999), „Пианистът” (2002) и дори „Писателят в сянка” (2010). Всички засягат темата за оцеляването в един враждебен свят. В най-добрите от тях опитите за оцеляване са съпътствани от страха пред действителността, прерастващ в параноя. И героите на Полански са изправени пред дилемата да приемат или не за истина това, че едва ли не целият свят е в заговор срещу тях. В крайна сметка става ясно, че това е факт и на тях им се налага да търсят начини за спасение.

С течение на времето Роман Полански продължава да се оказва в епицентъра и на други знакови за втората половина на XX век събития. Много от тях са не по-малко кошмарни от тези по време на войната и гетото. Посвещавайки се на киното в сталинистка Полша, той бързо се превръща във водеща фигура на младата полска кинематография – една от най-интересните в света в края на 50-те и началото на 60-те години. Успява да се изяви като актьор през 1955г. в първия пълнометражен филм на Анджей Вайда „Поколение”.  Но след собствения си режисьорски дебют с филма „Нож във водата” (1962) изведнъж става първият кинодисидент в тогавашния социалистически лагер. Емигрира във Франция и скоро напомня отново за себе си с чудесните си англоезични филми „Отвращение” (1965) и „Cul-de-sac” (1966), за които получава съответно Специалната награда на журито и „Златна мечка” от Берлинале (провеждащ се по онова време в Западен Берлин).

Чешкият евреин Милош Форман пък е вторият знаменит киноемигрант от социалистическия лагер, забягнал на Запад от Чехословакия след нахлуването на войските на Варшавски договор в Прага. Страшно и странно е съвпадението, че родителите на Форман също зигават в Освиенцим.

Междувременно през 1968 година Полански се оказва в епицентъра на още едно знаменателно историческо събитие — прекратяването на кинофестивала в Кан. Именно в годината, когато Франция е разтърсена от студентските вълнения, той е член на жури в Кан. Заедно с революционерите-манифестанти, пристигат в Кан и знаменитите режисьори Жан-Люк Годар и Франсоа Трюфо.
В качеството си на официални представители на бунтуващия се Париж те настояват за закриването на буржуазния кинофестивал в Кан. Към тях се присъединяват членовете на международното жури Моника Вити и Луи Мал. Полански обаче се държи настрана и не ги подкрепя. Остава малцинство заедно с още един член на журито – съветският поет Роберт Рождественски. Полански много добре разбирал, че крайните левичарски фрази и особено действия, водят в крайна сметка до комунизъм, а какво представява комунизмът той знаел много добре от преживяното в Полша – нали именно от него избягва на Запад! И все пак, тъй като постоянно се движел заедно със своите колеги Трюфо, Годар и Мал (има го на снимка с тях), Полански влиза в историята като един от интелектуалците участвали в преждевременното закриване на фестивала в Кан от 1968г.
Още от следващото му издание през 1969г. този фестивал става много по- радикален. А от края на 70-те години до наши дни не отстъпва водещото си място на най-значим кинофорум в света.
През 1991г. Полански е председател на журито в Кан и изиграва решаваща роля за връчването на най-важното отличие „Златна палма” на братята Джоел и Итън Коен за филма им „Бъртън Финк”, което вбесило Ларс фон Триер, който заслужавал не по-малко пресгижната награда за своя шедьовър „Европа”.


Сватбата на Полански с Шарън Тейт е на 20 януари 1968г. в Лондон, а жестокото убийство на бременната му съпруга е извършено на 9 август 1969.

През 60-те години Полански получава не само заслужено признание и пълна свобода да твори, но и преживява най-големият си кошмар, който още повече задълбочава основната тема в неговото творчество: страхът от враждебния свят. Както е известно през 1969-та прочутата банда на американския сатанист Чарлз Менсън, съставена от негови верни поклоннички, нахлува във вилата на Полански, където убива всичките му приятели, които се намирали там, цялата прислуга и … бременната му съпруга — холивудската звезда Шарън Тейт.

През 1977г. вече самият Полански си причинява друга морална катастрофа, която ще даде не по-малко отражение върху по-нататъшния му живот и творчество. Става въпрос за изнасилването на непълнолетно момиче, което извършва във вилата на Джак Никълсън. Тук няма да се опитвам нито да заклеймявам в педофилство знаменития режисьор, нито пък ще правя опити да го оправдавам. По темата е изписано толкова много, че едва ли бих прибавил нещо ново. А и не би ми се искало да се присъединявам към онези блюстители на морала, които научиха името на Полански именно във връзка с този случай, но преди това въобще не знаеха нито кой е, нито с какво се занимава. Имам чувството, че и сега (толкова години след случилото се тогава!), когато Полански бе арестуван в Швейцария, не бяха малко хората, които чуха за пръв път неговото име. А вероятно са твърде много и тези, които дори и след този невероятен шум около него, пак не са си направили труда да видят поне един филм на Полански.


Роман Полански на излизане от съда в Санта Моника след едно от предварителните заседания по делото срещу него през 1977г. Както е известно Полански не дочаква присъдата и избягва в Европа, след което повече никога не стъпва на американска земя.

В тази връзка ми е по-интересна реакцията на неговите колеги – хората на киното, които се разделиха на два лагера. Излишно е да говоря за Джак Никълсън, който си остана един от най-добрите приятели на Полански или пък за Харисън Форд, който лично занесе във Франция наградата „Оскар”, която знаменитият режисьор спечели за филма си „Пианистът”. Но има и други негови приятели, като Стивън Спилбърг и Майкъл Дъглас например, които не го подкрепят. Все пак бих си позволил да посъветвам онези, които биха желали да знаят повече по темата, да гледат документалния филм „Roman Polanski: Wanted and Desired” (2008), в който той самия разказва напълно откровено цялата история и от който става пределно ясно, че цялата днешна шумотевица е изгодна на политиците и … на самите средства за масова информация. (Вижте тук още по темата)


Юън Макгрегър в кадър от най-новия филм на Полански „Писател в сянка“

Забележително е, че Полански продължава да запазва свежо своето прословуто чувство за хумор и убийствената си ирония. Новият му филм „Писател в сянка”, който вече гледах благодарение на Интернет, получи напълно заслужено наградата за режисура на последния кинофестивал в Берлин. В него Полански разобличава съвременните политици и особено американските специални служби. Но го прави много фино, с жестока, убийствена ирония! Напълно съм съгласен с руския критик Юрий Гладилшчиков, че той сякаш е предчувствал, че ще бъде арестуван по американско настояване и се е постарал предварително да подготви своят „отговор”. И наистина, гледайки филма му, човек няма как да не се замисли над въпроса колко зловещи престъпници, които са отговорни за съдбата на цели нации, никога не попападат в полезрението на съвременно американско правораздаване.

Read Full Post »


Удивително е, че днес честват рождения си ден двама от най-великите киноактьори на нашето време, които са и мои любимци.

Ще започна от Шон Пен, защото все пак днес той навършва кръгла годишнина. 50 години не е толкова много време, но Пен вече е успял да се снима в 47 филма – при това в най-разнообразни роли – от драматични до комедийни. Според мен, той е сред най-ярките последователи на блестящи таланти като Марлон Брандо и Робърт де Ниро.

След триумфа си на предпоследната церемония по връчване на най-престижните награди в киното, Шон Пен се нареди сред осемте американци, печелили два пъти „Оскар” за главна роля. Първият му успех бе през 2004-та за изпълнението в чудесния филм на Клинт Истууд „Реката на тайните”, а вторият – за ролята в „Милк” (2008) на Гюс ван Сант. В него той се превъплъти в известния политик-гей Харви Милк, превърнал се в символ на борбата за граждански права на хомосексуалистите в САЩ и застрелян през 1978г.
Любопитно е, че Шон Пен надделя в надпреварата за втория си „Оскар” в съревнование с Брад Пит, с когото си партнира в новия филм на Терънс Малик „Дървото на живота”. Не бих се изненадал, ако единият от двамата попадне отново сред номинираните за престижното отличие, а защо не и двамата…

В края на 2008г. Шон Пен получи и наградата на името на Стенли Кубрик, която се дава за върхови постижения в киното от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство. „Този популярен актьор, режисьор и продуцент е истинска филмова икона. Ролите и темите, които разработва във филмите си, са едновременно провокативни и вдъхновяващи зрителите от цял свят” – заяви Питър Морис, директор на представителството на организацията в Лос Анджелис по време на церемонията по връчването на наградата на Шон Пен.
Вероятно малцина знаят, че Шон Пен бе обявен за „режисьор на годината” на кинофестивала в Палм Спрингс за филма си „Сред дивата природа”. Тази творба бе отличена и с уважаваната награда за независимо кино „Готам” като най-добър филм на 2007-а. Тя бе номинирана и за „Оскар” в две категории. Аз също много харесвам филма и вярвам, че няма да е далеч денят, в който Шон Пен ще получи „Оскар” и като най-добър режисьор. По-миналата година той бе председател на фестивалното жури в Кан. Куриозното е, че по същото време игра самия себе си във филма на Бари Левинсън „Тайните на Холивуд” (What Just Happened, 2008), в който имаше сцена с премиерата на измислен филм с негово участие, представен именно на кинофестивала в Кан.

Шон Пен е известен с активната си гражданска позиция, проявена особено остро срещу управлението на бившия американски президент Джордж Буш, когото той призоваваше многократно да спре войната в Ирак и язвително критикуваше за „примитивните му възгледи за доброто и злото”. Веднъж дори Пен заяви публично, че мястото на хора като Буш-младши е в затвора.
На последния кинофестивал в Кан бе представен най-новия филм с Шон Пен, озаглавен „Fair Game”, който е посветен точно на темата за това как администрацията на бившия американски президент е подвела общественото мнение, че Саддам Хюсеин крие оръжия за масово унищожение, за да може да започне „начисто“ войната в Ирак.
Още по-нетърпелив съм да видя изпълнението на Пен във филма на италианеца Паоло Сорентино с работното заглавие „This Must Be the Place”, разказващ за усилията на популярен рок музикант да разкрие убиеца на своя баща – бивш нацист, избягал от Хитлер в САЩ. В едно нещо се убеждавам все повече – а именно, че Шон Пен подбира много внимателно филмите, в които се снима, опитвайки се и чрез тях да отстоява своята смела гражданска позиция. Което му прави чест, според мен.

За съжаление, не мога да кажа същото за последните роли на другия си любимец – Робърт Де Ниро, който без всякакво преувеличение е един от най-великите филмови актьори на нашето време, но си заслужи този статут още през 70-те и началото на 80-те години на миналия век, когато изигра най-силните си роли в „Кръстникът 2” (1974), „Шофьор на такси” (1976), „Ловецът на елени” (1978), „Разяреният бик” (1980), „Имало едно време в Америка” (1984) и “Недосегаемите” (1987).

Днес Робърт Де Ниро навършва 67 години. Неговият баща, който носел същото име, бил поет, скулптор и художник-експресионист. Майка му също се занимавала с живопис. Развели се две години след раждането на Робърт, който израства в Ню Йорк и попива уличната култура на италианския квартал. В детството си бил дребно, бледо, слабо и срамежливо дете, поради което му излязъл прякорът „Боби Млякото“. От малък обича театъра и дори изпълнил ролята на Страхливия лъв в училищен спектакъл по „Магьосникът от Оз“. Следващата му поява на сцена е на 16 години, когато напуска училище, за да се отдаде изцяло на своето увлечение.
Усвоява тайните на превъплъщението, изучавайки знаменития Метод на Станиславски, така както са го преподавали Лий Страсбърг и Стела Адлер в прочутото “Актърс студио” в Ню Йорк. Професионалната му актьорска кариера започва по сцените на малки театри извън Бродуей. Снима се и в късометражни рекламни филмчета.
Дебютира в игралното кино през 1963г., но първият му филм „The Wedding Party“ излиза по екраните 6 години по-късно – малко след появата на друг филм с негово участие – „Greetings“ (1968). Режисьор и на двата филма е Брайън де Палма.
Следващите няколко години се снима активно, но филмите му не са популярни.
Успехът идва през 1973-та с „Бий барабана бавно” (реж. Джон Хенкок), за който получава награда от Нюйорската гилдия на филмовите кинокритици. През същата година го снима и Мартин Скорсезе във филма си „Зли улици”, с което започва знаменитото им партньорство, продължило цели две десетилетия.

Междувременно
Де Ниро изпълнява ролята на младия Вито Корлеоне във втората част на „Кръстникът” (1974) на Френсис Форд Копола и получава своя първи „Оскар” в категорията „най-добър поддържащ актьор”. От този филм датира и съперничеството му с друг велик възпитаник на “Актърс студио” – Ал Пачино, изпълняващ централния персонаж в мафиотската трилогия на Копола. След години двамата велики актьори премерват силите си в директен сблъсък в култовата кримка “Жега” (1998) на Майкъл Ман, но едва ли някой може да каже кой от двамата е по-добър? Неотдавна пак се снимаха заедно в един среден филм – „Праведно убийство” (2008).
След участието си в „Кръстникът 2” Робърт Де Ниро започва да получава само главни роли и през 1976-та играе блестящо в „Шофьор на такси” на Скорсезе, а също и в „Двадесети век” на Бертолучи. Следва и превъзходното му превъплъщение в „Ловецът на елени” (1978) на Чимино, но за нито една от тези три незабравими роли не получава очаквания „Оскар” и в категорията „най-добър актьор в главна роля”.


Това все пак се случва през 1981, когато просто отвява другите номинирани за наградата (Джон Хърт, Робърт Дювал, Питър О’Тул и Джак Лемън) с феноменалното си изпълнение във филма на Мартин Скорсезе „Разяреният бик” (1980).
След този безспорен връх, актьорската кариера на Де Ниро продължава да се развива успешно, но така и не успява да му донесе отново „Оскар”, макар че ролите му във филми като „Кралят на комедията” (1982), „Имало едно време в Америка” (1984), „Недосегаемите” (1987) и може би „Добри момчета” (1990), „Пробуждането” (1990), „Нос Страх” (1991), „Жега” (1995), „Казино” (1995), „Да разлаем кучетата” (1997) също са на много високо равнище.


Робърт Де Ниро и Шон Пен в кадър от комедията „Ние не сме ангели“ (1989) на режисьора Н. Джордан

Освен в сериозни роли този невероятен актьор-хамелеон се чувства еднакво комфортно и в комедии, например от типа на, „Анализирай това” (1999), „Запознай се с нашите” (2000), “Анализирай онова” (2002) и др. Ориентирането му към „по-лекия” жанр започва с чудесното превъплъщение в кримикомедията на Мартин Брест „Среднощен бяг” (1988), но за съжаление напоследък се случва да гледаме Де Ниро и в недотам големи роли във второразредни продукции, в които като че ли започна малко да се повтаря, превъплъщавайки се във вече омръзнали ни комедийни или криминални типажи.
Надеждата ми е, че в скоро време може да ме изненада приятно с изпълнението си в следващия филм на Майкъл Ман (Frankie Machine), в който отново ще се завърне към любимите си мафиотски персонажи.

Като по-млад Роберт Де Ниро често привлича вниманието на жълтата преса с многобройните си любовни афери – при това все с тъмнокожи жени. От 1976 по 1988 живее с Даян Абът, от която има син – Рафаел, който днес също е актьор. На 17 юни 1997г. се оженва за чернокожата стюардеса Грейс Хайтауър, от която има 11 годишен син – Елиът.
Сред любопитните факти за него е този, че за гениалната роля в „Шофьор на такси” му платили едва $35 000, докато за лековатите му превъплъщения в „Анализирай това” (2002) и „Запознай се с нашите” (2004) хонорарите му достигат $20 млн. Последните филми с негово участие са „Всичко ни е наред” (Everybody’s Fine) и „Мачете” (2010).


Де Ниро с втората си съпруга Грейс Хайтауър

Робърт Де Ниро се изявява успешно и като режисьор с филма си „Бронкска история” (1993) и особено с изключително амбициозния „Добрият пастир” (The Good Shepherd, 2006), създаден в собствената му киностудия „Трайбека”. Впрочем заедно с Джейн Розентал преди 9 години Де Ниро основа кинофестивала „Трайбека” в Ню Йорк, превърнал се бързо в един от най-големите форуми на независимото кино.

Read Full Post »


Навръх днешния си 56-ти рожден ден знаменитият американски режисьор от канадски произход Джеймс Камерън предприе поредното си подводно приключение. Той се спусна в студените води на най-дълбокото езеро на света „Байкал” с руския батискаф „Мир-1”, пилотиран от Анатолий Сагалевич, съобщиха световните агенции.
Джеймс Камерън пристигна вчера в Русия по лична покана на своя приятел – председателят на Техническия съвет на Фонда за опазване на езерото Байкал (ФССОБ) Анатолий Сагалевич. Както е известно, Камерън вече има доста сериозен опит в подводните изследвания. Докато снимаше „Титаник”, а и след това той многократно се е спускал в дълбините на Атлантическия океан с помощта на руските апарати „Мир”.

По време на едно от предишните му подводни спускания с батискафа „Мир-1“ през 2003г., докато снима документалния филм “Призраци от бездната”

Неотдавна Камерън заяви, че вече обмисля сюжетните линии за продължението на „Аватар”. А малко по-рано бе разпространена информация, че най-вероятно снимките на втората и третата част на знаменития блокбастър ще протекат едновременно, с оглед да се направят икономии на бюджета, който се очаква отново да бъде рекорден. Но преди това Камерън обещава да завърши своя роман „Аватар”.
За онези, които случайно не са чули, напомням, че едноименният фантастичен филм на Камерън, заснет изцяло в 3D е донесъл до момента $2,740 млрд. от своето разпространение по целия свят, което го прави най-успешният в касово отношение филм в историята. До края на лятото по екраните ще излезе и специалната режисьорска версия на филма, в която е включен допълнителен 8-минутен епизод.

Неотдавна научихме, че Джеймс Камерън е счупил още един рекорд – този път по лични приходи, получени от един филм. Ако за работата си върху „Титаник”, излязъл по екраните през 1997г., той е получил $97 млн., то до момента е заработил от „Аватар” над $350 млн., като се очаква до края на годината тази сума да набъбне още повече. Освен хонорара за работата си върху филма, в нея се включва и процентът от приходите, получени от неговото разпространение, както и премията за това, че постигнатите финансови резултати надхвърлят в пъти очакванията на 20th Century Fox. Над $100 млн. Камерън е спечелил досега от продажбата на DVD и Blu-ray-дискове с 2D-версията на „Аватар”, но тази сума ще се увеличи вероятно многократно след като през ноември започне продажбата на DVD и Blu-ray-дискове с 3D-версията на филма.

Джеймс Камерън e родeн на 16 август 1954-та в градчето Капускасинг, Канада, но детството му преминава в град – Чипава, намиращ се недалече от водопада Ниагара. Неговият баща – Филип Камерън е електроинженер, а майка му – художничка (тя именно научама Джеймс да рисува и дори организира изложба на негови рисунки).
На 15 години Камерън гледа филма на Стенли Кубрик „2001: космическа одисея“ и остава дотолкова поразен, че решава да посвети живота си на киното. Но много скоро решава, че това е непостижимо за момче от провинцията като него и затова постъпва да следва в Калифорнийския държавен университет. Възнамерява да учи физика, защото много се увличал от наука, а след завършването да стане биолог-океанолог. Но след известно време се прехвърля към литературата и отново много скоро пак се разколебава. Зарязва ученето и започва да си изкарва прехраната с каквото попадне – шофьор на товарен камион, а после и на училищен автобус, автомонтьор, рисува картини, а по нощите пише фантастични истории.

През 1977 година гледа на екран „Междузвездни войни” и отново е поразен, установявайки колко много създаденото от Джордж Лукас прилича на онова, което винаги си мечтаел да пренесе на екрана. Вече престава да се колебае относно бъдещето си.

Успява да се устрои на работа в киностудиото на Роджър Корман, където най-напред изработва минимодели (минидекорации), но скоро израства до арт-директор и именно в това си качество взема участие в работата над фантастичния филм „Battle Beyond the Stars” (1980). Участва и в създаването на специалните ефекти за култовата творба на Джон Карпентър „Бягство от Ню Йорк”. Освен това консултира авторите на филма „Андроид” (Android) и „Галактика на терора” (Galaxy Of Terror).

Режисьорският му дебют е през 1981г., с продължение на филма на Джо Данте „Piranha”, който озаглавяват „Piranha Part Two: The Spawning”. Продуцентът на филма Асонитис се надявал не само да заснеме евтино тази продукция, но и да има пълен контрол върху снимачния процес, поради което взема неизвестния тогава Джеймс Камерън, разчитайки че няма да има проблеми с него. Обаче двамата не успели да намерят общ език и Камерън е отстранен от монтажа на филма. Той обаче не се предава – успява да се вмъкне в извънработно време в монтажната и тайно от всички да премонтира заснетото по начина, който смятал за правилен.
Това е доста тежък период от живота му – нощем го измъчват кошмари, в които го преследва робот, изпратен от бъдещето. Така именно се заражда идеята му за филма „Терминаторът”, превърнал се в мощен катапулт за изстрелване на амбициозния режисьор в звездна орбита. Но докато се опитва да намери финансиране за снимките, Камерън участва в написването на няколко сценарии – сред които е и „Рамбо 2” със Силвестър Сталоун. В крайна сметка успява да осигури $6,5 млн., които са недостатъчни дори за обикновена комедия, но не и за изобретателен гений като Камерън. „Терминаторът” (1984) мигновено става популярен по целия свят, донасяйки над $100 млн. приходи.
След този успех Камерън заснeма „Пришълците” (1986) по собствен сценарий и отново улучва десятката. Филмът се оказва дори по-успешен от „Терминатор” – носи $180 млн. и 7 номинации за „Оскар”, спечелвайки две статуетки – за визуални и звукови ефекти.
Следва прекрасният филм „Бездната” (The Abyss ,1989), който вдига летвата за качество на подводните снимки на непозната дотогава висота и заслужено става победител в надпреварата за „Оскар” в категорията за най-добри визуални ефекти.

Момент от снимачния процес на филма „Пришълците“ (Alrens) през 1986г.

Огромните приходи от тези филми дават възможност на Камерън да основе собствено студио за специални ефекти, наречено Digital Domain. Възходът продължава и след като „Терминаторът 2” спечелва $500 млн. и 4 награди „Оскар” – за грим, звук, визуални и звукови ефекти. А предприемчивият кинематографист основава нова кинокомпания „Lightstorm Entertainment”, междувременно сменяйки за трети път своята съпруга – този път с актрисата Линда Хамилтън, която през 1984 г. му ражда дъщеря.

След „Истински лъжи” (True Lies , 1994), който също има немалък касов успех, идва редът и на „Титаник” – най-значителната работа на Камерън в киното преди „Аватар”. Той подхожда към неговото заснемане извънредно сериозно. Снимките са предшествани от дълъг период на изучаване на останките на потъналия кораб на дъното, където лично Камерън се спуска многократно в специални батискафи. Той е не само режисьор на „Титаник”, но също и съпродуцент и монтажист.  Бюджетът на филма достига фантастичната сума от $200 млн. и експертите очакват най-грандиозния провал в историята на киното. Но както всички знаем „Титаник” счупи рекордите за приходи до момента, измествайки от върха „Междузвездни войни” и „Отнесени от вихъра” със своите $1,84 млрд. Освен това тази продукция е удостоена с 11 награди „Оскар”, в това число и за най-добър филм и най-добър режисьор. Това именно е звездният миг в живота на Камерън, който получавайки заветната статуетка произнесе знаменитата фраза от „Титаник” – I’m the king of the world!

Пет години след този грандиозен успех Камерън се завръща към темата за „Титаник“, заснемайки за киносалоните IMAX 3D – документалния филм “Призраци от бездната” (2003), който е посветен на пътешествието до океанското дъно и изследването на останките от знаменития кораб.
А в края на 2009 година този неуморим кинематографист демонстрира с огромен успех своето най-ново предизвикателство, наречено „Аватар”. Освен по-големите касови приходи дори от „Титаник”, този филм вероятно ще има революционни последствия за киноизкуството като цяло и особено за начина на неговото представяне в киносалоните. Твърди се, че с него се поставя началото на нова ера в разпространението на триизмерни филми. (Повече по темата вижте в този откъс от моето предаване „Другото кино“, излъчено още по време на снимките на „Аватар).

Грандиозният „Аватар”, подготвян над 10 години, е първият филм, заснет изцяло в 3D-формат, като са използвани революционно нови технологии за обработката на изображението и суперавангардни системи за виртуални снимки в реално време.
„Аватар” обаче отстъпи пред „Войната е опиат” на 82-ата церемония по връчване на наградите „Оскар”, която се проведе на 7 март т.г. в разкошната зала на „Кодак тиътър” в Лос Анджелис. Джеймс Камерън бе победен от своята бивша съпруга Катрин Бигълоу, чиято военна драма за Ирак получи общо 6 статуетки в следните категории: най-добър филм, най-добър режисьор, оригинален сценарий, монтаж, звук и звукови ефекти. „Аватар” остана само три „оскар”-а – за сценография, операторско майсторство и визуални ефекти.

Разбира се, би било пресилено Камерън да спечели отново главните оскари и с този си филм, както го стори с „Титаник”. Но това даде основание на мнозина негови противници да продължат с необоснованите критики по негов адрес. Аз обаче не съм съгласен, че постигнатото от Камерън трябва да бъде омаловажавано и да се свежда само до техническата страна на нещата. Затова ми се иска отново да припомня за какво става въпрос в този филм?

На огромна и удивително красива планета, наречена Пандора, хората откриват минерал, който може да им послужи като безценен източник на енергия. Но пречка за неговия добив са местните аборигени на’ви, същества с почти триметров ръст, синя кожа и кехлибарени очи, които са избрали да устроят точно на това място своя свят, подчинен на съвършена хармония с природата.
Новият филм на Джеймс Камерън е великолепна визуализация на този тотално непознат свят, съчетаващ прекрасни и едновременно с това смъртоносни форми на живот, който е представен през погледа на прикован към инвалидна количка бивш морски пехотинец. Филмът проследява историята на парализирания Джейк Съли, който е изпратен в красивия, но опасен свят на Пандора, за да помогне на минна корпорация да набави безценния минерал „унобтаниум“. Хората не могат да дишат въздуха на Пандора, поради което е създадено хибридно същество от ДНК-то на човек и на’ви, което се контролира от съзнанието на оператор-човек. Новополученото същество се нарича АВАТАР.
Произходът на понятието е изключително древен.
Аватар, или аватара (на санскрит означава слизане) е инкарнация на божество в индуизма. Най-често понятието се свързва с различните въплъщения на Вишну на земята. В компютърния жаргон пък думата „аватар” се използва за картинката, която един потребител слага на профила си.
Кинокритикът Янко Терзиев в първата си публикация за филма във в. „Капитал” пише: „В компютърните игри и интернет това отдавна не е новост – по-съвършеното ти вътрешно аз да те представя и действа вместо тебе. Десетки са дори българските сайтове, от които можеш да избереш по картинка как да изглежда подобрената ти версия, т.е. твоят аватар. Под негово име можеш да си и благороден, и героичен, и голям любовник, и саможертвен войник на справедливи каузи, а в действителност да си човек като всички други”.
На Пандора Джейк Съли среща Нейтири – прекрасна представителка на местната раса, която го научава да вижда със сърцето си, което в крайна сметка преобръща възприятието му за света. Нещо сходно се случва и със зрителите на филма. В края на „Аватар”, продължаващ два часа и половина, няма да ви се иска да сваляте 3D-очилата си и реалността след видяното на екрана ще изглежда още по-сива, отколкото е всъщност.

Камерън, който е доказал отдавна, че умее да снима чудесно научно-фантастично кино и без ефектите на триизмерната визия, отново ни убеждава, че е ненадминат майстор в разказването на стари като света приказки, но по начин, който ни кара да си мислим, че ги виждаме като че ли за пръв път. В основата на „Аватар” например е залегнал христоматийният американски мит за Джон Смит и Покахонтас, който е представен така, че зрителите да могат да почувстват, че става въпрос не толкова за изконния конфликт между цивилизация и природа, колкото за сблъсъка между практичното и фантастичното възприятие на света, между реалността и мечтите (неслучайно превкючванията между аватара и собственото трудноподвижно тяло на Джейк Съли се случват тогава, когато той си ляга да спи. Когато Джейк Съли е в своя аватар, той е напълно мобилен, а когато е под формата на човек, винаги е прикован към инвалидната си количка. Ето една чудесна метафора, внушаваща човешката физическа непълноценност и в същото време безграничността на неговото въображение.

Камерън, който винаги е успявал много точно да подбира изпълнителите за ключовите роли в своите филми (нека си спомним Едуард Фърлонг като малкия Джон Конър, Робърт Патрик като Терминатора или пък Леонардо Ди Каприо като младия и безумно влюбен Джак Досън от „Титаник”) този път отново е улучил десятката, спирайки се на австралиеца Сам Уортингтън, който сякаш е предпочетен за главната роля едва ли не заради пленителното му изражение – леко глуповато, но в крайна сметка точно такова, каквото би трябвало да бъде изражението на човек, който след няколкогодишно пребиваване в инвалидна количка изведнъж получава възможност да стъпи на двуметрови силни крака, с които може да тича така, че вятърът да свисти в ушите му. Със своя детински наивен и в същото време напрегнат израз на лицето той изглежда като човек, който непрестанно се опитва да се съсредоточи, сякаш за да проумее невероятното, което му се случва. Сам Уортингтън се разтваря напълно в своя герой – така както и Джейк Съли буквално се ражда наново в своя аватар.
А Джеймс Камерън е като онзи пилот-месия от чудесната книга на Ричард Бах, който се приближава да нас, обездвижените в инвалидните колички на битовото си мислене, за да ни каже: „Искате ли да летите?… Какво чакате, летете!”
Но това не би било възможно, ако предварително не загърбим всичките си предразсъдъци и не се отпуснем напълно, навлизайки в истинска дзен релаксация, превръщайки се в чист лист, върху който ще видим прожектираните образи много по-отчетливо. Не случайно когато Нейтири, съмнявайки се във възможността да научи Джейк да вижда със сърцето си, казва: „Трудно се пълни вече напълнена чаша”. Камерън също като нея си е поставил почти невъзможна задача – да преобърне представите ни за киното! Дали е успял – това преценява всеки сам за себе си. Лично аз мисля, че всичко зависи от вътрешната нагласа на всеки.

Има зрители, които ще махнат с ръка и ще кажат, че това са измишльотини, но има и други, копнеещи за истински полети на духа, за които филм като този на Камерън означава най-малкото нови крака, за да ходят. Да, би могло да се каже, че Джеймс Камерън подарява на киното нови крака. И не за друго, а защото като истински пионер на новите филмови технологии, той първи успява да ни накара да съпреживяваме на сурогатните, генерирани от компютъра герои по-силно и искрено, отколкото на изпълненията на живи актьори.

„Аватар“ се нарежда, поне според мен сред най-доброто създадено от киното през последното десетилетие, не защото е направен с революционно нови технологии или защото счупи досегашните касови рекорди, променяйки облика на киното. Този филм се нарежда сред най-добрите образци на седмото изкуство, според мен, защото ни подтиква към единение с най-ценното в самите нас – полетите на духа и въображението. И затова на въпроса „Какво всъщност е киното?“ след този филм ще можем по-уверено да отговорим – киното е полет на духа! Само че трябва докато трае прожекцията да държим очите и сърцата си широко отворени. Само тогава … ще полетим!

Read Full Post »

Older Posts »