РЕТРОСПЕКТИВА НА ЕТОРЕ СКОЛА В РАМКИТЕ НА 16-ИЯ СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ

Италианският класик Еторе Скола е един от тримата велики кинематографисти (другите двама са Милош Форман и Анджей Вайда), на които 16-ият София Филм Фест отдава почит със специални ретроспективни програми. Прожекциите от панорамата, посветена на Еторе Скола, са в кино „Одеон” (23 – 29 март) и в Дома на киното (30 март – 5 април).
Цялата статия за Еторе Скола може да намерите в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »

КАТРИН ДЕНЬОВ – „ОГЪН ПОД ЛЕДА”

Тя е съблазнителна като греха и неподкупна, като самата добродетел.
Луис Бунюел

Катрин Фабиен Дорлеак, по-известна на целия свят като Катрин Деньов, е родена на 22 октомври 1943г. в Париж. Тя е третата от четирите дъщери на Морис Дорлеак и Рeне Деньов, които били известни театрални актьори. Дебютира едва 14-годишна в киното и продължава с малки участия до момента, в който Роже Вадим й поверява главната роля във филма си „Грехът и добродетелта” (1963). Оттогава до днес се е превъплъщавала на екрана 109 пъти. За най-успешни са смятани изпълненията й в „Шербургските чадъри” (1964) и „Индокитай” (1992), но според нея самата – най-добрата й роля е във филма на Луис Бунюел „Дневна красавица” (1967).
Деньов е била любимка на дизайнера Ив Сен-Лоран, който е създал костюмите за нейните героини в няколко филма. Освен френски, Катрин говори перфектно още три езика – италиански, английски и немски. Любимата й актриса е Мерилин Монро. Но винаги се е възхищавала на Марлен Дитрих и Грета Гарбо, на които неволно подражава в личния си живот.
Деньов се е изявявала и като певица в дуети с Бернадет Лафон, Жерар Депардийо, Малкълм Макларън, Джо Кокър и Ален Сушон, а през 1981г. пуска албум с песни на Серж Генсбург.
Дизайнер е на очила, обувки, бижута и поздравителни картички.
Неотдавна написа автобиографична книга, озаглавена „В своята собствена сянка” („A l’ombre de moi-meme“). В нея разказва напълно откровено за дългогодишната си кариера в киното, като се почне от участието й в знаменития филм на Луис Бунюел „Тристана” и се стигне до отличения със „Златна палма” в Кан филм на Ларс фон Триер „Танцьорка в мрака”, в който играе малка, но запомняща се роля.
Един от последните филми с нейно участие е „Potiche“ на режисьора Франсоа Озон, в който играе и Жерар Депардийо, участвал също и в един от най-хубавите филми с Катрин Деньов – „Последното метро„. 

Кадър от филма „Дневна красавица“ на Луис Бунюел, в който Деньов изигра
една от най-добрите си роли в киното.

Катрин Деньов никога не е обичала празниците, шумните банкети и огромните букети. „Празниците са измислени от продавачите на цветя”, твърди тя, което не означава, че е по-снизходителна към продавачите на брилянти, например. Казват, че единственото цвете, което може да разтопи леденото й сърце е розовата орхидея. Но колкото и да не са й по вкуса тържествените чествания, само след два месеца тя отново ще бъде във фокуса на вниманието. Защото ще стане на 67 години, което със сигурност ще даде повод за ново вглеждане не само в блестящата й артистична кариера, но и в нейния личен живот.
Катрин Деньов 

ИЗГРЯВА НА НЕБОСКЛОНА

на френското кино преди 46 години – на премиерата на „Шербургските чадъри”. Зрителите тогава били запленени от нейното ледено очарование. Малко по-късно Хичкок ще я сравни с „огън под леда”.

Катрин Деньов в кадър от филма „Шербургските чадъри“ (1964)

Успехите си като актриса Деньов дължи не толкова на своите външни данни, колкото на неповторимото си умение да разкрива зад външната студенина ярката индивидуалност на героините си. Но животът й винаги е оставал в сянка не само за многобройните й поклонници, но дори и за най-ловките репортери. Малко са пикантните подробности в него, които са станали известни на широката публика. Може би само отношенията й с режисьора Роже Вадим, който преди това открива за киното Бриджит Бардо, са давали повод за не дотам лицеприятни коментари. Когато се запознали, Катрин била едва 17-годишна и се наричала още Дорлеак, а не Деньов (девическата фамилия на нейната майка). Роже Вадим като един истински Пигмалион, превръща стеснителното момиче в уверена в себе си жена. От него тя научава не само тайните на актьорското майсторство, но и на „сладкия живот”, който води артистичната парижка бохема по онова време. Именно този французин от руски произход превръща незабележимата брюнетка Катрин Дорлеак в пленителната блондинка Катрин Деньов.

Катрин Деньов и Роже Вадим скоро след запознанството им през 1960г.

Роже Вадим обичал страстно втората си муза след Бардо, но до брак така и не се стига, въпреки раждането на сина им Кристиан през 1963г. А Катрин така и не успява да блесне в някой от неговите филми.

РАЗКРИВА СВОЯ НЕОБИКНОВЕН ТАЛАНТ

в мюзикъла „Шербургските чадъри” (1964), режисиран от Жак Деми. Невероятно успешен се оказва и следващият филм на този режисьор с нейно участие – „Госпожиците от Рошфор” (1967). В него Катрин се снима заедно със своята не по-малко известна сестра Франсоаз Дорлеак, която загива при автомобилна катастрофа през същата година.
Деми мечтаел да екранизира „Анна Каренина” с Деньов в главната роля, но проектът му не се реализира. По това време младата и вече прочута актриса се обвързва с модния британски фотограф Дейвид Бейли. Този първи и единствен брак в нейния живот просъществувал формално 7 години.

Но още преди официалния си развод Катрин се запознава с Марчело Мастрояни. Двамата участвали във филма „Това се случва само с другите” (1971, реж. Надин Трентинян). Отначало италианският чаровник не бил особено впечатлен от новата си екранна партньорка. „Професионална красавица“, била резервираната му оценка за 27-годишната звезда. Той все още преживявал скорошната си раздяла с американката Фей Дънауей. Деньов също била потисната, заради края на връзката й с Франсоа Трюфо, възникнала докато се снимала във филма му „Сирената на Мисисипи” (1969). 

ВРЪЗКАТА Й С МАРЧЕЛО МАСТРОЯНИ

бързо се задълбочава, превръщайки се в бурен роман, продължил няколко години. През това време големият италиански актьор, който бил женен, сновял като луд между Рим и Париж, за да предлага на Катрин да се съберат. Тя обаче била непреклонна. Дори и раждането на дъщеря им Киара през 1972г. не променя нищо. Деньов продължавала да се дърпа, въпреки че Мастрояни най-после измолил от жена си обещанието, че ще му даде развод. Но след поредния категоричен отказ на французойката, той се завръща посрамен в италианското си семейство.

Катрин Деньов с дъщеря си Киара Мастрояни по време на кинофестивала в Кан през 2008г.

Дъщеря им Киара днес също е прочута актриса. Започнала е да се снима още от 8-годишна заедно с майка си във филма на Клод Льолуш „Ние двете”.
На 6 август тази година Киара Мастрояни получи престижна награда за майсторство (еxcellence award) по време на 63-ия международен кинофестивал в Локарно.

Катрин Деньов винаги е обичала да демонстрира своята пълна независимост и не без гордост заявява многократно, че родила и отгледала двете си деца, без да й се е налага да се омъжва, нито пък да прекъсва любимата си работа. Освен това всичките й любовни романи приключват по нейно желание, освен един-единствен – този с киното, който продължава и до днес. Деньов не може да се оплаче от липсата на интересни предложения за нови филми от прочути режисьори. Мнозинството французи пък не престават да я смятат за най-перфектната Мариана – националният символ на Франция. Според тях

ТЯ ОЛИЦЕТВОРЯВА ВЕЧНАТА ЖЕНСТВЕНОСТ

много по-добре от други икони на киното, като Мерилин Монро и София Лорен, например.
На въпроса дали е щастлива, Катрин отговаря, че е изпитвала щастие, когато се снимала в „Шербургските чадъри”, а сега просто обича живота. „Щастието все пак е привилегия на младостта”, уточнява тя.
Деньов все още е харесвана и обичана от мъжете. Поредният й обожател е италианският бизнесмен Виторио, който също многократно й е предлагал да се оженят. Не е трудно да се досетим, какво му е отговорила актрисата.

Кадър от „Коледна приказка“ (2008, реж. Арно Деплешен) – един от най-новите филми

с участието на Катрин Деньов. 

Красотата и обаянието на тази жена дори и на сегашната й възраст е загадка не само за околните, но и за нейните партньори. Защото тя винаги е предпочитала да се гримира сама, не допускайки чужди ръце да се докосват до лицето й. Разбира се, полагала е усилия да съхрани онова, което й е дадено от природата, но никога не е правила жертви в името на красотата, нито пък се е лишавала от малките житейски удоволствия. Продължава да пуши (вижте клипа), обожава сладките неща и въпреки това не се подлага на никакви диети. Не допуска дори мисълта за евентуална хирургическа намеса за разкрасяване.
И въпреки че знае добре цената си, Катрин Деньов никога не е демонстрирала самодоволство от постигнатото. „Обичам съвършенството във всичко – в киното и в живота” – казва тя. – „Затова постоянно ми се иска да променям нещата. Дори в последния си ден бих възкликнала: Не, почакайте! Още не съм готова. Всичко, което ми се е случило, е било само генерална репетиция”.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Източник: моята статия за Катрин Деньов, излязла във в. „ТВ Сага” на 5 август 2010г.

Read Full Post »

ДА СИ СПОМНИМ ЗА МАРЧЕЛО МАСТРОЯНИ

Искам да насоча вниманието на днешните киномани към актьора, без когото ми е трудно да си представя киното на 60-те и 70-те години на миналия век. Филмите с негово участие от този период – „Сладък живот”, „Нощта”, „Осем и половина”, „Лиза” и „Голямото плюскане” са за мен сред върховете на седмото изкуство и едва ли някога ще бъдат надминати.
Марчело Мастрояни е роден на днешната дата (28 септември) преди 86 години.
Роден е на 28 септември1924 г. във Фонтана Лири (обл. Фразиноне), недалече от Неапол, в семейство на дърводелец. Завършва техническо училище, след което работи като чертожник и строител. По време на войната постъпва в Римския университет във факултета по строителство. Сериозното му увлечение по театъра го отвежда най напред в трупата на университетския театрален център, а впоследствие и в тази на режисьора Лукино Висконти.
Първата му поява на екрана е във филма „Марионетката” (1939), но в истински киноактьор се превръща в края на 40-те години, когато започва да се снима по-често в различни филми под режисурата на значителни режисьори като Лучано Емер (Париж винаги е Париж, 1950), Момичетата от площад Испания, 1952); Марио Моничели (Кучешки живот, 1950); Марио Камерини (Неделен герой,1952) и др. М. Камерини. В тези години неговите персонажи са най-често скромни и честни младежи – селяни, работници, таксиметвори шофьори, идеални партньори за обикновени момичета от народа. Но след средата на 50-те години на миналия век в маниера на неговата игра се засилват ироничните нотки (Двуженец1955; Лекар и знахар, 1957 и др.).
В „Бели нощи” (1957, реж. Лукино Висконти), в партньорство с Жан Маре и Мария Шел, Мастрояни за пръв път създава изтънчен романтичен образ, който изобщо не прилича на предишните му простовати герои.

Периодът на творческия разцвет и световна известност започва от 1960-та година, когато Федерико Фелини го снима в главната роля от своята легендарна творба „Сладък живот” (La dolce vita). Именно в образа на журналиста Марчело Рубини се появяват за пръв път характерните за по-късния Мастрояни черти на „антигероя” на италианското и европейското авторско кино на 60-те години, който е умен и циничен хедонист, обаятелен и равнодушен Казанова.

Много скоро галерията от образи на психологически-изтънчени и вътрешно-противоречиви интелектуалци ще бъде попълнена с роли във филми като „Нощта” (La notte, 1960, реж. М. Антониони) и особено от шедьовъра на Фелини „81/2”(1963).

Марчело Мастрояни в кадър от знаменития филм на Фелини „Осем и половина“.

Междувременно Марчело има огромен успех и с участието си във фарсово- ексцентрични комедии – „Развод по-италиански” (1961), Вчера, днес, утре” (1963), Брак по италиански (1964), Казанова-70 (1964).
Върхът в еволюцията на неговия екранен антигерой е достигнат с превъплъщението му в образа на Мерсие от „Чужденецът” (Lo straniero, 1967), екранизация по романа на Албер Камю, осъществена от Лукино Висконти.
Началото на 70-те години е ознаменувано с разцвет на италианското ”политическо кино”, но Мастрояни предпочита да се снима в преливащите от черен хумор и сарказъм кинопритчи на Марко Ферери (L“uomo dai cinque palloni – 1970; La cagna – 1972; Голямото плюскане – 1973); Не докосвайте бялата жена – 1974; Сбогом, самецо -1978).

Марчело Мастрояни в кадър от „Голямото плюскане“ (1973).

Във филма на братя Тавиани „Алонзанфан” (Allonsanfan, 1974) за пръв път се превъплъщава в образа на антигерой от времето на френската ревюлюция – революционер-предател, а в „Един особен ден” (реж. Еторе Скола, 1977) разкрива драмата на социалния аутсайдер по времето на Мусолини.

Пак във филм на Скола („Сплендор”, 1988), който е най-страстното обяснение в любов към киното, което съм виждал на екрана, пресъздава един от най-светлите си образи. Неговият герой е управител на киносалон, страстен киноман, който е принуден заради намалената посещаемост да се раздели с любимата професия, припомняйки си с носталгия славните времена, когато хората са изпълвали залата, за да гледат истинско кино.

За разлика от много други италиански звезди и партньори на Мастрояни (преди всичко София Лорен), 80-те години също му носят немалко творчески успехи. Във филмите на Фелини (Градът на жените – 1980; Джинджър и Фред – 1985; Интервю – 1987), както и в „Новия свят” на Еторе Скола, Мастрояни виртуозно прокарва темата на уморен от живота ценител на земните наслади. Сходна на тази линия е и ролята му във филма на Никита Михалков „Очи чорние” (1986), която му носи награда от кинофестивала в Кан.
През 90-те години Марчело Мастрояни преминава към изпълнението на характерни роли на възрастни герои, като особено сполучливи са превъплъщенията му във филми, като „Всичко е наред” (Stanno tutti bene, 1990) на Дж. Торнаторе, „Плахата стъпка на щъркела” (1991), „Прет-а-порте” (1994) на Робърт Олтман.
Мастрояни е бил номиниран три пъти за „Оскар” за изпълнението на главни роли във филмите „Развод по италиански” (1961), «Един особен ден» (1977) и «Очи чорние» (1987).

Eдна от най-продължителните и страстни връзки на Марчело е тази с Катрин Деньов.

Марчело Мастрояни е бил официално женен за италианската актриса Флора Карабела, от която има една дъщеря – Барбара. Но последните 20 години от живота си прекарва с французойката А. М. Тато. Наричан е „латинският любовник”, заради многобройните му любовни афери. Имал е продължителни връзки с актрисите Фей Данауей, Урсула Андрес и Катрин Деньов, от която има дъщеря Киара, която днес е също известна киноактриса. Дори през 1996 г. баща и дъщеря се появяват заедно на екрана във филма „Три живота и една смърт (Trois vies et une senle mort) на режисьора Раул Руис.
Марчело Мастрояни почина в Париж на 19 декември 1996г.

Read Full Post »

МОСКОВСКИЯТ КИНОФЕСТИВАЛ – СВЕТЛИНИ И СЕНКИ

Вчера в рамките на 32-ия Московски кинофестивал е бил представен за пръв път новият български игрален филм „Стъпки в пясъка” (реж. Ивайло Христов), а за днес и за 22 юни са планирани още две негови прожекции. Вече знаете от първата ми публикация за фестивала, че тази творба участва в основната конкурсна програма и се съревновава с още 16 филма за голямата награда „Златен Георгий”.
Ивайло Христов е известен български актьор и театрален режисьор. Режисьорския си дебют в киното направи през 2002 година с филма „Емигранти”, отличен със „Златна роза” на фестивала на българския филм във Варна. Не бе особено сполучлив опитът му в комедийния жанр с филма „Приятелите ме наричат Чико” (2006).
С най-новата си творба „Стъпки в пясъка” Ивайло Христов се завръща към драматичния жанр, опитвайки се да разкаже за нелекия житейски път на един емигрант, пристигнал отново след години в родния си град, където все още живее неговата първа любов. Главната роля изпълнява Иван Бърнев, а във филма участват още Васил Михайлов, Асен Блатечки, Яна Титова, Деян Донков, Карла Рахал, Лабина Митевска, Франклин Смит и др.
Колкото и да се вглеждах в имената на другите участници в основния конкурс на 32-ия Московски кинофестивал, така и не открих някое световноизвестно име, освен това на 79-годишната унгарска режисьорка Марта Месарош, която представя новия си филм „Последният донос срещу Анна” и на Сърджан Каранович – сръбски режисьор, отличаван с наградата на критиката на кинофестивала в Кан през 1978 за „Ухание на диви цветя” и със „Златно лале” в Истанбул през 1989г. за „Филм без име”. В Москва той представя филма „Беса”, разказващ любовна история на фона на надигащата се Първа световна война с Мики Манойлович в главната роля.
Останалите фестивални конкуренти на нашия филм не са особено известни, което ме кара да мисля, че е напълно възможно филмът на Ивайло Христов да получи някакво отличие и да продължи традицията на доброто българско представяне на Московския кинофестивал.
Разбира се, наградите от Москва нямат същата стойност като тези в Кан, Венеция и Берлин, но все пак…Впрочем темата за неособено високото равнище на Московския форум напоследък се коментира от мнозина, повечето от които принадлежат към противниковия лагер на Никита Михалков, който е президент (или директор по нашему) на фестивала в Москва. Така например, известният режисьор Алексей Герман-младши припомня, за годините, когато Московският кинофестивал е награждавал филмите на Фелини, докато в последно време в конкурсната му програма рядко намира място някоя голяма фигура на световното кино. И по тази причина, според Герман, Московският кинофестивал се е превърнал, за съжаление, в редови източноевропейски фестивал, по-малко инересе и по-лошо организиран например от този в Карлови Вари. Нито на един от големите фестивали по света няма да видите – казва той – толкова много бодигардове, нито пък такова кастово разделение на гостите, което е особено унизително. А на коктейлите ще бъдете смаяни от присъствието на никому неизвестни жени, отрупани от главата до петите с брилянти, демонстриращи своята въпиюща провинциалност с невъобразим и безсмислен патос. И ще имате по-скоро усещането, че сте дошли на прием по повод рождения ден на Ким Чен Ир, отколкото че присъствате на европейски кинофестивал. Докато, според Алексей Герман-младши, фестивалите в Ротердам или Карлови Вари или на още много други места кипят от живот и младежко присъствие. Там ще видиш специално пристигнали студенти, които спят в своите спални чували или палатки направо в парка и очите им горят от желание да видят истинско кино. Там няма как да почувствате тази просто задушаваща пост имперска атмосфера на Московския кинофестивал. Което е и обидно, и жалко, според Герман. И доказва несъмнената истина, че Русия се превръща в провинциална страна. За да се промени нещо към по-добро е необходима появата на някоя нова, енергетична фигура – някой като Марко Мюлер (директорът на фестивала във Венеция), който да съумее да направи решителна промяна и да върне усещането за празник на киното и в Москва.
Разбира се, допускам че много от казаното от Герман се дължи на неговата лична неприязън към Никита Михалков, заради угодничеството му на силните на деня в Русия. Но все пак съм склонен да се съглася с него, защото присъствах на един от най-големите фестивали в Москва, когато бе награден великият Федерико Фелини. Това беше през 1987-а година. Перестройката бе привлякла в столицата на тогавашния Съветски съюз почти целия световен киноелит, начело с Робърт Де Ниро, който тогава бе председател на фестивалното жури. Именно той връчи лично на Фелини Голямата награда за филма му „Интервюто”.

Фелини получава наградата си

Робърт Де Ниро

По време на този паметен за мен 15-ти Московски кинофестивал, провел се от 6-ти до 17 юли 1987г., имах късмета да видя на живо легендарни фигури на световното кино, като Марчело Мастрояни, Жерар Депардийо, Хана Шигула, Емир Кустурица, Милош Форман, Настася Кински, Кшищов Зануси, Ванеса Редгрейв, Габриел Гарсия Маркес и още много други.

Марчело Мастрояни и Инокентий Смоктуновски бяха в центъра на вниманието по време на 15-ия Московски кинофестивал, заради участието им във филма на Никита Михалков „Очи Чорние“

Никита Михалков приема овациите на публиката след премиерата на „Очи Чорние“, а след време остави лично своя автограф върху тази паметна за мен снимка

Това едва ли някога ще се повтори и затова разбирам напълно огорчението на Алексей Герман от този факт. Макар че тогава неговият днешен неприятел Никита Михалков изглеждаше и се държеше по съвсем друг начин, а и филмите му бяха съвсем други.
Но нека да не се поддаваме на носталгичните спомени, а да стискаме палци за успешното представяне на нашия филм на този фестивал. Надявам се, че заслужава…
Ето още малко снимки на някои от знаменитите гости, уважили с присъствието си 15-ия Московски кинофестивал през 1987г.

Робърт Де Ниро и Хана Шигула

Фелини си хапва домат на коктейл                           Жерар Депардийо

Настася Кински

Ванеса Редгрейв и Кшищоф Зануси

Read Full Post »