Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Шон Пен’


BRAD_PIT_PORTRET   Брад Пит навърши 50 години (роден е на 18 декември 1963) и още всичко пред него тепърва предстои. Защото, колкото и да не ни се вярва, все още този красив, известен и суперталантлив актьор не е държал в ръцете си най-ценната за един американски актьор награда – „Оскар”.
Повече за него може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Робърт Де Ниро днес стана на 70, а Шот Пен – на 53 години. Удивително е, че тези двама от най-любимите ми съвременни киноактьори са родени на една и съща дата – 17 август, но с разлика от 17 години!
Повече за техните биографии може да научите от ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Колкото и да не ни се иска – трябва да признаем, че политиката винаги е оказвала негативно влияние върху киното. Но макар и рядко, все пак са създавани филми, осмеляващи се да покажат мръсните задкулисни игри за власт на силните на деня.
Повече информация за филмите на политическа тема може да намерите в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Завърши 7-ият Цюрихски кинофестивал, който се проведе от 22 септември до 2 октомври. Международното жури, ръководено от американския актьор Лорънс Фишбърн, присъди Главната награда на апокалиптичната драма на САЩ „В укритието“ (Take Shelter) с режисьор Джеф Никълс.

Подробности за всички награди, раздадени в Цюрих, може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


На 17 август навърши 51 години Шон Пен – една от най-ярките звезди на съвременното американско кино. За три десетилетия се снима в 48 филма, при това в най-разнообразни роли – от драматични до комедийни. Печели признание и като режисьор на 4 игрални филма, представени на на фестивалите в Кан, Локарно, Палм Спрингс и др.

Вижте цялата статия за Шон Пен в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »



  Една от главните роли в новия филм на Терънс Малик „Дървото на живота“ играе прочутият американски актьор Шон Пен. Тези дни          руският вестник „Комсомольская правда“ публикува ексклузивно интервю със звездата, което навярно ще се хареса и на читателите на „Другото кино“.

Целият текст може да намерите в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


На 11 септември навърши 70 години американският режисьор Брайън Де Палма, чието име ще остане в историята на киното най-малко с три филма – „Белязаният”, „Недосегаемите” и „Пътят на Карлито”. Разбира се и в ранното му творчество има заглавия, които са придобили с времето почти култов статус. Имам предвид най-вече „Кери” (Carrie, 1976),” „Жажда за убийство” (Dressed to Kill , 1980) и „Body Double (1984).

Брайън Ръсел Де Палма (Brian Russell De Palma) е роден на 11 септември 1940г. в Нюарк (щата Ню Джърси, САЩ) в семейството на хирург. Като малък се увлича по физиката и астрономията и дори твърдо решава да се посвети сериозно на изучаването на тези науки. Завършва квакерското училище Friend’s Central School, след което започва да следва физика в Колумбийския университет, където много сериозно се занимава с астрофизика.
Животът му обаче коренно се променя, след като гледа на екрана два филма –„Шемет” на Хичкок и „Гражданинът Кейн” на Орсън Уелс. Те го разтърсват толкова силно, че младият Брайън решава да прекъсне следването и да се посвети на театъра и киното.
Започва да снима малки и евтини филми още в началото на 60-те години. С късометражката „Пробуждането на Вотан” (1962) печели няколко награди.

Пълнометражният му дебют в игралното кино е филмът „Сватба” (The Wedding Party), над който работи от 1962 до 1964г., но той излиза на екран чак през 1969г. В него участват неговите близки приятели Джил Клейбърг и Робърт Де Ниро.

Първият филм на Брайън Де Палма, разпространяван в САЩ през 1968г. е „Murder à la Mod”, а първата му творба, забелязана от критиката е „Приветствия” (Greetings, 1968), в който се снима Робърт Де Ниро. Филмът участва в конкурсната програма на Берлинале през 1969г. и е отличен със „Сребърна мечка”.


Робърт Де Ниро в кадър от филма „Приветствия“

През 1970г. заснема още един филм („Hi, Mom!) с Робърт Де Ниро.
Междувременно Де Палма изпробва силите си и в документалното кино.
През 1966г. излиза „Чувствително око” (The Responsive Eye), посветен на нашумяла изложба в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, последван от „Дионис” (1970), документиращ един от многобройните хепънинги на хипита по онова време.
От началото на 70-те години Брайън Де Палма се насочва към трилърите, отдавайки почит към един от своите учители в киното – Алфред Хичкок. В тази връзка е много показателен филмът му „Сестри” (1973), в който откриваме цитати от „Прозорец към двора“ (Rear Window, 1954). Не случайно за написването на музиката към филма той поканва знаменития Бърнард Хърман, композирал музика за много от филмите на Хичкок.
Във филма на Де Палма „Obsession” (1976) също звучи композиция на Хърман в една от сцените, имитиращи „Шемет” на Хичкок.
През същата година Де Палма снима за MGM филма на ужасите „Кери”, който е първа екранизация по произведение на все още начинаещия тогава писател Стивън Кинг. Приходите само от разпространението му в САЩ надхвърлят $33,8 млн. при производствени разходи от едва $1,8 млн.
Критиците също харесват филма и специално отбелязват режисьорската изобретателност на Де Палма при заснемане на екшън-сцените. Филмът е номиниран за „Оскар” в две категории – най-добра актриса в главна роля (Сиси Спейсък) и най-добро изпълнение на поддържаща роля (Piper Laurie).
През следващите 7 години Брайън Де Палма усилено снима трилъри, в които умело разработва редица хичкоковски теми и мотиви: „Ярост” (The Fury, 1978), „Home Movies” (1980), „Жажда за убийство” (Dressed To Kill, 1980), „Blow Out” (1981), в които играят прочути холивудски звезди като Кърк Дъглас, Майкъл Кейн, Джон Траволта.
През 1983 излиза ганстерската драма „Белязания” (Scarface), която е римейк на едноименния ганстерски филм от 1932 на легендарния Хауърд Хоукс. Първоначално зрителите не приемат с възторг версията на Де Палма, сравнявайки я постоянно с оригинала, в който главната роля изпълнява Пол Муни. Но с течение на времето филмът „Белязания”, както и изпълнението на Ал Пачино в него постепенно заемат своето заслужено място сред образците на жанра. Филмът е номиниран за три награди „Златен глобус” в категориите „най-добър актьор” (Ал Пачино), „най-добро изпълнение на второстепенна роля” (Ал Пачино) и „най-добра оригинална музикална композиция” (Джорджо Мородер). А Де Палма за малко не получава антинаградата „Златна малина”, той като е номиниран в категорията „най-лош режисьор”. Днес това звучи почти като анекдот, но е самата истина.
На подобно недоразумение става жертва и следващият филм „Body Double” (1984), който аз много харесвам, но за който критиците се нахвърлят върху режисьора с жестоки обвинения за това, че започва да се самоповтаря.
Де Палма опитва силите си, според мен успешно, и в комедията с филма „Wise Guys” (1986), а през 1987г. излиза по екраните един най-добрите му филми „Недосегаемите” (The Untouchables), който се нарежда сред най-ярките произведения на киното, посветени на ганстерска тема. Номинират го за „Оскар” в 4 категории, но печели само една статуетка в лицето на Шон Конъри, награден за най-добро изпълнение на поддържаща роля.
Филмът има голям зрителски успех и донася $76,2 млн. само от разпространението си в САЩ при бюджет от $25 млн.


Шон Конъри и Кевин Костнър в кадър от „Недосегаемите“ (1987)

През 1989г. Брайън Де Палма се обръща към болезнената за американското общество тема за войната във Виетнам чрез филма си „Жертви на Войната” (Casualties of War). Много ветерани обаче реагират отрицателно, почувствали се засегнати от разказаната жестока история за похищението и изнасилването на виетнамско момиче от американски войници. Филмът е демонстративно игнориран и претърпява пълен провал при разпространението си в САЩ и Канада.
Следващите два филма „Кладата на суетата” (The Bonfire Of The Vanities,1990) и „Възкресението на Каин” (1992) също нямат успех.
Затова Де Палма отново се връща към любимия си ганстерски жанр и заснема през 1993г. чудесния филм „Пътят на Карлито” отново с Ал Пачино в главната роля. Любопитно е, че номинация за „Златен глобус” за изпълнението си във филма получава неговият партньор Шон Пен.
През 1996г. Де Палма жъне отново касов успех с екшъна „Мисията невъзможна” с Том Круз и Джон Войт. Филмът влиза в тройката на касовите хитове на годината с приходи $457,6 млн. от разпространението си по света. Две години след това Де Палма прави отново трилър – „Змийски очи” с Никълъс Кейдж, който не блести с нищо особено. Напълно справедливи са и критиките, които получава за фантастичния си филм „Мисия до Марс” (2000).
През 2001 режисьорът посещава Европа, където най-напред прави трилъра „Фатална жена” (2002), а малко по-късно екранизира романа на Джеймс Елрой „Черната далия”. Този филм е заснет частично в България.

През 2007г. излиза последният засега игрален филм на Де Палма „Redacted”, за който получи „Сребърен лъв” за най-добър режисьор от кинофестивала във Венеция. Филмът посветен на темата за войната в Ирак.

Брайън Де Палма продължава да снима усилено, разработвайки няколко проекта едновременно, сред които се открояват римейкът на „Бостънският удушвач” от 1968 на Ричард Флейшър, а също и продължението на „Недосегаемите” с работно заглавие „Недосегаемите: възходът на Капоне” (The Untouchables: Capone Rising). Не бих се изненадал, ако Брайън Де Палма съумее да направи поне още един шедьовър.

Източник: Информацията е подбрана от различни открити за ползване източници, сред които е и IMDB.com

Read Full Post »


Удивително е, че днес честват рождения си ден двама от най-великите киноактьори на нашето време, които са и мои любимци.

Ще започна от Шон Пен, защото все пак днес той навършва кръгла годишнина. 50 години не е толкова много време, но Пен вече е успял да се снима в 47 филма – при това в най-разнообразни роли – от драматични до комедийни. Според мен, той е сред най-ярките последователи на блестящи таланти като Марлон Брандо и Робърт де Ниро.

След триумфа си на предпоследната церемония по връчване на най-престижните награди в киното, Шон Пен се нареди сред осемте американци, печелили два пъти „Оскар” за главна роля. Първият му успех бе през 2004-та за изпълнението в чудесния филм на Клинт Истууд „Реката на тайните”, а вторият – за ролята в „Милк” (2008) на Гюс ван Сант. В него той се превъплъти в известния политик-гей Харви Милк, превърнал се в символ на борбата за граждански права на хомосексуалистите в САЩ и застрелян през 1978г.
Любопитно е, че Шон Пен надделя в надпреварата за втория си „Оскар” в съревнование с Брад Пит, с когото си партнира в новия филм на Терънс Малик „Дървото на живота”. Не бих се изненадал, ако единият от двамата попадне отново сред номинираните за престижното отличие, а защо не и двамата…

В края на 2008г. Шон Пен получи и наградата на името на Стенли Кубрик, която се дава за върхови постижения в киното от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство. „Този популярен актьор, режисьор и продуцент е истинска филмова икона. Ролите и темите, които разработва във филмите си, са едновременно провокативни и вдъхновяващи зрителите от цял свят” – заяви Питър Морис, директор на представителството на организацията в Лос Анджелис по време на церемонията по връчването на наградата на Шон Пен.
Вероятно малцина знаят, че Шон Пен бе обявен за „режисьор на годината” на кинофестивала в Палм Спрингс за филма си „Сред дивата природа”. Тази творба бе отличена и с уважаваната награда за независимо кино „Готам” като най-добър филм на 2007-а. Тя бе номинирана и за „Оскар” в две категории. Аз също много харесвам филма и вярвам, че няма да е далеч денят, в който Шон Пен ще получи „Оскар” и като най-добър режисьор. По-миналата година той бе председател на фестивалното жури в Кан. Куриозното е, че по същото време игра самия себе си във филма на Бари Левинсън „Тайните на Холивуд” (What Just Happened, 2008), в който имаше сцена с премиерата на измислен филм с негово участие, представен именно на кинофестивала в Кан.

Шон Пен е известен с активната си гражданска позиция, проявена особено остро срещу управлението на бившия американски президент Джордж Буш, когото той призоваваше многократно да спре войната в Ирак и язвително критикуваше за „примитивните му възгледи за доброто и злото”. Веднъж дори Пен заяви публично, че мястото на хора като Буш-младши е в затвора.
На последния кинофестивал в Кан бе представен най-новия филм с Шон Пен, озаглавен „Fair Game”, който е посветен точно на темата за това как администрацията на бившия американски президент е подвела общественото мнение, че Саддам Хюсеин крие оръжия за масово унищожение, за да може да започне „начисто“ войната в Ирак.
Още по-нетърпелив съм да видя изпълнението на Пен във филма на италианеца Паоло Сорентино с работното заглавие „This Must Be the Place”, разказващ за усилията на популярен рок музикант да разкрие убиеца на своя баща – бивш нацист, избягал от Хитлер в САЩ. В едно нещо се убеждавам все повече – а именно, че Шон Пен подбира много внимателно филмите, в които се снима, опитвайки се и чрез тях да отстоява своята смела гражданска позиция. Което му прави чест, според мен.

За съжаление, не мога да кажа същото за последните роли на другия си любимец – Робърт Де Ниро, който без всякакво преувеличение е един от най-великите филмови актьори на нашето време, но си заслужи този статут още през 70-те и началото на 80-те години на миналия век, когато изигра най-силните си роли в „Кръстникът 2” (1974), „Шофьор на такси” (1976), „Ловецът на елени” (1978), „Разяреният бик” (1980), „Имало едно време в Америка” (1984) и “Недосегаемите” (1987).

Днес Робърт Де Ниро навършва 67 години. Неговият баща, който носел същото име, бил поет, скулптор и художник-експресионист. Майка му също се занимавала с живопис. Развели се две години след раждането на Робърт, който израства в Ню Йорк и попива уличната култура на италианския квартал. В детството си бил дребно, бледо, слабо и срамежливо дете, поради което му излязъл прякорът „Боби Млякото“. От малък обича театъра и дори изпълнил ролята на Страхливия лъв в училищен спектакъл по „Магьосникът от Оз“. Следващата му поява на сцена е на 16 години, когато напуска училище, за да се отдаде изцяло на своето увлечение.
Усвоява тайните на превъплъщението, изучавайки знаменития Метод на Станиславски, така както са го преподавали Лий Страсбърг и Стела Адлер в прочутото “Актърс студио” в Ню Йорк. Професионалната му актьорска кариера започва по сцените на малки театри извън Бродуей. Снима се и в късометражни рекламни филмчета.
Дебютира в игралното кино през 1963г., но първият му филм „The Wedding Party“ излиза по екраните 6 години по-късно – малко след появата на друг филм с негово участие – „Greetings“ (1968). Режисьор и на двата филма е Брайън де Палма.
Следващите няколко години се снима активно, но филмите му не са популярни.
Успехът идва през 1973-та с „Бий барабана бавно” (реж. Джон Хенкок), за който получава награда от Нюйорската гилдия на филмовите кинокритици. През същата година го снима и Мартин Скорсезе във филма си „Зли улици”, с което започва знаменитото им партньорство, продължило цели две десетилетия.

Междувременно
Де Ниро изпълнява ролята на младия Вито Корлеоне във втората част на „Кръстникът” (1974) на Френсис Форд Копола и получава своя първи „Оскар” в категорията „най-добър поддържащ актьор”. От този филм датира и съперничеството му с друг велик възпитаник на “Актърс студио” – Ал Пачино, изпълняващ централния персонаж в мафиотската трилогия на Копола. След години двамата велики актьори премерват силите си в директен сблъсък в култовата кримка “Жега” (1998) на Майкъл Ман, но едва ли някой може да каже кой от двамата е по-добър? Неотдавна пак се снимаха заедно в един среден филм – „Праведно убийство” (2008).
След участието си в „Кръстникът 2” Робърт Де Ниро започва да получава само главни роли и през 1976-та играе блестящо в „Шофьор на такси” на Скорсезе, а също и в „Двадесети век” на Бертолучи. Следва и превъзходното му превъплъщение в „Ловецът на елени” (1978) на Чимино, но за нито една от тези три незабравими роли не получава очаквания „Оскар” и в категорията „най-добър актьор в главна роля”.


Това все пак се случва през 1981, когато просто отвява другите номинирани за наградата (Джон Хърт, Робърт Дювал, Питър О’Тул и Джак Лемън) с феноменалното си изпълнение във филма на Мартин Скорсезе „Разяреният бик” (1980).
След този безспорен връх, актьорската кариера на Де Ниро продължава да се развива успешно, но така и не успява да му донесе отново „Оскар”, макар че ролите му във филми като „Кралят на комедията” (1982), „Имало едно време в Америка” (1984), „Недосегаемите” (1987) и може би „Добри момчета” (1990), „Пробуждането” (1990), „Нос Страх” (1991), „Жега” (1995), „Казино” (1995), „Да разлаем кучетата” (1997) също са на много високо равнище.


Робърт Де Ниро и Шон Пен в кадър от комедията „Ние не сме ангели“ (1989) на режисьора Н. Джордан

Освен в сериозни роли този невероятен актьор-хамелеон се чувства еднакво комфортно и в комедии, например от типа на, „Анализирай това” (1999), „Запознай се с нашите” (2000), “Анализирай онова” (2002) и др. Ориентирането му към „по-лекия” жанр започва с чудесното превъплъщение в кримикомедията на Мартин Брест „Среднощен бяг” (1988), но за съжаление напоследък се случва да гледаме Де Ниро и в недотам големи роли във второразредни продукции, в които като че ли започна малко да се повтаря, превъплъщавайки се във вече омръзнали ни комедийни или криминални типажи.
Надеждата ми е, че в скоро време може да ме изненада приятно с изпълнението си в следващия филм на Майкъл Ман (Frankie Machine), в който отново ще се завърне към любимите си мафиотски персонажи.

Като по-млад Роберт Де Ниро често привлича вниманието на жълтата преса с многобройните си любовни афери – при това все с тъмнокожи жени. От 1976 по 1988 живее с Даян Абът, от която има син – Рафаел, който днес също е актьор. На 17 юни 1997г. се оженва за чернокожата стюардеса Грейс Хайтауър, от която има 11 годишен син – Елиът.
Сред любопитните факти за него е този, че за гениалната роля в „Шофьор на такси” му платили едва $35 000, докато за лековатите му превъплъщения в „Анализирай това” (2002) и „Запознай се с нашите” (2004) хонорарите му достигат $20 млн. Последните филми с негово участие са „Всичко ни е наред” (Everybody’s Fine) и „Мачете” (2010).


Де Ниро с втората си съпруга Грейс Хайтауър

Робърт Де Ниро се изявява успешно и като режисьор с филма си „Бронкска история” (1993) и особено с изключително амбициозния „Добрият пастир” (The Good Shepherd, 2006), създаден в собствената му киностудия „Трайбека”. Впрочем заедно с Джейн Розентал преди 9 години Де Ниро основа кинофестивала „Трайбека” в Ню Йорк, превърнал се бързо в един от най-големите форуми на независимото кино.

Read Full Post »