Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘шон конъри’


85-годишнината му не е за изпускане, въпреки че като актьор е правил немалко компромиси, участвайки и в доста комерсиални филми, поради което трудно може да мине за представител на „другото“ кино, за което предимно става въпрос в този сайт. Все пак следата, оставена от него е толкова ярка, че сме просто задължени да му отделим подобаващо внимание. (Повече може да прочетете в ДРУГОТО КИНО).
Advertisements

Read Full Post »


Двайсет и третият филм от поредицата за Джеймс Бонд излиза на наш екран от 26 октомври под заглавие „007 координати: Скайфол”. А точно преди половин век – на 5 октомври 1962 година в Лондон се е състояла премиерата на „Д-р Но”, който е първият филм от знаменитата поредица за приключенията на Джеймс Бонд.
Повече за легендарната БОНДИАНА и за най-новия филм за агент 007 може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Не ми се иска да пропусна да отбележа 80-годишнината на Шон Конъри, въпреки че е участвал предимно в комерсиални филми и трудно може да мине за представител на другото кино, на което обикновено посвещавам своите публикации. Все пак следата, оставена от този актьор в киното е толкова ярка, че се чувствам задължен да му отделя подобаващо внимание. За целта ще използвам и част от материала, предоставен ми любезно от моя приятел Николай Андреков, чийто любимец е Шон Конъри.
Обявяван нееднократно за секссимвол, този човек тръгва буквално от нищото, но прави шеметна кариера и става звезда едва 32-годишен, благодарение на превъплъщението си в образа, създаден от въображението на писателя Йън Флеминг.
Да станеш световно известен в самото начало на филмовата си кариера не е толкова за завиждане, колкото изглежда отстрани. Историята на киното помни редица случаи, в които ранната слава и принудителното затваряне в жанровите рамки на ролята, която те е изстреляла в звездна орбита, са ставали причина за истински човешки трагедии. Подобна жестока шега си прави съдбата и с младия Конъри, който се прославя твърде рано с ролята на агент 007 от филма на Терънс Янг „Д-р Но”, след което цели 20 години остава впримчен в този образ, участвайки в шест от най-успешните суперпродукции за Джеймс Бонд.
Напълно разбираемо е човек с неговите актьорски амбиции да твърди днес, че винаги е ненавиждал този проклет Бонд, който надвисва като сянка над цялата му кариера! И затова, когато получава наградата „Оскар“ за ролята си във филма „Недосегаемите“ натъртва отчетливо пред публиката, изправена на крака да го аплодира, че се казва Конъри, Шон Конъри, подчертавайки по този начин своето пренебрежение към култовата реплика „Казвам се Бонд. Джеймс Бонд”, която му се е налагало да произнася всеки път, в който се появяваше на екрана в образа на агент 007 от знаменитата „бондиана”.
Конъри никога не пропуска да напомня, че е дошъл в киното от театъра. И не без гордост разказва за перипетиите, през които минава, преди да излезе за пръв път на сцената.
Знаменитият днес Томас Шон Конъри е роден на 25 август 1930г. в Единбург (Шотландия) в бедно семейство на шофьор и прислужница. От 8-годишен му се налага да работи, разнасяйки мляко и вестници по домовете. А на 13 напуска училище, за да помага на родителите си след раждането на брат си Нийл. Бърка бетон, търгува с желязо, полира ковчези в погребално бюро. 17-годишен постъпва във флота, но заради стомашна язва скоро е обявен за негоден за военна служба. Отново работи каквото му падне – спасител на плажа през лятото, модел в рисувално училище – през зимата. Заниманията с бодибилдинг го отвеждат в Лондон, където участва в конкурса „Мистър Вселена – 1950”. Класира се трети, след което става хорист в пътуващата трупа „South Pacific”. Играе добре футбол и дори получава предложение от „Манчестър Юнайтед”, но преценява, че кариерата на един футболист залязва към 30-те, а той е вече на 23г. и затова избира актьорската професия.
Посещава курсове по говорна техника и пластика, упорито се самообразова, изучавайки системата на Станиславски. Напредва толкова бързо, че когато се освобождава място за изпълнител на една от главните роли в шоуто, избират Конъри и така става звезда на „Саут Пасифик”.
Но след закриването на шоуто отново настъпват трудни времена за младия актьор. В продължение на месеци не може да си намери работа. От студията „20 век Фокс” не му дават малка роля във филма „Момчето и делфинът”, заради високия ръст. Пробва се и за „Прилив по пладне”, но му отказват под предлога, че е тъмнолик. А от прочутия лондонски театър „Олд Вик” направо го прогонват, защото не харесват дикцията му. През 1951г. все пак успява да получи достъп до провинциалната сцена, след което известно време изпълнява най-разнообразни роли в репертоарни театри.
Първата му роля с текст в киното е през 1956г. във филма „Няма път назад” (No Road Back). После се снима още в три продукции, включително и в телевизионна екранизация на „Анна Каренина” в ролята на Вронски. Дълго време се е смятало, че копието на този филм е изчезнало, но наскоро то бе намерено в архивите на Би Би Си и филмът излезе на DVD по случай 80-годишнината на актьора.
„Изпълнението на Конъри в този забравен филм е просто фантастично”, пишат английските медии по този повод, отбелязвайки колко умело е успял да разкрие характера на мъжествения и самодоволен герой на Толстой. Знаменателно е, че Конъри изпълнява тази роля само година преди първата си поява като агент 007.
Иън Флеминг – авторът на книгите за Бонд – мечтаел за Кари Грант, но понапредналата възраст на американската звезда не отговаряла на персонажа. Обсъждани са и други варианти – например Дейвид Нивън, Ричард Бъртън, Рекс Харисън, Майкъл Кейн и дори Роджър Мур, който както знаем все пак се превъплъщава в агент 007, но доста по-късно. Както и да е, избират Шон Конъри и практически без проби неизвестният шотландец попада на „тайна служба при Нейно Величество”.
Колкото и да негодува от съдбата, обвързала името му завинаги с това на Джеймс Бонд, все пак Конъри трябва да е благодарен, че именно на участието си в „бондианата” дължи своето огромно богатство, а и възможността да се снима във филми на знаменити режисьори, като Алфред Хичкок („Марни”, 1964), Сидни Люмет („Могилата”, 1965), Джон Бурман („Зардоз”, 1974), Джон Хюстън („Човекът, който искаше да е крал”, 1975) и др.
Шон Конъри достига върха на кариерата си с два филма, които му носят най-голямото признание за един актьор. За гениалното си превъплъщение в образа на магнетичния брат Уилям от „Името на розата” (1986) на Жан-Жак Ано, получава наградата на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство, а с ролята си в „Недосегаемите” (1987) на Браян Де Палма спечелва и дългоочаквания „Оскар”.


Шон Конъри в кадър от „Недосегаемите“ – филмът, който му носи единствения „Оскар“ в неговата кариера.

Следват още няколко забележителни филма, сред които се откроява участието му в „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход”, но след провала на „Лигата на необикновените” (2003) Конъри решава да се оттегли от киното. И вече 7 години нищо не е в състояние да го върне на снимачната плошадка.

Надеждите на милионите фенове да го видят отново на екрана са свързани с евентуално ново продължение на поредицата на Спилбърг за „Индиана Джоунс”.
Дали ще се сбъднат – ще покаже времето, което като че ли няма власт над него. Малко са хората, които умеят да остаряват толкова красиво като Шон Конъри.

Read Full Post »


Днес навършва 86 години Сидни Лъмет, известен още и като Сидни Люмет, който е един от най-големите американски кинорежисьори, записал името си в историята на киното като създател на знаменити филми, като „12 разгневени мъже” (1957), „Дългият път на деня към нощта“ (1962), “Могилата” (1965), „Серпико” (1973), “Кучешки следобед” (1975), „Телевизионна мрежа” (1976), Присъдата” (1982 и др.
Последният негов филм, който съм гледал, беше „Игрите на дявола” (Before the Devil Knows You’re Dead, 2007). И трябва да кажа, че бях силно впечатлен не само от играта на целия актьорски ансамбъл, сред които се открояваше  Филип Сеймур Хофман, но най-вече от режисьорската смелост на 83-годишния тогава Лъмет, който не се е поколебал да изрази гневно и страстно крайно отрицателното си отношение към нравствената деградация на днешна Америка.
Сидни Лъмет е роден на 25 юни 1924г. във Филаделфия (САЩ) в семейството на актьор и танцьорка и затова едва ли е изненадващо, че самият той се появява на сцената едва 4-годишен. През 30-те години участва в няколко от хитовите постановки на Бродуей, а през 1947г. оглавява група актьори – бивши ученици на Актърс студио, които били недоволни от методиката на преподаване на Лий Страсбърг.
През 50-те години започва работа като режисьор в телевизията, а през 1957г. дебютира в игралното кино с филма „Дванадесет разгневени мъже”. Действието на тази съдебна драма се развива само в една стая, където 12 съдебни заседатели спорят относно своето решение, което може да прекърши съдбата на обвиняемия, който е съвсем млад човек. Един от тях (акт. Хенри Фонда) се опитва да докаже неговата невинност, докато всички останали в началото не се съмняват в неговата вина и дори някои (акт. Ли Дж. Коб) настояват за смъртна присъда. Заслугата на Лъмет като режисьор е най-вече в това, че успява да пресъздаде нарастващото напрежение в атмосферата и да направи така, че въпреки своята камерност, филмът да се гледа на един дъх и да поражда сериозни размисли след финалните кадри. Безспорно, най-голямото достойнство на Лъмет в този и може би в повечето от филмите му, е работата с актьорите. Този режисьор винаги е успявал да изтръгне от тях максималното, което допринася за изключително убедителното им превъплъщаване в героите от неговите филми. „12 разгневени мъже” получава „Златна мечка” на Берлинале през 1957г. и три номинации за „Оскар”, включително и за най-добър режисьор в лицето на Сидни Лъмет.
Но независимо от успешния си дебют в киното, Лъмет продължава да работи в телевизията, като от време на време се изявява и като кинорежисьор. През 1960г. филмът му „От породата на бегълците” с Марлон Брандо и Ана Маняни в главните роли, а 4 години по-късно отново жъне успех с драмата „Лихварят” (The Pawnbroker), в която блести с актьорското си майсторство Род Стайгер, който не случайно получава „Сребърна мечка” за това си изпълнение на кинофестивала в Берлин.
Следващият голям успех на Сидни Лъмет е филмът му „Могилата” (1965). Това е великолепна, силно въздействаща притча за вечното противоборство между личността и системата. Действието се развива по време на Втората световна война в един английски наказателен батальон някъде насред пустиня в Африка. Най-тежкото наказание, което се прилага там за назидание на недоволните, е продължаващото с часове безсмислено изкачване с тежък товар от пясък до върха на едно възвишение под парещите лъчи на обедното слънце. Между един от затворниците (акт. Шон Конъри) и садистичния началник на лагера назрява сериозен конфликт. Операторската работа е великолепна, но за създаването на реалистично усещане за нагнетяване на драматизма на случващото се заслугата е безспорно на режисьора Лъмет, който пък използва много добре умения на актьорите и особено на Шон Конъри, който прави може би най-силната роля в своята кариера.


Ал Пачино в кадър от филма „Кучешки следобед“ (1975)

През 70-те години Сидни Лъмет успява да заснеме своите най-въздействащи и признати не само от критиката, но и от публиката филми. Като се започне от „Серпико” и „Кучешки следобед”, в които се развихря мощният талант на Ал Пачино и се стигне до сатиричната драма „Телевизионна мрежа”, демаскираща истинската същност и роля на телевизията и големите многонационални корпорации в съвременното общество. Освен това, отново и този филм на Лъмет се откроява с невероятните си актьорски постижения – на първо място на Питър Финч, отличен посмъртно с „Оскар”, но също и Фей Дънауей, която също получава престижната статуетка за ролята си във филма. Може да се каже, че с „Телевизионна мрежа” завършил посрещнатия с възторг цикъл от остросоциални филми на Лъмет. Следващите му творби („Еквус“, „Принцът на града“ и др.) са посрещнати по-хладно и от критиката, и от зрителите.
Но през 1982г. големият режисьор се завръща към любимия си жанр – съдебната драма – с филма „Присъдата”, в който изиграва една от най-силните си роли Пол Нюман. Този филм става и последният истински успех на Лъмет в киното. Всички негови следващи филми, с изключение може би на „Игрите на дявола” (2007) едва ли ще бъдат запомнени с нещо повече освен добрата актьорска игра, например на Джейн Фонда в „На следващата сутрин” (1986), Ривър Финикс в „Running on Empty“ (1988). Като провал е оценен опитът на Лъмет за римейк на прочутия филм на Джон Касаветис „Глория” (1999). В своята версия той поверява главната роля на Шарън Стоун, която прави много слаба роля – бледо копие на великото изпълнение на Джина Роуландс в оригиналния едноименен филм от 1980 година.

Сидни Лъмет е номиниран 4 пъти за „Оскар” в категорията „най-добър режисьор” за филмите „12 разгневени мъже”, „Кучешки следобед”, „Телевизионна мрежа” и „Присъдата”, но така и не получава престижното отличие. Но в замяна на това пък през 2005г. му връчиха почетен „Оскар” за цялостно творчество.

Read Full Post »