Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Френска Нова вълна’


На 6 февруари Франсоа Трюфо щеше да навърши 79 години, ако не си бе отишъл от този свят толкова рано. Като ключова фигура на френската „Нова вълна”, той с основание е смятан за един от най-известните и значими кинорежисьори в цялата история на френското кино. 

Вижте статията, посветена на великия кинематографист, в сайта „Другото кино„.

Read Full Post »


Днес навършва 80 години великият революционер на киното и основоположник на френската „Нова вълна” Жан-Люк Годар, който още през 1965г. във филма си „Алфавил” написва собствената си епитафия: „Очаква те по-добра съдба от смъртта. Ти ще станеш легенда”.
Всички знаем, че повечето от лошите неща, които се говорят за този гениален, но особен кинематографист са истина. Отдавна се говори за неговите ужасни изблици на гняв по време на снимки. Мнозина мечтая да работят с него, но щом това се превърне във факт, обикновено се стига до остри конфликти и приятелството се изпарява. Джейн Фонда и Ив Монтан се скарали жестоко с него още щом започнали снимките на филма „Всичко е наред”, в края на първия снимачен ден на „Крал Лир” с него престанал да разговаря прочутият писател Норман Мейлър.
Работилият с него над филма „Алфавил” оператор Раул Кутар казва, че на Годар би му се искало да сдъвква с уста филмовата лента и тя да излиза от задника му вече проявена – тогава не би имал нужда от никого.
Наскоро великият кинематографист бе удостоен с почетен „Оскар” за цялостния му принос в киноизкуството и членовете на Американската академия отбелязаха неговото огромно влияние върху формирането на независимото американско кино и по-специално върху филмите на творци, като Мартин Скорсезе, Роман Полански, Стивън Содърбърг, Уди Алън и Куентин Тарантино.


Годар не благоволи да отиде на церемонията, отронвайки че не си струва усилието да прекосяваш океана, заради едно „парченце метал”.

 

 

 

 

 

Изкушените от киното познават повечето му знаменити филми, прожектирани многократно в столичното филмотечно кино „Одеон”. Лично аз също там съм видял за пръв път „До последен дъх” (1960) и „Две или три неща, които знам за нея” (1967), а благодарение на касетите и в последно време на Интернет се запознах с почти цялото му разнообразно и противоречиво творчество, открояващо се в историята на киното с радикалните експерименти, с отказа от утвърдените стилове на снимане и от предсказуемостта на сюжета, че дори и въобще от сюжета и пр.


Жан-Пол Белмондо и Джийн Сибърг в кадър от знаменития филм на Годар „До последен дъх“ (1960)

Малко знам все още за филмите, които е създал през периода след временното си отдръпване от игралното кино и създаването на „групата Дзига Вертов”.
Иска ми се днес, когато отбелязваме неговата 80-годишнина, да си припомним филмите му, както и неговите парадоксални възгледи, които преобърнаха представите ни за киното.
Така например Годар казва, че „във всеки филм трябва да има начало, среда и край, но не задължително да са в тази последователност.” Как да не се сети веднага човек от кого е научил това Тарантино, за да го приложи на практика в своя шедьовър „Криминале”?!

За разлика от много други киноноватори, Годар никога не престана да търси нови и нови изразни средства, оставайки винаги напълно свободен и независим от модните течения и комерсиалния дух. „За да правиш кино е достатъчно да снимаш свободни хора”, – казва той.
Годар отдава на любимото си занимание повече от половин век, създавайки 93 филма и нито един от тях не предизвиква еднозначна реакция у зрителите и критиката.
Изпробвайки различни жанрове и стилове – от мюзикъла до философския трактат, Годар винаги изследва чрез специфичния език на киното природата на човешките взаимоотношения.

В киното ми е интересно това, че не е нужно нищо да измислям. То е способно да бъде всичко. То е живопис, която може да бъде слушана като музика.

Създателят на „До последен дъх” вече е на 80 години и това е достатъчна извинителна причина за неговото отсъствие от церемонията, на която трябваше да получи своя почетен „Оскар”. Но като имаме предвид особения статут на този творец в киното, извоюван благодарение на бунтарското му, антиконформистко кино, можем да си обясним по-добре неговото решение да не се яви на тази церемония. Така той остана докрай верен на себе си и на своите принципи.

В рамките на преминалата Киномания 2010 бе представен френския документален филм „Двама от Новата вълна”, който е посветен на взаимоотношенията между Годар и Трюфо – двамата основни режисьори от френската „Нова вълна”. В него става въпрос и за жестокия конфликт между двамата, възникнал след 1968г. Причината е, че Годар не приема аполитичността на Трюфо. Според него, киното трябва да е ангажирано с обществено-политическа кауза, в противен случай остава в коловоза на развлекателното буржоазно изкуство.
И както знаем, цялото творчество на Годар показва, че той не си е позволявал отклонение от този принцип.

Промените след 10 ноември 1989 година отприщиха шлюза и паднаха забраните за много от неговите филми, но изведнъж се оказа, че вече ги няма потенциалните му зрители. Прекалено рационалните годаровски филми излязоха бързо от мода на Запад и когато вече можеше без страх да бъдат показани и в България, се оказа, че интересът към тях като че ли се е изпарил.
За творчеството на Годар настъпи период на почти маргинално съществуване и едва ли някой може да се похвали, че е гледал създаденото от него през последните две десетилетия. Много отдавна това „свещено чудовище” на авторското кино, отбягва контактите с публиката и в буквалния смисъл.
Така например той отказа да представи лично най-новата си творба „Филм социализъм”, чиято премиера бе на последния кинофестивал в Кан.
Годар отдавна се е превърнал в нещо като бренд, в образ на самия себе си, абсолютно митологизиран и отчужден от онова, което другите мислят за него.
Пилатовският трик с връчването на почетен „Оскар” в края на творческия път на забравените гении на киното, не успя да мине при непримиримия Годар. Опитът на Холивуд да измие гузната си съвест за това, че нито един филм на легендарния режисьор не е попадал сред номинираните за „Оскар” се провали, според мен. Твърде много са били пренебрегваните гении на киното в историята, които едва в края на кариерата си са получавали все пак някаква компенсация от страна на Холивуд чрез т.нар. „почетен Оскар”. Чарли Чаплин, Алфред Хичкок, Орсън Уелс, Микеланджело Антониони – списъкът е много голям и по този повод вече съм писал неведнъж.
Затова нека се върнем към нашия юбиляр, чийто принос към киното просто е неоценим и с нито една награда не може да бъде достатъчно възмезден.

Роден е на 3 декември 1930 в Париж като второто от четирите деца на буржоазно френско-швейцарско семейство. Баща му е лекар, притежаващ частна клиника, а майка му произхожда от богата банкерска фамилия в Швейцария, където впрочем преминава и детството на малкия Жан. По време на Втората световна война той става швейцарски поданик и завършва училище в Нион. Родителите му се развеждат през 1948 и той заминава за Париж, за да учи в Lycée Rohmer. Година по-късно следва в Сорбоната, където възнамерява да се дипломира като етнолог.
Но точно по това време се запознава с Франсоа Трюфо, Ерик Ромер, Клод Шаброл и Жак Ривет, с които започват да пишат критически статии на тема кино. През 1950-а заедно с Ривет и Ромер основава изданието „Gazette du cinéma”, от което излизат пет броя през периода от май до ноември. Той написва повечето от статиите в това списание под псевдонима „Hans Lucas”. Но скоро неговото семейство прекратява издръжката му и Годар започва да работи като кинокритик в във филмовото списание „Кайе дю синема”, основано от Андре Базен.
От увлечението по киното и теоретизаторския хъс на групата около това списание в края на 50-те години на миналия век възниква режисьорското движение „Нова вълна”, което помита консервативното френско следвоенно кино.
С филми, като „До последен дъх”, „Лудият Пиеро” и „Презрението”, Годар революционизира тогавашното кино. А през последните години с книгите и видеоесетата си по история на киното той се превърна и в значим теоретик.

На 1 декември 2007 в Берлин Жан-Люк Годар получава наградата за цялостно творчество на Европейската филмова академия (EFA).
В интервю, публикувано в Die Zeit, бр. 49 от 29. 11. 2007г., той споделя в типичния си стил: „Странно е, че в Берлин получавам награда за цялостно творчество. За филми, които не се гледат точно от хората, които раздават наградите в Берлин.”
После чистосърдечно признава, че само три или четири негови филма са били успешни. „До последен дъх” с Белмондо и Сийбърг имаше публика, но не ми донесе пари, – казва той. – „Да си спасява, който може (живота)” с Изабел Юпер, Жак Дютрон и Натали Бай имаше публика и ми спечели пари. Това е. Най-известните ми филми не бяха успех. И „Лудият Пиеро” не беше. А за последните филми да не говорим.”
В това интервю той споменава и за своята последна спътница в живота Ан-Мари Миевил, с която живее от доста време в Швейцария. Преди това има два брака и два развода с актрисите Анна Карина и Ан Вяземски.

Но нека чуем какво казва Годар:
„Тя (Ан-Мари Миевил, бел моя) при всички случаи ще участва в правенето на следващия филм. Ние си представяме филма заедно. Извикваме го в паметта си. То е, както когато облаците постепенно приемат форма. Затова работя най-добре, когато дремя в креслото си.
– Как така?
Годар: Опитвам се да видя нещата. Със затворени очи. Защото с отворени очи не виждаш същото. С камерата не е по-различно. Използваш отворените очи, за да виждаш със затворени.“

Предлагам да видите откъс от 35-и епизод на моето предаване „Другото кино“, който бе посветен на Жан-Люк Годар и Френската Нова вълна и излъчен на 21 юни 2009г. по VTV.

Read Full Post »


Днес в Париж на 80-годишва възраст е починал Клод Шаброл, един от най-известните кинорежисьори на Франция и един от основателите на „Новата вълна” във френското кино от края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век.
През своята забележителна кариера, продължила повече от половин век, той създаде 71 филма и телевизионни продукции, а последният „Белами”, излезе на екран миналата година.
В рамките на 32-ия Московски международен кинофестивал това лято се проведе ретроспектива на Клод Шаброл, озаглавена „8 от 71”, защото включва осем филма от огромната му режисьорска филмография. Поводът за насочване вниманието към прочутия режисьор, който е сред основателите на френската Нова вълна, бе съвсем конкретен. На 24 юни той навърши 80 години.
Роден е в Париж. Още съвсем млад започва да пише за кино в прочутото списание „Кайе дю синема” (Cahiers du cinema) заедно с Трюфо, Годар, Ромер, Ривет – бъдещите лидери на „новата вълна”. Според спомените на негови приятели, Шаброл посвещавал цялото си свободно време на четенето на криминални романи.
Първият си филм „Красавецът Серж”, заснема извън съществуващата по онова време във Франция система за кинопроизводство, благодарение на наследството, получено от жена му. Малко преди това си спечелва известна слава, благодарение на написаната от него книга за Хичкок.
Колкото и да е неочаквано, но точно неговият дебютен филм се превръща в нещо като манифест на новото движение във френското кино, предизвиквайки истински фурор по няколко причини. Най-главните от тях са, че бил направен с много малко средства, което било немислимо по онова време, освен това бил острокритичен по отношение на буржоазната действителност и въпреки своя откровен антикомерсиализъм, предизвиква немалък зрителски интерес. Нещо подобно се случва и със следващия му филм „Братовчедите” (1959). И в двата филма се проявяват отчетливо характерните черти на творческия почерк на Шаброл, които в бъдеще той ще шлифова до съвършенство – острия сюжет, критиката на буржоазно-еснафския начин на живот, хладния и почти мизантропски подход при изобразяването на провинциалната реалност.


Жерар Блан в кадър от филма „Братовчедите“ (1959)

През целия си живот Шаброл остава верен привърженик на криминалния жанр, като в най-силните си години си служи с него за своите социални анализи на обществените нрави, но впоследствие се поддава на изкушението просто да забавлява.
Московската ретроспектива на Шаброл не включваше световноизвестните му дебютни филми, а насочи вниманието към „Двойно превъртане на ключа” (À double tour, 1959), който съвсем не е шедьовър. Но е интересен с това,че именно в него Шаброл става Шаброл в смисъл, че веднъж завинаги се определя какво кино ще снима занапред. И той остава верен на този избор до края на живота си. И до последно се интересуваше от едно-единствено нещо – престъплението. Но не кое да е, а буржуазното престъпление, извършвано най-често сред външно чиста, напълно благопристойна среда.
Шаброл винаги снима филми за престъпления, не трагедии за обикновени убийства, като Михаел Ханеке, а по-скоро фарсове, в които не е толкова важно кой е убиецът. Той би могъл да бъде всеки от множество образи в галерията „невинни с мръсни ръце“ в неговото огромно творчество.


Роми Шнайдер и Жан Рошфор в кадър от филма „Невинните с мръсни ръце“ (1975)

Особено ярък етап от развитието на Шаброл е периодът от края на 60-те – началото на 70-те години, когато излизат филми, като „Невярната жена” (La femme infidèle , 1969), „Нека да умре звярът” (Que la bête meure1969), „Месарят” (Le boucher, 1970), „Разривът” (La rupture, 1970), „Сватби в червено” (Les noces rouges, 1973), „Невинните с мръсни ръце” (Les innocents aux mains sales) и др., заради които критиката започнала да нарича Шаброл, неговия постоянен съавтор на сценарии Пол Жегоф и актрисата Стефан Одран „създатели на нова човешка комедия” в киното, намеквайки за стореното от Балзак в литературата.
Остросюжетната фабула на тези ранни филми била по-скоро средство, необходимо за разкриване на лицемерието и криминогенноста на човешките отношения сред представителите на средната и висшата класи на френското общество.


Стефан Одран в кадър от филма „Лоши момичета“ (Les biches, 1968)

След края на сътрудничеството си с Жегоф през 1975г. Шаброл продължава да снима своите „черни криминалета”, опитвайки се да разнообрази темите си. Така се насочва към екранизирането на шумни съдебни процеси от недалечното минало, на съвременни криминални романи, но също така и на класическата френска литература.
Този период от творчеството на големия режисьор не блести с особено големи постижения. Във филмите му започват да се прокрадват рутината и безстрастният професионализъм.
Лесно бихме могли да заключим от казаното дотук, че Шаброл е един антибуржуазен режисьор, поставил си за цел разобличаването на тази класа и на нейния съмнителен морал. Но това няма да е вярно, защото всъщност Шаброл в никакъв случай не е антибуржоазен, особено в по-късния етап от своето развитие. По-скоро е един своеобразен мизантроп, смятан много правилно от Фасбиндер за ентомолог, отнасящ се към хората със същия изследователски интерес, който изпитва към насекомите.
Истината е, че Шаброл познавал най-добре именно буржоазията, доколкото и самият той произхожда от нея. В отделни моменти той проявява своята анархистична природа, подобно на Бунюел, но в други може да ни се стори необяснимо ортодоксален в своята привързаност към задоволената еснафска среда, която уж се опитва да разобличава в своите филми.
Неговите буржоа-убийци най-често изглеждат нелепо, когато се опитват да излязат извън рамките на полагащите им се класови норми, подобно на героите от филма „Сватби в червено” (1973). Но не по-малко нелепо изглеждат и анархистите, отвлекли американски посланик във филма „Нада” (1974). Буржоата-жертви пък сами си подписват присъдата, не забелязвайки завистта и ненавистта в очите на прислужницата – например във филма „Церемонията” (1995). Впрочем именно този филм е сред най-доброто в късното творчество на безкрайно плодовития режисьор.
Миналата година излезе поредният му филм с криминален сюжет, озаглавен „Белами” (Bellamy), в който колкото и да е странно Шаброл за пръв път се доверява на Жерар Депардийо. Във филмите през годините са се снимали Жерар Блан, Жан-Клод Бриали, Жан-Пол Белмондо, Мишел Дюшосоа, Жан-Пиер Касел, Мишел Буке, Мишел Пиколи, Жан Карме и много други от най-големите и любими френски актьори, но никога Ален Делон и Жерар Депардийо.


Жерар Депардийо игра под режисурата на Шаброл едва в неговия последен филм

Що се отнася до актрисите – в началото в повечето филми на Шаброл главните роли изпълнява Стефан Одран, която му била съпруга от 1964 до 1980г. Но дори и след разпадането на връзката им, тя продължава често да се снима в негови филми.
В по-ново време Клод Шаброл открива Изабел Юпер, която играе главни роли под неговата режисура например във „Виолет Нозиер” (1978), „Женска история” (Une affaire de femmes, 1988), „Мадам Бовари” (1991) и др.
Именно за участието си в неговия филм „Церемонията” (1995) тя получава единствения си “Сезар” (френският аналог на „Оскар”), въпреки че е номинирана най-много (13 пъти!) от всички френски актриси.
Друга голяма френска актриса – Натали Бай – пък играе в един от най-добрите му последни филми, озаглавен „Цветето на злото“ (2003).
Самият Шаброл е получил общо 18 международни награди, най-голямата, сред които е „Златна мечка” от Берлинале за „Братовчедите” през 1959 и отново в Берлин през 2009г. той получи почетната награда „Камера на Беарлинале” за цялостно творчество.
По този повод направих негов портрет, който включих в един от епизодите на тв-предаването „Другото кино”, излъчен по VTV. Вижте откъс от него по-долу.

Read Full Post »