Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Трамвай Желание’


Във Великобритания и по целия свят любителите на киното и театъра отбелязват 100-годишнината от рождението на легендарната актриса Вивиан Лий, прославила се с ролята си на Скарлет О’Хара във филма „Отнесени от вихъра“.
Повече за живота и филмовите роли на звездата може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


На днешния ден истинските ценители на киното по целия свят отдават почит на един от най-невероятните актьори, които са се раждали някога – ненадминатият МАРЛОН БРАНДО!Повече за живота и филмите на легендарната звезда може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


На 26 март преди 100 години е роден великият американски драматург Тенеси Уилямс, чието име ще остане и в историята на киното благодарение на няколко изключителни филма по негови пиеси. За американците този писател е също толкова култова фигура, колкото е и Чехов за руснаците. Неговите творби, като че ли стават все по-актуални с течение на времето, подобно на творчеството на руския класик. И двамата са имали огромния късмет пиесите им да бъдат поставяни на сцената или пък екранизирани от велики режисьори, а героите им да оживяват благодарение на легендарни актьори и актриси.

Пълният текст на статията за екранизациите по Тенеси Уилямс може да прочетете в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »



Всички ценители на киното по целия свят би трябвало да си спомним за един от най-невероятните актьори, които са се раждали някога. Ненадминатият МАРЛОН БРАНДО!

Той е роден на 3 април 1924г. в град Омаха (щата Небраска, САЩ). Най-напред учи във военната академия в Минесота, а после в Ню Йорк в театралния клас на школата за социални изследвания, а също и в прочутото Актърс студио под ръководството на Стела Адлер.
През 1944г. дебютира на Бродуей в пиесата „Аз обичам мама“. Играе също и в „Хеда Хаблер“, „Кафе за шофьори на камиони“, „Кандид“, „Знамето е вдигнато“.
Повратна точка в развитието му като актьор е участието в постановката на Елия Казан по пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай „Желание“, в която се превъплъщава блестящо в образа на Стенли Ковалски. Възторжените критици се надпреварват да предвещават на красивия, чувствен и удивително интуитивен младеж бляскаво бъдеще на сцената. Но става така, че успехът му в този спектакъл на практика лишава американския театър от един от гениалните лицедеи. Защото след това Марлон Брандо заминава за Холивуд, за да не се върне никога вече в театъра. (впрочем появява се само още веднъж на сцената през 1953г. в пиесата на Бърнард Шоу „Оръжието и човекът“).
През 1950г. Марлон Брандо приема предложението на продуцента и режисьора Стенли Крамер да се снима във филма на Фред Цинеман „Мъже„. В него той изпълнява чудесно ролята на парализиран участник във Втората световна война, който се придвижва благодарение на инвалидна количка. Преминавайки от пълното отчаяние до решимостта независимо от всичко да започне да води нормален живот, той се жени за любимото момиче. През цялото времетраене на филма Брандо играе седнал, което го принудило да не използва точно онези си качества, които го правели особено привлекателен за зрителите – бързината на реакциите, изразителността на движенията и жестовете, котешката походка и сексуалния си магнетизъм. Но макар и безкрайно ограничен в свободата на действията си, той съумява да предаде цялата гама от рязко променящи се емоционални състояния на своя необикновен герой.
В истинска кинозвезда Брандо се превръща благодарение на гениалното си изпълнение във филма на Елия Казан „Трамвай „Желание” (1951). Неговото превъплъщение в Стенли Ковалски, признато за едно от най-ярките в историята на киното, буквално взривява екрана с първичността на неговата животинска сила на чувствен самец. Той създава един от най-невероятните кинообрази благодарение на непосредствения си импровизационен маниер, откровената сексуалност, своеобразния грубоват хумор и редките проблясъци на човечност на общия бездуховен фон. Марлон Брандо изявява с пълна сила не само огромния си природен талант и личностна притегателност, но и рядкото си умение да се слива напълно с изобразявания персонаж. Брандо дотолкова се вживял в ролята на Ковалски, че не излизал от образа дори и когато давал интервюта. По тази причина у мнозина се породило убеждението, че в „Трамвай „Желание” всъщност играе самия себе си – груб и жесток мъжкар, със садистични наклонности. На практика обаче, особено в онези първи години на своята легендарна кариера, Марлон Брандо се отличавал със свръхчувствителност и дори необикновена крехкост за мъж. Може би затова, когато Елия Казан му дава възможност да изиграе главната роля в новия си филм „Да живее Сапата!“ (1952) по сценарий на Джон Стейнбек, младият актьор успява да представи селския водач на мексиканската революция от началото на ХХ век като човек, който е изтъкан от противоречия – силен и съмняващ се, скромен и иронично-надменен.
След тези две толкова ярки актьорски постижения Брандо е буквално засипан от примамливи предложения за участия в най-различни филми. Но той избира ролята, която го превръща в кумир за младежта, във филма на Ласло Бенедек „Дивият“ (1953). Именно чрез нея той става символ на поколението на протеста. Но неговият Джони дори още по-недвусмислено, отколкото Стенли Ковалски подсказва, че младите хора не са толкова ужасни и примитивни, колкото това изглежда на пръв поглед.
Тази своебразна еволюция на образа на „младежкия герой“ е завършена от Брандо по блестящ начин в най-силния филм на Елия Казан „На кея“ (1954). Ролята в него му носи и първия „Оскар”. Чрез нея Брандо разкрива как в един груб млад човек, неуспял боксьор, постепенно се пробужда не само човечността, но и протестът срещу престъпния сговор на синдикалните босове с мафията, довел до пълно поробване на пристанищните докери. Ролята на Тери Малой, която Марлон Брандо изпълнява във филма „На кея” е може би една от най-заслужаващите „Оскар” в цялата история на тези награди, която е изпълнена с примери както на незаслужено отличени, така и на незаслужено пренебрегнати звезди.
През следващото десетилетие от своята актьорска кариера Брандо утъпква пътеката, прокарана от него с първите му ярки превъплъщения в американското кино. Той се снима с относителен успех както в исторически продукции („Дезире“, 1954), така и в съвременни („От породата на бегълците“, 1960), превъплъщавайки се не само в американци, но и в германци („Младите лъвове“, 1958) и дори японци („Чайната под августовската луна“ (The Teahouse of the August Moon (1956)). Жанровете на филмите, в които участва варират от мелодрама („Сайонара“, 1957), през комедии („Приказка за лека нощ “ (Bedtime Story (1964); „Графинята от Хонконг“, 1966), уестърн („Еднооките валета“ (One-Eyed Jacks, 1961 – първият и единствен филм, който режисира сам), до мюзикъли („Момчета и момичета“ Guys and Dolls , 1955). Но дори и в тези в по-голямата си част комерсиални филми на Брандо се удава да интерпретира своите герои оригинално, а нерядко и по-съвсем нестандартен начин.
Може би най-ярката и задълбочена роля на Брандо от този период е шерифът Колдър от чудесния филм на Артър Пен „Преследване” (1965), разпространяван навремето и у нас. Лично аз съм запомнил изпълнението на Брандо такова, каквото съм го видял тогава. И никога няма да забравя сцената с жестокия побой, който му нанасят местните самоуправници, жадуващи за линч над един невинен.
През 70-те години Брандо достига върха на своята кариера, благодарение на две роли, които също се нареждат сред най-ярките мъжки образи в цялата история на киното. Най-напред чрез неговия дон Вито Корлеоне от „Кръстникът” (1972), той преобръща гениално всички традиционни представи за ганстерските образи в киното. От този момент нататък вече никой няма да може да пристъпи към изобразяването на екрана на представители на мафията без да се съобразява с постигнатото от Марлон Брандо. Затова напълно заслужено му присъждат отново „Оскар„, който обаче своенравният актьор не получава лично в знак на протест срещу дискриминацията на американските индианци.
Славата на Брандо като ненадминат актьор по това време укрепило неговото участие в скандалния филм на Бернардо Бертолучи „Последно танго в Париж“ (1972). В него той съумява по неподражаем начин да предаде духовната еволюция на сложния си герой, който се опитва зад маската на агресивност и цинизъм да прикрие дълбоко наранената си душа, жадуваща за истинско човешко общуване. Ролята на Брандо в „Последно танго в Париж” не само увеличава и без това огромната му популярност, но и го прави истински богат човек. От този момент нататък той става много придирчив към ролите, които му предлагат и все по-рядко се съгласява да се снима. Все пак ще го видим в още няколко прекрасни превъплъщения, като тези в „По Мисури” (1976), Апокалипсис сега” (1979) и най-вече в „Младия дон Жуан” (1994), в който негови партньори са Фей Дънауей и Джони Деп.
Много е коментиран сложният и объркан личен живот на Марлон Брандо, който се е женил официално два пъти – за статистката Ан Кашфи, от която има един син и за актрисата Мовита (Мария Луиза Кастенада), която му ражда две деца. Брандо живее и 10 години с таитянката Тарита, от която също има две деца – син и дъщеря.
Неговата смърт на 1 юли 2004г. в Лос Анджелис слага край само на физическото съществование на Марлон Брандо, но легендата за този най-велик от киноактьорите, които са се раждали някога, едва ли някога ще умре. Защото тя е подклаждана отново и отново от истинското мъзхищение и преклонение на всеки, който види неговите невероятни изпълнения на екрана.

 

 

Read Full Post »