Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Секс’


Навръх Андреевден се прощаваме с актьора Андрей Баташов, починал вчера едва 45-годишен.
Във фоайето на Голямата сцена на Народния театър „Иван Вазов“ е поклонението пред човека, който бе едно от най-популярните лица на българския театър, определян от някои дори като неговия секс символ.
Първата асоциация при споменаване на името му е, естествено, моноспектакълът „Секс, наркотици и рокендрол” по Ерик Богожян. Андрей Баташов го игра над 700 пъти в продължение на осемнайсет години на сцената на Театър 199 в София.
Ръководството на този столичен театър заслужава поздравления, че даде възможност на големия актьор да създаде трилогия по пиесите на Ерик Богожян „Секс, наркотици и рокендрол”, „С глава в стената” и „На живо”.
За трилогията по Богосян печели и наградата за най-добър млад актьор „Иван Димов“.
Андрей Баташов бе от малкото български актьори, които са имали не една възможност да работят в чужбина. Най-напред като студент на Енчо Халачев и Снежина Танковска той пътува на фестивал във Франция, където го харесва местна режисьорка и получава покана за работа в Нант. Но Баташов отказва. После пък му се отваря възможност да пътува до Америка с режисьора Дамян Попхристов, който днес преподава в Нюйоркския университет. Колегите му емигрират, но Баташов се връща.
Сред ролите му в Народния театър са Антифол в „Комедия от грешки”, Деметрий в „Сън в лятна нощ” от Шекспир, Медведенко в „Чайка” от Чехов, Драгалевски в „Двубой” от Вазов, Джери Райън в „Двама на люлката” от Гибсън, Моска във „Волпоне” от Б. Джонсън и др.
През 2004-та освобождава щатното си място в Народния театър и продължава да се изявява на свободна практика.
В киното обаче се снима много рядко, защото отказва често роли, които смята за несериозни. Все пак има немалко участия, но предимно във второразредни чуждестранни продукции, като американската „Mindstorm” например от 2000г.
„Такава ми е орисията. Тук ме смятат за по-особен актьор. Какво влагат в това?”, пита Баташов.
„Това, което се случва в театъра, не може да се равнява и на най-големия успех в киното”, успокоява се актьорът, който имаше не само талант, но и външност, за да бъде звезда не само на сцената, но и на екрана.
„Смятам че българските актьори, които са високи, красиви, кадърни и умни, не са толкова много. Андрей е едно изключение”, е коментарът в тази връзка на режисьора Андрей Слабаков, който снима Баташов в тв-филма си „Ерудитъ”. Според Слабаков, Андрей Баташов е сред най-недооценените български актьори.

Андрей Баташов е роден на 10 септември 1965 г. във Волгоград (Русия) и е наследник на известна руска фамилия, произвеждала и доставяла стомана на царския двор по времето на Петър I. Любопитно е също, че е рицар на Ордена на тамплиерите. Завършил е НАТФИЗ, където става доцент по актьорско майсторство и през последните години преподава на студентите.
През 2007 година влезе в парламента като народен представител от групата на НДСВ, заемайки мястото на проф. Анелия Мингова, която бе избрана за член на Висшия съдебен съвет.
Точно това му решение бе посрещнато с неразбиране от доста хора.
В интервю за агенция „Блиц” Баташов твърди, че то е имало смисъл, защото съм „човек, който е за каузата и никога няма да се разделя с морала, с вярата и с любовта. В личностен план застанах зад Симеон Втори, защото моят дядо е бил царски офицер, който се е клел на Негово величество Борис Трети. По руска линия моите роднини са били доставчици на императорския двор на всичко, което касае метал, дори и на сабите, с които са се били руските войници и на които пише „С нами Бог”. Те са били ковани и лети в техните фабрики. Затова има нещо, на което държа, и това е честта. Аз не застанах зад партия, а зад неговата личност. Но освен емоционално, това беше и доста съзнателно, защото хората трябва да ценят личностите и институциите и да не се отнасят с пренебрежение към историята и моралното присъствие. Царят беше единственият човек, който след последните парламентарни избори си подаде оставката.”
Онези, които го упрекват за решението му да влезе в политиката, едва ли знаят, че то не му донесе никакви облаги. Напротив, става причина да свалят две представления по повод полагането му на клетва в парламента. Аргументът на директора и зам.-директора на „Сълза и смях” Венцислав Кисьов и Васил Банов бил, че един български депутат не може да участва в спектакъл със заглавие „SEХХХ”.
За съжаление, Баташов не успя да изиграе насрочения за 17 ноември премиерния си авторски моноспектакъл „Влез в час”, съставен отново по различни текстове на любимия му автор Богожян. Всъщност последното му излизане на сцената на театър „199” бе на 3 ноември именно в този спектакъл.
В последното си интервю, дадено за Българската национална телевизия и излъчено на 6 ноември в предаването „Рецепта за култура“, той коментира именно ролята си във „Влез в час”:

„Аз не обичам да говоря за послания, но целта е хората, гледайки този спектакъл да се замислят за основните неща в живота, за устоите, за това, което им се случва и да им дадат точна оценка.
Според Баташов заглавието „Влез в час” е много съотносимо със ситуацията, в която живеем. Защото не са малко хората, които още „не са влезли в час”.
Въпреки че е смятан от мнозина за студен и надменен, Баташов винаги твърдеше, че всъщност се държи съвсем естествено. „Какво? Да разберат колко съм уязвим ли?“, питаше той.
„Винаги съм се съизмервал с диханието на публиката“ , каза той в интервю за „24 часа“.
„Не съм човек, който се вслушва в команди. Гледам да се ръководя от неща, които се наричат кауза, морал и най-вече любов – там команди няма“, смяташе актьорът.
Вечна му памет!

Read Full Post »


Американското независимо кино, което е слабо познато у нас, заради завладяването на пазара ни от холивудските суперпродукции, се заражда в САЩ още през 60-те години, но в истинска киноиндустрия, се превръща едва през последните двадесетина години.
Това става, след като неколцина смели режисьори решават на свой риск и със свои средства да реализират идеите си за филми , към които не проявяват интерес студиата в Холивуд. Но общественото признание, което получават тези, по правило нискобюджетни, но стойностни в художествено отношение кинотворби, допринася за бързия растеж и процъфтяване на независимата киноиндустрия. Американският кинокритик Кенет Търан, работещ във в. „Лос Анджелис таймс” е автор на няколко книги за независимото кино, като например „Now in Theaters Everywhere: A Celebration of a Certain Kind of Blockbuster” (2006) и „Sundance to Sarajevo: Film Festivals and the World They Made“ (2002).
Текстът, който предлагам по-долу е написан въз основа на негови публикации по темата.

И така, повечето страни, които могат да се похвалят със собствена киноиндустрия, смятат, че им е провървяло. Но на САЩ им е провървяло двойно, в сравнение с други страни, където също киното процъфтява – например Индия и Китай, защото в Америка действат успешно едновременно две мощни и паралелни една на друга киноиндустрии.

Първата е известна на всички. Това е могъщият Холивуд, чиято конвейерна кинопродукция е заляла целия свят и задушава опитите на по-малките държави да развиват собствена киноиндустрия. Холивудските суперпродукции или т.нар. блокбастъри, от типа на „Спайдърмен” и „Карибски пирати”, произвеждащи се за стотици милиони долари, носят милиардни приходи от разпространението си по целия свят, стимулирайки заснемането на нови и нови продължения, които на свой ред осигуряват баснословни печалби.

Втората е независимото кино, което се заражда в Америка преди 20-30 години и се развива паралелно с холивудската киноиндустрия.
То си има свои фестивали, сред които най-известен е основаният от Робърт Редфорд „Сандънс фестивал”, провеждащ се ежегодно през януари в Парк сити, щата Юта, и свои собствени „Оскар”-и – наградите „Независим дух” (Independent Spirit Awards), които са учредени през 1986г. и се връчват ежегодно буквално в самото навечерие на церемониите по раздаване на наградите на Американската киноакадемия – прочутите „Оскар”-и.
Съществуват специални киносалони, в които се разпространяват само независими филми, а така също и немалко актьори и режисьори, които предпочитат да работят главно за такива продукции.

Това, разбира се, не означава, че няма никакви допирни точки между тези две сфери на американското кино. Общото между тях не е малко. Все по-често се случва прочути холивудски звезди да получават похвали за своите изяви в независими филми, за които са получили жълти стотинки в сравнение с милионните хонорари, които получават за ролите си в блокбастърите.
Например Том Круз преди няколко години бе удостоен със „Златен глобус” за участието си в независимия филм на Пол Томас Андерсън „Магнолия” (1999), произведен извън системата на Холивуд от малката компания Ghoulardi Film Company.
Също така не са редки случаите, в които и добри актьори от независимото кино получават роли в по-мащабни холивудски филми. Стив Бушеми, който е сред най-популярните имена в независимите филми, е участвал и в типични блокбастъри като „Ар
магедон”.
Освен това през последните години независимото кино започна все по-често да получава и награди „Оскар”, което е недвусмислено признание за високото му професионално и художествено равнище.

КАКВО ВСЕ ПАК ОТЛИЧАВА НЕЗАВИСИМИТЕ ФИЛМИ ОТ ХОЛИВУДСКИТЕ?

Първо, това е бюджетът – за колко пари се снима даден филм;
Второ – темата и нейното художествено разработване или иначе казано – за какво става въпрос във филмите, как те са направени.
И както най-често става в американския кинобизнес – тези два фактора са тясно свързани помежду си.
Например, ако един филм струва повече от $100 млн., а именно толкова днес излиза един среден холивудски блокбастър, той трябва да се хареса задължително на максимално широка аудитория, при това не само в САЩ, но и в чужбина, за да може да възвърне с печалба изразходваните средства.
Това предопределя моментално едно нещо: акцентът задължително трябва да пада върху остротата на сюжета, т.е. действието трябва да е динамично, защото мнозинството от зрителите го предпочитат. Необходимо е също да се има предвид, че филмът трябва да се възприема лесно от зрители, чиято възраст не надхвърля 20-25 години, т.е. тази част от публиката, която посещава най-често киносалоните.

Независимите филми, напротив, излизат много по-евтино. Тяхното производство струва от няколко хиляди долара до 15-20 милиона, което може да изглежда много, но по холивудските стандарти е твърде малко. По-скромните производствени разходи позволяват на създателите на тези филми да се чувстват по-свободни, докато работят, благодарение на което успяват да направят много по-индивидуални или дори уникални по стила си творби, в които характерите са разкрити по-дълбоко и които са далеч по-сложни в сюжетно отношение.
Създателите на т.нар. независими филми могат и да си позволят да не прибягват до скъпоструващите специални ефекти. Освободеността им от натиска на студиата за възвръщане на колосалните разходи, дава възможност на независимите режисьори повече да мислят за артистичността на своите филми и за себеизразяването си чрез тях, отколкото дали ще ги хареса масовата публика или – не.
Това е една от причините, поради които немалко независими филми се открояват със своето високо художествено равнище, което им носи все по-често не само номинации, но и награди „Оскар” – при това в основните категории.

Преди 40-50 години американските зрители, които искаха да видят нещо по-индивидуално и артистично в киното, се насочваха към чуждестранните филми, главно европейските. Отчасти с това се обяснява постоянно растящият интерес в Америка през 50-те и 60-те години към френските, италианските, скандинавските и японските филми. Появата на независимото кино, позволи на културната част от американската публика да започне да гледа подобно кино и на собствения си език.
Но преди да се стигне до развитието на тази паралелна на Холивуд индустрия се появяват истински ренесансови гении на киното, като Джон Касаветис – актьор и режисьор, който започва да снима в духа на независимото кино още през 1959г., когато излиза знаменитият му филм „Сенки”. В рамките на раздаваните ежегодно награди „Независим дух” се връчва и приз на името на Джон Касаветис, с който се награждават филми с бюджети до $500 000, но които се открояват със своята оригиналност и креативност.
В програмата на фестивала на американското независимо кино, който ще се проведе в София от 5 до 11 ноември, e включен филмът „ПОЛОВА СРЯДА” (Humpday), отличен с наградата „Джон Касаветис” за 2009г.

ВЪЗНИКВАНЕ НА НЕЗАВИСИМАТА КИНОИНДУСТРИЯ

Началото на процеса на активизиране на американското независимо кино, довел да изграждането на истинска паралелна киноиндустрия слага известният американски режисьор Джон Сейлс със своя филм „Завръщането на Сикокус 7” (Return of the Secaucus Seven), заснет през 1979г. само за $60 000. Той носи печалба от $2 млн. и за първи път става ясно, че извън Холивудската студийна система може да получиш не само истинско творческо удовлетворение, но дори и пари.
Два други филма, разпространени от компанията „Мирамакс”, основана от Харви и Боб Уейнстейн, доказват, че независимото кино има бъдеще в Америка.

През 1989г. филмът на режисьора Стивън Содърбърг Секс, лъжи и видео” спечелва наградата на публиката на фестивала „Сънданс”, след което триумфира в Кан, получавайки освен „Златна палма” за най-добър филм, също наградата на международната кинокритика и приз за за най-добър актьор в лицето на Джеймс Спейдър.
Прието е да се смята, че именно „Секс лъжи и видео” поставя началото на огромното международно признание за американското независимо кино.

Пет години по-късно „Криминале” на Куентин Тарантино не само спечели отново „Златна палма” в Кан, както и „Оскар” за най-добър сценарий, но стана и първият независим филм, донесъл касови приходи в размер над $100 млн.
Скоро след този безпрецедентен успех, някои от холивудските студиа решават да разкрият собствени филиали, произвеждащи филми в стилистиката на независимото кино. Днес най-известните сред тях са Fox Searchlight Pictures, Warner Independent Pictures, Universal Focus и Sony Pictures Classics. От имената им си личи, че са специализирани подразделения на някои от най-прочутите мейджър компании.
Продукцията на тези специализирани холивудски подразделения са най-често първокласни независими филми с немалки бюджети и с участието на международни звезди. Някой би казал, че това са си чисто холивудски филми, но не е така, защото истинските холивудски филми нямат нищо общо с артистизма и оригиналността на повечето от тези творби.
Много показателен е примерът с филма „Мис Слънчице” (Little Miss Sunshine), който бе номиниран за „Оскар” в категорията най-добър филм и в крайна сметка спечели две от престижните статуетки – за оригинален сценарий и най-добър поддържащ актьор в лицето на Алън Аркин. Този филм обаче най-вероятно никога не би се появил, ако не нямаше такова специализирано подразделение като Fox Searchlight Pictures. Защото преди то да се заеме с неговото производство, идеята и сценарият за филма са били отхвърлени от всички т.нар. мейджър компании.

Read Full Post »