Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Професия-репортер’


Навършиха се 102 години от рождението на Микеланджело Антониони – италианският режисьор, чийто принос в световното киното е не само безспорен, но и необятен. Винаги съм си мислел, че това е истина, която не подлежи на съмнение. Затова, може би, бях толкова силно изненадан, когато открих, че уважаваният от мен български писател-дисидент Георги Марков е бил на друго мнение по въпроса.
Повече може да прочетете в сайта ДРУГОТО КИНО.

Реклами

Read Full Post »


На 29 септември се навършиха 100 години от рождението на Микеланджело Антониони – италианският режисьор, чийто принос в киното е не само безспорен, но и необятен.
Повече за филмите на Антониони може да прочетете в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Поемам с удоволствие щафетата на блогърите, обединени в Киноцентъра на българските блогове за кино. Но няма да се задоволя просто със съставянето на класация на „филмите, които промениха живота ми”, а ще си позволя да обоснова своя критерий за качествено кино, формиран именно от тези филми.
Много е трудно да посоча точно кои са филмите, променили живота ми, макар и да знам със сигурност, че именно киното е изкуството, което наистина го направи. В смисъл, че от съвсем малък започнах да изпитвам вътрешна потребност от гледането на филми, но не просто за развлечение.
За мен киното беше и продължава да е всичко – и забавление естествено, но най-вече КРАСОТА, ФИЛОСОФИЯ, ЖИВОТ, които винаги съпреживявам едновременно с героите и антигероите от екрана.
Затова поставям най-високо онези филми, които са ми помогнали да прозра разтърсващи нравствени истини – не само показани, а изстрадани от големите майстори на киното чрез незабравимите кинообрази в техните филми, които са се врязали в паметта ми като „запечатано време”, ако мога да си послужа с определението на Андрей Тарковски. Впрочем, именно от него се научих да степенувам видяното на екрана в зависимост от кинематографичността на образите, определяща се от това, доколко и как успяват да предадат течението на Времето, като се почне от отделно взетия кадър.
Не случайно Тарковски говори толкова много за напора на времето (давление времени), проявяващ се чрез „ритъма” – главният формообразуващ елемент в киното, играещ във филмите същата роля, която има думата в поезията или прозата. „…за мен, — подчертава Тарковски, — усещането на ритмичността в кадъра … е сродно с усещането за вярната дума в литературата”. Начинът по който е предадена ритмичността в напора на времето определя в крайна сметка истинността и съответно силата на въздействие на един кинообраз.
Ето защо в списъка на заглавията, които са променили живота ми, поставям на първо място филмите на Андрей Тарковски:

От тях се научих да ценя значението на метафорите в киното – но не родените от монтажа, каквито са повечето метафори в най-известните филми от историята, а вътрешнокадровите метафори, които са не само сюжетно мотивирани, но и разтворени дълбоко в тъканта на повествованието и затова е толкова трудно да бъдат отделени от кинематографичното цяло, а още по-малко да ги разтълкуваш еднозначно или преразкажеш с думи.

Пристрастието ми към киното, което внушава показвайки, а не разказвайки, ме направи ревностен почитател и на филмите на Микеланджело Антониони:

с неговия финален кадър-епизод, разкриващ чисто кинематографично грандиозна метафора на човешката трансформация в смъртта – от „живот в себе си” към „живот за другите”.
Противно на разпространените мнения, че героят от „Професия-репортер“ иска да избяга от себе си, аз мисля, че е точно обратното. Според мен, този филм е посветен на мъчителното пътуване към себе си, към висшия „аз“, зародишът на който живее във всички нас и ни кара да копнеем по истинската обич, която е възможна само в пълното сливане с другите. Образът на пустинята, който е основополагащ в „Професия-репортер”, показва крайната степен на опустошение в душата на „героя”, което е същевременно и основа за ново начало – начисто, така да се каже.
Антониони успява да внуши чрез силата и дълбочината на кинообраза, че любовта е невъзможна за непробудения човек. Тя е невъзможна докато сме пленници на „егото”. Пробуждането за нов живот преминава през трансформацията или по-точно казано – през смъртта на това его, за да се роди за нов живот в „АЗ-а”, който е ЛЮБОВ или иначе казано – усещане за слятост с всичко и всички.

После дойде ред на Ларс фон Триер и на
ПОРЕЙКИ ВЪЛНИТЕ”, който според мен е сред най-разтърсващите драми в историята на киното, посветени на истинската любов. Определението „истинска” е точно на мястото си, защото този филм се занимава именно с метафизиката на Любовта. Не случайно са възнамерявали да го озаглавят „АМOR OMNIE” – „Вездесъща любов”.
Няма да припомням подробно съдържанието му, защото вярвам, че онези, които са го гледали, съвсем не са малко, а само ще споделя, че бях поразен от начина по който героинята-мъченица от филма изстрадва своите прозрения за любовта. Образът на Бес, пресъздаден гениално от британската актриса Емили Уотсън, е представен в развитие, което се определя от еволюирането на самата любов в душата й. Преди да се омъжи, тя моли горещо Бог да я дари с дарбата да обича. И когато „открива” въжделения си любим, тя наивно вярва, че вече „знае” какво е Любов, докато всъщност е обладана от егоистично привличане, тласкащо я към пълно обсебване на любимото същество. Затова умолява Бог да й върне съпруга час по-скоро, сякаш той е вещ, която й принадлежи. Прозрението на Бес за погрешния начин, по който е обичала, започва да се пробужда едва след чудодейното изпълнение на егоистичното й желание – мъжът й се връща ненадейно, но…парализиран след трудова злополука. Животът му виси на косъм. Дълбоко вярващата Бес започва да осъзнава, че е виновна за случилото се – защото е очаквала Бог да я възнагради за привързаността й към съпруга си. А изпитанието, на което той я подлага,  възприема като урок, че трябва да се обича, заради самата любов, а не заради даровете, които очакваш да получиш!
Разбира се, следва изкуплението, което според Бес единствено може да помогне за изцелението за умиращия. Много от „тълкувателите” на филма правят извода, че именно тази „сляпа” вяра тласка героинята към морално падение и гибел. За други пък тя е просто луда – щом се надява, че отдавайки се безразборно на всеки срещнат, може да помогне за връщането на Ян към живота.
Вярата на Бес, че Бог я подлага на толкова тежко изпитание, за да й даде шанс да изкупи вината си и да развие способността си да обича истински, всъщност я извисява над всички, които я заклеймяват в морална пропадналост.
Първоначално Бес осъществява странните желания на съпруга си, чувствайки потребност да изстрада вината си, но с подобрението на неговото състояние започва да укрепва и вярата й, че чудото е възможно само благодарение на нейната вездесъща любов. Ако човек е способен да обича другия не само егоистично и плътски, но и с такава самопожертвователна обич, като тази на Бес, няма как да не започне да го обожествява…А оттук – до сливането с тялото и душата на любимия чрез всеки и всичко, което те заобикаля, има само една крачка…
Осъзнавайки божествения произход на дарбата да се обича истински, героинята от филма стига до прозрението, че не смъртта може да ни раздели от тези, които обичаме, а лицемерието на света, който ни заобикаля.

Светът, в който живее Бес е рационално устроен, напълно бездушен и подчинен на егоизма, което води до повсеместна разобщеност, самота и отчуждение. В него всеки, който не проявява благочестието, изисквано неумолимо от църквата или официалната идеология, е застрашен от отлъчване и низвергване, а проявяващите склонност към свръхемоционално състрадание са изпращани в психиатрични клиники. Добротата в този свят е смятана за диагноза на тежко заболяване, което трябва да се лекува, а Домът, Църквата и Болницата са трите кита, върху които се крепи тази всеобща заблуда. Героинята от „Порейки вълните” не може да разчита на тяхната подкрепа, осъзнавайки враждебността им. Великолепната и мощна кинометафора на Ларс фон Триер е едновременно смело отрицание на фалшивия ни свят и апотеоз на скритата дълбоко в нас ирационална духовна сила, която се проявява в зависимост от осъзнаването на всеобщото Единство.
Филмите като този, като споменатите по-горе, а също и като
ИДИОТИТЕ” на Ларс фон Триер,
АМЕРИКАНСКИ ПРЕЛЕСТИ” на Сам Мендес,
ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН” на Роберто Бенини, “
ВКУС НА ЧЕРЕШИ” на Абас Киаростами,
В НАСТРОЕНИЕ ЗА ЛЮБОВ” на Уонг Кар-вай и още няколко други не само промениха живота ми, но и укрепиха у мен вярата в бъдещето на седмото изкуство, въпреки надвисналата над него опасност от Холивудски потоп.
Тези филми ми вдъхват надежда, че киното не само няма да загине, но и ще продължи да вълнува още по-силно отзивчивите души и през настоящия век. Те ще ми напомнят винаги, че борбата за оцеляване няма никакъв смисъл без спасяването на вярата в Любовта и Доброто.

Read Full Post »


С прожекция на реставрирано копие на филма „ПРОФЕСИЯ-РЕПОРТЕР” снощи в столичния Дом на киното завърши фестивалът на Микеланджело Антониони. В неговите рамки бяха представени 12 творби на италианския майстор, чийто принос в киното е не само безспорен, но и необятен. Затова бях безкрайно изненадан да открия, че един толкова уважаван български писател-дисидент като Георги Марков е бил на друго мнение по този въпрос. Вижте какво пише той за Антониони в своите прочути „Задочни репортажи за България”:
„В действителност феноменът Антониони беше по-скоро резултат на нашия социалистически глад, отколкото на сериозни собствени качества. Години по-късно, гледайки най-добрите му филми отново, аз видях дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозна игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. Това излиза, когато човек го сравнява с истински майстори, като Реноар, Бунюел или Рене Клер. Но по онова време ние можехме само да го сравняваме със „Запорожките казаци“ или филмите на Киро Илинчев. Антониоманията се разпространи доста в средите на нашите кинодейци, особено между по-бездарните, и допринесе много за фалшиви, претенциозно интелектуални български филми.“
Оставям без коментар това действително уникално със своята некомпетентност изказване, говорещо най-малкото за душевната глухота на този неправилно смятан от мен досега за един от най-интелигентните български писатели.
За разлика от него, при всяко ново вглеждане във филмите на Антониони аз откривам нови, невидяни и непочувствани преди неща. Това важи може би в най-голяма степен за „Професия-репортер“, който аз поставям на едно от най-високите места в класацията на най-добрите филми на всички времена. Докосването до него винаги ми е давало усещането за нещо съвсем различно от масовото конвейерно кино – нещо, заредено с такава доза изстрадана истина и копнеж по духовното, каквато много малко филми в историята на киното са ми предлагали.
В него темата за невъзможната любов, която е толкова добре разкрита в по-ранните му шедьоври, като „Приключението”, „Нощта”, Червената пустиня”, е доразвита и философски обоснована.

Репортерът Дейвид Лок (акт. Джак Никълсън) се поддава на спонтанното си желание да избяга от опротивелия му свят на лъжа и лицемерие. Дълбоко неудовлетворен от ролята си на регистратор и дори фалшификатор на събитията, той приема с готовност първата удала му се възможност да смени своята самоличност, надявайки се това да му помогне да намери основанието за живот, което винаги е търсил.
Тук също е развит мотивът за невъзможната любов, но вече става въпрос за това, че докато е затворен в черупката на собственото его, никой не е способен да обича в онзи духовен смисъл, за който човешката душа копнее. И това поражда жестоко страдание и отчужденост, произтичаща от обособяването му, от затварянето в собственото аз, схващано като нещо, съвсем различно от другите. Любовта не може да направи щастлив такъв човек, защото е възможна (уви!) само след трансформацията на този егоистичен „аз”. Отчаянието от живота и от самия себе си е и следствие, и причина за страданията на „героя” от филма. Той е затворен в килията на своето „его” защото не обича, но същевременно именно неговата отчужденост е и причина да не може да обича. Трансформацията или освобождението му е от затвора, в коато се намира, е възможна само в смъртта (на егото!). Но не случайната и нелепа смърт, която е КРАЙ, а такава, която е предшествана от пробуждане и отваряне за света, тоест която може да се превърна в НАЧАЛО.
Покълването на семенцето на осъзнаването на истинското „АЗ“, което е много по-необятно от предишното „его” започва с погнусата и преминава през опита да направиш нещо за унижените и оскърбените, за да поникне едва след смъртта, която е вече заслужено изстрадана. „Егото“ е обособяването, отграничаването ни от другите, докато „АЗ-ът“ е сливането ни с тях и със света. Тази трансформация се постига само в любовта, която обаче според Антониони е невъзможна, защото егото ни е винаги по-силно.
Филмът „Приключението“ остави висящ един важен въпрос: Какво се е случило с Ана?” Отговорът ни дава „Професия-репортер“ или „Пътникът“ (The Passenger) – другото име на филма, което е може би и по-точно. Защото какво друго е душата на човека, ако не ПЪТНИК, призван да извърши трудното пътешествие от своето „его“ до висшия „АЗ“. Дейвид Лок е пътник към себе си, към своя „аз“, който не е в егото, а в превъзмогването му, в пожертването за нещо по-голямо от него, каквото е любовта към свободата! Именно в този порив към нея, в тази безкористна любов е нашето спасение като човешки същества.
Противно на разпространените мнения, че героят от „Професия-репортер“ искал да избяга от себе си, аз мисля, че е точно обратното. Според мен, този филм е посветен на едно мъчително пътуване към себе си, към висшия „аз“, зародишът на който живее във всеки човек и го кара да копнее по истинската обич, която е възможна само в пълното сливане с другите.
Образът на пустинята, който е основополагащ в този филм, разкрива празнотата в душата на „героя“, достигнала крайната фаза на своето опустошение, което е същевременно и добра основа за ново начало, на чисто така да се каже.
В „Професия- репортер“ Антониони внушава, че любовта е немислима за непробудения човек. Тя е невъзможна докато човек е пленник на „егото“. Пробуждането му за нов живот преминава през трансформацията или по-точно казано – през смъртта на това его, за да се роди за нов живот в „АЗ-а“.
Във в. „Капитал“ от 14 май Янко Терзиев написа по повод фестивала на Антониони, „че в киното, както и в действителността, видимостите са нетрайни и несигурни, истината е някъде отвъд тях. Знаменитият седемминутен кадър от финала на „Професия репортер“ (1975) започва с лицето на Джак Никълсън в празната стая, после камерата бавно минава през решетките на прозореца, панорамира на 180 градуса по напечения от слънцето площад и после пак се връща при героя. В началото на кадъра той е жив, в края му е мъртъв. Докато се е случвала развръзката, висшата цел на разказвателното кино, сме гледали напечения от слънцето площад с някакъв старец, хвърлящо камъни дете, бездомно куче, тичаща Мария Шнайдер… Най-важното зрителят трябва сам да довърши, подсказва Антониони.
Е, добре, аз ще се опитам да направя именно това сега. Защото съм убеден, че в този прочут кадър-епизод е разкрито мистичното пробуждане за нов живот на помръкналия дух в тленната обвивка на Дейвид Лок. Може да ви прозвучи странно, но аз мисля, че това е не само една от най-оптимистичните сцени в творчеството на Антониони, но и въобще в историята на киното. Защото разкрива безсмъртието на човешкия дух и неговата способност за превъплъщение и раждане за нов живот. В тези 7 минути, заснети в един-единствен план, е разкрита цялата мистерия на смъртта-саможертва, водеща до безсмъртие. Неслучайно тя е последвана от сцена, в която ставаме свидетели на едно парадоксално, но напълно логично „разпознаване“ на трупа от съпругата на журналиста Дейвид Лок и от приятелката на филантропа Дейвид Робъртсън. Първата заявява, че никога не го е познавала, а втората потвърждава, че това е именно той – Робъртсън. Актът на това припознаване на лежащия бездиханен Дейвид Лок е формално доказателство за възможната метаморфоза на човешката личност. Трансформацията е факт, гъсеницата се преобразява в пеперуда, която волно излита в пространството, необременявана повече от оковите на егото. Оказва се, че бягството от него е възможно, но единствено в смъртта и само чрез нея то може да бъде надмогнато. Защото „егото“ трябва да умре, за да се роди „АЗ-ът“! Еволюцията на „живота в себе си“ към „живот за другите“ включва като задължително условие смъртта на „егото“. И доколкото Дейвид Лок в своето битие на журналист-регистратор на събитията не е в състояние да надмогне това свое „его“, именно смъртта е тази, която може да го преобрази. Но,  само защото тя го застига като възмездие за това, че влизайки в кожата на Робъртсън, той дефакто се поставя в услуга на бунтовниците, тоест от свидетел, става съучастник и дори неволен двигател на събитията!
Агентурата на режима разпознава в негово лице Робъртсън и затова го убива, акуширайки по този начин на трансформацията на Лок. И цялата тази метаморфоза с героя от филма се съдържа във великолепния седемминутен кадър, за който споменава моят приятел Янко Терзиев. В него е показан последния гърч на душата на заключения в своето его Лок (името му също говори!). Той е сам зад решетките на хотелската си стая, приличаща на килия, изпитващ дълбока погнуса от непонятността на своето съществуване, неосъзнаващ че е напипал спонтанно вярната посока, която ще го превърне в Робъртсън, загивайки за бунтовническата кауза. Виждаме пространството пред хотелската стая, което е пусто. След миг ще пристигне кола с двама мъже, единият от които ще го убие и ние ще се досетим за това, след като камерата премине през решетките и се обърне на 180 градуса, за да го покаже отново – вече лежащ бездиханен върху леглото. Цялата мистерия на тази знаменита сцена е в това, че моментът на смъртта/прераждане на героя, който съвпада с момента, в който камерата преминава през решетките, подсказва за мъчителното прераждане на душата за нов живот във висшия „АЗ“, тоест в безсмъртието, отредено само на загиналите в името на истинска кауза.
Не знам дали казаното дотук няма да прозвучи пресилено, но пак повтарям – всяко докосване до великите филми на Антониони ми е откривало нови и все по-дълбоки и парадоксални истини за човека и неговата участ на този свят.

Read Full Post »