Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘ПИАНИСТКАТА’


Изабел Юпер навършва днес 60 години. Утре вечер (неделя) в зала 1 на НДК ще бъде представен филмът „Любов“, в който тя изпълнява поредната си (този път поддържаща) роля. Премиерата на нашумялата творба на австрийския режисьор Михаел Ханеке, отличена с „Оскар“ и „Златна палма“ в Кан, е част от програмата на 17-ия София Филм Фест. А преди две години в рамките на 15-ия София Филм Фест гледахме филма „Копакабана“, в който знаменитата актриса за пореден път демонстрира своя невероятен талант.
Повече за живота и творчеството на голямата френска актриса може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


1_POST_AMOURВече всички знаят кой е големият победител на 25-ата церемония по връчване на европейските филмови награди. И макар че още е непозната на българската публика, именно това е творбата, която се откроява през тази година.
Рецензия за филма може да прочетете в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Предстоящата 25-та Киномания е добър повод да обърнем поглед назад и да си припомним какво сме гледали от началото на новото хилядолетие, например. За ваше улеснение предлагам следната (чисто субективна!) класация на най-добрите 50 заглавия, представени на последните 10 издания на Киномания.

Пълният списък на 50-те филма може да видите в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Вчера най-после успях да гледам нашумелия филм на Михаел Ханеке „БЯЛАТА ЛЕНТА”, който определено е много добър. Може би най-добрият от всички филми, представени на 14-ия София Филм Фест. Не казвам обаче най-вълнуващ, защото такъв бе за мен „Концертът”, на който посветих предишния си постинг.
Едва ли ще бъде преувеличение, ако кажа че 2009 година премина под знака на няколко много силни европейски филма, най-яркият сред които определено е „Бялата лента”. Освен „Златната палма” от фестивала в Кан този безспорен шедьовър бе удостоен с европейски филмови награди в трите главни категории – най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър сценарий, а също и със „Златен глобус” за най-добър чуждоезичен филм. Единственото отличие, което не получи, но по мое мнение заслужаваше – бе разбира се „Оскар”-ът за чуждоезична продукция. Но това нито ще бъде първият, нито последния път, когато американската Академия за филмово изкуство пренебрегва европейски шедьоври, които са чужди на холивудския дух, с който са закърмени повечето от нейните почетни членове.
Но наградите не са най-важното нещо – особено когато става въпрос за кинематографист като Михаел Ханеке, чиято отдаденост на киното е сходна с тази на велики негови предшественици, като Робер Бресон, Андрей Тарковски и Ингмар Бергман.
В „Бялата лента”, който някои критици сравняват с „Догвил” на Ларс фон Триер, се разказва за поредица тайнствени престъпления, станали в северногерманско селце в навечерието на Първата световна война. Самият Ханеке твърди, че филмът му имал за цел да изследва произхода на злото. „Когато даден идеал – политически или религиозен – се въздигне в абсолют – той става античовечен”, обяснява режисьорът. Излишният религиозен ригоризъм само поражда ненавист. Децата на пастора от филма ненавиждат от цялата си душа не само бялата лента, която ги задължават да носят, но и нравствените ценности, които тя символизира. Оттук до отмъщението е само една крачка.
В множеството рецензии, посветени на филма, многократно е отбелязвано, че разкривайки изблика на неподозирана агресия в едно изолирано населено място, където протестантският дух доминира тотално, Михаел Ханеке всъщност се опитва да стигне до източниците на зараждащия се фашизъм. Неговата впечатляваща картина за възпитанието на онова поколение германци, което достига зрялата си възраст именно по времето на нацизма, обяснява много неща за масовата подкрепа, с която се ползва патологичната насилническа система на управление, наложена от Хитлер.
Характерите на десетките герои, представени във филма, се нареждат като пъзел в един безпощаден портрет на времето, което ще остане в историята със невъобразимите си жестокости и престъпления срещу човечеството. Ханеке остава докрай безстрастен и като виртуозен хирург, извършва своята дисекция на насилието и злобата, с които е пропито всекидневието на всеки от членовете на малката селска общност, управлявана в строго религиозен дух. Всичко започва със злополуката, сполетяла местния доктор, след като конят му се препъва в опъната тел. Разследването още е в ход, когато нови, още по-зловещи събития започват да се редуват едно след друго и също остават неразкрити. Налага се впечатлението, че някой си е поставил за цел да наказва по доста перверзен начин силните на деня, които иначе не може да уязви пряко. Но въпросителните, които увисват във въздуха, така и не получават дори и приблизителен отговор до края на филма. Оставаме си само с догадките, до които достига „извратеният ум” на селския учител, които обаче не са достатъчни, за да знаем със сигурност КОЙ Е ВИНОВЕН? И това не е случайно, защото филмът на Ханеке не е нито трилър, нито криминална драма, за които е важен въпросът „кой е убиецът?”. А и в случая би било невъзможно да се разкрие това, защото всички са съпричастни по някакъв начин с извършените престъпления. В този си извод „Бялата лента” се доближава до духа на романите на Достоевски, които както знаем са пропити с идеята за отговорността на всеки. Даже учителят, от името на когото се води разказът, на практика е виновен дори повече от другите. Той почти разгадава престъпленията, но е твърде слаб, за да се опълчи срещу хода на събитията и в крайна сметка предпочита да напусне селото. Така че всичко, което се случва впоследствие (цялата кървава история на ХХ век!) става възможно благодарение на мълчаливото съгласие именно на такива, като него.

„Опитвам се да покажа насилието чрез това, което всъщност носи – болка и оскърбление на човешките същества” Михаел Ханеке

Михаел Ханеке е роден на днешната дата (23 март) преди 68 години в Мюнхен. Син е на австрийската актриса Беатрикс фон Дегеншилд и на режисьора и актьора от Дюселдорф Фриц Ханеке. Отрасва в Нойщат край Виена и първоначално мечтае да стане актьор или пианист. Впоследствие обаче следва философия и психология. След 1971 година започва да се изявява като сценарист и режисьор в театъра и телевизията.
През 1989г. в Кан е премиерата на първия му пълнометражен филм „СЕДМИЯТ КОНТИНЕНТ”. Още в него той загатва за уникалния си стил, залагащ на изкуството на изцеляващия шок. Ханеке гледа на своите кинотворби като на негативни утопии, които чрез показването на нещо ужасно, целят да мобилизират позитивните съпротивителни сили у зрителите.

„ВИДЕОТО НА БЕНИ” (1992) шокира с ужасяващия портрет на тинейджър, който убива хладнокръвно непознато момиче пред своята включена камера, с единственото намерение да се позабавлява. Впрочем темата за патологичното забавление чрез насилие е основна и във филма му


„ЗАБАВНИ ИГРИ” (1997), провокирал ожесточени дебати относно допустимите средсва за изследване на жестокостта в киното…Сюжетът на този филм е колкото прост, толкова и смразяващ. Мъж, жена и 10-годишният им син пристигат във вилата си на брега на живописно езеро. Посещават ги двама облечени за голф младежи, с бели ръкавици на ръцете. Тези изискани на вид момчета убиват кучето им и им предлагат да се обзаложат, че никой от селейството няма да доживее до сутринта.
Любопитно е, че 10 години по-късно Ханеке направи англоезичен почти дословен римейк на филма си, но вече с американски пари и прочути звазди в главните роли, като Наоми Уотс, Тим Рот, Майкъл Пит и др. Той обясни, че това се е налагало, защото нищо не се е променило от момента, когато излязъл първият му филм. Според Ханеке, медиите (включително и киното) все така продължавали да експлоатират насилието, превръщайки го в лесносмилаем продукт за масово развлечение.
Преди спечелването на Златната палма” с „Бялата лента”, най-големият си успех Ханеке постигна пак в Кан с филма „ПИАНИСТКАТА”, за който получи Гран При през 2001г. Тази разтърсваща драма, която не е за хора със слаби нерви, е екранизация по мотиви от едноименния роман на нобеловия лауреат Елфрида Елинек. Изпълненията на Изабел Юпер и Беноа Мажимел във филма бяха отличени с наградите за най-добра женска и мъжка роля на същия фестивал в Кан. Спомням си, че „Пианистката” предизвика истински фурор. Критиката беше буквално стъписана. Нейните оценки варираха от крайно отричание до възторг. Но никой не пропусна да признае безспорното кинематографично майсторство на Михаел Ханеке, който определено се нарежда сред малцината наши съвременници, осмеляващи се да разкрият плашещата същност на хора като героинята му Ерика (актр. Изабел Юпер), които се смятат за носители на висока духовност, само защото могат да изпълняват на пиано някой от най-трудните произведения на класическата музика.
В следващия си филм „СКРИТО” (2005), заснет във Франция, Михаел Ханеке открито напада французите, напомняйки им нелицеприятен факт от не толкова далечното минало, когато насред Париж били извършени масови убийства на алжирци. Най-тежкият грях за всяка нация е опитът да скрие събитията, които я позорят. Неудобната истина не трябва да бъде премълчавана, а още по-малко пък умишлено прикривана, защото иначе се стига до комплекс, който напомня за себе си най-неочаквано, внушава със силата на кинематографичния подтекст Ханеке. Неговото тревожно послание е, че благополучието не може да се гради върху подлост, нито върху чувство за вина, а още по-малко върху забравата. Защото рано или късно скритото изплува на повърхността и тогава сблъсъкът между «виновни» и «обидени» е неминуем.
«Скрито» е ярка демонстрация на трудността на всеки диалог между коренните жители и пришълците. Ханеке представи филма си в Кан през май 2005-та – почти половин година преди Франция да бъде огряна от пожарите на расовата омраза. На тяхната светлина бе далеч по-лесно да разчетем неговото предупреждение за надвисналата опасност, което сякаш не бе разбрано след излизането на филма.
Когато успехите на ултрадесния Йорг Хайдер в изборите за местни органи на властта прогониха Ханеке от Австрия във Франция, той засне там чудесния си филм «КОД НЕИЗВЕСТЕН» (2000). Чрез него за пръв път се опита да покаже, че коренните французи и имигрантите живеят едва ли не на различни планети и нормалният диалог между тях е невъзможен, защото още не е открит скритият код на разбирателството.

„Моите филми са полемични изказвания, насочени срещу американското «плоскодънно» кино с неговата безучастна публика. Те апелират за едно друго кино, в което настойчивите въпроси изместват фалшивите (прибързани) отговори, призовават за дистанция вместо насилствена близост, провокират диалог, вместо потребление и консенсус“ – Михаел Ханеке «Киното като катарзис» (Матиас Фрей, Sences of Cinema, 01.08, 2003).
В момента Михаел Ханеке работи върху сценария на следващия си филм. В него ще се разказва за възрастен човек, който преживява тежко унизителните състояния на старостта. Австрийският режисьор възнамерява да започне снимките в началото на следващата година. За главните роли е поканил любимата си актриса Изабел Юпер и Жан-Луи Трентинян, който ще се снима за пръв път след 6-годишно прекъсване.

Предлагам да видите откъс от портрета на Михаел Ханеке, който включих в един от епизодите на тв-предаването „Другото кино“, излъчен за пръв път през юни 2009 година по VTV.


Read Full Post »