Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘оскар’


На 11 септември навърши 70 години американският режисьор Брайън Де Палма, чието име ще остане в историята на киното най-малко с три филма – „Белязаният”, „Недосегаемите” и „Пътят на Карлито”. Разбира се и в ранното му творчество има заглавия, които са придобили с времето почти култов статус. Имам предвид най-вече „Кери” (Carrie, 1976),” „Жажда за убийство” (Dressed to Kill , 1980) и „Body Double (1984).

Брайън Ръсел Де Палма (Brian Russell De Palma) е роден на 11 септември 1940г. в Нюарк (щата Ню Джърси, САЩ) в семейството на хирург. Като малък се увлича по физиката и астрономията и дори твърдо решава да се посвети сериозно на изучаването на тези науки. Завършва квакерското училище Friend’s Central School, след което започва да следва физика в Колумбийския университет, където много сериозно се занимава с астрофизика.
Животът му обаче коренно се променя, след като гледа на екрана два филма –„Шемет” на Хичкок и „Гражданинът Кейн” на Орсън Уелс. Те го разтърсват толкова силно, че младият Брайън решава да прекъсне следването и да се посвети на театъра и киното.
Започва да снима малки и евтини филми още в началото на 60-те години. С късометражката „Пробуждането на Вотан” (1962) печели няколко награди.

Пълнометражният му дебют в игралното кино е филмът „Сватба” (The Wedding Party), над който работи от 1962 до 1964г., но той излиза на екран чак през 1969г. В него участват неговите близки приятели Джил Клейбърг и Робърт Де Ниро.

Първият филм на Брайън Де Палма, разпространяван в САЩ през 1968г. е „Murder à la Mod”, а първата му творба, забелязана от критиката е „Приветствия” (Greetings, 1968), в който се снима Робърт Де Ниро. Филмът участва в конкурсната програма на Берлинале през 1969г. и е отличен със „Сребърна мечка”.


Робърт Де Ниро в кадър от филма „Приветствия“

През 1970г. заснема още един филм („Hi, Mom!) с Робърт Де Ниро.
Междувременно Де Палма изпробва силите си и в документалното кино.
През 1966г. излиза „Чувствително око” (The Responsive Eye), посветен на нашумяла изложба в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, последван от „Дионис” (1970), документиращ един от многобройните хепънинги на хипита по онова време.
От началото на 70-те години Брайън Де Палма се насочва към трилърите, отдавайки почит към един от своите учители в киното – Алфред Хичкок. В тази връзка е много показателен филмът му „Сестри” (1973), в който откриваме цитати от „Прозорец към двора“ (Rear Window, 1954). Не случайно за написването на музиката към филма той поканва знаменития Бърнард Хърман, композирал музика за много от филмите на Хичкок.
Във филма на Де Палма „Obsession” (1976) също звучи композиция на Хърман в една от сцените, имитиращи „Шемет” на Хичкок.
През същата година Де Палма снима за MGM филма на ужасите „Кери”, който е първа екранизация по произведение на все още начинаещия тогава писател Стивън Кинг. Приходите само от разпространението му в САЩ надхвърлят $33,8 млн. при производствени разходи от едва $1,8 млн.
Критиците също харесват филма и специално отбелязват режисьорската изобретателност на Де Палма при заснемане на екшън-сцените. Филмът е номиниран за „Оскар” в две категории – най-добра актриса в главна роля (Сиси Спейсък) и най-добро изпълнение на поддържаща роля (Piper Laurie).
През следващите 7 години Брайън Де Палма усилено снима трилъри, в които умело разработва редица хичкоковски теми и мотиви: „Ярост” (The Fury, 1978), „Home Movies” (1980), „Жажда за убийство” (Dressed To Kill, 1980), „Blow Out” (1981), в които играят прочути холивудски звезди като Кърк Дъглас, Майкъл Кейн, Джон Траволта.
През 1983 излиза ганстерската драма „Белязания” (Scarface), която е римейк на едноименния ганстерски филм от 1932 на легендарния Хауърд Хоукс. Първоначално зрителите не приемат с възторг версията на Де Палма, сравнявайки я постоянно с оригинала, в който главната роля изпълнява Пол Муни. Но с течение на времето филмът „Белязания”, както и изпълнението на Ал Пачино в него постепенно заемат своето заслужено място сред образците на жанра. Филмът е номиниран за три награди „Златен глобус” в категориите „най-добър актьор” (Ал Пачино), „най-добро изпълнение на второстепенна роля” (Ал Пачино) и „най-добра оригинална музикална композиция” (Джорджо Мородер). А Де Палма за малко не получава антинаградата „Златна малина”, той като е номиниран в категорията „най-лош режисьор”. Днес това звучи почти като анекдот, но е самата истина.
На подобно недоразумение става жертва и следващият филм „Body Double” (1984), който аз много харесвам, но за който критиците се нахвърлят върху режисьора с жестоки обвинения за това, че започва да се самоповтаря.
Де Палма опитва силите си, според мен успешно, и в комедията с филма „Wise Guys” (1986), а през 1987г. излиза по екраните един най-добрите му филми „Недосегаемите” (The Untouchables), който се нарежда сред най-ярките произведения на киното, посветени на ганстерска тема. Номинират го за „Оскар” в 4 категории, но печели само една статуетка в лицето на Шон Конъри, награден за най-добро изпълнение на поддържаща роля.
Филмът има голям зрителски успех и донася $76,2 млн. само от разпространението си в САЩ при бюджет от $25 млн.


Шон Конъри и Кевин Костнър в кадър от „Недосегаемите“ (1987)

През 1989г. Брайън Де Палма се обръща към болезнената за американското общество тема за войната във Виетнам чрез филма си „Жертви на Войната” (Casualties of War). Много ветерани обаче реагират отрицателно, почувствали се засегнати от разказаната жестока история за похищението и изнасилването на виетнамско момиче от американски войници. Филмът е демонстративно игнориран и претърпява пълен провал при разпространението си в САЩ и Канада.
Следващите два филма „Кладата на суетата” (The Bonfire Of The Vanities,1990) и „Възкресението на Каин” (1992) също нямат успех.
Затова Де Палма отново се връща към любимия си ганстерски жанр и заснема през 1993г. чудесния филм „Пътят на Карлито” отново с Ал Пачино в главната роля. Любопитно е, че номинация за „Златен глобус” за изпълнението си във филма получава неговият партньор Шон Пен.
През 1996г. Де Палма жъне отново касов успех с екшъна „Мисията невъзможна” с Том Круз и Джон Войт. Филмът влиза в тройката на касовите хитове на годината с приходи $457,6 млн. от разпространението си по света. Две години след това Де Палма прави отново трилър – „Змийски очи” с Никълъс Кейдж, който не блести с нищо особено. Напълно справедливи са и критиките, които получава за фантастичния си филм „Мисия до Марс” (2000).
През 2001 режисьорът посещава Европа, където най-напред прави трилъра „Фатална жена” (2002), а малко по-късно екранизира романа на Джеймс Елрой „Черната далия”. Този филм е заснет частично в България.

През 2007г. излиза последният засега игрален филм на Де Палма „Redacted”, за който получи „Сребърен лъв” за най-добър режисьор от кинофестивала във Венеция. Филмът посветен на темата за войната в Ирак.

Брайън Де Палма продължава да снима усилено, разработвайки няколко проекта едновременно, сред които се открояват римейкът на „Бостънският удушвач” от 1968 на Ричард Флейшър, а също и продължението на „Недосегаемите” с работно заглавие „Недосегаемите: възходът на Капоне” (The Untouchables: Capone Rising). Не бих се изненадал, ако Брайън Де Палма съумее да направи поне още един шедьовър.

Източник: Информацията е подбрана от различни открити за ползване източници, сред които е и IMDB.com

Read Full Post »


Знае ли някой кой е Раймунд Роман Либлинг? Едва ли? Аз също не знаех, макар че много добре знам кой е Роман Полански. Всъщност става въпрос за един и същ човек, чието име нашумя неотдавна във връзка с едно много старо обвинение от страна на американското правосъдие.

Скоро у нас ще излезе най-новият му филм „Писател в сянка”, който той успя да завърши почти дистанционно, намирайки се под домашен арест в своята вила в Швейцария. Както е известно, знаменитият режисьор бе арестуван още през септември миналата година по искане на американските власти, които настояваха за неговото екстрадиране в САЩ, за да бъде изправен пред съда по обвинение в изнасилване на непълнолетна, извършено от него през 1977г. Неотдавна бе освободен, след като швейцарският съд реши, че няма основания за неговото по-нататъшно задържане.

Днес Полански навършва 77 години. Струва ми се, че тези три събития, свързани с неговата личност, са повече от достатъчно основание, за да се опитаме да се вгледаме в съдбата на този „малък, голям човек”, която е толкова необикновена, че може да послужи като основа за не по-малко интересен филм от тези, които Полански е снимал през целия си живот.

Неговото истинско име е Раймунд Роман Либлинг. Неговите родители са полски евреи. Роден е на 18 август 1933г. в Париж. Две години преди началото на Втората световна война родителите имат неблагоразумието да се завърнат в Полша. Майка му загива в Освиенцим, но баща му оцеля в концлагерния ад на Маутхаузен-Хузен, където са екзекутирани сто и петдесет хиляди души.
Малкият Роман попада в краковското гето, откъдето малцина се измъкват живи. Той обаче успява да избяга. Спасяват го полски селяни, които му дават славянската фамилия. На полски тя се произнася Полянский, а според по-късното й американско произношение става Полански.

Повечето изследователи на неговото творчество са единодушни по отношение на това, че за бъдещия режисьор преживяното в гетото има по-голямо значение дори от войната. Полански е заснел само един филм за Холокоста, при това доста късно – почти на 70 години. Това е световноизвестният филм „Пианистът”, за който беотличен с „Оскар” за режисура, а също и със „Златна палма” на кинофестивала в Кан. Но едва ли би било преувеличение, ако се каже, че психологията на човека, преминал през ужасите на гетото, протизва много от филмите на Полански. Той е от малцината големи режисьори като Кубрик, на които всеки нов филм е различен от предходните. И въпреки това има много общо между „Отвращение” (1965), „Бебето на Розмари” (1968), „Китайски квартал” (1974), „Наемателят” (1976), „Деветата порта” (1999), „Пианистът” (2002) и дори „Писателят в сянка” (2010). Всички засягат темата за оцеляването в един враждебен свят. В най-добрите от тях опитите за оцеляване са съпътствани от страха пред действителността, прерастващ в параноя. И героите на Полански са изправени пред дилемата да приемат или не за истина това, че едва ли не целият свят е в заговор срещу тях. В крайна сметка става ясно, че това е факт и на тях им се налага да търсят начини за спасение.

С течение на времето Роман Полански продължава да се оказва в епицентъра и на други знакови за втората половина на XX век събития. Много от тях са не по-малко кошмарни от тези по време на войната и гетото. Посвещавайки се на киното в сталинистка Полша, той бързо се превръща във водеща фигура на младата полска кинематография – една от най-интересните в света в края на 50-те и началото на 60-те години. Успява да се изяви като актьор през 1955г. в първия пълнометражен филм на Анджей Вайда „Поколение”.  Но след собствения си режисьорски дебют с филма „Нож във водата” (1962) изведнъж става първият кинодисидент в тогавашния социалистически лагер. Емигрира във Франция и скоро напомня отново за себе си с чудесните си англоезични филми „Отвращение” (1965) и „Cul-de-sac” (1966), за които получава съответно Специалната награда на журито и „Златна мечка” от Берлинале (провеждащ се по онова време в Западен Берлин).

Чешкият евреин Милош Форман пък е вторият знаменит киноемигрант от социалистическия лагер, забягнал на Запад от Чехословакия след нахлуването на войските на Варшавски договор в Прага. Страшно и странно е съвпадението, че родителите на Форман също зигават в Освиенцим.

Междувременно през 1968 година Полански се оказва в епицентъра на още едно знаменателно историческо събитие — прекратяването на кинофестивала в Кан. Именно в годината, когато Франция е разтърсена от студентските вълнения, той е член на жури в Кан. Заедно с революционерите-манифестанти, пристигат в Кан и знаменитите режисьори Жан-Люк Годар и Франсоа Трюфо.
В качеството си на официални представители на бунтуващия се Париж те настояват за закриването на буржуазния кинофестивал в Кан. Към тях се присъединяват членовете на международното жури Моника Вити и Луи Мал. Полански обаче се държи настрана и не ги подкрепя. Остава малцинство заедно с още един член на журито – съветският поет Роберт Рождественски. Полански много добре разбирал, че крайните левичарски фрази и особено действия, водят в крайна сметка до комунизъм, а какво представява комунизмът той знаел много добре от преживяното в Полша – нали именно от него избягва на Запад! И все пак, тъй като постоянно се движел заедно със своите колеги Трюфо, Годар и Мал (има го на снимка с тях), Полански влиза в историята като един от интелектуалците участвали в преждевременното закриване на фестивала в Кан от 1968г.
Още от следващото му издание през 1969г. този фестивал става много по- радикален. А от края на 70-те години до наши дни не отстъпва водещото си място на най-значим кинофорум в света.
През 1991г. Полански е председател на журито в Кан и изиграва решаваща роля за връчването на най-важното отличие „Златна палма” на братята Джоел и Итън Коен за филма им „Бъртън Финк”, което вбесило Ларс фон Триер, който заслужавал не по-малко пресгижната награда за своя шедьовър „Европа”.


Сватбата на Полански с Шарън Тейт е на 20 януари 1968г. в Лондон, а жестокото убийство на бременната му съпруга е извършено на 9 август 1969.

През 60-те години Полански получава не само заслужено признание и пълна свобода да твори, но и преживява най-големият си кошмар, който още повече задълбочава основната тема в неговото творчество: страхът от враждебния свят. Както е известно през 1969-та прочутата банда на американския сатанист Чарлз Менсън, съставена от негови верни поклоннички, нахлува във вилата на Полански, където убива всичките му приятели, които се намирали там, цялата прислуга и … бременната му съпруга — холивудската звезда Шарън Тейт.

През 1977г. вече самият Полански си причинява друга морална катастрофа, която ще даде не по-малко отражение върху по-нататъшния му живот и творчество. Става въпрос за изнасилването на непълнолетно момиче, което извършва във вилата на Джак Никълсън. Тук няма да се опитвам нито да заклеймявам в педофилство знаменития режисьор, нито пък ще правя опити да го оправдавам. По темата е изписано толкова много, че едва ли бих прибавил нещо ново. А и не би ми се искало да се присъединявам към онези блюстители на морала, които научиха името на Полански именно във връзка с този случай, но преди това въобще не знаеха нито кой е, нито с какво се занимава. Имам чувството, че и сега (толкова години след случилото се тогава!), когато Полански бе арестуван в Швейцария, не бяха малко хората, които чуха за пръв път неговото име. А вероятно са твърде много и тези, които дори и след този невероятен шум около него, пак не са си направили труда да видят поне един филм на Полански.


Роман Полански на излизане от съда в Санта Моника след едно от предварителните заседания по делото срещу него през 1977г. Както е известно Полански не дочаква присъдата и избягва в Европа, след което повече никога не стъпва на американска земя.

В тази връзка ми е по-интересна реакцията на неговите колеги – хората на киното, които се разделиха на два лагера. Излишно е да говоря за Джак Никълсън, който си остана един от най-добрите приятели на Полански или пък за Харисън Форд, който лично занесе във Франция наградата „Оскар”, която знаменитият режисьор спечели за филма си „Пианистът”. Но има и други негови приятели, като Стивън Спилбърг и Майкъл Дъглас например, които не го подкрепят. Все пак бих си позволил да посъветвам онези, които биха желали да знаят повече по темата, да гледат документалния филм „Roman Polanski: Wanted and Desired” (2008), в който той самия разказва напълно откровено цялата история и от който става пределно ясно, че цялата днешна шумотевица е изгодна на политиците и … на самите средства за масова информация. (Вижте тук още по темата)


Юън Макгрегър в кадър от най-новия филм на Полански „Писател в сянка“

Забележително е, че Полански продължава да запазва свежо своето прословуто чувство за хумор и убийствената си ирония. Новият му филм „Писател в сянка”, който вече гледах благодарение на Интернет, получи напълно заслужено наградата за режисура на последния кинофестивал в Берлин. В него Полански разобличава съвременните политици и особено американските специални служби. Но го прави много фино, с жестока, убийствена ирония! Напълно съм съгласен с руския критик Юрий Гладилшчиков, че той сякаш е предчувствал, че ще бъде арестуван по американско настояване и се е постарал предварително да подготви своят „отговор”. И наистина, гледайки филма му, човек няма как да не се замисли над въпроса колко зловещи престъпници, които са отговорни за съдбата на цели нации, никога не попападат в полезрението на съвременно американско правораздаване.

Read Full Post »


Удивително е, че днес честват рождения си ден двама от най-великите киноактьори на нашето време, които са и мои любимци.

Ще започна от Шон Пен, защото все пак днес той навършва кръгла годишнина. 50 години не е толкова много време, но Пен вече е успял да се снима в 47 филма – при това в най-разнообразни роли – от драматични до комедийни. Според мен, той е сред най-ярките последователи на блестящи таланти като Марлон Брандо и Робърт де Ниро.

След триумфа си на предпоследната церемония по връчване на най-престижните награди в киното, Шон Пен се нареди сред осемте американци, печелили два пъти „Оскар” за главна роля. Първият му успех бе през 2004-та за изпълнението в чудесния филм на Клинт Истууд „Реката на тайните”, а вторият – за ролята в „Милк” (2008) на Гюс ван Сант. В него той се превъплъти в известния политик-гей Харви Милк, превърнал се в символ на борбата за граждански права на хомосексуалистите в САЩ и застрелян през 1978г.
Любопитно е, че Шон Пен надделя в надпреварата за втория си „Оскар” в съревнование с Брад Пит, с когото си партнира в новия филм на Терънс Малик „Дървото на живота”. Не бих се изненадал, ако единият от двамата попадне отново сред номинираните за престижното отличие, а защо не и двамата…

В края на 2008г. Шон Пен получи и наградата на името на Стенли Кубрик, която се дава за върхови постижения в киното от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство. „Този популярен актьор, режисьор и продуцент е истинска филмова икона. Ролите и темите, които разработва във филмите си, са едновременно провокативни и вдъхновяващи зрителите от цял свят” – заяви Питър Морис, директор на представителството на организацията в Лос Анджелис по време на церемонията по връчването на наградата на Шон Пен.
Вероятно малцина знаят, че Шон Пен бе обявен за „режисьор на годината” на кинофестивала в Палм Спрингс за филма си „Сред дивата природа”. Тази творба бе отличена и с уважаваната награда за независимо кино „Готам” като най-добър филм на 2007-а. Тя бе номинирана и за „Оскар” в две категории. Аз също много харесвам филма и вярвам, че няма да е далеч денят, в който Шон Пен ще получи „Оскар” и като най-добър режисьор. По-миналата година той бе председател на фестивалното жури в Кан. Куриозното е, че по същото време игра самия себе си във филма на Бари Левинсън „Тайните на Холивуд” (What Just Happened, 2008), в който имаше сцена с премиерата на измислен филм с негово участие, представен именно на кинофестивала в Кан.

Шон Пен е известен с активната си гражданска позиция, проявена особено остро срещу управлението на бившия американски президент Джордж Буш, когото той призоваваше многократно да спре войната в Ирак и язвително критикуваше за „примитивните му възгледи за доброто и злото”. Веднъж дори Пен заяви публично, че мястото на хора като Буш-младши е в затвора.
На последния кинофестивал в Кан бе представен най-новия филм с Шон Пен, озаглавен „Fair Game”, който е посветен точно на темата за това как администрацията на бившия американски президент е подвела общественото мнение, че Саддам Хюсеин крие оръжия за масово унищожение, за да може да започне „начисто“ войната в Ирак.
Още по-нетърпелив съм да видя изпълнението на Пен във филма на италианеца Паоло Сорентино с работното заглавие „This Must Be the Place”, разказващ за усилията на популярен рок музикант да разкрие убиеца на своя баща – бивш нацист, избягал от Хитлер в САЩ. В едно нещо се убеждавам все повече – а именно, че Шон Пен подбира много внимателно филмите, в които се снима, опитвайки се и чрез тях да отстоява своята смела гражданска позиция. Което му прави чест, според мен.

За съжаление, не мога да кажа същото за последните роли на другия си любимец – Робърт Де Ниро, който без всякакво преувеличение е един от най-великите филмови актьори на нашето време, но си заслужи този статут още през 70-те и началото на 80-те години на миналия век, когато изигра най-силните си роли в „Кръстникът 2” (1974), „Шофьор на такси” (1976), „Ловецът на елени” (1978), „Разяреният бик” (1980), „Имало едно време в Америка” (1984) и “Недосегаемите” (1987).

Днес Робърт Де Ниро навършва 67 години. Неговият баща, който носел същото име, бил поет, скулптор и художник-експресионист. Майка му също се занимавала с живопис. Развели се две години след раждането на Робърт, който израства в Ню Йорк и попива уличната култура на италианския квартал. В детството си бил дребно, бледо, слабо и срамежливо дете, поради което му излязъл прякорът „Боби Млякото“. От малък обича театъра и дори изпълнил ролята на Страхливия лъв в училищен спектакъл по „Магьосникът от Оз“. Следващата му поява на сцена е на 16 години, когато напуска училище, за да се отдаде изцяло на своето увлечение.
Усвоява тайните на превъплъщението, изучавайки знаменития Метод на Станиславски, така както са го преподавали Лий Страсбърг и Стела Адлер в прочутото “Актърс студио” в Ню Йорк. Професионалната му актьорска кариера започва по сцените на малки театри извън Бродуей. Снима се и в късометражни рекламни филмчета.
Дебютира в игралното кино през 1963г., но първият му филм „The Wedding Party“ излиза по екраните 6 години по-късно – малко след появата на друг филм с негово участие – „Greetings“ (1968). Режисьор и на двата филма е Брайън де Палма.
Следващите няколко години се снима активно, но филмите му не са популярни.
Успехът идва през 1973-та с „Бий барабана бавно” (реж. Джон Хенкок), за който получава награда от Нюйорската гилдия на филмовите кинокритици. През същата година го снима и Мартин Скорсезе във филма си „Зли улици”, с което започва знаменитото им партньорство, продължило цели две десетилетия.

Междувременно
Де Ниро изпълнява ролята на младия Вито Корлеоне във втората част на „Кръстникът” (1974) на Френсис Форд Копола и получава своя първи „Оскар” в категорията „най-добър поддържащ актьор”. От този филм датира и съперничеството му с друг велик възпитаник на “Актърс студио” – Ал Пачино, изпълняващ централния персонаж в мафиотската трилогия на Копола. След години двамата велики актьори премерват силите си в директен сблъсък в култовата кримка “Жега” (1998) на Майкъл Ман, но едва ли някой може да каже кой от двамата е по-добър? Неотдавна пак се снимаха заедно в един среден филм – „Праведно убийство” (2008).
След участието си в „Кръстникът 2” Робърт Де Ниро започва да получава само главни роли и през 1976-та играе блестящо в „Шофьор на такси” на Скорсезе, а също и в „Двадесети век” на Бертолучи. Следва и превъзходното му превъплъщение в „Ловецът на елени” (1978) на Чимино, но за нито една от тези три незабравими роли не получава очаквания „Оскар” и в категорията „най-добър актьор в главна роля”.


Това все пак се случва през 1981, когато просто отвява другите номинирани за наградата (Джон Хърт, Робърт Дювал, Питър О’Тул и Джак Лемън) с феноменалното си изпълнение във филма на Мартин Скорсезе „Разяреният бик” (1980).
След този безспорен връх, актьорската кариера на Де Ниро продължава да се развива успешно, но така и не успява да му донесе отново „Оскар”, макар че ролите му във филми като „Кралят на комедията” (1982), „Имало едно време в Америка” (1984), „Недосегаемите” (1987) и може би „Добри момчета” (1990), „Пробуждането” (1990), „Нос Страх” (1991), „Жега” (1995), „Казино” (1995), „Да разлаем кучетата” (1997) също са на много високо равнище.


Робърт Де Ниро и Шон Пен в кадър от комедията „Ние не сме ангели“ (1989) на режисьора Н. Джордан

Освен в сериозни роли този невероятен актьор-хамелеон се чувства еднакво комфортно и в комедии, например от типа на, „Анализирай това” (1999), „Запознай се с нашите” (2000), “Анализирай онова” (2002) и др. Ориентирането му към „по-лекия” жанр започва с чудесното превъплъщение в кримикомедията на Мартин Брест „Среднощен бяг” (1988), но за съжаление напоследък се случва да гледаме Де Ниро и в недотам големи роли във второразредни продукции, в които като че ли започна малко да се повтаря, превъплъщавайки се във вече омръзнали ни комедийни или криминални типажи.
Надеждата ми е, че в скоро време може да ме изненада приятно с изпълнението си в следващия филм на Майкъл Ман (Frankie Machine), в който отново ще се завърне към любимите си мафиотски персонажи.

Като по-млад Роберт Де Ниро често привлича вниманието на жълтата преса с многобройните си любовни афери – при това все с тъмнокожи жени. От 1976 по 1988 живее с Даян Абът, от която има син – Рафаел, който днес също е актьор. На 17 юни 1997г. се оженва за чернокожата стюардеса Грейс Хайтауър, от която има 11 годишен син – Елиът.
Сред любопитните факти за него е този, че за гениалната роля в „Шофьор на такси” му платили едва $35 000, докато за лековатите му превъплъщения в „Анализирай това” (2002) и „Запознай се с нашите” (2004) хонорарите му достигат $20 млн. Последните филми с негово участие са „Всичко ни е наред” (Everybody’s Fine) и „Мачете” (2010).


Де Ниро с втората си съпруга Грейс Хайтауър

Робърт Де Ниро се изявява успешно и като режисьор с филма си „Бронкска история” (1993) и особено с изключително амбициозния „Добрият пастир” (The Good Shepherd, 2006), създаден в собствената му киностудия „Трайбека”. Впрочем заедно с Джейн Розентал преди 9 години Де Ниро основа кинофестивала „Трайбека” в Ню Йорк, превърнал се бързо в един от най-големите форуми на независимото кино.

Read Full Post »


Навръх днешния си 56-ти рожден ден знаменитият американски режисьор от канадски произход Джеймс Камерън предприе поредното си подводно приключение. Той се спусна в студените води на най-дълбокото езеро на света „Байкал” с руския батискаф „Мир-1”, пилотиран от Анатолий Сагалевич, съобщиха световните агенции.
Джеймс Камерън пристигна вчера в Русия по лична покана на своя приятел – председателят на Техническия съвет на Фонда за опазване на езерото Байкал (ФССОБ) Анатолий Сагалевич. Както е известно, Камерън вече има доста сериозен опит в подводните изследвания. Докато снимаше „Титаник”, а и след това той многократно се е спускал в дълбините на Атлантическия океан с помощта на руските апарати „Мир”.

По време на едно от предишните му подводни спускания с батискафа „Мир-1“ през 2003г., докато снима документалния филм “Призраци от бездната”

Неотдавна Камерън заяви, че вече обмисля сюжетните линии за продължението на „Аватар”. А малко по-рано бе разпространена информация, че най-вероятно снимките на втората и третата част на знаменития блокбастър ще протекат едновременно, с оглед да се направят икономии на бюджета, който се очаква отново да бъде рекорден. Но преди това Камерън обещава да завърши своя роман „Аватар”.
За онези, които случайно не са чули, напомням, че едноименният фантастичен филм на Камерън, заснет изцяло в 3D е донесъл до момента $2,740 млрд. от своето разпространение по целия свят, което го прави най-успешният в касово отношение филм в историята. До края на лятото по екраните ще излезе и специалната режисьорска версия на филма, в която е включен допълнителен 8-минутен епизод.

Неотдавна научихме, че Джеймс Камерън е счупил още един рекорд – този път по лични приходи, получени от един филм. Ако за работата си върху „Титаник”, излязъл по екраните през 1997г., той е получил $97 млн., то до момента е заработил от „Аватар” над $350 млн., като се очаква до края на годината тази сума да набъбне още повече. Освен хонорара за работата си върху филма, в нея се включва и процентът от приходите, получени от неговото разпространение, както и премията за това, че постигнатите финансови резултати надхвърлят в пъти очакванията на 20th Century Fox. Над $100 млн. Камерън е спечелил досега от продажбата на DVD и Blu-ray-дискове с 2D-версията на „Аватар”, но тази сума ще се увеличи вероятно многократно след като през ноември започне продажбата на DVD и Blu-ray-дискове с 3D-версията на филма.

Джеймс Камерън e родeн на 16 август 1954-та в градчето Капускасинг, Канада, но детството му преминава в град – Чипава, намиращ се недалече от водопада Ниагара. Неговият баща – Филип Камерън е електроинженер, а майка му – художничка (тя именно научама Джеймс да рисува и дори организира изложба на негови рисунки).
На 15 години Камерън гледа филма на Стенли Кубрик „2001: космическа одисея“ и остава дотолкова поразен, че решава да посвети живота си на киното. Но много скоро решава, че това е непостижимо за момче от провинцията като него и затова постъпва да следва в Калифорнийския държавен университет. Възнамерява да учи физика, защото много се увличал от наука, а след завършването да стане биолог-океанолог. Но след известно време се прехвърля към литературата и отново много скоро пак се разколебава. Зарязва ученето и започва да си изкарва прехраната с каквото попадне – шофьор на товарен камион, а после и на училищен автобус, автомонтьор, рисува картини, а по нощите пише фантастични истории.

През 1977 година гледа на екран „Междузвездни войни” и отново е поразен, установявайки колко много създаденото от Джордж Лукас прилича на онова, което винаги си мечтаел да пренесе на екрана. Вече престава да се колебае относно бъдещето си.

Успява да се устрои на работа в киностудиото на Роджър Корман, където най-напред изработва минимодели (минидекорации), но скоро израства до арт-директор и именно в това си качество взема участие в работата над фантастичния филм „Battle Beyond the Stars” (1980). Участва и в създаването на специалните ефекти за култовата творба на Джон Карпентър „Бягство от Ню Йорк”. Освен това консултира авторите на филма „Андроид” (Android) и „Галактика на терора” (Galaxy Of Terror).

Режисьорският му дебют е през 1981г., с продължение на филма на Джо Данте „Piranha”, който озаглавяват „Piranha Part Two: The Spawning”. Продуцентът на филма Асонитис се надявал не само да заснеме евтино тази продукция, но и да има пълен контрол върху снимачния процес, поради което взема неизвестния тогава Джеймс Камерън, разчитайки че няма да има проблеми с него. Обаче двамата не успели да намерят общ език и Камерън е отстранен от монтажа на филма. Той обаче не се предава – успява да се вмъкне в извънработно време в монтажната и тайно от всички да премонтира заснетото по начина, който смятал за правилен.
Това е доста тежък период от живота му – нощем го измъчват кошмари, в които го преследва робот, изпратен от бъдещето. Така именно се заражда идеята му за филма „Терминаторът”, превърнал се в мощен катапулт за изстрелване на амбициозния режисьор в звездна орбита. Но докато се опитва да намери финансиране за снимките, Камерън участва в написването на няколко сценарии – сред които е и „Рамбо 2” със Силвестър Сталоун. В крайна сметка успява да осигури $6,5 млн., които са недостатъчни дори за обикновена комедия, но не и за изобретателен гений като Камерън. „Терминаторът” (1984) мигновено става популярен по целия свят, донасяйки над $100 млн. приходи.
След този успех Камерън заснeма „Пришълците” (1986) по собствен сценарий и отново улучва десятката. Филмът се оказва дори по-успешен от „Терминатор” – носи $180 млн. и 7 номинации за „Оскар”, спечелвайки две статуетки – за визуални и звукови ефекти.
Следва прекрасният филм „Бездната” (The Abyss ,1989), който вдига летвата за качество на подводните снимки на непозната дотогава висота и заслужено става победител в надпреварата за „Оскар” в категорията за най-добри визуални ефекти.

Момент от снимачния процес на филма „Пришълците“ (Alrens) през 1986г.

Огромните приходи от тези филми дават възможност на Камерън да основе собствено студио за специални ефекти, наречено Digital Domain. Възходът продължава и след като „Терминаторът 2” спечелва $500 млн. и 4 награди „Оскар” – за грим, звук, визуални и звукови ефекти. А предприемчивият кинематографист основава нова кинокомпания „Lightstorm Entertainment”, междувременно сменяйки за трети път своята съпруга – този път с актрисата Линда Хамилтън, която през 1984 г. му ражда дъщеря.

След „Истински лъжи” (True Lies , 1994), който също има немалък касов успех, идва редът и на „Титаник” – най-значителната работа на Камерън в киното преди „Аватар”. Той подхожда към неговото заснемане извънредно сериозно. Снимките са предшествани от дълъг период на изучаване на останките на потъналия кораб на дъното, където лично Камерън се спуска многократно в специални батискафи. Той е не само режисьор на „Титаник”, но също и съпродуцент и монтажист.  Бюджетът на филма достига фантастичната сума от $200 млн. и експертите очакват най-грандиозния провал в историята на киното. Но както всички знаем „Титаник” счупи рекордите за приходи до момента, измествайки от върха „Междузвездни войни” и „Отнесени от вихъра” със своите $1,84 млрд. Освен това тази продукция е удостоена с 11 награди „Оскар”, в това число и за най-добър филм и най-добър режисьор. Това именно е звездният миг в живота на Камерън, който получавайки заветната статуетка произнесе знаменитата фраза от „Титаник” – I’m the king of the world!

Пет години след този грандиозен успех Камерън се завръща към темата за „Титаник“, заснемайки за киносалоните IMAX 3D – документалния филм “Призраци от бездната” (2003), който е посветен на пътешествието до океанското дъно и изследването на останките от знаменития кораб.
А в края на 2009 година този неуморим кинематографист демонстрира с огромен успех своето най-ново предизвикателство, наречено „Аватар”. Освен по-големите касови приходи дори от „Титаник”, този филм вероятно ще има революционни последствия за киноизкуството като цяло и особено за начина на неговото представяне в киносалоните. Твърди се, че с него се поставя началото на нова ера в разпространението на триизмерни филми. (Повече по темата вижте в този откъс от моето предаване „Другото кино“, излъчено още по време на снимките на „Аватар).

Грандиозният „Аватар”, подготвян над 10 години, е първият филм, заснет изцяло в 3D-формат, като са използвани революционно нови технологии за обработката на изображението и суперавангардни системи за виртуални снимки в реално време.
„Аватар” обаче отстъпи пред „Войната е опиат” на 82-ата церемония по връчване на наградите „Оскар”, която се проведе на 7 март т.г. в разкошната зала на „Кодак тиътър” в Лос Анджелис. Джеймс Камерън бе победен от своята бивша съпруга Катрин Бигълоу, чиято военна драма за Ирак получи общо 6 статуетки в следните категории: най-добър филм, най-добър режисьор, оригинален сценарий, монтаж, звук и звукови ефекти. „Аватар” остана само три „оскар”-а – за сценография, операторско майсторство и визуални ефекти.

Разбира се, би било пресилено Камерън да спечели отново главните оскари и с този си филм, както го стори с „Титаник”. Но това даде основание на мнозина негови противници да продължат с необоснованите критики по негов адрес. Аз обаче не съм съгласен, че постигнатото от Камерън трябва да бъде омаловажавано и да се свежда само до техническата страна на нещата. Затова ми се иска отново да припомня за какво става въпрос в този филм?

На огромна и удивително красива планета, наречена Пандора, хората откриват минерал, който може да им послужи като безценен източник на енергия. Но пречка за неговия добив са местните аборигени на’ви, същества с почти триметров ръст, синя кожа и кехлибарени очи, които са избрали да устроят точно на това място своя свят, подчинен на съвършена хармония с природата.
Новият филм на Джеймс Камерън е великолепна визуализация на този тотално непознат свят, съчетаващ прекрасни и едновременно с това смъртоносни форми на живот, който е представен през погледа на прикован към инвалидна количка бивш морски пехотинец. Филмът проследява историята на парализирания Джейк Съли, който е изпратен в красивия, но опасен свят на Пандора, за да помогне на минна корпорация да набави безценния минерал „унобтаниум“. Хората не могат да дишат въздуха на Пандора, поради което е създадено хибридно същество от ДНК-то на човек и на’ви, което се контролира от съзнанието на оператор-човек. Новополученото същество се нарича АВАТАР.
Произходът на понятието е изключително древен.
Аватар, или аватара (на санскрит означава слизане) е инкарнация на божество в индуизма. Най-често понятието се свързва с различните въплъщения на Вишну на земята. В компютърния жаргон пък думата „аватар” се използва за картинката, която един потребител слага на профила си.
Кинокритикът Янко Терзиев в първата си публикация за филма във в. „Капитал” пише: „В компютърните игри и интернет това отдавна не е новост – по-съвършеното ти вътрешно аз да те представя и действа вместо тебе. Десетки са дори българските сайтове, от които можеш да избереш по картинка как да изглежда подобрената ти версия, т.е. твоят аватар. Под негово име можеш да си и благороден, и героичен, и голям любовник, и саможертвен войник на справедливи каузи, а в действителност да си човек като всички други”.
На Пандора Джейк Съли среща Нейтири – прекрасна представителка на местната раса, която го научава да вижда със сърцето си, което в крайна сметка преобръща възприятието му за света. Нещо сходно се случва и със зрителите на филма. В края на „Аватар”, продължаващ два часа и половина, няма да ви се иска да сваляте 3D-очилата си и реалността след видяното на екрана ще изглежда още по-сива, отколкото е всъщност.

Камерън, който е доказал отдавна, че умее да снима чудесно научно-фантастично кино и без ефектите на триизмерната визия, отново ни убеждава, че е ненадминат майстор в разказването на стари като света приказки, но по начин, който ни кара да си мислим, че ги виждаме като че ли за пръв път. В основата на „Аватар” например е залегнал христоматийният американски мит за Джон Смит и Покахонтас, който е представен така, че зрителите да могат да почувстват, че става въпрос не толкова за изконния конфликт между цивилизация и природа, колкото за сблъсъка между практичното и фантастичното възприятие на света, между реалността и мечтите (неслучайно превкючванията между аватара и собственото трудноподвижно тяло на Джейк Съли се случват тогава, когато той си ляга да спи. Когато Джейк Съли е в своя аватар, той е напълно мобилен, а когато е под формата на човек, винаги е прикован към инвалидната си количка. Ето една чудесна метафора, внушаваща човешката физическа непълноценност и в същото време безграничността на неговото въображение.

Камерън, който винаги е успявал много точно да подбира изпълнителите за ключовите роли в своите филми (нека си спомним Едуард Фърлонг като малкия Джон Конър, Робърт Патрик като Терминатора или пък Леонардо Ди Каприо като младия и безумно влюбен Джак Досън от „Титаник”) този път отново е улучил десятката, спирайки се на австралиеца Сам Уортингтън, който сякаш е предпочетен за главната роля едва ли не заради пленителното му изражение – леко глуповато, но в крайна сметка точно такова, каквото би трябвало да бъде изражението на човек, който след няколкогодишно пребиваване в инвалидна количка изведнъж получава възможност да стъпи на двуметрови силни крака, с които може да тича така, че вятърът да свисти в ушите му. Със своя детински наивен и в същото време напрегнат израз на лицето той изглежда като човек, който непрестанно се опитва да се съсредоточи, сякаш за да проумее невероятното, което му се случва. Сам Уортингтън се разтваря напълно в своя герой – така както и Джейк Съли буквално се ражда наново в своя аватар.
А Джеймс Камерън е като онзи пилот-месия от чудесната книга на Ричард Бах, който се приближава да нас, обездвижените в инвалидните колички на битовото си мислене, за да ни каже: „Искате ли да летите?… Какво чакате, летете!”
Но това не би било възможно, ако предварително не загърбим всичките си предразсъдъци и не се отпуснем напълно, навлизайки в истинска дзен релаксация, превръщайки се в чист лист, върху който ще видим прожектираните образи много по-отчетливо. Не случайно когато Нейтири, съмнявайки се във възможността да научи Джейк да вижда със сърцето си, казва: „Трудно се пълни вече напълнена чаша”. Камерън също като нея си е поставил почти невъзможна задача – да преобърне представите ни за киното! Дали е успял – това преценява всеки сам за себе си. Лично аз мисля, че всичко зависи от вътрешната нагласа на всеки.

Има зрители, които ще махнат с ръка и ще кажат, че това са измишльотини, но има и други, копнеещи за истински полети на духа, за които филм като този на Камерън означава най-малкото нови крака, за да ходят. Да, би могло да се каже, че Джеймс Камерън подарява на киното нови крака. И не за друго, а защото като истински пионер на новите филмови технологии, той първи успява да ни накара да съпреживяваме на сурогатните, генерирани от компютъра герои по-силно и искрено, отколкото на изпълненията на живи актьори.

„Аватар“ се нарежда, поне според мен сред най-доброто създадено от киното през последното десетилетие, не защото е направен с революционно нови технологии или защото счупи досегашните касови рекорди, променяйки облика на киното. Този филм се нарежда сред най-добрите образци на седмото изкуство, според мен, защото ни подтиква към единение с най-ценното в самите нас – полетите на духа и въображението. И затова на въпроса „Какво всъщност е киното?“ след този филм ще можем по-уверено да отговорим – киното е полет на духа! Само че трябва докато трае прожекцията да държим очите и сърцата си широко отворени. Само тогава … ще полетим!

Read Full Post »


Знаменитият кинорежисьор Роман Полански, който продължава да се намира под домашен арест в своята вила в Швейцария, наруши продължилото няколко месеца мълчание. Той публикува вчера на сайта на френския философ Бернар-Анри Леви, който е негов приятел, обръщение, в което се опитва да обясни защо не трябва да бъде екстрадиран от Швейцария в САЩ. В него той подчертава, че не моли за снизхождение, а за справедливост.
„Повече не мога да мълча!“, – пише Полански. По думите му, настояването за неговото екстрадиране в САЩ е „несправедливо и пълно с противоречия“. Режисьорът смята, че наказателното преследване срещу него е било възобновено, само за да се угоди на медиите. Според Роман Полански, представителите на американското правозащитна система всъщност не си поставяли за цел да го изправят пред съда, а преследвали други цели. Полански намеква за това, че прокурорът от Лос Анджелис Стив Кули се е кандидатирал за изборите за генерален прокурор на щата Калифорния, поради което се нуждае от допълнителна медийна реклама.
Полански е също така уверен, че в хода на воденото срещу него дело американските прокурори са допуснали многобройни процесуални нарушения. Носителят на „Оскар” призовава за честно отношение към него.
Както е известно, преди няколко дни Роман Полански получи официален отказ от апелационния съд на Калифорния на своята молба за преразглеждане на делото, водено срещу него или за неговото прекратяване. Освен това Калифорнийският апелативен съд отказа да вземе под внимание и ходатайството от страна Саманта Геймър, която е потърпевшата в случая, за прекратяване на делото.
Напомням, че 76-годишният кинорежисьор, сценарист и актьор Роман Полански бе арестуван на 27 септември 2009г. по настояване на САЩ, в момента на неговото кацане на летището в Цюрих, където той пристигна за да участва в международен кинофестивал.
В САЩ Полански е обвиняем за това, че през 1977г. е имал сексуален контакт със Саманта Геймър, която тогава била едва 13-годишна. През 1978г. режисьорът напуска САЩ, за да не попадне в затвора по обвинение в педофилия и оттогава до днес живее в Европа. Американските власти обаче настояват за възобновяване на съдебния процес срещу него, независимо от това, че потърпевшата Саманта Геймър отдавна не настоява за това, защото е простила на режисьора и е получила парична компенсация.

Роман Полански е един от най-ярките майстори на световното кино през втората половина на ХХ век. Спечелил е многобройни фестивални отличия, сред които „Златна палма” от Кан („The Pianist“ – 2002), „Златна мечка“ от Берлин („Cul-de-sac“ -1966), „Златен лъв“ за цялостно творчество от Венеция (1993), „Оскар“ за режисура („The Pianist“ – 2003), „Златен глобус“ („Chinatown“ – 1974) и др.
На тазгодишното, 60-то издание на Международния филмов фестивал в Берлин Роман Полански спечели наградата за най-добър режисьор за последния си филм „Писател в сянка„, който бе завършен от неговите сътрудници благодарение на указанията, които успяваше да им изпраща от затвора.
За освобождението на Роман Полански се застъпват редица европейски страни, а също така ЮНЕСКО и много видни световни дейци на културата.
Вижте повече по темата в моя по-ранна публикация тук.

Read Full Post »


Преди три дни се навършиха 85 години от рождението на един от моите любими американски актьори, който за съжаление не е вече сред нас.
Род Стайгер е роден на 14 април 1925г. в градчето Уестхемптън, недалече от Ню Йорк. Явно е наследил артистичния талант от родителите си, които участвали в песенно-танцувална трупа, обикаляща Америка. Той обаче не познавал баща си, който напуснал майка му, когато Род бил още бебе. Още съвсем млад Род Стайгер пристигнал в Ню Йорк, където в продължение на две години изучавал актьорското майсторство в училището за социални изледвания, след което по покана на режисьора Даниъл Ман започнал да посещава и прочутото „Актърс студио“, ръководено от Елия Казан и Лий Страсбърг.
Дебютирал като киноактьор във филма на Фред Цинеман „Тереза” през 1951г.
Следващите три години се снимал много в телевизионни филми, но още повторната му поява на големия екран дала повод на критиците да заговорят за неговия огромен талант. Става въпрос за участието му редом до младия Марлон Брандо във филма на Елия Казан „На кея” (1954). За своето чудесно превъплъщение в ролята на продалия се на мафията синдикален бос Род Стайгер бил номиниран за „Оскар” в категорията най-добър актьор в поддържаща роля. Амплото на злодей, с което се утвърдил през 50-те години, предопределило и участието му във филма „Ал Капоне” (1959). Род Стайгер изпълнил блестящо ролята на легендарния ганстер.
Междувременно продължил да играе и на театралната сцена, където срещнал английската актриса Клер Блум, изпълнила главната женска роля във филма на Чарли Чаплин „Светлините на рампата” (1952). Тази фина и изящна млада жена с очарователни кафяви очи завъртяла главата на възпълничкия Род, който само три месеца след запознанството се оженил за нея (на 20 септември 1959г.) Това бил неговия втори брак. След 10 години обаче се развел с Клер Блум. Впоследствие се женил още три пъти.
През 1964 година Род Стайгер участвал във филма на Сидни Лъмет „Лихварят” (The Pawnbroker) и бил номиран отново за „Оскар”, но този път за главна роля. По-късно на въпроса на журналистите „Коя от своите роли смята за най-добра” той винаги ще дава за пример своето изпълнение в „Лихварят”. Този негов филм имал голям зрителски успех и дори в Италия изпреварил по приходи филма за Джеймс Бонд „Казино Роял” (1967) за голямо удивление на разпространителите. За ролята си в „Лихварят“ Род Стайгер бил отличен със „Сребърна мечка” като най-добър актьор на кинофестивала в Западен Берлин през 1964г. Година по-късно участвал във филма на Дейвид Лийн „Доктор Живаго“ и в „The Loved One“ на Тони Ричардсън.
След като доказал, че съвсем не е еднопланов актьор, а може с еднакъв успех да се превъплъщава и в отрицателни, и в положителни герои, Стайгер бил поканен от Норман Джуисън да изпълни сложната роля на груб и праволинеен полицай, който в хода на действието разкрива сложния си характер и своята истинска човешка същност. Именно за своето блестящо изпълнение във филма „В душната южна нощ” (In the Heat of the Night, 1967), в който негов партньор бил Сидни Поатие, Род Стайгер получил единствения „Оскар” в своята кариера (вижте награждаването му тук).
Един от малкото филми с негово участие, разпространяван и по нашите екрани навремето, е „Ватерло” (реж. Сергей Бондарчук, 1970), в който Род Стайгер изпълнил ролята на Наполеон. Година по-късно той се превъплътил в дребен бандит, който се замесва неволно в мексиканската революция. Ролята е от чудесния, но не много известен филм на Серджо Леоне „За шепа динамит” (Giù la testa, 1971), в който Стайгер прави чудесен актьорски дует с Джеймс Кобърн.
През 1974 година се превъплъщава в образа на Бенито Мусолини от филма на Карло Лидзани „Mussolini: Ultimo atto (1974).
Още един запомнящ се филм с негово участие е „Иисус от Назарет” (1976) на Франко Дзефирели. През 1978г. Род Стайгер отново се снима под режисурата на Норман Джуисън в чудесната политическа драма „F. I. S. Т.” редом със Силвестър Сталоун.
Последната му значителна роля на големия екран е в екранизацията по „Вълшебната планина” (1982) на Томас Ман. За съжаление, след това той все по-рядко получава сериозни предложения за участие в киното и се снима предимно в телевизионни филми. Появява се за последен път на големия екран във филма „Poolhall Junkies”, който излязъл в годината на неговата смърт – 2002.

Read Full Post »


На днешната дата преди 79 години е роден Джеймс Дийн – безпрецедентна култова фигура не само за американското, но и за световното кино. Вероятно за това допринесе и ранната му трагична гибел, обвила с романтичен ореол личността му.
Джеймс израснал в Мериън, щата Индиана. Бил едва 9-годишен, когато починала майка му. Учил в Калифорнийския университет и шлифовал актьорското си майсторство в театралната трупа на Джеймс Уитмор, а по-късно (1951) и в прочутото „Актърс студио” на Лий Страсбърг, където се запознал със своя кумир Марлон Брандо, чийто стил на игра се опитвал да усвои. Отначало играе в телевизионни постановки, а по-късно и в спектакъла  „Аморалният“ (1954) на Бродуей. Преминава през кастинг за киностудията „Уорнър брадърс“, снима се в три филма и … загива нелепо на 30 септември 1955г. в автомобилна катастрофа.  Трите филма, в които е изиграл главни роли са: „На изток от рая“, „Бунтовник без кауза“ и „Гигант“, но само първият от тях бил излязъл по екраните на САЩ преди трагедията.
Във филма на Елия Казан „На изток от рая” (1955) Джеймс Диин се превъплъщава в младеж, който се опитва да спечели уважението и любовта на баща си и да върне майка си, която отдавна е напуснала семейството. Безпрецедентната искреност и емоционалност на героя му, който е неспособен да приеме грубостта и лицемерието на живота и неразбирането на възрастните, въздействали силно върху  младежката публика през 50-те години и превърнали Дийн в емблема на новото изгубено поколение на Америка. Номиниран е за „Оскар“, но през 1956 година статуетката получил Ърнест Боргнин за главната роля във филма „Марти”.
Вторият филм с Дийн „Бунтовник без кауза“ (1955, реж. Никълъс Рей) също имал голям успех и продължава да бъде сред филмите, които и днес не са остарели.

Неговото блестящо изпълнение на ролята на Джим Старк е класирано на 43-то място в класацията на сп. „Premiere” на 100-те най-велики актьорски изпълнения, направена през 2006г.

В „Гигант“ (1956, реж. Джордж Стивънс) Джеймс Дийн представя великолепно еволюцията на своя герой след неговото забогатяване и пълно отчуждаване от хората. Трагичният финал на този филм разтърсил силно американската аудитория и превърнал завинаги Дийн в непомръкваща икона на киното. За изпълнението си в него е номиниран повторно за „Оскар“, но отново не му дали престижното отличие (макар и посмъртно!). Наградата получил Юл Бринер за ролята си във филма „Кралят и аз”.
За краткия живот на Джеймс Дийн са написани много книги, спомени, изследвания, а хиляди негови поклонници продължават да ходят на поклонение на неговия гроб в Индиана.

И днес повече от половин век след неговата смърт интересът към личността на този актьор не угасва. Появиха се множество биографии, според които Джеймс Дийн е бил бисексуален, а за немалка част от хомосексуалистите по света той е класическа гей-икона. Името на Дийн се споменава в десетки популярни песни – например в репертоара на прочутата група „Eagles” има хит, озаглавен „James Dean”. От септември 2005 година кръстовището между шосетата 41 и 46 в калифорнийската местност Cholame, където е загинал Джеймс Дийн, носи неговото име.


През 1976-а е излъчен телевизионният филм „Джеймс Дийн“ по книгата на неговия приятел Дж. Баст. На актьора са посветени още няколко чудесни документални кинобиографии, а знаменитият режисьор Робърт Олтман му посвети своя игрален филм – „Върни се Джими Дийн“ (1982).

Read Full Post »


За огромно мое (а вярвам и ваше) съжаление „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” не попадна сред номинираните пет филма за наградата „Оскар” в категорията „най-добър неанглоезичен филм” на 2009г. Разбира се, това че бе включен в списъка от 9 заглавия, предхождащ окончателните номинации, бе вече успех. Но конкуренцията тази година се оказа особено силна. Затова напълно очаквано сред петте номинирани се наредиха европейските фаворити – германският „Бялата лента” („Златна палма” в Кан) и френският „Пророк” (Голямата награда на журито в Кан), а също и израелският „Ajami” („Златна камера” в Кан), перуанският „Млякото на скръбта” („Златна мечка” в Берлин) и аржентинският „El Secreto de Sus Ojos” (Специалната награда на журито от фестивала в Хавана). Очевидно е, че членовете на Американската киноакадемия са се съобразили с високите оценки на тези филми, дадени на най-големите европейски фестивали. В интерес на истината трябва да кажем, че въпреки немалкото му фестивални отличия, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” все пак не бе удостоен с толкова престижни награди през годината като тези, с които бяха отрупани номинираните филми.

Няма никакви изненади при номинациите в основната категория „най-добър филм на годината”. Тази година в нея се състезават не пет, а 10 заглавия, каквато е била традицията до 1944г. И в тази десетка попаднаха следните филми: „Аватар“ (Avatar), „Войната е опиат” (The Hurt Locker)), „Сектор 9” (District 9), „Прешъс“ (Precious: Based on the Novel ‘Push’ by Sapphire), „Сляпата страна” (The Blind Side), „Образование” (An Education), „Гадни копилета” (Inglourious Basterds), „Сериозен човек” (A Serious Man), „Високо в небето“ (Up in the Air) и анимацията „В небето” (Up).
Както се очакваше „Аватар” на Джеймс Камерън и „Войната е опиат” на неговата бивша съпруга Катрин Бигълоу се наредиха сред фаворитите, получавайки общо по девет номинации за „оскари” в различните категории.
В по-ранна своя публикация изказах мнението, че любителите на прогнозите тази година ще бъдат силно раздвоени на кого да заложат в крайна сметка – на Джеймс Камерън или на неговата бивша съпруга, на „Аватар” или на „Войната е опиат”?
Моята прогноза е следната: „Аватар” ще получи основният „Оскар” за най-добър филм, а „Войната е опиат” – този за най-добра режисура. Разбира се и двата филма ще получат и поне по още един-два „оскара” в други категории. Не е изключено Джеймс Камерън да триумфира с общо 5-6 статуетки.
Много съм любопитен дали Мерил Стрийп ще грабне за трети път ценното отличие, след като вече попада за 15-ти път сред номинираните. Лично аз мисля, че тя заслужава да получи „Оскар” още веднъж, защото изпълнението й във филма „Джули и Джулия” е наистина превъзходно. Не съм гледал още филма „Прешъс” и не знам дали чернокожата изпълнителка на главната роля в него има шансове да я изпревари. Мнозина ще стискат палци вероятно за Сандра Бълок, която за пръв е номинирана за „Оскар”, но аз не бих заложил на нея, заради това, че не винаги е на висота. Така например тази година тя е номинирана и за „Златна малинка” в категорията „най-лоша актриса” за изпълнението си във филма „Аll About Steve”. Би било куриозно да получи едновременно „Оскар” за „The Blind Side” и „Златна малинка” за „Аll About Steve”.
От номинираните в категорията „най-добър актьор” ще стискам палци за Джеф Бриджис („Crazy Heart“). Харесва ми също и Джордж Клуни във “Високо в небето“, Морган Фрийман, във „Непобедим“ и Джеръми Рънър във „Войната е опиат”, но мисля че не са на нивото на Бриджис. Не съм гледал още Колин Фърт в „A Single Man“ и смятам че не е изключено именно той да изпревари моя любимец Джеф.

Пълният списък на всички номинации можете да видите тук.

Накрая ми се иска да насоча вниманието към една любопитна класация за реализираните приходи от разпространението по американските екрани на всеки от филмите, попаднал в голямата десятка. Подробности може да намерите в сайта boxofficemojo.com. Начело в тази класация е „Аватар” с $595.8 млн., а на последно място е „Образование” донесъл засега едва $8.8 млн. Общите приходи от десетте заглавия, претендиращи за „Оскар” в категорията „най-добър филм на 2009 година” възлизат на $1.5 млрд. – средно по $151 млн. на всеки.

Read Full Post »


За пореден път Джеймс Камерън и неговият „Аватар” бе изпреварен от Катрин Бигълоу и нейния филм за Ирак „Войната е опиат” (The Hurt Locker). Това стана на церемонията, на която Американската гилдия на кинорежисьорите оповести своите традиционни годишни награди. За най-добър режисьор на 2009 година бе обявена Катрин Бигълоу, която е бивша съпруга на Джеймс Камерън.
Бигълоу стана първата жена, удостоена с престижното отличие. Освен своя бивш съпруг, тя надделя в съренованието за режисьорския приз и над Куентин Тарантино („Гадни копилета”), Лий Даниелс („Прешъс”) и Джейсън Рейтман („Високо в небето”).
Добре е да се знае също, че за 62-годишното съществуване на режисьорската гилдия, само 6 пъти се е случвало лауреатите на нейната награда да не получат впоследствие и „Оскар” в категорията „най-добър режисьор”. А през последното десетилетие това се е случвало само два пъти – през 2001 година, когато Анг Лий („Тигър и дракон”) бе изместен от Стивън Содърбърг („Трафик”) и през 2002 година, когато Роб Маршал („Чикаго”) бе изместен при раздаването на „оскарите” от Роман Полански („Пианистът”). Дали сега Джеймс Камерън ще измести Катрин Бигълоу и ще спечели в крайна сметка режисьорския „Оскар” за втори път в своята кариера, ще научим на 7 март.
Но сега ми се иска само да припомня, че преди няколко дни филмът на Катрин Бигълоу победи „Аватар” и в надпреварата за наградата на Американската гилдия на кинопродуцентите, която пък е смятана за най-надеждният индикатор за това – кой филм ще спечели „Оскар” в главната категория – най-добър филм на годината.
„Войната е опиат” вече получи доста професионални отличия, сред които и наградата на американската кинокритика, но на церемонията по връчване на наградите „Златен глобус” отстъпи пред „Аватар”. Ето защо в този момент любителите на прогнозите са силно раздвоени на кого да заложат в крайна сметка за „оскарите” – на Джеймс Камерън или на неговата бивша съпруга Катрин Бигълоу, на „Аватар” или на „Войната е опиат”?

Read Full Post »


„Моето най-ярко впечатление от Холивуд? Сините очи на Пол Нюман“

Бриджит Бардо

Може да се каже, че магията на мъжките сини очи е неизчерпаема тема в киното. Отдавайки дължимото и на останалите цветове, ние най-често проявяваме пристрастие към сините и по-скоро небесно-сините очи. Много от техните притежатели отдавна са се превърнали в наши любимци и времето не е в състояние да помрачи възторга ни от тях. Достатъчно е само да изброя най-впечатляващите – Ален Делон, Питър О’Тул, Ричард Бъртън… Но все пак има един-единствен актьор, когото бих определил за номер едно сред синеоките мои любимци и той се казва ПОЛ НЮМАН.
Легендарният холивудски актьор щеше да навърши днес (26 януари) 85 години, но за съжаление не е сред живите от година и пет месеца.
Като че ли самата природа го бе предопределила да бъде Актьор с голяма буква – любимец на милиони киномани по света. Но е добре да се знае, че обстоятелствата твърде дълго са възпрепятствали изгряването и на неговата звезда на американския филмов небосклон: първоначално службата в армията, в която към края на Втората световна война е бил радист, после – семейните задължения – след смъртта на баща му някой е трябвало да върти търговията в семейното магазинче за спортни стоки и не на последно място, разбира се – създаването на собствено семейство и превръщането му в млад татко на три деца, които му родила първата съпруга Джаки, с която живял близо 9 години.
Но призванието, в края на краищата, взема връх. И Нюман поема по своя дълъг и нелек актьорски път – отначало на сцената, а после и на екрана. Естествено, много му помогнало наученото под ръководството на Лий Страсбърг и Елия Казан в прочутото „Актърс студио“, както и връзката, а впоследствие и бракът с втората му съпруга – чудесната актриса Джоан Удуърд.

Тя е не само негова любима жена, с която е неразделен цели пет десетилетия и майка на трите му дъщери, но и умна съветница, благодарение на която Пол избирал много правилно своите роли в киното.
Първата му запомняща се филмова изява е през 1956г., когато се превъплъщава в боксьора-шампион в тежка категория Роки Грациано в биографичната лента „Somebody Up There Likes Me“. През 1957 г. партнира на Джоан Удуърд в „The Long Hot Summer“ (1957). Двамата продължават връзката си след филма и се оженват веднага, след като Нюман се развежда през 1958г.
През същата година Пол участва с Елизабет Тейлър във филмовата адаптация на пиесата на Тенеси Уилямс “Котка върху горещ ламаринен покрив” (Cat On a Hot Tin Roof), която имала голям успех, както сред зрителите, така и сред критиката. Освен това за ролята Нюман е номиниран за „Оскар”.
Пол Нюман укрепва репутацията си и през 60-те, печелейки още три номинации за „Оскар” за изпълненията си в “Играчът на блилярд” (The Hustler, 1961), „Hud“ (1963) и “Непокорният Люк” (Cool Hand Luke, 1967). През 1968 той дебютира и като режисьор. В много от забележителните му актьорски и продуцентски проекти участва и жена му Джоан Удуърд. Режисьорският му опит от 1968 година „Rachel, Rachel“ му носи 4 номинации за Оскар, включително и за най-добър филм и най-добра актриса за главната роля на Удуърд. През 1972 режисира отново Джоан Удуърд във “Влиянието на гама лъчите върху лунните маргаритки” (The Effect of Gamma Rays on Man-in-the-Moon Marigold), а по-късно и в „The Shadow Box“ (1980).

Филмът на Джордж Рой Хил “Бъч Касиди и Сънданс Кид” (Butch Cassidy and the Sundance Kid, (1969) среща Нюман с Робърт Редфорд и става най-великият уестърн в историята на киното. През 1973-а двамата отново си партнират – този път в отличения със Оскар “Ужилването” (The Sting).
След 1980 година Нюман започва да се снима по-често в драматични филми. Играе честен бизнесмен в „Absence of Malice“ (1981) и адвокат-алкохолик в съдебната драма „The Verdict“ като и двата филма му носят номинации за „Оскар“. Все още обаче продължава да бъде лишаван от заслуженото престижно отличие. Едва през 1985 година Нюман получава признанието, вземайки почетен „Оскар“ с „за незабравимите и завладяващи екранни превъплъщения и за преданост и всеотдайност към професията“. А само две години по-късно спечелва „Оскар” в сатегорията “най-добър актьор” за ролята си във филма на Мартин Скорсезе „Цветът на парите”, в който му партнира новоизгряващата тогава звезда Том Круз.
През 1994 година Нюман се снима в социалната комедия на братя Коен „Генерално пълномощно” (The Hudsucker Proxy) и в драмата на Робърт Бентън „Няма балами” (Nobody’s Fool), която му носи осма номинация за „Оскар”.
След кратка почивка Нюман се връща към киното през 1998 година с мрачната драма “Здрач” (Twilight), в който си партнира със Сюзън Сарандън и Джийн Хекман. Въпреки напредването на възрастта Нюман продължава да играе така все така добре в главни роли, както и през 70-те. Снима се заедно с Линда Фиорентино и Дермът Мълрони в криминалния филм „Където са парите” (Where the Money Is, 2000). Името му редовно се спряга сред секс символите на света.
Пол Нюман се е снимал в над 60 игрални филма и е номиниран за „Оскар” общо 10 пъти. Той обаче не се задоволява с актьорската си кариера, а насочва усилията си и към обществени каузи, включващи Hole-In-The-Wall Gang Camp (летен лагер за тежко болни деца и техните семейства) и фондацията The Scott Newman Foundation, наречена на единствения му син, починал от свръхдоза наркотици през 1978 г. През 1987 година актьорът създава предприятията “Newman’s Own” за специални хранителни продукти, приходите от които му носят милиони долари годишно, които отиват за благотворителност.

Добре известно е и увлечението на Нюман по автомобилите. До преклонна възраст редовно участва в състезания. Най-значимият му успех като автомобилен пилот е класирането му на второ място в състезанието „24 часа“ на Льо Ман през 1979г.
Пол Нюман почина на 26 септември 2008г. на 83-годишна възраст.

Предлагам да видите откъс от тв-предаването ми „Другото кино“, излъчено през октомври 2008г. по VTV.

Read Full Post »

« Newer Posts