Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘оскар’


На 77-годишна възраст почина от сърдечен пристъп Джон Бари – легендарен композитор, създател на музиката към 11 от филмите за Джеймс Бонд, сред които „Голдфингър“ и „От Русия с любов“, съобщи BBC.

Повече за отличения с пет награди „Оскар“ Джон Бари може да прочетете в сайта „Другото кино„,  както и да си припомните някои от най-прочутите мелодии от филмите, в които звучи неговата музика.

Реклами

Read Full Post »


Вчера бяха обявени номинациите за тазгодишните награди „Независим дух” (Independent Spirit Awards), които са алтернатива на „Оскар”-ите, защото се дават на филми, създадени от независими предприемачи, нямащи нищо общо с големите холивудски компании. Повече за историята на тези отличия може да прочетете в предишна моя публикация тук.
Вижте списъка на всички тазгодишни

НОМИНАЦИИ ЗА НАГРАДИТЕ „НЕЗАВИСИМ ДУХ”  

НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ

(наградата се връчва на продуцента или продуцентите)

НАЙ-ДОБЪР РЕЖИСЬОР
  • ДАРЪН АРОНОФСКИ (DARREN ARONOFSKY) – „ЧЕРНИЯТ ЛЕБЕД” (Black Swan);
  • ДАНИ БОЙЛ (DANNY BOYLE) – „127 ЧАСА”;
  • ЛИЗА ХОЛОДЕНКО (LISA CHOLODENKO) – „ДЕЦАТА СА ДОБРЕ”;
  • ДЕБРА ГРАНИК (DEBRA GRANIK) – „ЗИМНА КОСТ”;
  • ДЖОН КАМЕРЪН МИЧЪЛ (JOHN CAMERON MITCHELL) – „ЗАЕШКА ДУПКА” (Rabbit Hole).
НАЙ-ДОБЪР СЦЕНАРИЙ
  • STUART BLUMBERG & LISA CHOLODENKO – The Kids Are All Right;
  • DEBRA GRANIK & ANNE ROSELLINI – Winter’s Bone;
  • NICOLE HOLOFCENER – Please Give;
  • DAVID LINDSAY-ABAIRE – Rabbit Hole;
  • TODD SOLONDZ – Life During Wartimе;
НАЙ-ДОБРА ЖЕНСКА РОЛЯ
  • АНЕТ БЕНИНГ (ANNETTE BENING) – „ДЕЦАТА СА ДОБРЕ”;
  • ГРЕТА ГЕРУИНГ (GRETA GERWIG) – „ГРИЙНБЪРГ”;
  • НИКОЛ КИДМАН (NICOLE KIDMAN) – „ЗАЕШКА ДУПКА”;
  • ДЖЕНИФЪР ЛОУРЪНС (JENNIFER LAWRENCE) – „ЗИМНА КОСТ”;
  • НАТАЛИ ПОРТМАН (NATALIE PORTMAN) – „ЧЕРНИЯТ ЛЕБЕД”;
  • МИШЕЛ УИЛЯМС (MICHELLE WILLIAMS) – „BLUE VALENTINE”.
НАЙ-ДОБРА МЪЖКА РОЛЯ
  • РОНАЛД БРОНСТИЙН (RONALD BRONSTEIN) – „Daddy Longlegs”;
  • АРЪН ЕКХАРТ (AARON ECKHART) – „Заешка дупка”;
  • ДЖЕЙМС ФРАНКО (JAMES FRANCO) – „127 часа”;
  • ДЖОН К. РАЙЛИ (JOHN C. REILLY) – „Сайръс” (Cyrus);
  • БЕН СТИЛЪР (BEN STILLER) – „Грийнбърг”.
НАЙ-ДОБЪР ОПЕРАТОР
  • ADAM KIMMEL – Never Let Me Go;
  • MATTHEW LIBATIQUE – Black Swan;
  • JODY LEE LIPES – Tiny Furniture;
  • MICHAEL McDONOUGH – Winter’s Bone;
  • HARRIS SAVIDES – Greenberg.
НАЙ-ДОБЪР ЧУЖДЕСТРАНЕН ФИЛМ
(наградата се дава на режисьора)
НАЙ-ДОБЪР ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ
(наградата се дава на режисьора)
  • EXIT THROUGH THE GIFT SHOP – Banksy;
  • MARWENCOL – Jeff Malmberg;
  • SWEETGRASS – Ilisa Barbash & Lucien Castaing-Taylor;
  • RESTREPO – Tim Hetherington & Sebastian Junger;
  • THUNDER SOUL – Mark Landsman.
НАГРАДА ДЖОН КАСАВИТИС
(наградата се дава на най-добрия филм през годината, заснет за по-малко от $500,000)
  • DADDY LONGLEGS;
  • LBS.;
  • LOVERS OF HATE;
  • OBSELIDIA;
  • THE EXPLODING GIRL.

Наградите се връчват ежегодно в неформална обстановка на самия плаж в Санта Моника точно в навечерието на поредната тържествена церемония за раздаване на „Оскар“-ите. Новите носители на наградите независим дух ще станат известни на 26 февруари 2011г. Миналогодишният победител в категорията „най-добър филм” бе „ПРЕШЪС” (Precious: Based on the Novel Push by Sapphire); чийто създател Лий Даниълс спечели отличието за най-добър режисьор. Филмът бе представен в рамките на тазгодишния София Филм Фест.

Източник: официалният сайт на наградите независим дух.

Read Full Post »


На 5 октомври навърши 35 години една от най-бляскавите кинозвезди на нашето време – Кейт Уинслет. Нейната стремителна кариера и особено ролите, които е изиграла до момента, ми дават основание да я наредя сред малкото наследнички на ненадминатата Мерил Стрийп.
Британската актриса, чието пълно име е Катрин Елизабет Уинслет, е родена на 5 октомври 1975г. в Ридинг (Reading), графство Бъркшир (Berkshire), Великобритания. Израства в семейство на актьори.

Първата си роля изиграва едва петгодишна в училищен спектакъл. На 11 години постъпва в частното театрално училище (Redroofs Theatre School) в Майдънхед (Maidenhead). Завършва го през 1992г. от началото на 90-те години периодично се появява на театралната сцена в различни роли, сред които се откроява тази в постановката „Питър Пан”.
За пръв път с еснима през 1987г. в реклама на Sugar Puffs. През 1990г. дебютира в епизодична роля от телевизионния филм „Shrinks”, след което до 1993г. се снима в тв-сериали.
На големия екран се появява през 1994г. Изпълнява една от главните роли в трилъра на Питър Джаксън „Небесни създания” (Heavenly Creatures). Филмът е оценен високо от критиката, а младата Кейт Уинслет получава няколко награди, в това число и наградата на лондонските кинокритици.
По-малко успешна е ролята и на принцеса Сара от приказната филмова история „Kid in King Arthur’s Court” (1995). Но през същата година участва в чудесния филм на Анг Ли „Разум и чувства” (Sense and Sensibility) по мотиви от романа на Джейн Остин. Филмът е буквално отрупан с международни отличия, три от които са връчени на Кейт Уинслет. Най-стойностната сред тях е наградата на Британска академия за филмово и телевизионно изкуство (BAFTA) за най-добро изпълнение на поддържаща роля. Именно за „Разум и чувства” едва 21-годишната актриса получава и първата си номинация за „Оскар”.
Пред 1996г. се снима във филма „Джуд“ (Jude) по мотиви от романа на Томас Харди „Невзрачния Джуд” под режисурата на британеца Майкъл Уинтърботъм, а също и в ролята на Офелия в „Хамлет” (реж. Кенет Брана).

Но ранната слава и огромната си популярност Кейт Уинслет дължи на огромния успех на филма на Джеймс Камерън „Титаник” (1997), в които изпълнява ролята на красива аристократка в партньорство с Леонардо Ди Каприо.
От този момент нататък младата британка се превръща в една от най-ярките холивудски звезди, която обаче упорито отказва да заживее по начина, който се очаква от актриса от нейния ранг. Звездният й статус обаче й позволява да избира внимателно ролите и филмите, в които се снима. Най-известните сред тях след „Титаник” са: „Quills” (2000), „Айрис” (Iris, 2001), Блясъкът на чистия ум“ (Eternal Sunshine of the Spotless Mind , 2004) „Finding Neverland” (2004), „Little Children” (2006), „Цялото кралско войнство” (All the King’s Men, 2006), „Пътят на промените” (2008).
За ролята си във филма на Стивън Долдри „Четецът” (The Reader, 2008) получава и първият си „Оскар” за най-добро изпълнение на главна роля, който едва ли ще бъде единственият в нейната кариера.


Кейт Уинслет в кадър от „Четецът“ (2008)

Въпреки младостта си, досега има общо 6 номинации за „Оскар”, но също и две награди „Златен глобус”, получени през миналата година едновременно в две категории – за главна и второстепенна роля във филмите „Пътят на промените” и „Четецът”. Впрочем впоследствие при раздаването на оскарите се получи нещо куриозно, защото на Кейт Уинслет връчиха престижната статуетка в категорията „най-добра актриса в главна роля“ за филма „Четецът”, след като малко по-рано за същото си изпълнение й бе връчен „Златен глобус” за най-добро изпълнение на поддържаща роля.


Кейт Уинслет триумфира след получаването на първия си „Оскар“.

До момента Кейт Уинслет се е снимала в над 50 филма, но освен това през 2000г. участва в записа на албума „Listen To the Storyteller”, за който получи награда „Грами” в категорията „най-добър албум за деца в разговорния жанр”.
За саундтрака на анимацията „Christmas Carol: The Movie” (2001) тя изпълнява баладата „What If?”, която впоследствие излиза във Великобритания като отделен сингъл и през юни 2001г. попада в топ 10 на най-популярните музикални хитове.
Още като тинейджърка, докато участва в сериала „Dark Season” Кейт се влюбва в младия актьор Stephen Tredre, с когото има интимна връзка в продължение на няколко години. И когато през декември 1997г. Стивън неочаквано умира, тя предпочита да се прости със своя приятел, вместо да присъства на официалната премиера на „Титаник” в Холивуд.
През 1998г. Кейт се омъжва за асистент-режисьора Джим Трипълтън, но бракът им просъществува само 3 години, независимо от това, че им се ражда дъщеричка. През 2003г. Кейт Уинслет се омъжва отново – този път за известния режисьор Сам Мендес („Американски прелести”, „Път към отмъщение” и др.), от когото има син. Но в началото на тази година двамата се развеждат и само няколко месеца по-късно Кейт се появи публично с новия си избраник – манекенът Луис Даулър.


Още докато беше заедно със Сам Мендес тя гледаше в друга посока.

Понастоящем Кейт Уинслет се снима в няколко филма, първият от които е комедия (реж. Елизабет Банкс), която трябва да излезе до края на годината.
За следващата есен пък е насрочена премиерата на новия филм на Стивън Содърбърг „Contagion”, в който британската актриса изпълнява една от главните роли заедно с Марион Котияр, Гуинет Полтроу, Мат Деймън, Джуд Лоу и др. А най-вероятно през 2012 година ще я гледаме в поредния филм на нуеморния Роман Полански, озаглавен „God of Carnage”. Нейни партньори ще бъдат Мат Деймън, Джоди Фостър и Кристоф Валц.

Read Full Post »


На 11 септември навърши 70 години американският режисьор Брайън Де Палма, чието име ще остане в историята на киното най-малко с три филма – „Белязаният”, „Недосегаемите” и „Пътят на Карлито”. Разбира се и в ранното му творчество има заглавия, които са придобили с времето почти култов статус. Имам предвид най-вече „Кери” (Carrie, 1976),” „Жажда за убийство” (Dressed to Kill , 1980) и „Body Double (1984).

Брайън Ръсел Де Палма (Brian Russell De Palma) е роден на 11 септември 1940г. в Нюарк (щата Ню Джърси, САЩ) в семейството на хирург. Като малък се увлича по физиката и астрономията и дори твърдо решава да се посвети сериозно на изучаването на тези науки. Завършва квакерското училище Friend’s Central School, след което започва да следва физика в Колумбийския университет, където много сериозно се занимава с астрофизика.
Животът му обаче коренно се променя, след като гледа на екрана два филма –„Шемет” на Хичкок и „Гражданинът Кейн” на Орсън Уелс. Те го разтърсват толкова силно, че младият Брайън решава да прекъсне следването и да се посвети на театъра и киното.
Започва да снима малки и евтини филми още в началото на 60-те години. С късометражката „Пробуждането на Вотан” (1962) печели няколко награди.

Пълнометражният му дебют в игралното кино е филмът „Сватба” (The Wedding Party), над който работи от 1962 до 1964г., но той излиза на екран чак през 1969г. В него участват неговите близки приятели Джил Клейбърг и Робърт Де Ниро.

Първият филм на Брайън Де Палма, разпространяван в САЩ през 1968г. е „Murder à la Mod”, а първата му творба, забелязана от критиката е „Приветствия” (Greetings, 1968), в който се снима Робърт Де Ниро. Филмът участва в конкурсната програма на Берлинале през 1969г. и е отличен със „Сребърна мечка”.


Робърт Де Ниро в кадър от филма „Приветствия“

През 1970г. заснема още един филм („Hi, Mom!) с Робърт Де Ниро.
Междувременно Де Палма изпробва силите си и в документалното кино.
През 1966г. излиза „Чувствително око” (The Responsive Eye), посветен на нашумяла изложба в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, последван от „Дионис” (1970), документиращ един от многобройните хепънинги на хипита по онова време.
От началото на 70-те години Брайън Де Палма се насочва към трилърите, отдавайки почит към един от своите учители в киното – Алфред Хичкок. В тази връзка е много показателен филмът му „Сестри” (1973), в който откриваме цитати от „Прозорец към двора“ (Rear Window, 1954). Не случайно за написването на музиката към филма той поканва знаменития Бърнард Хърман, композирал музика за много от филмите на Хичкок.
Във филма на Де Палма „Obsession” (1976) също звучи композиция на Хърман в една от сцените, имитиращи „Шемет” на Хичкок.
През същата година Де Палма снима за MGM филма на ужасите „Кери”, който е първа екранизация по произведение на все още начинаещия тогава писател Стивън Кинг. Приходите само от разпространението му в САЩ надхвърлят $33,8 млн. при производствени разходи от едва $1,8 млн.
Критиците също харесват филма и специално отбелязват режисьорската изобретателност на Де Палма при заснемане на екшън-сцените. Филмът е номиниран за „Оскар” в две категории – най-добра актриса в главна роля (Сиси Спейсък) и най-добро изпълнение на поддържаща роля (Piper Laurie).
През следващите 7 години Брайън Де Палма усилено снима трилъри, в които умело разработва редица хичкоковски теми и мотиви: „Ярост” (The Fury, 1978), „Home Movies” (1980), „Жажда за убийство” (Dressed To Kill, 1980), „Blow Out” (1981), в които играят прочути холивудски звезди като Кърк Дъглас, Майкъл Кейн, Джон Траволта.
През 1983 излиза ганстерската драма „Белязания” (Scarface), която е римейк на едноименния ганстерски филм от 1932 на легендарния Хауърд Хоукс. Първоначално зрителите не приемат с възторг версията на Де Палма, сравнявайки я постоянно с оригинала, в който главната роля изпълнява Пол Муни. Но с течение на времето филмът „Белязания”, както и изпълнението на Ал Пачино в него постепенно заемат своето заслужено място сред образците на жанра. Филмът е номиниран за три награди „Златен глобус” в категориите „най-добър актьор” (Ал Пачино), „най-добро изпълнение на второстепенна роля” (Ал Пачино) и „най-добра оригинална музикална композиция” (Джорджо Мородер). А Де Палма за малко не получава антинаградата „Златна малина”, той като е номиниран в категорията „най-лош режисьор”. Днес това звучи почти като анекдот, но е самата истина.
На подобно недоразумение става жертва и следващият филм „Body Double” (1984), който аз много харесвам, но за който критиците се нахвърлят върху режисьора с жестоки обвинения за това, че започва да се самоповтаря.
Де Палма опитва силите си, според мен успешно, и в комедията с филма „Wise Guys” (1986), а през 1987г. излиза по екраните един най-добрите му филми „Недосегаемите” (The Untouchables), който се нарежда сред най-ярките произведения на киното, посветени на ганстерска тема. Номинират го за „Оскар” в 4 категории, но печели само една статуетка в лицето на Шон Конъри, награден за най-добро изпълнение на поддържаща роля.
Филмът има голям зрителски успех и донася $76,2 млн. само от разпространението си в САЩ при бюджет от $25 млн.


Шон Конъри и Кевин Костнър в кадър от „Недосегаемите“ (1987)

През 1989г. Брайън Де Палма се обръща към болезнената за американското общество тема за войната във Виетнам чрез филма си „Жертви на Войната” (Casualties of War). Много ветерани обаче реагират отрицателно, почувствали се засегнати от разказаната жестока история за похищението и изнасилването на виетнамско момиче от американски войници. Филмът е демонстративно игнориран и претърпява пълен провал при разпространението си в САЩ и Канада.
Следващите два филма „Кладата на суетата” (The Bonfire Of The Vanities,1990) и „Възкресението на Каин” (1992) също нямат успех.
Затова Де Палма отново се връща към любимия си ганстерски жанр и заснема през 1993г. чудесния филм „Пътят на Карлито” отново с Ал Пачино в главната роля. Любопитно е, че номинация за „Златен глобус” за изпълнението си във филма получава неговият партньор Шон Пен.
През 1996г. Де Палма жъне отново касов успех с екшъна „Мисията невъзможна” с Том Круз и Джон Войт. Филмът влиза в тройката на касовите хитове на годината с приходи $457,6 млн. от разпространението си по света. Две години след това Де Палма прави отново трилър – „Змийски очи” с Никълъс Кейдж, който не блести с нищо особено. Напълно справедливи са и критиките, които получава за фантастичния си филм „Мисия до Марс” (2000).
През 2001 режисьорът посещава Европа, където най-напред прави трилъра „Фатална жена” (2002), а малко по-късно екранизира романа на Джеймс Елрой „Черната далия”. Този филм е заснет частично в България.

През 2007г. излиза последният засега игрален филм на Де Палма „Redacted”, за който получи „Сребърен лъв” за най-добър режисьор от кинофестивала във Венеция. Филмът посветен на темата за войната в Ирак.

Брайън Де Палма продължава да снима усилено, разработвайки няколко проекта едновременно, сред които се открояват римейкът на „Бостънският удушвач” от 1968 на Ричард Флейшър, а също и продължението на „Недосегаемите” с работно заглавие „Недосегаемите: възходът на Капоне” (The Untouchables: Capone Rising). Не бих се изненадал, ако Брайън Де Палма съумее да направи поне още един шедьовър.

Източник: Информацията е подбрана от различни открити за ползване източници, сред които е и IMDB.com

Read Full Post »


Знае ли някой кой е Раймунд Роман Либлинг? Едва ли? Аз също не знаех, макар че много добре знам кой е Роман Полански. Всъщност става въпрос за един и същ човек, чието име нашумя неотдавна във връзка с едно много старо обвинение от страна на американското правосъдие.

Скоро у нас ще излезе най-новият му филм „Писател в сянка”, който той успя да завърши почти дистанционно, намирайки се под домашен арест в своята вила в Швейцария. Както е известно, знаменитият режисьор бе арестуван още през септември миналата година по искане на американските власти, които настояваха за неговото екстрадиране в САЩ, за да бъде изправен пред съда по обвинение в изнасилване на непълнолетна, извършено от него през 1977г. Неотдавна бе освободен, след като швейцарският съд реши, че няма основания за неговото по-нататъшно задържане.

Днес Полански навършва 77 години. Струва ми се, че тези три събития, свързани с неговата личност, са повече от достатъчно основание, за да се опитаме да се вгледаме в съдбата на този „малък, голям човек”, която е толкова необикновена, че може да послужи като основа за не по-малко интересен филм от тези, които Полански е снимал през целия си живот.

Неговото истинско име е Раймунд Роман Либлинг. Неговите родители са полски евреи. Роден е на 18 август 1933г. в Париж. Две години преди началото на Втората световна война родителите имат неблагоразумието да се завърнат в Полша. Майка му загива в Освиенцим, но баща му оцеля в концлагерния ад на Маутхаузен-Хузен, където са екзекутирани сто и петдесет хиляди души.
Малкият Роман попада в краковското гето, откъдето малцина се измъкват живи. Той обаче успява да избяга. Спасяват го полски селяни, които му дават славянската фамилия. На полски тя се произнася Полянский, а според по-късното й американско произношение става Полански.

Повечето изследователи на неговото творчество са единодушни по отношение на това, че за бъдещия режисьор преживяното в гетото има по-голямо значение дори от войната. Полански е заснел само един филм за Холокоста, при това доста късно – почти на 70 години. Това е световноизвестният филм „Пианистът”, за който беотличен с „Оскар” за режисура, а също и със „Златна палма” на кинофестивала в Кан. Но едва ли би било преувеличение, ако се каже, че психологията на човека, преминал през ужасите на гетото, протизва много от филмите на Полански. Той е от малцината големи режисьори като Кубрик, на които всеки нов филм е различен от предходните. И въпреки това има много общо между „Отвращение” (1965), „Бебето на Розмари” (1968), „Китайски квартал” (1974), „Наемателят” (1976), „Деветата порта” (1999), „Пианистът” (2002) и дори „Писателят в сянка” (2010). Всички засягат темата за оцеляването в един враждебен свят. В най-добрите от тях опитите за оцеляване са съпътствани от страха пред действителността, прерастващ в параноя. И героите на Полански са изправени пред дилемата да приемат или не за истина това, че едва ли не целият свят е в заговор срещу тях. В крайна сметка става ясно, че това е факт и на тях им се налага да търсят начини за спасение.

С течение на времето Роман Полански продължава да се оказва в епицентъра и на други знакови за втората половина на XX век събития. Много от тях са не по-малко кошмарни от тези по време на войната и гетото. Посвещавайки се на киното в сталинистка Полша, той бързо се превръща във водеща фигура на младата полска кинематография – една от най-интересните в света в края на 50-те и началото на 60-те години. Успява да се изяви като актьор през 1955г. в първия пълнометражен филм на Анджей Вайда „Поколение”.  Но след собствения си режисьорски дебют с филма „Нож във водата” (1962) изведнъж става първият кинодисидент в тогавашния социалистически лагер. Емигрира във Франция и скоро напомня отново за себе си с чудесните си англоезични филми „Отвращение” (1965) и „Cul-de-sac” (1966), за които получава съответно Специалната награда на журито и „Златна мечка” от Берлинале (провеждащ се по онова време в Западен Берлин).

Чешкият евреин Милош Форман пък е вторият знаменит киноемигрант от социалистическия лагер, забягнал на Запад от Чехословакия след нахлуването на войските на Варшавски договор в Прага. Страшно и странно е съвпадението, че родителите на Форман също зигават в Освиенцим.

Междувременно през 1968 година Полански се оказва в епицентъра на още едно знаменателно историческо събитие — прекратяването на кинофестивала в Кан. Именно в годината, когато Франция е разтърсена от студентските вълнения, той е член на жури в Кан. Заедно с революционерите-манифестанти, пристигат в Кан и знаменитите режисьори Жан-Люк Годар и Франсоа Трюфо.
В качеството си на официални представители на бунтуващия се Париж те настояват за закриването на буржуазния кинофестивал в Кан. Към тях се присъединяват членовете на международното жури Моника Вити и Луи Мал. Полански обаче се държи настрана и не ги подкрепя. Остава малцинство заедно с още един член на журито – съветският поет Роберт Рождественски. Полански много добре разбирал, че крайните левичарски фрази и особено действия, водят в крайна сметка до комунизъм, а какво представява комунизмът той знаел много добре от преживяното в Полша – нали именно от него избягва на Запад! И все пак, тъй като постоянно се движел заедно със своите колеги Трюфо, Годар и Мал (има го на снимка с тях), Полански влиза в историята като един от интелектуалците участвали в преждевременното закриване на фестивала в Кан от 1968г.
Още от следващото му издание през 1969г. този фестивал става много по- радикален. А от края на 70-те години до наши дни не отстъпва водещото си място на най-значим кинофорум в света.
През 1991г. Полански е председател на журито в Кан и изиграва решаваща роля за връчването на най-важното отличие „Златна палма” на братята Джоел и Итън Коен за филма им „Бъртън Финк”, което вбесило Ларс фон Триер, който заслужавал не по-малко пресгижната награда за своя шедьовър „Европа”.


Сватбата на Полански с Шарън Тейт е на 20 януари 1968г. в Лондон, а жестокото убийство на бременната му съпруга е извършено на 9 август 1969.

През 60-те години Полански получава не само заслужено признание и пълна свобода да твори, но и преживява най-големият си кошмар, който още повече задълбочава основната тема в неговото творчество: страхът от враждебния свят. Както е известно през 1969-та прочутата банда на американския сатанист Чарлз Менсън, съставена от негови верни поклоннички, нахлува във вилата на Полански, където убива всичките му приятели, които се намирали там, цялата прислуга и … бременната му съпруга — холивудската звезда Шарън Тейт.

През 1977г. вече самият Полански си причинява друга морална катастрофа, която ще даде не по-малко отражение върху по-нататъшния му живот и творчество. Става въпрос за изнасилването на непълнолетно момиче, което извършва във вилата на Джак Никълсън. Тук няма да се опитвам нито да заклеймявам в педофилство знаменития режисьор, нито пък ще правя опити да го оправдавам. По темата е изписано толкова много, че едва ли бих прибавил нещо ново. А и не би ми се искало да се присъединявам към онези блюстители на морала, които научиха името на Полански именно във връзка с този случай, но преди това въобще не знаеха нито кой е, нито с какво се занимава. Имам чувството, че и сега (толкова години след случилото се тогава!), когато Полански бе арестуван в Швейцария, не бяха малко хората, които чуха за пръв път неговото име. А вероятно са твърде много и тези, които дори и след този невероятен шум около него, пак не са си направили труда да видят поне един филм на Полански.


Роман Полански на излизане от съда в Санта Моника след едно от предварителните заседания по делото срещу него през 1977г. Както е известно Полански не дочаква присъдата и избягва в Европа, след което повече никога не стъпва на американска земя.

В тази връзка ми е по-интересна реакцията на неговите колеги – хората на киното, които се разделиха на два лагера. Излишно е да говоря за Джак Никълсън, който си остана един от най-добрите приятели на Полански или пък за Харисън Форд, който лично занесе във Франция наградата „Оскар”, която знаменитият режисьор спечели за филма си „Пианистът”. Но има и други негови приятели, като Стивън Спилбърг и Майкъл Дъглас например, които не го подкрепят. Все пак бих си позволил да посъветвам онези, които биха желали да знаят повече по темата, да гледат документалния филм „Roman Polanski: Wanted and Desired” (2008), в който той самия разказва напълно откровено цялата история и от който става пределно ясно, че цялата днешна шумотевица е изгодна на политиците и … на самите средства за масова информация. (Вижте тук още по темата)


Юън Макгрегър в кадър от най-новия филм на Полански „Писател в сянка“

Забележително е, че Полански продължава да запазва свежо своето прословуто чувство за хумор и убийствената си ирония. Новият му филм „Писател в сянка”, който вече гледах благодарение на Интернет, получи напълно заслужено наградата за режисура на последния кинофестивал в Берлин. В него Полански разобличава съвременните политици и особено американските специални служби. Но го прави много фино, с жестока, убийствена ирония! Напълно съм съгласен с руския критик Юрий Гладилшчиков, че той сякаш е предчувствал, че ще бъде арестуван по американско настояване и се е постарал предварително да подготви своят „отговор”. И наистина, гледайки филма му, човек няма как да не се замисли над въпроса колко зловещи престъпници, които са отговорни за съдбата на цели нации, никога не попападат в полезрението на съвременно американско правораздаване.

Read Full Post »


Удивително е, че днес честват рождения си ден двама от най-великите киноактьори на нашето време, които са и мои любимци.

Ще започна от Шон Пен, защото все пак днес той навършва кръгла годишнина. 50 години не е толкова много време, но Пен вече е успял да се снима в 47 филма – при това в най-разнообразни роли – от драматични до комедийни. Според мен, той е сред най-ярките последователи на блестящи таланти като Марлон Брандо и Робърт де Ниро.

След триумфа си на предпоследната церемония по връчване на най-престижните награди в киното, Шон Пен се нареди сред осемте американци, печелили два пъти „Оскар” за главна роля. Първият му успех бе през 2004-та за изпълнението в чудесния филм на Клинт Истууд „Реката на тайните”, а вторият – за ролята в „Милк” (2008) на Гюс ван Сант. В него той се превъплъти в известния политик-гей Харви Милк, превърнал се в символ на борбата за граждански права на хомосексуалистите в САЩ и застрелян през 1978г.
Любопитно е, че Шон Пен надделя в надпреварата за втория си „Оскар” в съревнование с Брад Пит, с когото си партнира в новия филм на Терънс Малик „Дървото на живота”. Не бих се изненадал, ако единият от двамата попадне отново сред номинираните за престижното отличие, а защо не и двамата…

В края на 2008г. Шон Пен получи и наградата на името на Стенли Кубрик, която се дава за върхови постижения в киното от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство. „Този популярен актьор, режисьор и продуцент е истинска филмова икона. Ролите и темите, които разработва във филмите си, са едновременно провокативни и вдъхновяващи зрителите от цял свят” – заяви Питър Морис, директор на представителството на организацията в Лос Анджелис по време на церемонията по връчването на наградата на Шон Пен.
Вероятно малцина знаят, че Шон Пен бе обявен за „режисьор на годината” на кинофестивала в Палм Спрингс за филма си „Сред дивата природа”. Тази творба бе отличена и с уважаваната награда за независимо кино „Готам” като най-добър филм на 2007-а. Тя бе номинирана и за „Оскар” в две категории. Аз също много харесвам филма и вярвам, че няма да е далеч денят, в който Шон Пен ще получи „Оскар” и като най-добър режисьор. По-миналата година той бе председател на фестивалното жури в Кан. Куриозното е, че по същото време игра самия себе си във филма на Бари Левинсън „Тайните на Холивуд” (What Just Happened, 2008), в който имаше сцена с премиерата на измислен филм с негово участие, представен именно на кинофестивала в Кан.

Шон Пен е известен с активната си гражданска позиция, проявена особено остро срещу управлението на бившия американски президент Джордж Буш, когото той призоваваше многократно да спре войната в Ирак и язвително критикуваше за „примитивните му възгледи за доброто и злото”. Веднъж дори Пен заяви публично, че мястото на хора като Буш-младши е в затвора.
На последния кинофестивал в Кан бе представен най-новия филм с Шон Пен, озаглавен „Fair Game”, който е посветен точно на темата за това как администрацията на бившия американски президент е подвела общественото мнение, че Саддам Хюсеин крие оръжия за масово унищожение, за да може да започне „начисто“ войната в Ирак.
Още по-нетърпелив съм да видя изпълнението на Пен във филма на италианеца Паоло Сорентино с работното заглавие „This Must Be the Place”, разказващ за усилията на популярен рок музикант да разкрие убиеца на своя баща – бивш нацист, избягал от Хитлер в САЩ. В едно нещо се убеждавам все повече – а именно, че Шон Пен подбира много внимателно филмите, в които се снима, опитвайки се и чрез тях да отстоява своята смела гражданска позиция. Което му прави чест, според мен.

За съжаление, не мога да кажа същото за последните роли на другия си любимец – Робърт Де Ниро, който без всякакво преувеличение е един от най-великите филмови актьори на нашето време, но си заслужи този статут още през 70-те и началото на 80-те години на миналия век, когато изигра най-силните си роли в „Кръстникът 2” (1974), „Шофьор на такси” (1976), „Ловецът на елени” (1978), „Разяреният бик” (1980), „Имало едно време в Америка” (1984) и “Недосегаемите” (1987).

Днес Робърт Де Ниро навършва 67 години. Неговият баща, който носел същото име, бил поет, скулптор и художник-експресионист. Майка му също се занимавала с живопис. Развели се две години след раждането на Робърт, който израства в Ню Йорк и попива уличната култура на италианския квартал. В детството си бил дребно, бледо, слабо и срамежливо дете, поради което му излязъл прякорът „Боби Млякото“. От малък обича театъра и дори изпълнил ролята на Страхливия лъв в училищен спектакъл по „Магьосникът от Оз“. Следващата му поява на сцена е на 16 години, когато напуска училище, за да се отдаде изцяло на своето увлечение.
Усвоява тайните на превъплъщението, изучавайки знаменития Метод на Станиславски, така както са го преподавали Лий Страсбърг и Стела Адлер в прочутото “Актърс студио” в Ню Йорк. Професионалната му актьорска кариера започва по сцените на малки театри извън Бродуей. Снима се и в късометражни рекламни филмчета.
Дебютира в игралното кино през 1963г., но първият му филм „The Wedding Party“ излиза по екраните 6 години по-късно – малко след появата на друг филм с негово участие – „Greetings“ (1968). Режисьор и на двата филма е Брайън де Палма.
Следващите няколко години се снима активно, но филмите му не са популярни.
Успехът идва през 1973-та с „Бий барабана бавно” (реж. Джон Хенкок), за който получава награда от Нюйорската гилдия на филмовите кинокритици. През същата година го снима и Мартин Скорсезе във филма си „Зли улици”, с което започва знаменитото им партньорство, продължило цели две десетилетия.

Междувременно
Де Ниро изпълнява ролята на младия Вито Корлеоне във втората част на „Кръстникът” (1974) на Френсис Форд Копола и получава своя първи „Оскар” в категорията „най-добър поддържащ актьор”. От този филм датира и съперничеството му с друг велик възпитаник на “Актърс студио” – Ал Пачино, изпълняващ централния персонаж в мафиотската трилогия на Копола. След години двамата велики актьори премерват силите си в директен сблъсък в култовата кримка “Жега” (1998) на Майкъл Ман, но едва ли някой може да каже кой от двамата е по-добър? Неотдавна пак се снимаха заедно в един среден филм – „Праведно убийство” (2008).
След участието си в „Кръстникът 2” Робърт Де Ниро започва да получава само главни роли и през 1976-та играе блестящо в „Шофьор на такси” на Скорсезе, а също и в „Двадесети век” на Бертолучи. Следва и превъзходното му превъплъщение в „Ловецът на елени” (1978) на Чимино, но за нито една от тези три незабравими роли не получава очаквания „Оскар” и в категорията „най-добър актьор в главна роля”.


Това все пак се случва през 1981, когато просто отвява другите номинирани за наградата (Джон Хърт, Робърт Дювал, Питър О’Тул и Джак Лемън) с феноменалното си изпълнение във филма на Мартин Скорсезе „Разяреният бик” (1980).
След този безспорен връх, актьорската кариера на Де Ниро продължава да се развива успешно, но така и не успява да му донесе отново „Оскар”, макар че ролите му във филми като „Кралят на комедията” (1982), „Имало едно време в Америка” (1984), „Недосегаемите” (1987) и може би „Добри момчета” (1990), „Пробуждането” (1990), „Нос Страх” (1991), „Жега” (1995), „Казино” (1995), „Да разлаем кучетата” (1997) също са на много високо равнище.


Робърт Де Ниро и Шон Пен в кадър от комедията „Ние не сме ангели“ (1989) на режисьора Н. Джордан

Освен в сериозни роли този невероятен актьор-хамелеон се чувства еднакво комфортно и в комедии, например от типа на, „Анализирай това” (1999), „Запознай се с нашите” (2000), “Анализирай онова” (2002) и др. Ориентирането му към „по-лекия” жанр започва с чудесното превъплъщение в кримикомедията на Мартин Брест „Среднощен бяг” (1988), но за съжаление напоследък се случва да гледаме Де Ниро и в недотам големи роли във второразредни продукции, в които като че ли започна малко да се повтаря, превъплъщавайки се във вече омръзнали ни комедийни или криминални типажи.
Надеждата ми е, че в скоро време може да ме изненада приятно с изпълнението си в следващия филм на Майкъл Ман (Frankie Machine), в който отново ще се завърне към любимите си мафиотски персонажи.

Като по-млад Роберт Де Ниро често привлича вниманието на жълтата преса с многобройните си любовни афери – при това все с тъмнокожи жени. От 1976 по 1988 живее с Даян Абът, от която има син – Рафаел, който днес също е актьор. На 17 юни 1997г. се оженва за чернокожата стюардеса Грейс Хайтауър, от която има 11 годишен син – Елиът.
Сред любопитните факти за него е този, че за гениалната роля в „Шофьор на такси” му платили едва $35 000, докато за лековатите му превъплъщения в „Анализирай това” (2002) и „Запознай се с нашите” (2004) хонорарите му достигат $20 млн. Последните филми с негово участие са „Всичко ни е наред” (Everybody’s Fine) и „Мачете” (2010).


Де Ниро с втората си съпруга Грейс Хайтауър

Робърт Де Ниро се изявява успешно и като режисьор с филма си „Бронкска история” (1993) и особено с изключително амбициозния „Добрият пастир” (The Good Shepherd, 2006), създаден в собствената му киностудия „Трайбека”. Впрочем заедно с Джейн Розентал преди 9 години Де Ниро основа кинофестивала „Трайбека” в Ню Йорк, превърнал се бързо в един от най-големите форуми на независимото кино.

Read Full Post »


Навръх днешния си 56-ти рожден ден знаменитият американски режисьор от канадски произход Джеймс Камерън предприе поредното си подводно приключение. Той се спусна в студените води на най-дълбокото езеро на света „Байкал” с руския батискаф „Мир-1”, пилотиран от Анатолий Сагалевич, съобщиха световните агенции.
Джеймс Камерън пристигна вчера в Русия по лична покана на своя приятел – председателят на Техническия съвет на Фонда за опазване на езерото Байкал (ФССОБ) Анатолий Сагалевич. Както е известно, Камерън вече има доста сериозен опит в подводните изследвания. Докато снимаше „Титаник”, а и след това той многократно се е спускал в дълбините на Атлантическия океан с помощта на руските апарати „Мир”.

По време на едно от предишните му подводни спускания с батискафа „Мир-1“ през 2003г., докато снима документалния филм “Призраци от бездната”

Неотдавна Камерън заяви, че вече обмисля сюжетните линии за продължението на „Аватар”. А малко по-рано бе разпространена информация, че най-вероятно снимките на втората и третата част на знаменития блокбастър ще протекат едновременно, с оглед да се направят икономии на бюджета, който се очаква отново да бъде рекорден. Но преди това Камерън обещава да завърши своя роман „Аватар”.
За онези, които случайно не са чули, напомням, че едноименният фантастичен филм на Камерън, заснет изцяло в 3D е донесъл до момента $2,740 млрд. от своето разпространение по целия свят, което го прави най-успешният в касово отношение филм в историята. До края на лятото по екраните ще излезе и специалната режисьорска версия на филма, в която е включен допълнителен 8-минутен епизод.

Неотдавна научихме, че Джеймс Камерън е счупил още един рекорд – този път по лични приходи, получени от един филм. Ако за работата си върху „Титаник”, излязъл по екраните през 1997г., той е получил $97 млн., то до момента е заработил от „Аватар” над $350 млн., като се очаква до края на годината тази сума да набъбне още повече. Освен хонорара за работата си върху филма, в нея се включва и процентът от приходите, получени от неговото разпространение, както и премията за това, че постигнатите финансови резултати надхвърлят в пъти очакванията на 20th Century Fox. Над $100 млн. Камерън е спечелил досега от продажбата на DVD и Blu-ray-дискове с 2D-версията на „Аватар”, но тази сума ще се увеличи вероятно многократно след като през ноември започне продажбата на DVD и Blu-ray-дискове с 3D-версията на филма.

Джеймс Камерън e родeн на 16 август 1954-та в градчето Капускасинг, Канада, но детството му преминава в град – Чипава, намиращ се недалече от водопада Ниагара. Неговият баща – Филип Камерън е електроинженер, а майка му – художничка (тя именно научама Джеймс да рисува и дори организира изложба на негови рисунки).
На 15 години Камерън гледа филма на Стенли Кубрик „2001: космическа одисея“ и остава дотолкова поразен, че решава да посвети живота си на киното. Но много скоро решава, че това е непостижимо за момче от провинцията като него и затова постъпва да следва в Калифорнийския държавен университет. Възнамерява да учи физика, защото много се увличал от наука, а след завършването да стане биолог-океанолог. Но след известно време се прехвърля към литературата и отново много скоро пак се разколебава. Зарязва ученето и започва да си изкарва прехраната с каквото попадне – шофьор на товарен камион, а после и на училищен автобус, автомонтьор, рисува картини, а по нощите пише фантастични истории.

През 1977 година гледа на екран „Междузвездни войни” и отново е поразен, установявайки колко много създаденото от Джордж Лукас прилича на онова, което винаги си мечтаел да пренесе на екрана. Вече престава да се колебае относно бъдещето си.

Успява да се устрои на работа в киностудиото на Роджър Корман, където най-напред изработва минимодели (минидекорации), но скоро израства до арт-директор и именно в това си качество взема участие в работата над фантастичния филм „Battle Beyond the Stars” (1980). Участва и в създаването на специалните ефекти за култовата творба на Джон Карпентър „Бягство от Ню Йорк”. Освен това консултира авторите на филма „Андроид” (Android) и „Галактика на терора” (Galaxy Of Terror).

Режисьорският му дебют е през 1981г., с продължение на филма на Джо Данте „Piranha”, който озаглавяват „Piranha Part Two: The Spawning”. Продуцентът на филма Асонитис се надявал не само да заснеме евтино тази продукция, но и да има пълен контрол върху снимачния процес, поради което взема неизвестния тогава Джеймс Камерън, разчитайки че няма да има проблеми с него. Обаче двамата не успели да намерят общ език и Камерън е отстранен от монтажа на филма. Той обаче не се предава – успява да се вмъкне в извънработно време в монтажната и тайно от всички да премонтира заснетото по начина, който смятал за правилен.
Това е доста тежък период от живота му – нощем го измъчват кошмари, в които го преследва робот, изпратен от бъдещето. Така именно се заражда идеята му за филма „Терминаторът”, превърнал се в мощен катапулт за изстрелване на амбициозния режисьор в звездна орбита. Но докато се опитва да намери финансиране за снимките, Камерън участва в написването на няколко сценарии – сред които е и „Рамбо 2” със Силвестър Сталоун. В крайна сметка успява да осигури $6,5 млн., които са недостатъчни дори за обикновена комедия, но не и за изобретателен гений като Камерън. „Терминаторът” (1984) мигновено става популярен по целия свят, донасяйки над $100 млн. приходи.
След този успех Камерън заснeма „Пришълците” (1986) по собствен сценарий и отново улучва десятката. Филмът се оказва дори по-успешен от „Терминатор” – носи $180 млн. и 7 номинации за „Оскар”, спечелвайки две статуетки – за визуални и звукови ефекти.
Следва прекрасният филм „Бездната” (The Abyss ,1989), който вдига летвата за качество на подводните снимки на непозната дотогава висота и заслужено става победител в надпреварата за „Оскар” в категорията за най-добри визуални ефекти.

Момент от снимачния процес на филма „Пришълците“ (Alrens) през 1986г.

Огромните приходи от тези филми дават възможност на Камерън да основе собствено студио за специални ефекти, наречено Digital Domain. Възходът продължава и след като „Терминаторът 2” спечелва $500 млн. и 4 награди „Оскар” – за грим, звук, визуални и звукови ефекти. А предприемчивият кинематографист основава нова кинокомпания „Lightstorm Entertainment”, междувременно сменяйки за трети път своята съпруга – този път с актрисата Линда Хамилтън, която през 1984 г. му ражда дъщеря.

След „Истински лъжи” (True Lies , 1994), който също има немалък касов успех, идва редът и на „Титаник” – най-значителната работа на Камерън в киното преди „Аватар”. Той подхожда към неговото заснемане извънредно сериозно. Снимките са предшествани от дълъг период на изучаване на останките на потъналия кораб на дъното, където лично Камерън се спуска многократно в специални батискафи. Той е не само режисьор на „Титаник”, но също и съпродуцент и монтажист.  Бюджетът на филма достига фантастичната сума от $200 млн. и експертите очакват най-грандиозния провал в историята на киното. Но както всички знаем „Титаник” счупи рекордите за приходи до момента, измествайки от върха „Междузвездни войни” и „Отнесени от вихъра” със своите $1,84 млрд. Освен това тази продукция е удостоена с 11 награди „Оскар”, в това число и за най-добър филм и най-добър режисьор. Това именно е звездният миг в живота на Камерън, който получавайки заветната статуетка произнесе знаменитата фраза от „Титаник” – I’m the king of the world!

Пет години след този грандиозен успех Камерън се завръща към темата за „Титаник“, заснемайки за киносалоните IMAX 3D – документалния филм “Призраци от бездната” (2003), който е посветен на пътешествието до океанското дъно и изследването на останките от знаменития кораб.
А в края на 2009 година този неуморим кинематографист демонстрира с огромен успех своето най-ново предизвикателство, наречено „Аватар”. Освен по-големите касови приходи дори от „Титаник”, този филм вероятно ще има революционни последствия за киноизкуството като цяло и особено за начина на неговото представяне в киносалоните. Твърди се, че с него се поставя началото на нова ера в разпространението на триизмерни филми. (Повече по темата вижте в този откъс от моето предаване „Другото кино“, излъчено още по време на снимките на „Аватар).

Грандиозният „Аватар”, подготвян над 10 години, е първият филм, заснет изцяло в 3D-формат, като са използвани революционно нови технологии за обработката на изображението и суперавангардни системи за виртуални снимки в реално време.
„Аватар” обаче отстъпи пред „Войната е опиат” на 82-ата церемония по връчване на наградите „Оскар”, която се проведе на 7 март т.г. в разкошната зала на „Кодак тиътър” в Лос Анджелис. Джеймс Камерън бе победен от своята бивша съпруга Катрин Бигълоу, чиято военна драма за Ирак получи общо 6 статуетки в следните категории: най-добър филм, най-добър режисьор, оригинален сценарий, монтаж, звук и звукови ефекти. „Аватар” остана само три „оскар”-а – за сценография, операторско майсторство и визуални ефекти.

Разбира се, би било пресилено Камерън да спечели отново главните оскари и с този си филм, както го стори с „Титаник”. Но това даде основание на мнозина негови противници да продължат с необоснованите критики по негов адрес. Аз обаче не съм съгласен, че постигнатото от Камерън трябва да бъде омаловажавано и да се свежда само до техническата страна на нещата. Затова ми се иска отново да припомня за какво става въпрос в този филм?

На огромна и удивително красива планета, наречена Пандора, хората откриват минерал, който може да им послужи като безценен източник на енергия. Но пречка за неговия добив са местните аборигени на’ви, същества с почти триметров ръст, синя кожа и кехлибарени очи, които са избрали да устроят точно на това място своя свят, подчинен на съвършена хармония с природата.
Новият филм на Джеймс Камерън е великолепна визуализация на този тотално непознат свят, съчетаващ прекрасни и едновременно с това смъртоносни форми на живот, който е представен през погледа на прикован към инвалидна количка бивш морски пехотинец. Филмът проследява историята на парализирания Джейк Съли, който е изпратен в красивия, но опасен свят на Пандора, за да помогне на минна корпорация да набави безценния минерал „унобтаниум“. Хората не могат да дишат въздуха на Пандора, поради което е създадено хибридно същество от ДНК-то на човек и на’ви, което се контролира от съзнанието на оператор-човек. Новополученото същество се нарича АВАТАР.
Произходът на понятието е изключително древен.
Аватар, или аватара (на санскрит означава слизане) е инкарнация на божество в индуизма. Най-често понятието се свързва с различните въплъщения на Вишну на земята. В компютърния жаргон пък думата „аватар” се използва за картинката, която един потребител слага на профила си.
Кинокритикът Янко Терзиев в първата си публикация за филма във в. „Капитал” пише: „В компютърните игри и интернет това отдавна не е новост – по-съвършеното ти вътрешно аз да те представя и действа вместо тебе. Десетки са дори българските сайтове, от които можеш да избереш по картинка как да изглежда подобрената ти версия, т.е. твоят аватар. Под негово име можеш да си и благороден, и героичен, и голям любовник, и саможертвен войник на справедливи каузи, а в действителност да си човек като всички други”.
На Пандора Джейк Съли среща Нейтири – прекрасна представителка на местната раса, която го научава да вижда със сърцето си, което в крайна сметка преобръща възприятието му за света. Нещо сходно се случва и със зрителите на филма. В края на „Аватар”, продължаващ два часа и половина, няма да ви се иска да сваляте 3D-очилата си и реалността след видяното на екрана ще изглежда още по-сива, отколкото е всъщност.

Камерън, който е доказал отдавна, че умее да снима чудесно научно-фантастично кино и без ефектите на триизмерната визия, отново ни убеждава, че е ненадминат майстор в разказването на стари като света приказки, но по начин, който ни кара да си мислим, че ги виждаме като че ли за пръв път. В основата на „Аватар” например е залегнал христоматийният американски мит за Джон Смит и Покахонтас, който е представен така, че зрителите да могат да почувстват, че става въпрос не толкова за изконния конфликт между цивилизация и природа, колкото за сблъсъка между практичното и фантастичното възприятие на света, между реалността и мечтите (неслучайно превкючванията между аватара и собственото трудноподвижно тяло на Джейк Съли се случват тогава, когато той си ляга да спи. Когато Джейк Съли е в своя аватар, той е напълно мобилен, а когато е под формата на човек, винаги е прикован към инвалидната си количка. Ето една чудесна метафора, внушаваща човешката физическа непълноценност и в същото време безграничността на неговото въображение.

Камерън, който винаги е успявал много точно да подбира изпълнителите за ключовите роли в своите филми (нека си спомним Едуард Фърлонг като малкия Джон Конър, Робърт Патрик като Терминатора или пък Леонардо Ди Каприо като младия и безумно влюбен Джак Досън от „Титаник”) този път отново е улучил десятката, спирайки се на австралиеца Сам Уортингтън, който сякаш е предпочетен за главната роля едва ли не заради пленителното му изражение – леко глуповато, но в крайна сметка точно такова, каквото би трябвало да бъде изражението на човек, който след няколкогодишно пребиваване в инвалидна количка изведнъж получава възможност да стъпи на двуметрови силни крака, с които може да тича така, че вятърът да свисти в ушите му. Със своя детински наивен и в същото време напрегнат израз на лицето той изглежда като човек, който непрестанно се опитва да се съсредоточи, сякаш за да проумее невероятното, което му се случва. Сам Уортингтън се разтваря напълно в своя герой – така както и Джейк Съли буквално се ражда наново в своя аватар.
А Джеймс Камерън е като онзи пилот-месия от чудесната книга на Ричард Бах, който се приближава да нас, обездвижените в инвалидните колички на битовото си мислене, за да ни каже: „Искате ли да летите?… Какво чакате, летете!”
Но това не би било възможно, ако предварително не загърбим всичките си предразсъдъци и не се отпуснем напълно, навлизайки в истинска дзен релаксация, превръщайки се в чист лист, върху който ще видим прожектираните образи много по-отчетливо. Не случайно когато Нейтири, съмнявайки се във възможността да научи Джейк да вижда със сърцето си, казва: „Трудно се пълни вече напълнена чаша”. Камерън също като нея си е поставил почти невъзможна задача – да преобърне представите ни за киното! Дали е успял – това преценява всеки сам за себе си. Лично аз мисля, че всичко зависи от вътрешната нагласа на всеки.

Има зрители, които ще махнат с ръка и ще кажат, че това са измишльотини, но има и други, копнеещи за истински полети на духа, за които филм като този на Камерън означава най-малкото нови крака, за да ходят. Да, би могло да се каже, че Джеймс Камерън подарява на киното нови крака. И не за друго, а защото като истински пионер на новите филмови технологии, той първи успява да ни накара да съпреживяваме на сурогатните, генерирани от компютъра герои по-силно и искрено, отколкото на изпълненията на живи актьори.

„Аватар“ се нарежда, поне според мен сред най-доброто създадено от киното през последното десетилетие, не защото е направен с революционно нови технологии или защото счупи досегашните касови рекорди, променяйки облика на киното. Този филм се нарежда сред най-добрите образци на седмото изкуство, според мен, защото ни подтиква към единение с най-ценното в самите нас – полетите на духа и въображението. И затова на въпроса „Какво всъщност е киното?“ след този филм ще можем по-уверено да отговорим – киното е полет на духа! Само че трябва докато трае прожекцията да държим очите и сърцата си широко отворени. Само тогава … ще полетим!

Read Full Post »

« Newer Posts - Older Posts »