Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Осем и половина’


На 31 октомври се навършиха 20 години от смъртта на великия магьосник на киното Федерико Фелини.
Но неговите филми продължават да живеят! В това ще имаме възможност да се уверим, благодарение на ретроспективната програма, организирана от 5 до 28 ноември в рамките на 27-ото издание на Киномания със съдействието на Италианския културен институт в София.
Прожекциите ще са в кината „Одеон” и „Люмиер”.
Входът е свободен.
Повече за заглавията, включени в програмата и за точните дни и часове на прожекциите, може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Реклами

Read Full Post »


Навършиха се петдесет години от създаването на безсмъртния шедьовър на Федерико Фелини, който е представен на 8 юли на международния кинофестивал в Москва и впоследствие печели главната награда.
Повече за филма „Осем и половина“ може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


На днешната дата (20 януари) преди 93 години е роден великият италиански режисьор Федерико Фелини – некоронованият крал на киното!
Повече за живота и творчеството на незабравимия Фелини може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Искам да насоча вниманието на днешните киномани към актьора, без когото ми е трудно да си представя киното на 60-те и 70-те години на миналия век. Филмите с негово участие от този период – „Сладък живот”, „Нощта”, „Осем и половина”, „Лиза” и „Голямото плюскане” са за мен сред върховете на седмото изкуство и едва ли някога ще бъдат надминати.
Марчело Мастрояни е роден на днешната дата (28 септември) преди 86 години.
Роден е на 28 септември1924 г. във Фонтана Лири (обл. Фразиноне), недалече от Неапол, в семейство на дърводелец. Завършва техническо училище, след което работи като чертожник и строител. По време на войната постъпва в Римския университет във факултета по строителство. Сериозното му увлечение по театъра го отвежда най напред в трупата на университетския театрален център, а впоследствие и в тази на режисьора Лукино Висконти.
Първата му поява на екрана е във филма „Марионетката” (1939), но в истински киноактьор се превръща в края на 40-те години, когато започва да се снима по-често в различни филми под режисурата на значителни режисьори като Лучано Емер (Париж винаги е Париж, 1950), Момичетата от площад Испания, 1952); Марио Моничели (Кучешки живот, 1950); Марио Камерини (Неделен герой,1952) и др. М. Камерини. В тези години неговите персонажи са най-често скромни и честни младежи – селяни, работници, таксиметвори шофьори, идеални партньори за обикновени момичета от народа. Но след средата на 50-те години на миналия век в маниера на неговата игра се засилват ироничните нотки (Двуженец1955; Лекар и знахар, 1957 и др.).
В „Бели нощи” (1957, реж. Лукино Висконти), в партньорство с Жан Маре и Мария Шел, Мастрояни за пръв път създава изтънчен романтичен образ, който изобщо не прилича на предишните му простовати герои.

Периодът на творческия разцвет и световна известност започва от 1960-та година, когато Федерико Фелини го снима в главната роля от своята легендарна творба „Сладък живот” (La dolce vita). Именно в образа на журналиста Марчело Рубини се появяват за пръв път характерните за по-късния Мастрояни черти на „антигероя” на италианското и европейското авторско кино на 60-те години, който е умен и циничен хедонист, обаятелен и равнодушен Казанова.

Много скоро галерията от образи на психологически-изтънчени и вътрешно-противоречиви интелектуалци ще бъде попълнена с роли във филми като „Нощта” (La notte, 1960, реж. М. Антониони) и особено от шедьовъра на Фелини „81/2”(1963).


Марчело Мастрояни в кадър от знаменития филм на Фелини „Осем и половина“.

Междувременно Марчело има огромен успех и с участието си във фарсово- ексцентрични комедии – „Развод по-италиански” (1961), Вчера, днес, утре” (1963), Брак по италиански (1964), Казанова-70 (1964).
Върхът в еволюцията на неговия екранен антигерой е достигнат с превъплъщението му в образа на Мерсие от „Чужденецът” (Lo straniero, 1967), екранизация по романа на Албер Камю, осъществена от Лукино Висконти.
Началото на 70-те години е ознаменувано с разцвет на италианското ”политическо кино”, но Мастрояни предпочита да се снима в преливащите от черен хумор и сарказъм кинопритчи на Марко Ферери (L“uomo dai cinque palloni – 1970; La cagna – 1972; Голямото плюскане – 1973); Не докосвайте бялата жена – 1974; Сбогом, самецо -1978).


Марчело Мастрояни в кадър от „Голямото плюскане“ (1973).

Във филма на братя Тавиани „Алонзанфан” (Allonsanfan, 1974) за пръв път се превъплъщава в образа на антигерой от времето на френската ревюлюция – революционер-предател, а в „Един особен ден” (реж. Еторе Скола, 1977) разкрива драмата на социалния аутсайдер по времето на Мусолини.

Пак във филм на Скола („Сплендор”, 1988), който е най-страстното обяснение в любов към киното, което съм виждал на екрана, пресъздава един от най-светлите си образи. Неговият герой е управител на киносалон, страстен киноман, който е принуден заради намалената посещаемост да се раздели с любимата професия, припомняйки си с носталгия славните времена, когато хората са изпълвали залата, за да гледат истинско кино.

За разлика от много други италиански звезди и партньори на Мастрояни (преди всичко София Лорен), 80-те години също му носят немалко творчески успехи. Във филмите на Фелини (Градът на жените – 1980; Джинджър и Фред – 1985; Интервю – 1987), както и в „Новия свят” на Еторе Скола, Мастрояни виртуозно прокарва темата на уморен от живота ценител на земните наслади. Сходна на тази линия е и ролята му във филма на Никита Михалков „Очи чорние” (1986), която му носи награда от кинофестивала в Кан.
През 90-те години Марчело Мастрояни преминава към изпълнението на характерни роли на възрастни герои, като особено сполучливи са превъплъщенията му във филми, като „Всичко е наред” (Stanno tutti bene, 1990) на Дж. Торнаторе, „Плахата стъпка на щъркела” (1991), „Прет-а-порте” (1994) на Робърт Олтман.
Мастрояни е бил номиниран три пъти за „Оскар” за изпълнението на главни роли във филмите „Развод по италиански” (1961), «Един особен ден» (1977) и «Очи чорние» (1987).


Eдна от най-продължителните и страстни връзки на Марчело е тази с Катрин Деньов.

Марчело Мастрояни е бил официално женен за италианската актриса Флора Карабела, от която има една дъщеря – Барбара. Но последните 20 години от живота си прекарва с французойката А. М. Тато. Наричан е „латинският любовник”, заради многобройните му любовни афери. Имал е продължителни връзки с актрисите Фей Данауей, Урсула Андрес и Катрин Деньов, от която има дъщеря Киара, която днес е също известна киноактриса. Дори през 1996 г. баща и дъщеря се появяват заедно на екрана във филма „Три живота и една смърт (Trois vies et une senle mort) на режисьора Раул Руис.
Марчело Мастрояни почина в Париж на 19 декември 1996г.

Read Full Post »


На днешната дата (20 януари) преди 90 години се е родил великият италиански режисьор Федерико Фелини. Некоронованият крал на киното! За своето творчество той често споделял, че най-щастливите моменти в живота му са свързани с правенето на кино. „Да снимам филми за мен е все едно да обичам”.

За филма си „Амаркорд” (1975) той бе номиниран за четвърти път за наградата „Оскар” в категорията най-добър режисьор, но остана без престижното отличие, както и в случаите с предишните му номинации в тази категория за филмите „Сладък живот” (1960), „Осем и половина” (1963) и „Сатирикон”. През 1976-та го изпревари Милош Форман с „Полет над кукувиче гнездо”. Но „Амаркорд” все пак бе удостоен с „Оскар” за най-добър неанглоезичен филм. Едва ли може да се твърди, че Фелини е бил ощетяван приживе, само защото Американската академия за киноизкуство не е оценила по достойнство режисьорското му майсторство. Все пак малко преди да почине, той бе удостоен с почетен „Оскар“  за своето творчество. А иначе е получил общо 51 големи отличия, включително „Златна палма” от Кан за „Сладък живот” и „Златен лъв” от Венеция (1985) за цялостния си принос към киноизкуството.

Но едва ли има отличие, с което може да се измери огромния принос на този гениален кинематографист за развитието на седмото изкуство, превърнато от него в приказна машина на времето, чрез която непрестанно се връщаше в своето детство. Неслучайно един от най-ярките му филми е озаглавен „Амаркорд“, което в превод означава „Спомням си”. Удивително е как пределно личните филми на Фелини бяха толкова обичани и понятни за зрителите от целия свят! Нещо, което не бихме могли да кажем за киното на Тарковски или Бергман, например.

Ако се вгледаме в тях няма как да не се съгласим, че на практика почти цялото творчество на италианския майстор е непрестанно завръщане в детството. През целия си живот той се опитваше да избяга от реалността в света на детските си фантазии…

„Когато бях на седем години, – спомня си той – родителите ми за първи път ме заведоха на цирк, където бях най-силно потресен от клоуните. Не разбирах, кои са. Но имах странното чувство, че са ме очаквали. А после бях очарован от цирковото шествие по улиците на Римини. За мен, циркаджиите бяха едно голямо, дружно семейство. Оттогава връзката ми с цирка е много здрава. Сънувам го през целия си живот. В тези сънища имах усещането, че съм си у дома. Като малък още не знаех, че животът ми ще протече именно в цирка. Защото какво друго е киното, ако не цирк… карнавал… шутовщина“.

Независимо, че беше интелектуалец, Фелини винаги е твърдял, че не е чел нищо по-сериозно от „Тримата мускетари“ и за да поддържа тази легенда – често криел книгата, която четял, ако някой внезапно влезе в стаята му.

Даже и в отношенията с жените винаги си е оставал дете. И само гениалната актриса Джулиета Мазина успява да го разбере. „Мазина напълно отговаряше на моите идеи, намерения, вкусове… тя беше клоун в истинския смисъл на тази дума! Но бракът й с мен не се оказа, това което е очаквала. Защото не се осъществиха заветните й мечти. Тя очакваше деца. Собствен дом. И верен мъж. Аз я разочаровах. Но тя мене – не. Не мисля, че бих могъл да намеря по-добра жена …“

След като на два пъти губи дете при раждането, Джулиета Мазина вече не може да има деца. Отказва се и от идеята за осиновяване. И Федерико освен неин съпруг, се превръща в нейно дете. Тя го глези много, приема и най-големите му капризи, превръщайки живота му в нескончаема феерия. А той непрестанно измисля своя вълшебен, нереален свят, в който прекрасно се е вписвала Джулиета.

Филмите на Фелини с нейно участие се превръщат в истински триумф – „Пътят” (1954) и „Нощите на Кабирия” (1957) спечелват „Оскар”-и в категорията „най-добър неанглоезичен филм”.

После започва неговото сътрудничество с Марчело Мастрояни и се появява „Сладък живот“, а скоро след него и легендарният „Осем и половина”. В нeго Фелини успява в пълна степен да въплъти своите дълбоко оригинални художествени идеи.

От този момент нататък вече може да си позволи всичко – да снима филми за: любимия си цирк („Клоуните”); любимия град („Рим на Фелини”); детските спомени („Амаркорд”). А в лицето на композитора Нино Рота и писателя и поета Тонино Гуера намира блестящи съавтори, без които филмите му едва ли биха били това, което са.

Но, уви, времената се променят – авторското кино губи позиции и на мода излизат скъпоструващите зрелищни кинопродукции, наречени блокбастъри, които са направени с една-единствена цел – да донесат повече печалба. Дори и за всепризнатия Фелини настъпва период, през който му е все по-трудно да намира средства, за да снима своите фантазии. В заглавието на филма му „И корабът плава…” (1983) прозира горчива ирония.

Веднъж на гости на Фелини дошъл негов стар приятел. Режисьорът решил да му покаже Рим. Преминавайки край едно кино, той с усмивка отбелязал: „О, тук, май дават мой филм!” Надникнали в залата, но там нямало жива душа. „А къде е публиката? – удивил се гостът. Фелини отново многозначително се усмихнал и казал: „О, моята публика умря”.

Дълбоко разочарован от ситуацията в световното кино, на 31 октомври 1993 година си отиде от този свят и самият Фелини. Джулиета надживя съпруга си само с половин година. След неговата смърт тя почти не разговаряла с никого, а само повтаряла: „Без Федерико и аз не съществувам”. А преди да издъхне, пожелала да бъде погребана с негова снимка в ръцете.

Но въпреки всичко, филмите на Федерико Фелини продължават да живеят и лично за мен си остават сред най-доброто, създадено в цялата история на киното. Вечна му памет!

Read Full Post »