Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘на кея’


На днешния ден истинските ценители на киното по целия свят отдават почит на един от най-невероятните актьори, които са се раждали някога – ненадминатият МАРЛОН БРАНДО!Повече за живота и филмите на легендарната звезда може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


На провеждащия се в момента 67-и Венециански кинофестивал бе представен документалният филм на Мартин Скорсезе „Писмо до Елия”, който е посветен на Елия Казан – създателят на „Трамвай „Желание” с Марлон Брандо и „На изток от рая” с Джеймс Дийн, чиято блестяща кариера е засенчена от неговото сътрудничество с маккартистите, спечелили си печална слава с масовите преследвания на хората с леви идеи в САЩ през 50-те години на миналия век.


Елия Казан в кадър от документалния филм на М. Скорсезе „Писмо до Елия“

Елия Казан е роден на днешната дата (7 септември) точно преди 101 години. През 1947 г. заедно с група театрални ентусиасти основава прочутото „Актърс студио” в Ню Йорк, където шлифоват своето майсторство актьори, като Марлон Брандо, Ал Пачино и Робърт Де Ниро, а режисьорският му стил повлиява силно на много големи кинотворци – от Джон Касавитис до Мартин Скорсезе.
Създадената от него и Лий Страсбърг театрална Школа е базирана върху реалистичната система на Станиславски. Марлон Брандо е един от първите, които я завършват. Елия Казан му поверява ролята на Стенли Ковалски от пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай Желание”. И след нейното изпълнение на сцената Брандо става театрална звезда.
През 1951г. Казан екранизира прочутата пиеса, поверявайки главната роля отново на Марлон Брандо, а за женската роля избира Вивиан Лий. Филмът „Трамвай „Желание” имал огромен успех и на следващата година Казан кани Брандо да изиграе мексиканския революционер Емилио Сапата в биографичната драма „Вива Сапата“. За тази роля младият Брандо получава номинация за „Оскар“ и награда за най-добър актьор на Международния кинофестивал в Кан.
През 1954 г. Американската филмова академия присъжда първия „Оскар” на Брандо за ролята му на Тери Малой във филма „На кея”, а самият Елия Казан получава престижната награда за най-добър режисьор.


Марлон Брандо в кадър от филма на Елия Казан „На кея“ (1954)

Годишнината на Елия Казан ме подтиква да се замисля за пореден път над някои трудни въпроси. Например, как укоримото от морална гледна точка поведение се отразява върху творчеството на един блестящ режисьор? И дали творецът е свободен да постъпва както намери за добре в своето гражданско битие? Правилно ли е да оценяваме творчеството на великите кинематографисти откъснато от техните биографии?
В живота на Елия Казан, който е син на гръцки емигранти в Америка, настъпва прелом през ужасната макартистка 1952 година, когато на едно заседание на сенатската комисия за разследване на антиамериканска дейност под председателството на Джоузеф Маккарти (Joseph Raymond McCarthy) прославеният режисьор назовава имената на 17 свои познати, които членували в комунистическата партия на САЩ или по някакъв начин й симпатизирали.

Актьорите и режисьорите, посочени от него, влизат в така наречените черни списъци на Макарти. Приятелите на Казан твърдят, че решението му да издаде колегите си е било провокирано от заплахи за изгонването му от страната и разбиване на кариерата му в Холивуд. „Онова, което сторих, беше правилно, но беше ли редно“, казва години по-късно самият Казан и признава, че дори преди събитията се е чувствал аутсайдер заради „имигрантската си природа“.
Ако бе устоял на разпита, на Казан със сигурност би му се наложило подобно на много други да напусне Холивуд и да потърси реализация някъде в Европа или пък да се отдаде само на работата си в театъра. В решителния момент мъжеството му изневерява и той се поддава на моментна слабост, превръщайки се по този начин в най-известния информатор на скандалния Комитет за разследване на антиамериканските прояви на интелектуалците от тогавашна Америка. Тази негова постъпка води и до скъсване на приятелските му отношения с прочутия драматург Артър Милър, който е сред тези, които отказват да назоват имена на хора, обвързани с комунистическата партия.


Елия Казан и Артър Милър преди да развалят приятелството си

През 1999 година, когато много леви кинематографисти протестират срещу връчването на почетния „Оскар” на Казан, бяха изречени и написани много горчиви думи за това, че със своята недостойна постъпка великият режисьор се е разрушил като творец, посвещавайки по-нататъшното си творчество и живот на опитите да намери оправдание за стореното. Именно в тази връзка обикновено се тълкува и великолепния му филм „На кея” (1954), в който героят на Марлон Брандо в нарушение на принципите на докерската солидарност издава на властите корумпираните профсъюзни босове, сред които е и собственият му брат.
Но ситуацията във филма е твърде различна от онази по времето, когато самия Казан решава да сътрудничи на властта. Срамните холивудски „черни списъци”, за съставянето на които има принос и Елиа Казан, на практика допринасят за изхвърлянето от работа на немалко хора с леви убеждения, които си изкарвали прехраната във филмовата индустрия. Някои от тях преживяват трудностите и впоследствие се връщат отново на работа, но много други се пропиват, а има и такива, които не издържат изолацията и се самоубиват.

През 1999 г. Казан получава почетен „Оскар” за цялостно творчество, връчен му от Мартин Скорсезе и Робърт Де Ниро. Две години по-рано обаче филмовата академия отказва да му присъди отличието, заради проявеното малодушие от него преди близо половин век.

Елия Казан умира на 94-годишна възраст в дома си в Манхатън. Неговата противоречива личност и до днес разделя критиците и почитателите му на два лагера. След смъртта му вестник „Ню Йорк таймс” го определя като един от най-великите кинематографисти на XX век, а агенция Ройтерс напомня и за неговите театрални постижения, включващи наградите „Тони” за режисурата на „Смъртта на търговския пътник” и „Всички мои синове” на Артър Милър.
В автобиографията си „Елия Казан: Един живот“, издадена през 1988 г., самият той се определя като „черна змия”. „Сменял съм няколко кожи в живота си, живял съм няколко живота и съм познал жестоки обрати”, признава Казан.
Лично за мен Елия Казан ще си остане един от любимите ми режисьори, независимо от всичко. Дали съм прав или не – не мога да кажа. Но не мога и да си кривя душата – най-малкото защото мисля, че нямам правото да бъда съдник на никого.

Истината е, че Елия Казан създаде доста филми, които днес заслужено са смятани за „безсмъртни класики”. Сред тях са „Трамвай „Желание”, „На изток от рая”, „Джентълменско споразумение”, „Америка, Америка” (екранизация на неговата първа книга) и разбира се „На кея” (On the Waterfront), отличен общо с 8 „Оскар”-а. Филмовата академия е удостоявала постиженията му в киното с номинации за „Оскар” общо 21 пъти, а с награди – девет пъти.

Предлагам да видите откъс от знаменитата сцена в таксито от безсмъртния му филм „На кея”, която е чудесна илюстрация както на великолепната режисура на Елия Казан, така и на изпълнението на Марлон Брандо и Род Стайгер, което остава и до днес пример за ненадминато актьорско майсторство.

Read Full Post »


Преди три дни се навършиха 85 години от рождението на един от моите любими американски актьори, който за съжаление не е вече сред нас.
Род Стайгер е роден на 14 април 1925г. в градчето Уестхемптън, недалече от Ню Йорк. Явно е наследил артистичния талант от родителите си, които участвали в песенно-танцувална трупа, обикаляща Америка. Той обаче не познавал баща си, който напуснал майка му, когато Род бил още бебе. Още съвсем млад Род Стайгер пристигнал в Ню Йорк, където в продължение на две години изучавал актьорското майсторство в училището за социални изледвания, след което по покана на режисьора Даниъл Ман започнал да посещава и прочутото „Актърс студио“, ръководено от Елия Казан и Лий Страсбърг.
Дебютирал като киноактьор във филма на Фред Цинеман „Тереза” през 1951г.
Следващите три години се снимал много в телевизионни филми, но още повторната му поява на големия екран дала повод на критиците да заговорят за неговия огромен талант. Става въпрос за участието му редом до младия Марлон Брандо във филма на Елия Казан „На кея” (1954). За своето чудесно превъплъщение в ролята на продалия се на мафията синдикален бос Род Стайгер бил номиниран за „Оскар” в категорията най-добър актьор в поддържаща роля. Амплото на злодей, с което се утвърдил през 50-те години, предопределило и участието му във филма „Ал Капоне” (1959). Род Стайгер изпълнил блестящо ролята на легендарния ганстер.
Междувременно продължил да играе и на театралната сцена, където срещнал английската актриса Клер Блум, изпълнила главната женска роля във филма на Чарли Чаплин „Светлините на рампата” (1952). Тази фина и изящна млада жена с очарователни кафяви очи завъртяла главата на възпълничкия Род, който само три месеца след запознанството се оженил за нея (на 20 септември 1959г.) Това бил неговия втори брак. След 10 години обаче се развел с Клер Блум. Впоследствие се женил още три пъти.
През 1964 година Род Стайгер участвал във филма на Сидни Лъмет „Лихварят” (The Pawnbroker) и бил номиран отново за „Оскар”, но този път за главна роля. По-късно на въпроса на журналистите „Коя от своите роли смята за най-добра” той винаги ще дава за пример своето изпълнение в „Лихварят”. Този негов филм имал голям зрителски успех и дори в Италия изпреварил по приходи филма за Джеймс Бонд „Казино Роял” (1967) за голямо удивление на разпространителите. За ролята си в „Лихварят“ Род Стайгер бил отличен със „Сребърна мечка” като най-добър актьор на кинофестивала в Западен Берлин през 1964г. Година по-късно участвал във филма на Дейвид Лийн „Доктор Живаго“ и в „The Loved One“ на Тони Ричардсън.
След като доказал, че съвсем не е еднопланов актьор, а може с еднакъв успех да се превъплъщава и в отрицателни, и в положителни герои, Стайгер бил поканен от Норман Джуисън да изпълни сложната роля на груб и праволинеен полицай, който в хода на действието разкрива сложния си характер и своята истинска човешка същност. Именно за своето блестящо изпълнение във филма „В душната южна нощ” (In the Heat of the Night, 1967), в който негов партньор бил Сидни Поатие, Род Стайгер получил единствения „Оскар” в своята кариера (вижте награждаването му тук).
Един от малкото филми с негово участие, разпространяван и по нашите екрани навремето, е „Ватерло” (реж. Сергей Бондарчук, 1970), в който Род Стайгер изпълнил ролята на Наполеон. Година по-късно той се превъплътил в дребен бандит, който се замесва неволно в мексиканската революция. Ролята е от чудесния, но не много известен филм на Серджо Леоне „За шепа динамит” (Giù la testa, 1971), в който Стайгер прави чудесен актьорски дует с Джеймс Кобърн.
През 1974 година се превъплъщава в образа на Бенито Мусолини от филма на Карло Лидзани „Mussolini: Ultimo atto (1974).
Още един запомнящ се филм с негово участие е „Иисус от Назарет” (1976) на Франко Дзефирели. През 1978г. Род Стайгер отново се снима под режисурата на Норман Джуисън в чудесната политическа драма „F. I. S. Т.” редом със Силвестър Сталоун.
Последната му значителна роля на големия екран е в екранизацията по „Вълшебната планина” (1982) на Томас Ман. За съжаление, след това той все по-рядко получава сериозни предложения за участие в киното и се снима предимно в телевизионни филми. Появява се за последен път на големия екран във филма „Poolhall Junkies”, който излязъл в годината на неговата смърт – 2002.

Read Full Post »



Всички ценители на киното по целия свят би трябвало да си спомним за един от най-невероятните актьори, които са се раждали някога. Ненадминатият МАРЛОН БРАНДО!

Той е роден на 3 април 1924г. в град Омаха (щата Небраска, САЩ). Най-напред учи във военната академия в Минесота, а после в Ню Йорк в театралния клас на школата за социални изследвания, а също и в прочутото Актърс студио под ръководството на Стела Адлер.
През 1944г. дебютира на Бродуей в пиесата „Аз обичам мама“. Играе също и в „Хеда Хаблер“, „Кафе за шофьори на камиони“, „Кандид“, „Знамето е вдигнато“.
Повратна точка в развитието му като актьор е участието в постановката на Елия Казан по пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай „Желание“, в която се превъплъщава блестящо в образа на Стенли Ковалски. Възторжените критици се надпреварват да предвещават на красивия, чувствен и удивително интуитивен младеж бляскаво бъдеще на сцената. Но става така, че успехът му в този спектакъл на практика лишава американския театър от един от гениалните лицедеи. Защото след това Марлон Брандо заминава за Холивуд, за да не се върне никога вече в театъра. (впрочем появява се само още веднъж на сцената през 1953г. в пиесата на Бърнард Шоу „Оръжието и човекът“).
През 1950г. Марлон Брандо приема предложението на продуцента и режисьора Стенли Крамер да се снима във филма на Фред Цинеман „Мъже„. В него той изпълнява чудесно ролята на парализиран участник във Втората световна война, който се придвижва благодарение на инвалидна количка. Преминавайки от пълното отчаяние до решимостта независимо от всичко да започне да води нормален живот, той се жени за любимото момиче. През цялото времетраене на филма Брандо играе седнал, което го принудило да не използва точно онези си качества, които го правели особено привлекателен за зрителите – бързината на реакциите, изразителността на движенията и жестовете, котешката походка и сексуалния си магнетизъм. Но макар и безкрайно ограничен в свободата на действията си, той съумява да предаде цялата гама от рязко променящи се емоционални състояния на своя необикновен герой.
В истинска кинозвезда Брандо се превръща благодарение на гениалното си изпълнение във филма на Елия Казан „Трамвай „Желание” (1951). Неговото превъплъщение в Стенли Ковалски, признато за едно от най-ярките в историята на киното, буквално взривява екрана с първичността на неговата животинска сила на чувствен самец. Той създава един от най-невероятните кинообрази благодарение на непосредствения си импровизационен маниер, откровената сексуалност, своеобразния грубоват хумор и редките проблясъци на човечност на общия бездуховен фон. Марлон Брандо изявява с пълна сила не само огромния си природен талант и личностна притегателност, но и рядкото си умение да се слива напълно с изобразявания персонаж. Брандо дотолкова се вживял в ролята на Ковалски, че не излизал от образа дори и когато давал интервюта. По тази причина у мнозина се породило убеждението, че в „Трамвай „Желание” всъщност играе самия себе си – груб и жесток мъжкар, със садистични наклонности. На практика обаче, особено в онези първи години на своята легендарна кариера, Марлон Брандо се отличавал със свръхчувствителност и дори необикновена крехкост за мъж. Може би затова, когато Елия Казан му дава възможност да изиграе главната роля в новия си филм „Да живее Сапата!“ (1952) по сценарий на Джон Стейнбек, младият актьор успява да представи селския водач на мексиканската революция от началото на ХХ век като човек, който е изтъкан от противоречия – силен и съмняващ се, скромен и иронично-надменен.
След тези две толкова ярки актьорски постижения Брандо е буквално засипан от примамливи предложения за участия в най-различни филми. Но той избира ролята, която го превръща в кумир за младежта, във филма на Ласло Бенедек „Дивият“ (1953). Именно чрез нея той става символ на поколението на протеста. Но неговият Джони дори още по-недвусмислено, отколкото Стенли Ковалски подсказва, че младите хора не са толкова ужасни и примитивни, колкото това изглежда на пръв поглед.
Тази своебразна еволюция на образа на „младежкия герой“ е завършена от Брандо по блестящ начин в най-силния филм на Елия Казан „На кея“ (1954). Ролята в него му носи и първия „Оскар”. Чрез нея Брандо разкрива как в един груб млад човек, неуспял боксьор, постепенно се пробужда не само човечността, но и протестът срещу престъпния сговор на синдикалните босове с мафията, довел до пълно поробване на пристанищните докери. Ролята на Тери Малой, която Марлон Брандо изпълнява във филма „На кея” е може би една от най-заслужаващите „Оскар” в цялата история на тези награди, която е изпълнена с примери както на незаслужено отличени, така и на незаслужено пренебрегнати звезди.
През следващото десетилетие от своята актьорска кариера Брандо утъпква пътеката, прокарана от него с първите му ярки превъплъщения в американското кино. Той се снима с относителен успех както в исторически продукции („Дезире“, 1954), така и в съвременни („От породата на бегълците“, 1960), превъплъщавайки се не само в американци, но и в германци („Младите лъвове“, 1958) и дори японци („Чайната под августовската луна“ (The Teahouse of the August Moon (1956)). Жанровете на филмите, в които участва варират от мелодрама („Сайонара“, 1957), през комедии („Приказка за лека нощ “ (Bedtime Story (1964); „Графинята от Хонконг“, 1966), уестърн („Еднооките валета“ (One-Eyed Jacks, 1961 – първият и единствен филм, който режисира сам), до мюзикъли („Момчета и момичета“ Guys and Dolls , 1955). Но дори и в тези в по-голямата си част комерсиални филми на Брандо се удава да интерпретира своите герои оригинално, а нерядко и по-съвсем нестандартен начин.
Може би най-ярката и задълбочена роля на Брандо от този период е шерифът Колдър от чудесния филм на Артър Пен „Преследване” (1965), разпространяван навремето и у нас. Лично аз съм запомнил изпълнението на Брандо такова, каквото съм го видял тогава. И никога няма да забравя сцената с жестокия побой, който му нанасят местните самоуправници, жадуващи за линч над един невинен.
През 70-те години Брандо достига върха на своята кариера, благодарение на две роли, които също се нареждат сред най-ярките мъжки образи в цялата история на киното. Най-напред чрез неговия дон Вито Корлеоне от „Кръстникът” (1972), той преобръща гениално всички традиционни представи за ганстерските образи в киното. От този момент нататък вече никой няма да може да пристъпи към изобразяването на екрана на представители на мафията без да се съобразява с постигнатото от Марлон Брандо. Затова напълно заслужено му присъждат отново „Оскар„, който обаче своенравният актьор не получава лично в знак на протест срещу дискриминацията на американските индианци.
Славата на Брандо като ненадминат актьор по това време укрепило неговото участие в скандалния филм на Бернардо Бертолучи „Последно танго в Париж“ (1972). В него той съумява по неподражаем начин да предаде духовната еволюция на сложния си герой, който се опитва зад маската на агресивност и цинизъм да прикрие дълбоко наранената си душа, жадуваща за истинско човешко общуване. Ролята на Брандо в „Последно танго в Париж” не само увеличава и без това огромната му популярност, но и го прави истински богат човек. От този момент нататък той става много придирчив към ролите, които му предлагат и все по-рядко се съгласява да се снима. Все пак ще го видим в още няколко прекрасни превъплъщения, като тези в „По Мисури” (1976), Апокалипсис сега” (1979) и най-вече в „Младия дон Жуан” (1994), в който негови партньори са Фей Дънауей и Джони Деп.
Много е коментиран сложният и объркан личен живот на Марлон Брандо, който се е женил официално два пъти – за статистката Ан Кашфи, от която има един син и за актрисата Мовита (Мария Луиза Кастенада), която му ражда две деца. Брандо живее и 10 години с таитянката Тарита, от която също има две деца – син и дъщеря.
Неговата смърт на 1 юли 2004г. в Лос Анджелис слага край само на физическото съществование на Марлон Брандо, но легендата за този най-велик от киноактьорите, които са се раждали някога, едва ли някога ще умре. Защото тя е подклаждана отново и отново от истинското мъзхищение и преклонение на всеки, който види неговите невероятни изпълнения на екрана.

 

 

Read Full Post »