Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Мишел Пиколи’


89 години навърши големият френски актьор МИШЕЛ ПИКОЛИ, който се е снимал в над 200 филма, много от които отдавна са се превърнали в класика на световното кино. При това в какви филми и на кои режисьори! Самото им изреждане представлява истински летопис на най-доброто от европейското кино през последните шест десетилетия…
Вижте повече за живота и творчеството на легендата на френското кино в сайта ДРУГОТО КИНО.

Реклами

Read Full Post »


На провеждащия се в момента 66-ти международен кинофестивал в Кан бе чествана 40-годишнината от премиерата на култовия филм „ГОЛЯМОТО ПЛЮСКАНЕ“ (La Grande Bouffe).
Повече може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


След кратко прекъсване, през което бях на Варненския кинофестивал „Любовта е лудост”, отново имам възможност да споделям своите впечатления за киното. Този път те никак не са малко, защото от 27 август до 3 септември изгледах във Варна доста филми – и конкурсни, и от паралелните програми на 18-ия международен кинофестивал „Любовта е лудост”.
Бързам да изразя своето разочарование от равнището на конкурсната програма, съставена тази година от 12 филма. Според мен, само 3-4 заглавия заслужават да се говори за тях, а останалите определено бяха слаби в кинематографично отношение. Предполагам, че интересуващите се от филмовия живот у нас, вече знаят кои са тазгодишните победители, но все пак ще ги припомня.
Иранският филм „Светлинка в мъглата” (A Light in the Fog) на режисьора Панахбархода Резаи спечели голямата награда „Златна Афродита” и по този начин затвърди успеха на иранското кино от миналата година, когато главната награда бе връчена на Мохамад Реза Араб за филма му „Последната кралица на земята”(Last Queen of the Earth).
Този път на церемонията по награждаването обаче не присъстваше почти никой от екипите на отличените филми, което може да се обясни само с недостига на средства на организаторите. Според тях, именно тази е причината и за показването на повечето от конкурсните заглавия в DVD-вариант, вместо на 35-мм лента. А колкото и да е качествена една такава прожекция, все пак тя не може да представи в пълното им великолепие филми, снимани на кинолента. Такъв бе, за съжаление, случаят с иранският филм „Светлинка в мъглата”, разчитащ основно на изобразителната сила на внушение, която значително намалява, когато прожекцията не е на съответното равнище. Направен в стилистиката на Тарковски и Сокуров, този великолепен филм се опитва да покаже, а не да разкаже живота на една жена и нейният окуцял баща в малко, забулено в мъгла планинско селце. Очаквайки завръщането на съпруга си, изчезнал без вест в ирано-иракската война, тя помага на възрастния мъж да поправя газени лампи. Усещането за унилост и безнадеждност е внушено посредством звукозримия образ на природата, чиято тъжна красота съответства напълно на вътрешната чистота (и светлина!) на героинята. Последната сцена от филма, в която тя запалва от третия опит (препратка към „Носталгия“ на Тарковски) фитила на поправената от баща й лампа, преди да я остави пред къщата на мъжа, който и предлага да се оженят, е истински апотеоз на минимализма. Това е една от рядко срещаните силно въздействащи финални метафори в киното, произтичащи напълно естествено от характерите и ситуацията, без да оставя и най-слабо впечатление за преднамереност.
Другите два открояващи се филма на фестивала също бяха камерни драми, с по две-три действащи лица.
Отличието за най-добра актриса спечели Каарина Хазард за ролята й във финландския филм „Писма до отец Якоб” (2009) на режисьора Клаус Херо. Този филм бе отличен с още две награди – на българските кинокритици и „Горчивата чаша”от факултета по журналистика и масова комуникация при СУ „Св. Климент Охридски”.
Героинята от този филм е току-що освободена затворничка с доживотна присъда. Като излиза от затвора, тя получава предложение да стане личен асистент на сляп свещеник в отдалечен енорийски дом. Свикнала да се грижи единствено за себе си, тя е изпълнена с противоречиви чувства относно своята работа и по-специално към слепия отец Якоб, чиято отдаденост на дълга пред хората и Бога първоначално й се струва непонятна.
Наградата за мъжка роля бе присъдена на 84-годишния Мишел Пиколи, изпълняващ ролята на умиращ самотен старец във френския филм „Покривите на Париж” (Sous les toits de Paris, 2007) на режисьора от кюрдско-иракски произход Хинер Салем. Впрочем тук е мястото да отбележа, че отличаването на знаменития френски актьор говори за вторичността на Варненския кинофестивал, защото Мишел Пиколи получи още преди три години „Сребърен леопард” като най-добър актьор от фестивала в Локарно.
Сред актьорския състав на този филм личаха и имената на Бирол Юнел (любим актьор на Фатих Акин), Морис Бенишу, Мари Кремер, Руди Розенберг и неувяхващата звезда на френското кино – 74-годишната Милен Демонжо.
„Все по-тягостно става с напредване на възрастта, когато човек е самотен и немощен, още повече ако живее в Париж… под покривите. Но сърцето продължава да тупти. И докато дойде денят, в който силата на живота ще изчезне, все още можем да вярваме в срещите и в любовта“, така представят този филм неговите продуценти.
Специалната награда на журито бе разделена между нашия филм „Стъпки в пясъка” на режисьора Ивайло Христов и руския „Рябинов валс” на Александър Смирнов и Альона Семьонова.
Прожекцията на „Стъпки в пясъка” бе фактически официална премиера за България, тъй като преди това филмът е показван само на кинофестивала в Москва това лято. Държа да отбележа, че публиката в голямата зала на Варненския фестивален и конгресен център го посрещна възторжено. Аз също се присъединих към нейното въодушевление, защото за разлика от „Зад кадър” на Светослав Овчаров, който ме разочарова по време на последния София Филм Фест, този български филм успя да ме развълнува с простичкия, но искрен разказ за необикновената съдба на Слави (акт. Иван Бърнев) – един наш емигрант в Америка, който се връща в България, за да потърси отдавна изгубената си любов.
Известният актьор Ивайло Христов дебютира още през 2002 година като сърежисьор на „Емигранти”, който заслужено бе отличен със „Златна роза”, а през 2006-та засне „Приятелите ме наричат Чичо”, в който участваха Васил Михайлов, Наум Шопов, Велко Кънев, Богдан Глишев и др.
Този път Ивайло Христов екранизира истинската история на Слави Даскалов, преживял извращенията в родната казарма и неприемането в университета, поради политически причини, преди да избяга от родината, където обаче оставя своята първа и истинска любов Нели (ролята изпълнява младата актриса Яна Титова), която му изневерява с неговия най-добър приятел. Тези, които са останали разочаровани от изпълнението на Иван Бърнев в „Зад кадър” ще имат шанса в скоро време да видят превъзходния актьор в истинската му стихия. Филмът ще се съревновава и за наградата „Златна роза” на започващия от 2 октомври фестивал на българското кино.
Единственото ми несъгласие с журито на фестивала „Любовта е лудост” е за компромисното му решение да подели специалната награда за „Стъпки в пясъка” с руския филм „Рябинов валс”, който, според мен, не я заслужаваше.


Позволих си да поздравя лично председателя на журито Бепе Чино за неговата безкомпромисна позиция при връчване на наградите на 18-ия кинофестивал „Любовта е лудост“

Петчленното международно фестивално жури и по-специално неговият председател италианският режисьор Бепе Чино заслужава специални поздравления за това, че се осмели да награди със „Златна Афродита“ иранския филм, който въпреки своите безспорни достойнства (а може би тъкмо поради това!) не се хареса на повечето зрители, които си излязоха от залата далеч преди края на прожекцията. Надявам се, че след като са научили за неговата победа в конкурса ще се позамислят дали пък вината да несъстоялата се комуникация с този филм не е била в самите тях…
Но такава е съдбата на другото кино. То е обречено на неразбиране от масовата публика. Жалкото е, че най-често причината не е в неговата сложност, а в нагласата на зрителите да очакват лесносмилаемо развлечение и дълбоко вкорененото им нежелание да полагат и най-малкото душевно усилие, за да съпреживеят поне отчасти драмите на екранните герои.
Осемте филма в конкурсната програма, които не получиха награди, бяха „Дните на страстта“ (Унгария), „Лисички“ (Чехия, Ирландия, Словакия), „Бившите“ (Италия, Франция), „Завръщане към живота“ (Франция), „Питай сърцето“ (Турция), „Сватба в Бесарабия“ (Румъния) и „Манолете“ (Великобритания, Испания) с участието на Пенелопе Круз и Ейдриън Броуди. С неговата прожекция бе тържествено закрито 18-ото издание на „Любовта е лудост”.

Сред акцентите на тазгодишната фестивална програма бяха и панорамите по повод 80-годишния юбилей на Георги Черкелов и 90-годишнината на Валери Петров. На големия български (и унгарски!) актьор Джоко Росич бе връчена награда за цялостно творчество.

В рамките на панорамата „Нова режисьорска генерация” бяха представени дебютният филм на Магдалена Ралчева „Още нещо за любовта” с участието на Калин Врачански, Симеон Лютаков, Велко Кънев, Мария Статулова и красивата иранка Сепиде Делфоруз, а също и германската късометражка „Съпруги и приятелки” с Весела Казакова в главната роля.

Специален фокус на тазгодишния фестивал бе ретроспективата на киното на Словакия, в която бяха включени слабо известни у нас филми на прочути словашки режисьори, като Юрай Якубиско, Душан Ханак, Щефан Ухер и др.

Read Full Post »