Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘мистерия’


С прожекция на реставрирано копие на филма „ПРОФЕСИЯ-РЕПОРТЕР” снощи в столичния Дом на киното завърши фестивалът на Микеланджело Антониони. В неговите рамки бяха представени 12 творби на италианския майстор, чийто принос в киното е не само безспорен, но и необятен. Затова бях безкрайно изненадан да открия, че един толкова уважаван български писател-дисидент като Георги Марков е бил на друго мнение по този въпрос. Вижте какво пише той за Антониони в своите прочути „Задочни репортажи за България”:
„В действителност феноменът Антониони беше по-скоро резултат на нашия социалистически глад, отколкото на сериозни собствени качества. Години по-късно, гледайки най-добрите му филми отново, аз видях дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозна игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. Това излиза, когато човек го сравнява с истински майстори, като Реноар, Бунюел или Рене Клер. Но по онова време ние можехме само да го сравняваме със „Запорожките казаци“ или филмите на Киро Илинчев. Антониоманията се разпространи доста в средите на нашите кинодейци, особено между по-бездарните, и допринесе много за фалшиви, претенциозно интелектуални български филми.“
Оставям без коментар това действително уникално със своята некомпетентност изказване, говорещо най-малкото за душевната глухота на този неправилно смятан от мен досега за един от най-интелигентните български писатели.
За разлика от него, при всяко ново вглеждане във филмите на Антониони аз откривам нови, невидяни и непочувствани преди неща. Това важи може би в най-голяма степен за „Професия-репортер“, който аз поставям на едно от най-високите места в класацията на най-добрите филми на всички времена. Докосването до него винаги ми е давало усещането за нещо съвсем различно от масовото конвейерно кино – нещо, заредено с такава доза изстрадана истина и копнеж по духовното, каквато много малко филми в историята на киното са ми предлагали.
В него темата за невъзможната любов, която е толкова добре разкрита в по-ранните му шедьоври, като „Приключението”, „Нощта”, Червената пустиня”, е доразвита и философски обоснована.

Репортерът Дейвид Лок (акт. Джак Никълсън) се поддава на спонтанното си желание да избяга от опротивелия му свят на лъжа и лицемерие. Дълбоко неудовлетворен от ролята си на регистратор и дори фалшификатор на събитията, той приема с готовност първата удала му се възможност да смени своята самоличност, надявайки се това да му помогне да намери основанието за живот, което винаги е търсил.
Тук също е развит мотивът за невъзможната любов, но вече става въпрос за това, че докато е затворен в черупката на собственото его, никой не е способен да обича в онзи духовен смисъл, за който човешката душа копнее. И това поражда жестоко страдание и отчужденост, произтичаща от обособяването му, от затварянето в собственото аз, схващано като нещо, съвсем различно от другите. Любовта не може да направи щастлив такъв човек, защото е възможна (уви!) само след трансформацията на този егоистичен „аз”. Отчаянието от живота и от самия себе си е и следствие, и причина за страданията на „героя” от филма. Той е затворен в килията на своето „его” защото не обича, но същевременно именно неговата отчужденост е и причина да не може да обича. Трансформацията или освобождението му е от затвора, в коато се намира, е възможна само в смъртта (на егото!). Но не случайната и нелепа смърт, която е КРАЙ, а такава, която е предшествана от пробуждане и отваряне за света, тоест която може да се превърна в НАЧАЛО.
Покълването на семенцето на осъзнаването на истинското „АЗ“, което е много по-необятно от предишното „его” започва с погнусата и преминава през опита да направиш нещо за унижените и оскърбените, за да поникне едва след смъртта, която е вече заслужено изстрадана. „Егото“ е обособяването, отграничаването ни от другите, докато „АЗ-ът“ е сливането ни с тях и със света. Тази трансформация се постига само в любовта, която обаче според Антониони е невъзможна, защото егото ни е винаги по-силно.
Филмът „Приключението“ остави висящ един важен въпрос: Какво се е случило с Ана?” Отговорът ни дава „Професия-репортер“ или „Пътникът“ (The Passenger) – другото име на филма, което е може би и по-точно. Защото какво друго е душата на човека, ако не ПЪТНИК, призван да извърши трудното пътешествие от своето „его“ до висшия „АЗ“. Дейвид Лок е пътник към себе си, към своя „аз“, който не е в егото, а в превъзмогването му, в пожертването за нещо по-голямо от него, каквото е любовта към свободата! Именно в този порив към нея, в тази безкористна любов е нашето спасение като човешки същества.
Противно на разпространените мнения, че героят от „Професия-репортер“ искал да избяга от себе си, аз мисля, че е точно обратното. Според мен, този филм е посветен на едно мъчително пътуване към себе си, към висшия „аз“, зародишът на който живее във всеки човек и го кара да копнее по истинската обич, която е възможна само в пълното сливане с другите.
Образът на пустинята, който е основополагащ в този филм, разкрива празнотата в душата на „героя“, достигнала крайната фаза на своето опустошение, което е същевременно и добра основа за ново начало, на чисто така да се каже.
В „Професия- репортер“ Антониони внушава, че любовта е немислима за непробудения човек. Тя е невъзможна докато човек е пленник на „егото“. Пробуждането му за нов живот преминава през трансформацията или по-точно казано – през смъртта на това его, за да се роди за нов живот в „АЗ-а“.
Във в. „Капитал“ от 14 май Янко Терзиев написа по повод фестивала на Антониони, „че в киното, както и в действителността, видимостите са нетрайни и несигурни, истината е някъде отвъд тях. Знаменитият седемминутен кадър от финала на „Професия репортер“ (1975) започва с лицето на Джак Никълсън в празната стая, после камерата бавно минава през решетките на прозореца, панорамира на 180 градуса по напечения от слънцето площад и после пак се връща при героя. В началото на кадъра той е жив, в края му е мъртъв. Докато се е случвала развръзката, висшата цел на разказвателното кино, сме гледали напечения от слънцето площад с някакъв старец, хвърлящо камъни дете, бездомно куче, тичаща Мария Шнайдер… Най-важното зрителят трябва сам да довърши, подсказва Антониони.
Е, добре, аз ще се опитам да направя именно това сега. Защото съм убеден, че в този прочут кадър-епизод е разкрито мистичното пробуждане за нов живот на помръкналия дух в тленната обвивка на Дейвид Лок. Може да ви прозвучи странно, но аз мисля, че това е не само една от най-оптимистичните сцени в творчеството на Антониони, но и въобще в историята на киното. Защото разкрива безсмъртието на човешкия дух и неговата способност за превъплъщение и раждане за нов живот. В тези 7 минути, заснети в един-единствен план, е разкрита цялата мистерия на смъртта-саможертва, водеща до безсмъртие. Неслучайно тя е последвана от сцена, в която ставаме свидетели на едно парадоксално, но напълно логично „разпознаване“ на трупа от съпругата на журналиста Дейвид Лок и от приятелката на филантропа Дейвид Робъртсън. Първата заявява, че никога не го е познавала, а втората потвърждава, че това е именно той – Робъртсън. Актът на това припознаване на лежащия бездиханен Дейвид Лок е формално доказателство за възможната метаморфоза на човешката личност. Трансформацията е факт, гъсеницата се преобразява в пеперуда, която волно излита в пространството, необременявана повече от оковите на егото. Оказва се, че бягството от него е възможно, но единствено в смъртта и само чрез нея то може да бъде надмогнато. Защото „егото“ трябва да умре, за да се роди „АЗ-ът“! Еволюцията на „живота в себе си“ към „живот за другите“ включва като задължително условие смъртта на „егото“. И доколкото Дейвид Лок в своето битие на журналист-регистратор на събитията не е в състояние да надмогне това свое „его“, именно смъртта е тази, която може да го преобрази. Но,  само защото тя го застига като възмездие за това, че влизайки в кожата на Робъртсън, той дефакто се поставя в услуга на бунтовниците, тоест от свидетел, става съучастник и дори неволен двигател на събитията!
Агентурата на режима разпознава в негово лице Робъртсън и затова го убива, акуширайки по този начин на трансформацията на Лок. И цялата тази метаморфоза с героя от филма се съдържа във великолепния седемминутен кадър, за който споменава моят приятел Янко Терзиев. В него е показан последния гърч на душата на заключения в своето его Лок (името му също говори!). Той е сам зад решетките на хотелската си стая, приличаща на килия, изпитващ дълбока погнуса от непонятността на своето съществуване, неосъзнаващ че е напипал спонтанно вярната посока, която ще го превърне в Робъртсън, загивайки за бунтовническата кауза. Виждаме пространството пред хотелската стая, което е пусто. След миг ще пристигне кола с двама мъже, единият от които ще го убие и ние ще се досетим за това, след като камерата премине през решетките и се обърне на 180 градуса, за да го покаже отново – вече лежащ бездиханен върху леглото. Цялата мистерия на тази знаменита сцена е в това, че моментът на смъртта/прераждане на героя, който съвпада с момента, в който камерата преминава през решетките, подсказва за мъчителното прераждане на душата за нов живот във висшия „АЗ“, тоест в безсмъртието, отредено само на загиналите в името на истинска кауза.
Не знам дали казаното дотук няма да прозвучи пресилено, но пак повтарям – всяко докосване до великите филми на Антониони ми е откривало нови и все по-дълбоки и парадоксални истини за човека и неговата участ на този свят.

Read Full Post »