Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘микеланджело антониони’


Навършиха се 102 години от рождението на Микеланджело Антониони – италианският режисьор, чийто принос в световното киното е не само безспорен, но и необятен. Винаги съм си мислел, че това е истина, която не подлежи на съмнение. Затова, може би, бях толкова силно изненадан, когато открих, че уважаваният от мен български писател-дисидент Георги Марков е бил на друго мнение по въпроса.
Повече може да прочетете в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


На 3 ноември навърши 81 години Мария Луиза Чечарели (Maria Louisa Ceciarelli) – по-известна на многобройните поклонници на нейния талант като Моника Вити (Monica Vitti). Това е италианската актриса, превърнала се в един от символите на киното през 60-те години на миналия век.
Повече за филмите и живота на русокосата муза на Микеланджело Антониони може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


На 29 септември се навършиха 100 години от рождението на Микеланджело Антониони – италианският режисьор, чийто принос в киното е не само безспорен, но и необятен.
Повече за филмите на Антониони може да прочетете в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »



Тази сутрин на 92-годишна възраст е починал знаменитият италиански писател, поет и сценарист Тонино Гуера.

Прочетете повече за някои от филмите по негови сценарии в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


С прожекция на реставрирано копие на филма „ПРОФЕСИЯ-РЕПОРТЕР” снощи в столичния Дом на киното завърши фестивалът на Микеланджело Антониони. В неговите рамки бяха представени 12 творби на италианския майстор, чийто принос в киното е не само безспорен, но и необятен. Затова бях безкрайно изненадан да открия, че един толкова уважаван български писател-дисидент като Георги Марков е бил на друго мнение по този въпрос. Вижте какво пише той за Антониони в своите прочути „Задочни репортажи за България”:
„В действителност феноменът Антониони беше по-скоро резултат на нашия социалистически глад, отколкото на сериозни собствени качества. Години по-късно, гледайки най-добрите му филми отново, аз видях дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозна игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. Това излиза, когато човек го сравнява с истински майстори, като Реноар, Бунюел или Рене Клер. Но по онова време ние можехме само да го сравняваме със „Запорожките казаци“ или филмите на Киро Илинчев. Антониоманията се разпространи доста в средите на нашите кинодейци, особено между по-бездарните, и допринесе много за фалшиви, претенциозно интелектуални български филми.“
Оставям без коментар това действително уникално със своята некомпетентност изказване, говорещо най-малкото за душевната глухота на този неправилно смятан от мен досега за един от най-интелигентните български писатели.
За разлика от него, при всяко ново вглеждане във филмите на Антониони аз откривам нови, невидяни и непочувствани преди неща. Това важи може би в най-голяма степен за „Професия-репортер“, който аз поставям на едно от най-високите места в класацията на най-добрите филми на всички времена. Докосването до него винаги ми е давало усещането за нещо съвсем различно от масовото конвейерно кино – нещо, заредено с такава доза изстрадана истина и копнеж по духовното, каквато много малко филми в историята на киното са ми предлагали.
В него темата за невъзможната любов, която е толкова добре разкрита в по-ранните му шедьоври, като „Приключението”, „Нощта”, Червената пустиня”, е доразвита и философски обоснована.

Репортерът Дейвид Лок (акт. Джак Никълсън) се поддава на спонтанното си желание да избяга от опротивелия му свят на лъжа и лицемерие. Дълбоко неудовлетворен от ролята си на регистратор и дори фалшификатор на събитията, той приема с готовност първата удала му се възможност да смени своята самоличност, надявайки се това да му помогне да намери основанието за живот, което винаги е търсил.
Тук също е развит мотивът за невъзможната любов, но вече става въпрос за това, че докато е затворен в черупката на собственото его, никой не е способен да обича в онзи духовен смисъл, за който човешката душа копнее. И това поражда жестоко страдание и отчужденост, произтичаща от обособяването му, от затварянето в собственото аз, схващано като нещо, съвсем различно от другите. Любовта не може да направи щастлив такъв човек, защото е възможна (уви!) само след трансформацията на този егоистичен „аз”. Отчаянието от живота и от самия себе си е и следствие, и причина за страданията на „героя” от филма. Той е затворен в килията на своето „его” защото не обича, но същевременно именно неговата отчужденост е и причина да не може да обича. Трансформацията или освобождението му е от затвора, в коато се намира, е възможна само в смъртта (на егото!). Но не случайната и нелепа смърт, която е КРАЙ, а такава, която е предшествана от пробуждане и отваряне за света, тоест която може да се превърна в НАЧАЛО.
Покълването на семенцето на осъзнаването на истинското „АЗ“, което е много по-необятно от предишното „его” започва с погнусата и преминава през опита да направиш нещо за унижените и оскърбените, за да поникне едва след смъртта, която е вече заслужено изстрадана. „Егото“ е обособяването, отграничаването ни от другите, докато „АЗ-ът“ е сливането ни с тях и със света. Тази трансформация се постига само в любовта, която обаче според Антониони е невъзможна, защото егото ни е винаги по-силно.
Филмът „Приключението“ остави висящ един важен въпрос: Какво се е случило с Ана?” Отговорът ни дава „Професия-репортер“ или „Пътникът“ (The Passenger) – другото име на филма, което е може би и по-точно. Защото какво друго е душата на човека, ако не ПЪТНИК, призван да извърши трудното пътешествие от своето „его“ до висшия „АЗ“. Дейвид Лок е пътник към себе си, към своя „аз“, който не е в егото, а в превъзмогването му, в пожертването за нещо по-голямо от него, каквото е любовта към свободата! Именно в този порив към нея, в тази безкористна любов е нашето спасение като човешки същества.
Противно на разпространените мнения, че героят от „Професия-репортер“ искал да избяга от себе си, аз мисля, че е точно обратното. Според мен, този филм е посветен на едно мъчително пътуване към себе си, към висшия „аз“, зародишът на който живее във всеки човек и го кара да копнее по истинската обич, която е възможна само в пълното сливане с другите.
Образът на пустинята, който е основополагащ в този филм, разкрива празнотата в душата на „героя“, достигнала крайната фаза на своето опустошение, което е същевременно и добра основа за ново начало, на чисто така да се каже.
В „Професия- репортер“ Антониони внушава, че любовта е немислима за непробудения човек. Тя е невъзможна докато човек е пленник на „егото“. Пробуждането му за нов живот преминава през трансформацията или по-точно казано – през смъртта на това его, за да се роди за нов живот в „АЗ-а“.
Във в. „Капитал“ от 14 май Янко Терзиев написа по повод фестивала на Антониони, „че в киното, както и в действителността, видимостите са нетрайни и несигурни, истината е някъде отвъд тях. Знаменитият седемминутен кадър от финала на „Професия репортер“ (1975) започва с лицето на Джак Никълсън в празната стая, после камерата бавно минава през решетките на прозореца, панорамира на 180 градуса по напечения от слънцето площад и после пак се връща при героя. В началото на кадъра той е жив, в края му е мъртъв. Докато се е случвала развръзката, висшата цел на разказвателното кино, сме гледали напечения от слънцето площад с някакъв старец, хвърлящо камъни дете, бездомно куче, тичаща Мария Шнайдер… Най-важното зрителят трябва сам да довърши, подсказва Антониони.
Е, добре, аз ще се опитам да направя именно това сега. Защото съм убеден, че в този прочут кадър-епизод е разкрито мистичното пробуждане за нов живот на помръкналия дух в тленната обвивка на Дейвид Лок. Може да ви прозвучи странно, но аз мисля, че това е не само една от най-оптимистичните сцени в творчеството на Антониони, но и въобще в историята на киното. Защото разкрива безсмъртието на човешкия дух и неговата способност за превъплъщение и раждане за нов живот. В тези 7 минути, заснети в един-единствен план, е разкрита цялата мистерия на смъртта-саможертва, водеща до безсмъртие. Неслучайно тя е последвана от сцена, в която ставаме свидетели на едно парадоксално, но напълно логично „разпознаване“ на трупа от съпругата на журналиста Дейвид Лок и от приятелката на филантропа Дейвид Робъртсън. Първата заявява, че никога не го е познавала, а втората потвърждава, че това е именно той – Робъртсън. Актът на това припознаване на лежащия бездиханен Дейвид Лок е формално доказателство за възможната метаморфоза на човешката личност. Трансформацията е факт, гъсеницата се преобразява в пеперуда, която волно излита в пространството, необременявана повече от оковите на егото. Оказва се, че бягството от него е възможно, но единствено в смъртта и само чрез нея то може да бъде надмогнато. Защото „егото“ трябва да умре, за да се роди „АЗ-ът“! Еволюцията на „живота в себе си“ към „живот за другите“ включва като задължително условие смъртта на „егото“. И доколкото Дейвид Лок в своето битие на журналист-регистратор на събитията не е в състояние да надмогне това свое „его“, именно смъртта е тази, която може да го преобрази. Но,  само защото тя го застига като възмездие за това, че влизайки в кожата на Робъртсън, той дефакто се поставя в услуга на бунтовниците, тоест от свидетел, става съучастник и дори неволен двигател на събитията!
Агентурата на режима разпознава в негово лице Робъртсън и затова го убива, акуширайки по този начин на трансформацията на Лок. И цялата тази метаморфоза с героя от филма се съдържа във великолепния седемминутен кадър, за който споменава моят приятел Янко Терзиев. В него е показан последния гърч на душата на заключения в своето его Лок (името му също говори!). Той е сам зад решетките на хотелската си стая, приличаща на килия, изпитващ дълбока погнуса от непонятността на своето съществуване, неосъзнаващ че е напипал спонтанно вярната посока, която ще го превърне в Робъртсън, загивайки за бунтовническата кауза. Виждаме пространството пред хотелската стая, което е пусто. След миг ще пристигне кола с двама мъже, единият от които ще го убие и ние ще се досетим за това, след като камерата премине през решетките и се обърне на 180 градуса, за да го покаже отново – вече лежащ бездиханен върху леглото. Цялата мистерия на тази знаменита сцена е в това, че моментът на смъртта/прераждане на героя, който съвпада с момента, в който камерата преминава през решетките, подсказва за мъчителното прераждане на душата за нов живот във висшия „АЗ“, тоест в безсмъртието, отредено само на загиналите в името на истинска кауза.
Не знам дали казаното дотук няма да прозвучи пресилено, но пак повтарям – всяко докосване до великите филми на Антониони ми е откривало нови и все по-дълбоки и парадоксални истини за човека и неговата участ на този свят.

Read Full Post »


На 3 ноември 1931г. е родена Мария Луиза Чечарели (Maria Louisa Ceciarelli), която е по-известна на многобройните поклонници на нейния талант като Моника Вити (Monica Vitti). Това е италианската киноактриса, чийто образ се превърна в един от символите на киното през 60-те години на миналия век. big-monica-vitti-1969Специално място сред многобройните й роли заемат образите, създадени от нея във филмите на Микеланджело Антониони „Приключението” (1960), „Нощта” (1961), „Затъмнението”, (1961), „Червената пустиня” (1964), „Мистерията Обервалд” (1982). Но Моника Вити е имала голям успех и като комедийна актриса във филми, като „Модести Блейз” (1966) и „Момичето с пистолета” (1968).

Любопитно е, че като млада Моника Вити винаги се е смятала за неособено красива, поради което е имала трудности в любовните връзки. Първата си любов срещнала, когато вече била 30-годишна. А целият й живот след раздялата с Антониони е непрестанно бягство от самотата.

Мария Луиза Чечарели се е родила в Сицилия в семейство, където жените винаги са се подчинявали на мъжете. Затова още като малка мечтаела да стане актриса, за да може да се измъкне от провинциалната среда, която я задушавала. Нейните по-големи братя заминали за Америка, а тя – за Рим, където се надявала да намери слава и признание. В Академията за драматично изкуство не я взели, защото не харесали нейния характерен дрезгав глас. Но благодарение на своята упоритост, след година все пак успяла да влезе в академията. Променила си името на Моника Вити, надявайки се да сложи най-после начало на нов живот. След завършването на академията играе в театъра. Мечтае да се снима в киното, но познатите й агенти упорито се опитвали да й внушат, че с нейните външни данни трудно ще успее. Впрочем, един режисьор се съгласил да я изпробва в свой филм, но при условие, че… си направи пластична операция на носа.

01anto600

Моника Вити и Микеланджело Антониони позират след получаването на наградата на журито в Кан през 1960г.

През 1957г. Вити била поканена да озвучава английската актриса Дориан Грей във филма „Викът“ на Микеланджело Антониони. Двамата се запознали в монтажната. След записа на първата сцена била обявена почивка, по време на която Антониони я заговорил. Оказало се, че за разлика от всички други, на него му харесвал именно нейния хриплив, специфичен глас. Смутената Моника му благодарила за комплимента и го поканила да я гледа в театъра. „Вече ви гледах в новия спектакъл, – отговорил Антониони. – Знаете ли, струва ми се, че вашето лице е именно това, което търся отдавна…“

От този момент нататък започва тяхното великолепно партньорство – в живота и във филмите на Антониони. Под негово влияние тя напълно се преобразила. Той бил за нея едновременно близък приятел, мъж, любовник, баща и… режисьор. Антониони акуратно изграждал нейния образ, сякаш следвал някакъв предварителен план. Учил я да говори по новому, да ходи, да диша, да държи чашата с шампанско… Трудно е да си представим по-прилежна ученичка от Моника. Редом с него тя се чувствала като малко момиченце, на което най-накрая са подарили истинска кукла за Коледа. А Микеланджело се чувствал почти като Бог, който създава една истинска жена и актриса.

vlcsnap-00072Първият им съвместен филм е „Приключението“ (1960), който се превърнал в символ на модерното арткино, защото Антониони отправил предизвикателство срещу стилистичните и сюжетни канони на господстващото комерсиално кино до този момент. Дългите, монотонни кадри, историята без развръзка, както и играта на актьорите и на първо място тази на Моника Вити – всичко в този филм прозвучало като издевателство с наложените по онова време модели на холивудския филмов разказ.

След премиерата Моника Вити се събудила знаменита.

За 11 години съвместен живот с Антониони тя се снима в четири филма на великия режисьор, всеки от които пожънал огромен успех сред интелектуалната публика. В „Затъмнението“ неин партньор бил младият и доста нагъл красавец Ален Делон. Самовлюбленият французин, чийто международен успех по това време лавинообразно нараствал, опитал да завърти главата на русокосата италианка. Но ударил на камък. monicavitti-alaindelon1Неговата партньорка дори и не забелязвала красноречивите му погледи. През всички тези години тя била безупречно вярна на един-единствен мъж – Микеланджело Антониони. Но трябвало скоро да се раздели със своята надежда, че и от негова страна нещата са толкова сериозни. Защото Антониони се оказал съвсем не безгрешен. Жените го атакували на всяка крачка. Модният режисьор, който говорел отлично френски, гостувал често в Париж, където го обожавали. И там невинаги успявал да остане верен на Моника.

Началото и на творческия разрив помежду им поставило нейното съгласие да се снима в екстравагантната комедия на Джоузеф Лоузи „Модести Блез”. Това никак не се харесало на Антониони, който й намекнал, че може би други филми, а не неговите биха разкрили по-добре нейните сопособности. И следващия си филм той заснел вече без Моника, а с английската актриса Ванеса Редгрейв. Това е знаменитата му творба „Фотоувеличението”. Отчуждението, настъпило между двамата вече нямало как да бъде преодоляно. И точно в този момент – най-неочаквано Антониони й направил предложение за брак – след цели 10 години съвместен живот. Всяка друга жена на мястото на Моника би казала „да!” без да се замисли. Но за проницателната Моника било пределно ясно, че всичко е свършило. И тя деликатно отклонила предложението.

Година по-късно се разделили окончателно.

Следващият мъж в живота на Моника Вити е режисьорът и сценаристът Роберто Русо. Именно за ролята си в неговия комедиен филм „Флирт” тя е отличена със „Сребърна мечка” на Берлинале през 1984г.

През 1989 година Моника Вити за пръв път се изявила и като режисьор, заснемайки филма „Секретен скандал“. 00918903Това е нейният първи и последен режисьорски опит, за който била дори номинирана за италианската награда „Давид на Донатело” в категорията „най-добър дебют”. Филмът бил представен и на кинофестивала в Кан, където го видял и полупарализираният след първия си инсулт Микеланджело Антониони. Срещнали се случайно на излизане от залата и легендарният режисьор само промълвил одобрително: „Беше много красиво…“

Всъщност това е филмът, в който Моника Вити се изявила за последен път и като киноактриса. А две години по-късно се появила за последно и в телевизионния мини-сериал „Ma tu mi vuoi bene?“

Източник: peoples.ru

Read Full Post »