Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘ЛЮБОПИТНО’


Американският филмов институт (AFI) оповести своя списък на десетте най-добри американски филма за 2010 година.
Членовете на специалното жури традиционно не подреждат избраните филми във възходящ или низходящ ред, а е прието да се смята, че всички филми в тази престижна десятка са равни по значимост и затова са подредени по азбучен ред.

ТОП 10 ЗА 2010, СПОРЕД AFI

ЧЕРНИЯТ ЛЕБЕД” (Black Swan), реж. Дарън Аронофски (Darren Aronofsky);
БОЕЦЪТ” (The Fighter), реж. Дейвид О. Ръсел (David O. Russell);
ГЕНЕЗИС” (Inception), реж. Кристофър Нолан (Christopher Nolan);
ДЕЦАТА СА ДОБРЕ” (The Kids Are All Right), РЕЖ. Лиза Холоденко (Lisa Cholodenko);
127 ЧАСА“ (127 Hours), реж. Дани Бойл (Danny Boyle);
СОЦИАЛНАТА МРЕЖА” (The Social Network), реж. Дейвид Финчър (David Fincher);
ГРАДЪТ” (The Town), реж. Бен Афлек (Ben Affleck);
ИГРАТА НА ИГРАЧКИТЕ 3” (Toy Story 3), реж. Лий Анкрич (Lee Unkrich);
НЕПРЕКЛОННИТЕ” (True Grit), реж. Джоел и Итън Коен (Joel & Ethan Coen);
ЗИМНА КОСТ” (Winter’s Bone), реж. Дебра Граник (Debra Granik).

AFI Special Awards

РЕЧТА НА КРАЛЯ” (The King’s Speech),реж- Том Хупър (Tom Hooper);
ОЧАКВАЙКИ СУПЕРМЕН” (Waiting For ‘Superman), реж. Дейвис Гугенхайм (Davis Guggenheim).

Източник: сайтът на Американския филмов институт

Read Full Post »


 

На 11 декември се навършиха 97 години от рождението на Жан Маре.
За този всестранно надарен актьор, който бе сред най-обичаните у нас през 50-те и 60-те години, неговите съвременници казваха с усмивка:
„Маре въобще не старее. Той сякаш попива от въздуха младежкия си ентусиазъм, натрупвайки в себе си младост след младост.”
Към края на неговия дълъг и невероятно плодотворен в творческо отношение живот, Маре бе удостоен с почетен „Сезар” (френският „Оскар”) за цялостния му принос към френското кино.

Разбира се, в моя живот Жан Маре никога не е играл толкова важна роля, каквато например Жан Кокто играе в неговия. Просто през моето детство и аз, както много други, бях запленен от превъплъщенията му на екрана в „Чудото на вълците”, „Парижките потайности”, „Граф Монте Кристо” и „Фантомас”.

Сигурен съм, че легендарният актьор още живее в паметта на хората от моето поколение чрез образите на обаятелните си персонажи – буйни, смели, горди и независими.
За съжаление, малцина вероятно познават по-ранните му филми, сред които се откроява шедьовърът „Орфей(1950). А и не е изключено да останат разочаровани, ако узнаят, че техният любимец е имал „нетрадиционна сексуална ориентация”. Естествено, аз бих могъл да ги успокоя, цитирайки казаното от него самия за някои от екранните му партньорки, към които изпитвал искрена привързаност. Особено Мишел Морган, за която споделя, че е „единствената жена, която бих могъл да обикна”. Или пък Мила Парели, с която дори живее на семейни начала близо две години.
Но едва ли Маре се нуждае от подобни уговорки, защото никога не е изпитвал потребност да се оправдава за това, че е хомосексуалист, осъзнавайки може би, че еснафският морал е толкова непробиваем, колкото и самата пошлост.
Но за поредицата от успехи и щастливи случайности в своя живот, той действително се е чувствал малко гузен, смятайки ги за „несправедливост”. Защото

ЗАПОЧВА ЖИВОТА СИ СКРОМНО,

в беден работнически квартал на Шербур. А 1913-а година едва ли е била най-подходящата, за да се появиш на белия свят. Много скоро войната става причина за разпадането на неговото семейство. Когато през 1914-а баща му отива на фронта, Жан още не навършил година, а след неговото завръщане през 1918-а, родителите му се развеждат и за по-нататъшното възпитание на него и по-големия му брат се грижат неговите майка, баба и леля. Скоро семейството се премества в Париж.
Подобно на героиня от многочислените филми, снимани по онова време, майката на Жан води двоен живот, подчинен на пагубната й страст – клептоманията, заради която от време на време попада в затвора. Маре, който почти никога не говори за тайната слабост на своята майка, не си позволява и да я съди, а се стреми да припечелва колкото може повече, за да не й се налага да краде. Но въпреки това, тя продължава и това е причина за честите конфликти между двамата.

ОТ МАЛЪК СЕ УВЛИЧА ПО КИНОТО.

Възхищава се от екранните подвизи на Дъглас Феърбанкс и Пърл Уайт, мечтаейки някога също да изпълнява акробатични каскади като тях.
Жан Маре е личност, притежаваща най-разностранни таланти – прекрасен актьор, каскадьор, художник, декоратор, дизайнер, скулптор, грънчар, писател и дори певец.
Природата го е дарила и с прекрасна външност, огромна физическа сила, душевно благородство, целеустременост. Той е мечтателен, верен, скромен, самокритичен, доверчив и малко наивен. За него нерядко пишат, че притежава „душа на дете в тялото на атлет”. Маре обаче не протестира: „Нали съм актьор, а актьорите до дълбока старост си остават деца”.

Късметът го спохожда  още през 1937-а, когато се запознава с Жан Кокто. Но името на известния поет научава четири години по-рано, когато всички говорят за неговата пиеса „Адската машина” и за дебюта му като режисьор с филма „Кръвта на поета”.
Веднъж в ателието на свой приятел Маре вижда неговия портрет и изпитва странно привличане. И макар че не знаел почти нищо за този човек, той се зарича, че непременно ще се запознае с него. Решението му се оказва съдбоносно, защото великият френски поет изиграва важна роля за превръщането на неизвестния актьор в театрална и филмова звезда.
В своята книга „Непостижимият Кокто” Маре признава, че писателят му подал ръка за помощ точно, когато изпитвал огромна потребност от утоляване на безмерната си жажда за любов и нежност. Маре дори започва да сочи 1937-а за истинската година на своето раждане, защото през нея се запознава с Жан Кокто, който го формира като личност.
Младият актьор не е и мечтал, че ще стане знаменит и ще запише със златни букви името си в историята на френското кино и театър. Но това все пак се случва, колкото и да не им се вярвало на мнозина.
Преди да стане актьор, се пробва в много професии: помощник-фотограф, пощенски работник, художник, като през цялото време разпраща свои фотографии до всички филмови студиа, надявайки се на малка роля. Когато му се случвало да се явява на прослушвания, чете прекалено емоционално романтични поеми, поради което предизвиква неодобрението на преподавателите, които го вземат за истерик и му дават съвет да се лекува.
Три пъти младият Маре кандидатства в актьорския факултет на Парижката Консерватория – и трите пъти не го приемат. Накрая се записва в курсовете по актьорско майсторство на Шарл Дюлен, който призовава начинаещите актьори към повече простота, сдържаност и естественост, но без „тази ужасяваща естественост на натуралистите”. Таксата за тези курсове била доста висока, но за тези, които като Жан Маре участвали като статисти в трупата на Дюлен, имало отстъпка. Така например в „Юлий Цезар” Маре изпълнил едновременно пет роли: римски бегач, гал, слуга, римски легионер и даже бил сред носачите на убития Цезар.
През годините на стремителното му изкачване на артистичния Олимп, единствено Кокто вярва, че младежа, когото вече започнали да сочат за „принц сред актьорите” много скоро ще се превърне в техен коронован крал.
Жан Маре

ИЗГРЯВА НА НЕБОСКЛОНА

на френското кино през 1943-а с филма „Вечното завръщане” (1943), заснет по сценария на Кокто по мотиви от „Тристан и Изолда”. А с филмите, които излизат впоследствие, звездата на актьора заблестява още по-ярко. Сред тях се открояват най-вече тези, в които играе под режисурата на самия Кокто: Това са „Красавицата и звярът” (1946), „Двуглавият орел”, „Ужасните родители” (1948), „Орфей” (1950) и „Завещанието на Орфей” (1960).
Междувременно обаче Маре не скъсва с театъра и продължава да играе на сцената, където се превъплъщава блестящо в повечето от най-известните класически персонажи.
След смъртта на Кокто през 1963г. актьорът продължава да твърди, че дължи всичко на него и споделя с присъщото му чувство за хумор: „Кокто ми приписваше всичките си достойнства и това беше единственият му недостатък”.
До последния си дъх на 8 ноември 1998-а той отказва да се възприема като звезда, пред която благоговеят милиони почитатели. Никога не се научава да се преструва. Винаги играе така, както живее, както диша. Театърът, в много по-голяма степен от киното, въплъщава смисъла на живота му. Именно играта на сцената, според собственото му признание, му е дала усещането за пълноценно съществуване. „Животът ми премина в забавление. Когато чуя актьори да се оплакват от тежестта на професията, ми иде да се разсмея. Никога не са ме изморявали роли, а най-малко Сирано и крал Лир”.

ПОСЛЕДНИТЕ СИ ГОДИНИ ПРЕКАРВА

в своето имение край Валориз. Днес то е превърнато в музей, в който всичко говори, че неговият стопанин е бил човек с удивителна вътрешна душевна красота, намерила израз не само в актьорските му превъплъщения, но и в прекрасните картини, скулптури, керамични съдове и други произведения на изкуството, които сам създава.
По собственото му признание – да рисуваш и моделираш е все едно да се изповядваш в любов. Защото не обикнеш ли по-напред предмета или човека, как би могъл впоследствие да ги въплътиш върху платното или в глината? Нерядко са го чували да се пита: защо хората не желаят да работят над своята душа, след като е по силите на всеки да стане по-чист и по-богат духовно. Не случайно Жан Кокто казвал за него, че „в сърцето на Маре свети слънце, а в душата му – гори огън”.
В многобройните си интервюта и двете си автобиографични книги Жан Маре споделя, че в неговия живот е имало толкова много щастие, че няма никакво право да се оплаква.

Когато ме питат дали съжалявам за нещо, винаги отговарям, че няма за какво. Но единственото, което ме опечалява е, че не се задоволих с ролята на предан слуга на Кокто. Прииска ми се да бъда Жан Маре, което бе проява на моето честолюбие и претенции. И станах Жан Маре, но вярвам, че дори и да бях си останал просто негов слуга, животът ми пак би бил пълноценен”.
Жан Маре преминава през живота с високо вдигната глава. И имал пълно право на това. Защото, по собствените му думи, най-добрият крем за запазване на красотата е чистата съвест.

 

Read Full Post »


Навръх 102-ия си рожден ден прочутият португалски кинорежисьор Мануел де Оливейра, наричан патриарх на световното авторско кино, представи в своя роден град Порто новия си филм. Това е късометражка, озаглавена „Painéis de São Vicente de Fora – Visão Poética”. Тя е посветена на едноименната картина на португалския художник от XV век Нуно Гонсалвеш, който представя върху шест платна живота на Португалия през епохата на Великите географски открития.
Според информация, излъчена по тв-канала „EuroNews„, през своята безпрецедентна кариера в киното, продължаваща вече 80-години, Мануел де Оливейра е получил над 40 международни награди, като нееднократно е удостояван с престижни отличия на кинофестивалите в Кан и Венеция.
Последният му игрален филм (засега!) „Странният случай с Анжелика” (O Estranho Caso de Angélica) е завършен в началото на тази година и бе представен в Кан.
Повече за информация за Мануел де Оливейра може да прочетете тук в материал, посветен на неговата 100-годишнина.

Read Full Post »


„ИГРА НА ВОЙНА” (WAR GAME) – 1965

Тази британска продукция е сочена за първият, при това превъзходен мокументари филм. В този случай режисьорът Питър Уоткинс (Peter Watkins) използва имитацията на документален филм, за да разкаже хипотетичната история за това как във Виетнам се намесват и китайците, а междувременно СССР бомбардира с ядрени бомби Великобритания.
„Игра на война” получава „Оскар” като най-добър документален филм през 1967г.

 

 

„ЗЕЛИГ” (Zelig) – 1983


В своя може би най-добър филм безподобният Уди Алън изгражда с невероятно майсторство грандиозна киномистификация, имаща за цел да убеди зрителите в съществуването на индивид, обладаващ удивителната дарба без видими усилия да променя външността си.

 

 

„ПРОКЛЯТИЕТО БЛЕЪР” (The Blair Witch Project) – 1999

Първият мокументари-хорор предизвика истински бум в световното кино. Заснет само за $60 хиляди, той донесе $248 млн. от разпространението си в САЩ и по световните екрани. Тази ужасяваща история за трима студенти от филмов колеж, които изчезват в гората в процеса на издирването на вещицата от Блеър, за която искат да направят филм, е заснета с любителска камера. Сюжетът на филма е напълно измислен, но въпреки това на въдичката се връзват милиони лековерни зрители.

„ПЪРВИ НА ЛУНАТА” (Первые на Луне) – 2005  

Най-известният руски филм в стил мокументари. Имитирайки официалната съветска кинохроника от 30-те години на миналия век, режисьорът Алексей Федорченко разказва невероятната история за уж осъществен още през 1938 година пилотиран космически полет до Луната. „Първи на Луната” е отличен с наградата за най-добър документален филм на Венецианския кинофестивал през 2005г.

„ТЪМНАТА СТРАНА НА ЛУНАТА” (Opération lune) – 2002

Австралийският режисьор Уилям Керъл (William Karel), заснема 75-минутния си „документален” филм за френската телевизия под заглавието „Oперация Луна”, но филмът е по-известен под заглавието „Тъмната страна на Луната”. В него е показано напълно сериозно как видни американски политици и астронавти признават, че полетите на „Аполо” до Луната всъщност били заснети в Холивуд от режисьора Стенли Кубрик. И макар че от финалните кадри да става ясно, че всичко е било постановка, този филм предизвика огромен скандал, наливайки масло в огъня на „научната” дискусия за това имало ли е наистина пилотирани полети до Луната?

„ТОВА Е СПАЙНЪЛ ТАП” (This Is Spinal Tap) – 1984

Този филм на прочутия американски режисьор Роб Райнър („Когато Хари срещна Сали”, „Мизъри” и др.) е смятан за класика на музикалния филм в стил мокументари. Освен това, именно след неговото излизане по екраните режисьорът Роб Райнър за пръв път употребява термина „мокументари”, опитвайки се да обясни в едно интервю какъв е жанрът на филма му. В него се разказва за гастролите из Америка на измислена британска рок-група, чиято слава вече е отшумяла.

„ЗАБРАВЕНО СРЕБРО” (Forgotten Silver) – 1995

Режисьор на този прочут телевизионен филм е самият Питър Джаксън – създателят на трилогията „Властелинът на пръстените”. Само три години преди да се заеме с грандиозната фентъзи-епопея той се забавлява с тази чудесна пародия на документален филм за някакъв „забравен” гений – откривател на много кинематографски техники, на чиито видеоматериали уж съвсем случайно попада Питър Джаксън.

„СЛАДЪК И ГАДЕН” (Sweet and Lowdown) – 1999  

В този чудесен псевдобиографичен музикален филм Уди Алън се впуска в необятния свят на джаза, като измисля напълно живота на Емет Рей (пресъздаден великолепно от ШОН ПЕН) – китарист-виртуоз, живял през 30-те години на миналия век и неотстъпващ по своето майсторство на легендарния Джанго Рейнхарт.

БОРАТ: КУЛТУРЕН ОБМЕН С АМЕРИКА ЗА НАПРЕДЪК НА ВЕЛИКИЯ БРАТСКИ КАЗАХСТАНСКИ НАРОД
(Borat: Cultural Learnings of America for Make Benefit Glorious Nation of Kazakhstan) – 2006


Комедия на режисьора Лари Чарлз със Саша Барон Коен в ролята на казахския журналист Борат Сагдиев, който заминава за САЩ, за да заснеме документален филм. „Борат” получи доста добри отзиви не само от публиката, но и от критиците.

„СМЪРТТА НА ПРЕЗИДЕНТА”(Death of a President) – 2006  

Филмът на британския режисьор Гейбриъл Рейндж разказва за убийството на президента на САЩ Джордж Буш-мл. от сирийски фанатик, пародирайки американските страхове пред настъплението на световния тероризъм. Показан в най-гледаното време по телевизията, филмът предизвиква истински фурор, а на кинофестивала в Торонто е отличен с наградата на международната критика (FIPRESCI).

Read Full Post »


Вчера бяха обявени номинациите за тазгодишните награди „Независим дух” (Independent Spirit Awards), които са алтернатива на „Оскар”-ите, защото се дават на филми, създадени от независими предприемачи, нямащи нищо общо с големите холивудски компании. Повече за историята на тези отличия може да прочетете в предишна моя публикация тук.
Вижте списъка на всички тазгодишни

НОМИНАЦИИ ЗА НАГРАДИТЕ „НЕЗАВИСИМ ДУХ”  

НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ

(наградата се връчва на продуцента или продуцентите)

НАЙ-ДОБЪР РЕЖИСЬОР
  • ДАРЪН АРОНОФСКИ (DARREN ARONOFSKY) – „ЧЕРНИЯТ ЛЕБЕД” (Black Swan);
  • ДАНИ БОЙЛ (DANNY BOYLE) – „127 ЧАСА”;
  • ЛИЗА ХОЛОДЕНКО (LISA CHOLODENKO) – „ДЕЦАТА СА ДОБРЕ”;
  • ДЕБРА ГРАНИК (DEBRA GRANIK) – „ЗИМНА КОСТ”;
  • ДЖОН КАМЕРЪН МИЧЪЛ (JOHN CAMERON MITCHELL) – „ЗАЕШКА ДУПКА” (Rabbit Hole).
НАЙ-ДОБЪР СЦЕНАРИЙ
  • STUART BLUMBERG & LISA CHOLODENKO – The Kids Are All Right;
  • DEBRA GRANIK & ANNE ROSELLINI – Winter’s Bone;
  • NICOLE HOLOFCENER – Please Give;
  • DAVID LINDSAY-ABAIRE – Rabbit Hole;
  • TODD SOLONDZ – Life During Wartimе;
НАЙ-ДОБРА ЖЕНСКА РОЛЯ
  • АНЕТ БЕНИНГ (ANNETTE BENING) – „ДЕЦАТА СА ДОБРЕ”;
  • ГРЕТА ГЕРУИНГ (GRETA GERWIG) – „ГРИЙНБЪРГ”;
  • НИКОЛ КИДМАН (NICOLE KIDMAN) – „ЗАЕШКА ДУПКА”;
  • ДЖЕНИФЪР ЛОУРЪНС (JENNIFER LAWRENCE) – „ЗИМНА КОСТ”;
  • НАТАЛИ ПОРТМАН (NATALIE PORTMAN) – „ЧЕРНИЯТ ЛЕБЕД”;
  • МИШЕЛ УИЛЯМС (MICHELLE WILLIAMS) – „BLUE VALENTINE”.
НАЙ-ДОБРА МЪЖКА РОЛЯ
  • РОНАЛД БРОНСТИЙН (RONALD BRONSTEIN) – „Daddy Longlegs”;
  • АРЪН ЕКХАРТ (AARON ECKHART) – „Заешка дупка”;
  • ДЖЕЙМС ФРАНКО (JAMES FRANCO) – „127 часа”;
  • ДЖОН К. РАЙЛИ (JOHN C. REILLY) – „Сайръс” (Cyrus);
  • БЕН СТИЛЪР (BEN STILLER) – „Грийнбърг”.
НАЙ-ДОБЪР ОПЕРАТОР
  • ADAM KIMMEL – Never Let Me Go;
  • MATTHEW LIBATIQUE – Black Swan;
  • JODY LEE LIPES – Tiny Furniture;
  • MICHAEL McDONOUGH – Winter’s Bone;
  • HARRIS SAVIDES – Greenberg.
НАЙ-ДОБЪР ЧУЖДЕСТРАНЕН ФИЛМ
(наградата се дава на режисьора)
НАЙ-ДОБЪР ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ
(наградата се дава на режисьора)
  • EXIT THROUGH THE GIFT SHOP – Banksy;
  • MARWENCOL – Jeff Malmberg;
  • SWEETGRASS – Ilisa Barbash & Lucien Castaing-Taylor;
  • RESTREPO – Tim Hetherington & Sebastian Junger;
  • THUNDER SOUL – Mark Landsman.
НАГРАДА ДЖОН КАСАВИТИС
(наградата се дава на най-добрия филм през годината, заснет за по-малко от $500,000)
  • DADDY LONGLEGS;
  • LBS.;
  • LOVERS OF HATE;
  • OBSELIDIA;
  • THE EXPLODING GIRL.

Наградите се връчват ежегодно в неформална обстановка на самия плаж в Санта Моника точно в навечерието на поредната тържествена церемония за раздаване на „Оскар“-ите. Новите носители на наградите независим дух ще станат известни на 26 февруари 2011г. Миналогодишният победител в категорията „най-добър филм” бе „ПРЕШЪС” (Precious: Based on the Novel Push by Sapphire); чийто създател Лий Даниълс спечели отличието за най-добър режисьор. Филмът бе представен в рамките на тазгодишния София Филм Фест.

Източник: официалният сайт на наградите независим дух.

Read Full Post »


 
В Лондон бяха връчени наградите на 54-ия международен кинофестивал, който се проведе от 13 до 28 октомври.
Информация за представените филми може да прочетете тук.


Отличието за най-добър филм спечели руската продукция „Как прекарах това лято” на режисьора Алексей Попогребски.

Връчвайки му наградата американската актриса Патриция Кларксън, председател на муждународното жури, заяви, че Попогребски е успял да съвмести потресаващо заснетите природни картини от далечния Север със задълбочено разработените характери на персонажите от филма, пресъздадени блестящо от актьорите Григорий Добригин и Сергей Пускепалис.


Алексей Попогребски, режисьор на филма „Как прекарах това лято“ поздравява публиката, присъстваща на церемонията по награждаването.

Филмът разказва за сложните взаимоотношения между двама мъже – представители на различни поколения. По-възрастният е началник на руска метеорологична полярна станция някъде в Северния ледовит океан, а по-младият – стажант.
По-рано тази година „Как прекарах това лято” спечели три „Сребърни мечки“ на Берлинале — за най-добри актьорски изпълнения в лицето на Григорий Добригин и Сергей Пускепалис, а така също и за най-добър оператор – Павел Костомаров.
С наградата „Sutherland Trophy“ за режисьорски дебют Лондонският фестивал отличи Клио Барнард за нейния филм „The Arbor”. Журито,  аргументира решението си по следния начин: „Филмът, който докосна всички ни, отправя предизвикателство към традиционното кино и в същото време е пряко свързан с истински човешки съдби. Потресаващ дебют!”
Със специално отбелязване бе отличен и филмът „Архипелаг” (реж. ДжоанаХог), както и виетнамският „Не се страхувай, Би!” (реж. Фан Дан Ди) и „Високосна година” (реж. Майкъл Роу) за увлекателния им сюжет и запомнящи се актьорски изпълнения.
Наградата Грирсън за най-добър пълнометражен документален филм ле връчена на датския режисьор Янус Метц за „Армадильо” (Armadillo). Членът на журито – известният британски режисьор Кевин Макдоналд заяви, че „Армадильо” със сигурност ще се превърне във филм-жалон, който ще бъде гледан в продължение на много години.


Датският режисьор Янус Метц бе удостоен с наградата за най-добър документален филм за „Армадильо“ (Armadillo).

Според вестник „The Telegraph” най-запомнящите се игрални филми, представени на 54-ия Лондонски кинофестивал са: „Never let me go”, „Овсянки” (Silent Souls); „Някъде” (Somewhere); „Извън закона” (Hors-la-loi); „127 часа” (127 hours); „Портрет на бореца като млад” (Portrait of the Fighter as a Young Man“); „Подводница” (Submarine); „Чичо Бунми, който може да почни своите предишни животи” (Loong Boonmee raleuk chat), „Черният лебед” (Black Swan) и др.
За последните десет години Лондонският кинофестивал се е превърнал в едно от най-значимите събития в света на киното, по мнението на специалистите. А тазгодишната му програма е оценена като най-силна и разнообразна в цялата досегашна история.

Тази вечер фестивалът ще бъде официално закрит с европейска премиера на новия филм на прочутия британски режисьор Дани Бойл „127 часа” (127 Hours).

Read Full Post »


Тя е съблазнителна като греха и неподкупна, като самата добродетел.
Луис Бунюел

Катрин Фабиен Дорлеак, по-известна на целия свят като Катрин Деньов, е родена на 22 октомври 1943г. в Париж. Тя е третата от четирите дъщери на Морис Дорлеак и Рeне Деньов, които били известни театрални актьори. Дебютира едва 14-годишна в киното и продължава с малки участия до момента, в който Роже Вадим й поверява главната роля във филма си „Грехът и добродетелта” (1963). Оттогава до днес се е превъплъщавала на екрана 109 пъти. За най-успешни са смятани изпълненията й в „Шербургските чадъри” (1964) и „Индокитай” (1992), но според нея самата – най-добрата й роля е във филма на Луис Бунюел „Дневна красавица” (1967).
Деньов е била любимка на дизайнера Ив Сен-Лоран, който е създал костюмите за нейните героини в няколко филма. Освен френски, Катрин говори перфектно още три езика – италиански, английски и немски. Любимата й актриса е Мерилин Монро. Но винаги се е възхищавала на Марлен Дитрих и Грета Гарбо, на които неволно подражава в личния си живот.
Деньов се е изявявала и като певица в дуети с Бернадет Лафон, Жерар Депардийо, Малкълм Макларън, Джо Кокър и Ален Сушон, а през 1981г. пуска албум с песни на Серж Генсбург.
Дизайнер е на очила, обувки, бижута и поздравителни картички.
Неотдавна написа автобиографична книга, озаглавена „В своята собствена сянка” („A l’ombre de moi-meme“). В нея разказва напълно откровено за дългогодишната си кариера в киното, като се почне от участието й в знаменития филм на Луис Бунюел „Тристана” и се стигне до отличения със „Златна палма” в Кан филм на Ларс фон Триер „Танцьорка в мрака”, в който играе малка, но запомняща се роля.
Един от последните филми с нейно участие е „Potiche“ на режисьора Франсоа Озон, в който играе и Жерар Депардийо, участвал също и в един от най-хубавите филми с Катрин Деньов – „Последното метро„. 


Кадър от филма „Дневна красавица“ на Луис Бунюел, в който Деньов изигра
една от най-добрите си роли в киното.


Катрин Деньов никога не е обичала празниците, шумните банкети и огромните букети. „Празниците са измислени от продавачите на цветя”, твърди тя, което не означава, че е по-снизходителна към продавачите на брилянти, например. Казват, че единственото цвете, което може да разтопи леденото й сърце е розовата орхидея. Но колкото и да не са й по вкуса тържествените чествания, само след два месеца тя отново ще бъде във фокуса на вниманието. Защото ще стане на 67 години, което със сигурност ще даде повод за ново вглеждане не само в блестящата й артистична кариера, но и в нейния личен живот.
Катрин Деньов 

ИЗГРЯВА НА НЕБОСКЛОНА

на френското кино преди 46 години – на премиерата на „Шербургските чадъри”. Зрителите тогава били запленени от нейното ледено очарование. Малко по-късно Хичкок ще я сравни с „огън под леда”.


Катрин Деньов в кадър от филма „Шербургските чадъри“ (1964)

Успехите си като актриса Деньов дължи не толкова на своите външни данни, колкото на неповторимото си умение да разкрива зад външната студенина ярката индивидуалност на героините си. Но животът й винаги е оставал в сянка не само за многобройните й поклонници, но дори и за най-ловките репортери. Малко са пикантните подробности в него, които са станали известни на широката публика. Може би само отношенията й с режисьора Роже Вадим, който преди това открива за киното Бриджит Бардо, са давали повод за не дотам лицеприятни коментари. Когато се запознали, Катрин била едва 17-годишна и се наричала още Дорлеак, а не Деньов (девическата фамилия на нейната майка). Роже Вадим като един истински Пигмалион, превръща стеснителното момиче в уверена в себе си жена. От него тя научава не само тайните на актьорското майсторство, но и на „сладкия живот”, който води артистичната парижка бохема по онова време. Именно този французин от руски произход превръща незабележимата брюнетка Катрин Дорлеак в пленителната блондинка Катрин Деньов.


Катрин Деньов и Роже Вадим скоро след запознанството им през 1960г.

Роже Вадим обичал страстно втората си муза след Бардо, но до брак така и не се стига, въпреки раждането на сина им Кристиан през 1963г. А Катрин така и не успява да блесне в някой от неговите филми.

РАЗКРИВА СВОЯ НЕОБИКНОВЕН ТАЛАНТ

в мюзикъла „Шербургските чадъри” (1964), режисиран от Жак Деми. Невероятно успешен се оказва и следващият филм на този режисьор с нейно участие – „Госпожиците от Рошфор” (1967). В него Катрин се снима заедно със своята не по-малко известна сестра Франсоаз Дорлеак, която загива при автомобилна катастрофа през същата година.
Деми мечтаел да екранизира „Анна Каренина” с Деньов в главната роля, но проектът му не се реализира. По това време младата и вече прочута актриса се обвързва с модния британски фотограф Дейвид Бейли. Този първи и единствен брак в нейния живот просъществувал формално 7 години.

Но още преди официалния си развод Катрин се запознава с Марчело Мастрояни. Двамата участвали във филма „Това се случва само с другите” (1971, реж. Надин Трентинян). Отначало италианският чаровник не бил особено впечатлен от новата си екранна партньорка. „Професионална красавица“, била резервираната му оценка за 27-годишната звезда. Той все още преживявал скорошната си раздяла с американката Фей Дънауей. Деньов също била потисната, заради края на връзката й с Франсоа Трюфо, възникнала докато се снимала във филма му „Сирената на Мисисипи” (1969). 

ВРЪЗКАТА Й С МАРЧЕЛО МАСТРОЯНИ

бързо се задълбочава, превръщайки се в бурен роман, продължил няколко години. През това време големият италиански актьор, който бил женен, сновял като луд между Рим и Париж, за да предлага на Катрин да се съберат. Тя обаче била непреклонна. Дори и раждането на дъщеря им Киара през 1972г. не променя нищо. Деньов продължавала да се дърпа, въпреки че Мастрояни най-после измолил от жена си обещанието, че ще му даде развод. Но след поредния категоричен отказ на французойката, той се завръща посрамен в италианското си семейство.


Катрин Деньов с дъщеря си Киара Мастрояни по време на кинофестивала в Кан през 2008г.

Дъщеря им Киара днес също е прочута актриса. Започнала е да се снима още от 8-годишна заедно с майка си във филма на Клод Льолуш „Ние двете”.
На 6 август тази година Киара Мастрояни получи престижна награда за майсторство (еxcellence award) по време на 63-ия международен кинофестивал в Локарно.

Катрин Деньов винаги е обичала да демонстрира своята пълна независимост и не без гордост заявява многократно, че родила и отгледала двете си деца, без да й се е налага да се омъжва, нито пък да прекъсва любимата си работа. Освен това всичките й любовни романи приключват по нейно желание, освен един-единствен – този с киното, който продължава и до днес. Деньов не може да се оплаче от липсата на интересни предложения за нови филми от прочути режисьори. Мнозинството французи пък не престават да я смятат за най-перфектната Мариана – националният символ на Франция. Според тях

ТЯ ОЛИЦЕТВОРЯВА ВЕЧНАТА ЖЕНСТВЕНОСТ

много по-добре от други икони на киното, като Мерилин Монро и София Лорен, например.
На въпроса дали е щастлива, Катрин отговаря, че е изпитвала щастие, когато се снимала в „Шербургските чадъри”, а сега просто обича живота. „Щастието все пак е привилегия на младостта”, уточнява тя.
Деньов все още е харесвана и обичана от мъжете. Поредният й обожател е италианският бизнесмен Виторио, който също многократно й е предлагал да се оженят. Не е трудно да се досетим, какво му е отговорила актрисата.


Кадър от „Коледна приказка“ (2008, реж. Арно Деплешен) – един от най-новите филми

с участието на Катрин Деньов. 

Красотата и обаянието на тази жена дори и на сегашната й възраст е загадка не само за околните, но и за нейните партньори. Защото тя винаги е предпочитала да се гримира сама, не допускайки чужди ръце да се докосват до лицето й. Разбира се, полагала е усилия да съхрани онова, което й е дадено от природата, но никога не е правила жертви в името на красотата, нито пък се е лишавала от малките житейски удоволствия. Продължава да пуши (вижте клипа), обожава сладките неща и въпреки това не се подлага на никакви диети. Не допуска дори мисълта за евентуална хирургическа намеса за разкрасяване.
И въпреки че знае добре цената си, Катрин Деньов никога не е демонстрирала самодоволство от постигнатото. „Обичам съвършенството във всичко – в киното и в живота” – казва тя. – „Затова постоянно ми се иска да променям нещата. Дори в последния си ден бих възкликнала: Не, почакайте! Още не съм готова. Всичко, което ми се е случило, е било само генерална репетиция”.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Източник: моята статия за Катрин Деньов, излязла във в. „ТВ Сага” на 5 август 2010г.

Read Full Post »

Older Posts »