Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘източни пиеси’


Филмът „Източни пиеси“ в лицето на режисьора и сценариста Камен Калев и изпълнителя на главната роля Христо Христов бе отличен със „Златна роза” за най-добър пълнометражен игрален филм на завършилия във Варна 29-ти фестивал на българското игрално кино, предаде агенция БГНЕС.
Лично аз съм дълбоко удовлетворен, че журито в състав: проф. Иван Ничев – председател и членове – Севда Шишманова, Димитър Динев, Ирен Кривошиева, Харалан Александров, е взело това напълно очаквано и логично решение. Убеден съм, че наистина няма по-добър български филм от „Източни пиеси”, не само през последните две години, но и през целия период след падането на комунизма в България.

Допада ми и формулировката на журито, че дава наградата на филма за открояващия се кинематографически възглед на неговите създатели, за творческия риск да понесат болката на живота и да я запечатат във времето.
Специалната награда на община Варна е за филма „Тилт“ в лицето на продуцента Борислав Чучков и режисьора Виктор Чучков–син – за намерения творчески подход да бъде разказана и преведена на езика на новото поколение историята на близкото ни минало. Специална награда за телевизионен филм отиде при „Аварийно кацане“.

Журито присъди още следните награди: Най-добър режисьор – Камен Калев за филма „Източни пиеси“;
Най-добър сценарий – не се присъжда;
Най-добър оператор се поделя между – Крум Родригес за филма „Подслон“ и Антон Бакарски за филма „Лов на дребни хищници“. Награда за мъжка роля – поделя се между Мариян Вълев за филма „Лов на дребни хищници“ и Явор Бахаров за филма „Тилт“. Награда за женска роля не се присъжда. Награда за дебют – на филма „Подслон“ в лицето на режисьора Драгомир Шолев – за авторски почерк: достоверен, ясен, пестелив, безпощаден.
Журито присъжда и два диплома за забележителни индивидуални постижения на – Ованес Торосян за поддържаща мъжка роля за изпълнението му във филмите „Източни пиеси“ и „Тилт“и Яна Титова за поддържаща женска роля за изпълнението й във филма „Лов на дребни хищници“.
Тричленното жури за късометражни игрални филми (Весела Казакова, Емил Христов и Людмил Станев) отличи със „Златна роза“ за най-добър късометражен филм „Парче от дъгата” (реж. Стефан Чернев). Присъждат се и два диплома за филмите – „Пустинният бегач“ (реж. Григор Лефтеров) и „Яйцето“ (реж. Екатерина Денева). Наградата на СБФД се присъжда на филма „Светото семейство“ – сценарист и режисьор Красимир Крумов. Наградата на гилдията на кинокритиците към СБФД се присъжда на филма „Лов на дребни хищници“ – сценарист Христиан Ночев, режисьор Цветодар Марков.

Read Full Post »


Буквално в последния час преди изтичането на срока (1 октомври) Аржентина обяви заглавието на своя филм, който ще участва в надпреварата за наградата „Оскар” за най-добра неанглоезична продукция. Това е криминалният трилър на Пабло Траперо „Carancho”.
Интересът към аржентинското предложение бе много голям, защото както е известно миналогодишният носител на “Оскар” за най-добър неанглоезичен филм бе именно филм от тази страна – „Тайната в неговите очи” (EL SECRETO DE SUS OJOS) на режисьора Хуан Хосе Кампанела.
Любопитното е, че главната роля и в тазгодишния аржентински претендент главната роля изпълнява великолепният актьор Рикардо Дарин.


Рикардо Дарин в кадър от филма „Carancho“, който е аржентинският претендент за „Оскар“ тази година.

По-рано през тази година филмът „Carancho” участва в конкурсната програма „Особен поглед” на фестивала в Кан и според критиката притежава потенциала да донесе на Аржентина пореден (трети!) „Оскар” в категорията „най-добър чуждоезичен филм” след „Тайната в неговите очи” и „Официална история” (реж. Луис Пуенсо), спечелил престижното отличие през 1985г.

В цялата досегашна история на наградите „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм най-много отличия е спечелила Италия – 10, следвана от Франция – 9, Испания и Русия – по 4, Швеция, Германия, Чехия и Холандия – по 3, Аржентина и Дания – по 2 и др.

Всяка година до 1 октомври различните национални кинематографии изпращат до Американската академия за киноизкуство своите предложения. Миналата година кандидатите за „Оскар” бяха общо 65. Номинациите за най-добър чуждоезичен филм се провеждат чрез гласуване на два етапа. В първата фаза комисия от няколкостотин членове на Академията в Лос Анджелис гледа допуснатите до надпреварата филми, след което предлага т.нар. кратък списък от 9 заглавия за номиниране. Миналата година в него попадна и нашият филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Впоследствие специално подбрани комисии, базирани в Ню Йорк и Лос Анджелис, избират от този списък окончателните пет номинации за наградата, които обикновено се обявяват до края на януари следващата година. Този път това ще стане на 25 януари 2011г. А заглавието на поредния филм, отличен с „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм, светът ще научи на предстоящата 83-та церемония по връчване на престижните статуетки, която ще се проведе на 27 февруари 2011 г. в Лос Анджелис в холивудския кинотеатър „Кодак театър“.


Кадър от филма на Камен Калев „Източни пиеси“, който е нашият претендент за „Оскар“ за най-добър неанглоезичен филм през 2010 г.

Да пожелаем успех на новия наш претендент – филмът на Камен Калев „Източни пиеси”, който според мен има всички шансове да попадне сред номинираните за наградата!

СПИСЪК НА ПРЕТЕНДЕНТИТЕ ЗА „ОСКАР“ ЗА НАЙ-ДОБЪР ЧУЖДОЕЗИЧЕН ФИЛМ НА 2010г.

Афганистан – „Black Tulip”, реж. Sonia Nassery Cole;
Албания – „East, West, East”, реж. Gjergj Xhuvani;
Алжир – „Outside the Law”, реж. Rachid Bouchareb;
Аржентина – „Carancho”, реж. Pablo Trapero;
Австрия – „La Pivellina”, реж. Tizza Covi & Rainer Frimmel;
Азербайджан – „Precinct”, реж. Ilgar Safat;
Бангладеш –  „Third Person Singular Number”, реж. Mostofa Sarwar Farooki;
Белгия – „Illegal”, реж. Olivier Masset-Depasse;
Босна и Херцеговина – „Cirkus Columbia”, реж. Danis Tanovic;
Бразилия – „Lula, o filho do Brasil”, реж. Fábio Barreto;
БЪЛГАРИЯ – „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”, реж. КАМЕН КАЛЕВ;
Канада – „Incendies”, реж. Denis Villeneuve;
Чили – „The Life of Fish”, реж. Matías Bize;
Китай – „Aftershock”, реж. Feng Xiaogang;
Колумбия – „Crab Trap”, реж. Oscar Ruíz Navia;
Коста Рика – „Of Love and Other Demons”, реж. Hilda Hidalgo;
Хърватия – „The Blacks”, реж. Goran Devic and Zvonimir Juric;
Чехия – „Kawasaki’s Rose”, реж. Jan Hrebejk;
Дания – „In a Better World”, реж. Susanne Bier;
Египет – „Messages From The Sea”, реж. Daoud Abdel Sayed;
Естония – „The Temptation of St. Tony”, реж. Veiko Öunpuu;
Финландия – „Steam of Life”, реж. Joonas Berghail & Mika Hotakainen;
Франция – „Of Gods and Men”, реж. Xavier Beauvois;
Германия – „When We Leave”, реж. Feo Aladag;
Гърция – „Dogtooth”, реж. Yorgos Lanthimos;
Хонконг – „Echoes of the Rainbow”, реж. Alex Law;
Унгария – „Bibliteque Pascal”, реж. Szabolcs Hajdu;
Исландия – „Mamma Gógó”, реж. Friðrik Þór Friðriksson;
Индия – „Peepli Live”, реж. Anusha Rizvi;
Индонезия – „How Funny (This Country Is)”, реж. Deddy Mizwar;
Иран – „Farewell Baghdad”, реж. Mehdi Naderi;
Ирак – „Son of Babylon”, реж. Mohamed Al-Daradji;
Италия – „The First Beautiful Thing”, реж. Paolo Virzì;
Израел – „The Human Resources Manager”, реж. Eran Riklis;
Япония – „Confessions”, реж. Tetsuya Nakashima;
Казахстан – „Strayed”, реж. Akan Satayev;
Латвия – „Hong Kong Confidential”, реж. Maris Martinsons;
Македония – „Майки”, реж. Милчо Манчевски;
Мексико – „Biutiful”, реж. Alejandro González Iñárritu;
Холандия – „Tirza”, реж. Rudolph van den Berg;
Никарагуа – „Le Yuma”, реж. Florence Jaugey;
Норвегия – „Angel”, реж. Margreth Olin;
Перу – „Undertow”, реж. Javier Fuentes-León;
Филипини – „Noy”, реж. Dondon Santos;
Полша – „All That I Love”, реж. Jacek Borcuch;
Португалия – „To Die Like A Man”, реж. João Pedro Rodrigues;
Пуерто Рико – „Miente”, реж. Rafi Mercado;
Румъния – „If I Want to Whistle…I Whistle”, реж. Florin Serban;
Русия – „Край”, реж. Алексей Учител;
Сърбия – „Besa”, реж. Srdjan Karanovic;
Словакия – „The Border”, реж. Jaroslav Vojtek;
Южна Африка – „Life, Above All”, реж. Oliver Schmitz;
Южна Корея – „A Barefoot Dream”, реж. Tae-gyun Kim;
Испания – „Even The Rain”, реж. Iciar Bollain;
Швеция – „Simple Simon”, реж. Andreas Ohman;
Швейцария – „La petite chambre”, реж. Stéphanie Chaut & Véronique Reymond;
Тайван – „Monga” реж. Doze Niu;
Тайланд – „Uncle Boonmee Who Can Recall His Past Lives”, реж. Apichatpong Weerathesakul;
Турция – „Honey”, реж. Semih Kaplanoglu;
Венецуела – „Hermano”, реж. Marcel Rasquin.

Read Full Post »


В отговор на любезната покана от киноцентъра (така се нарича блогът, обединяващ повечето от блогърите в България, които пишат за кино) реших да публикувам моята класация на най-добрите филми за изминалото десетилетие 2000-2009, в която включвам по три филма за всяка година. Държа да уточня предварително, че подборът ми е съвсем субективен и се опасявам, че почти няма да срещнете заглавия, които са познати на широката публика. Но ако някой разчита на нашето киноразпространение, за да види нещо, което си струва, според мен е напълно обречен. Повечето от филмите, които посочвам, съм ги гледал в различните издания на София Филм Фест или пък благодарение на Интернет.

ФИЛМИТЕ НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО
2000 – 2009

2000

„В настроение за любов” (In the Mood for Love) – реж. Уонг Карвай (Хонгконг).

Най-хубавият филм за любовта, който съм гледал. Истински химн, откровение, невероятно проникновено изследване на зараждането на чувствата, терзанията и болката от раздялата с любимия човек. Велик филм, който успява да разкрие духовната същност на любовта, без при това да бъде ни най-малко хладен или умозрителен – напротив, това е един от най-вълнуващите и чувствени филми, според мен!

„Били Елиът“ (Billy Elliot) – реж. Стивън Долдри (Великобритания).

Чудесен филм за силата да отстояваш правото на собствен избор в живота.
Подобно на Сам Мендес и Никълъс Хитнър, Долдри е поредният свръх талантлив британски театрален режисьор, който се справя също толкова добре и в киното. Игралният му дебют разкрива редкият му талант да предразполага към непринудено изпълнение – особено младия изпълнител на главната роля Джейми Бел, който се справя блестящо.


„Танцьорка в мрака”
(Dancer in the Dark) – реж. Ларс фон Триер (Дания).

Силно разтърсваща музикална драма, в която гениалността на режисурата буквално извира от всеки кадър.


2001

„Мълхоланд драйв” (Mulholland Dr.) – реж. Дейвид Линч (САЩ).

Това е филмът, с който Линч се   завърна по великолепен начин към сюрреалистичния си стил и заслужено бе отличен с награди за режисура на кинофестивалите в Кан и Торонто. Може да го сравним с „Булевардът на залеза” на Били Уайлдър, не само защото действието се развива в Холивуд, но и защото разкрива как тази фабрика за сънища буквално поглъща най-фанатичните си поклонници. Разбира се, Дейвид Линч не само пародира филмовата индустрия, но едновременно с това демонстрира и непоклатимата си вяра в силата на киното.

„Невероятната съдба на Амели Пулен” (Le Fabuleux destin d’Amelie Poulain) – реж. Жан-Пиер Жьоне (Франция).

Един от любимите ми филми, за който мога да говоря само с огромно възхищение. Всичко в него е съвършено – визията, историята, играта на актьорите – особено на прелестната Одри Тату. Този филм е истински апотеоз на магията на киното! Препоръчвам го на всички и съм убеден, че няма да има недоволни.

„Миграцията на птиците” (Le peuple migrateur) – реж. Жак Перен (Франция)

Документален филм, който по художественото си въздействие надминава и най-добрите игрални филми. Уникално пътешествие във въздуха и възможност за фантастична идентификация с птиците. През цялото време под нас остава безспирно движеща се планета, с опияняващи звуци и зашеметяващи гледки, ние буквално сме включени в най-страхотния небесен балет, за който не сме и могли да мечтаем и който е заснет от може би най-безстрашния и перфектен операторски екип на света.

2002

„Говори с нея” (Talk to Her) – реж. Педро Алмодовар (Испания).

Това е най-добрият филм на Алмодовар, според мен. Той изследва по чисто кинематографичен начин не само болката от самотата и загубата, отбелязвайки трудностите на емоционалните взаимоотношения между половете, но едновременно с това възхвалява радостта, родена от приятелството и изкуството. Абсолютен шедьовър!

„Въздишка” (Respiro) – реж. Емануеле Криалезе (Италия).

Великолепен филм, който превъзходно е уловил ежедневния ритъм на малко рибарско селце и напрежението, заплашващо да разруши живота на едно семейство… Тази история за любов и ревност се развива на фона на морето, което по магичен начин се намесва в развръзката на разказа, която е сред най-прекрасните метафори, които съм виждал някога на екрана.

„Япония” (Japon) – реж. Карлос Рейгадас (Мексико).

Невъзможно е да се изкажат с думи постиженията на този мистериозен и до болка красив филм. Може би най-добрият режисьорски дебют през първото десетилетие на XXI век. Тази изключителна авторска творба е епично размишление върху живота и смъртта, проникващо до пределите на покаянието и доразвиващо блестящо стилистичните открития в киното на Андрей Тарковски.

2003

„Пролет, лято, есен, зима…и пролет” (Spring, Summer, Fall, Winter… And Spring) – реж. Ким Ки-Дук (Южна Корея).

Един от най-красивите и дълбоки философски филми, които съм гледал. Много по-близък е до хората, които се интересуват от дзен-философия и въобще от въпросите, свързани със смисъла на човешкия живот.

„Реконструкция” (Reconstruction) – реж. Кристофер Бое (Дания).

Потресаващ филм! Във всеки кадър се усеща перфекционизма на неговите създатели. Филигранна е операторската работа, с много вкус е подбрана и музиката, плавно преливаща от джазовата класика до класическите сонати на Шуберт. Режисьорът, за когото това е дебют в игралното кино, е направил съвършения филм за избора и за това с колко много възможности разполагаме, но и колко много пропускаме от страх или просто от неувереност в себе си.

„Завръщане” (Возвращение) – реж. Андрей Звягинцев (Русия)

Още един превъзходен филм, заснет в стилистиката на Тарковски! Животът на двама братя се променя коренно след завръщането на баща им, когото помнят само от снимка, направена преди много време. Дали това действително е той? И защо се е върнал след толкова години? Децата намират отговорите, които ще преобърнат живота им, сред суровата красота на северни езера и гори, което прибавя допълнително мистично измерение към разтърсващата драма.

2004

„Тропическа епидемия” (Sud pralad) – реж. Апичатпонг Вирасетакул (Тайланд).

Това е филмът, направил прочут тайландския режисьор, когото след удостояването със „Златна палма” на последния кинофестивал в Кан, вече всички смятат и за законодател на филмовата мода. „Тропическа епидемия” е сред най-изумителните кинотворби, които съм гледал. В него е представен изключително въздействащ образ на гората, прерастващ в удивителна метафора на подсъзнанието и неговата плашеща мистична връзка не само с висши духовни импулси, но и с първични животински инстинкти…

„Морето в мен” (Mar adentro) – реж. Алехандро Аменабар (Испания).

Изключително вълнуващ филм за борбата на парализирания Рамон Сампедро (акт. Хавиер Бардем) за правото му да умре с достойнство. Евтаназията е опасна тема, но Аменабар е съумял да я разработи изключително деликатно, фокусирайки вниманието върху фундаменталните въпроси за смисъла на нашето съществуване.

„Стик №3” (Bin Jip) – реж. Ким Ки-Дук (Южна Корея).

Най-силният филм на невероятния южнокорейски режисьор! Въпреки че с невидимото си съществуване главните герои в него са обречени да не оставят никаква следа в света, а изживяванията им са осъдени на призрачна тишина и анонимност, по прищявка на съдбата пътищата им се пресичат. Срещата им протича по възможно най-необичайния начин и на мига осъзнават своята душевна близост. Сякаш съединени чрез невидими връзки, те не са в състояние да се разделят и безмълвно приемат странната си нова съдба.

2005

„Скрито” (Caché) – реж. Михаел Ханеке (Франция).

Този филм е ярка демонстрация на трудността на всеки диалог между коренните жители и пришълците. Австриецът Ханеке открито напада французите, напомняйки им нелицеприятен факт от не толкова далечното минало, когато насред Париж са извършени масови убийства на алжирци. Най-тежкият грях за всяка нация е опитът да скрие събитията, които я позорят. Неудобната истина не трябва да бъде премълчавана, а още по-малко пък умишлено прикривана, защото иначе се стига до комплекс, напомнящ за себе си най-неочаквано. Тревожното послание на филма е, че благополучието не може да се гради върху подлост или чувство за вина, а още по-малко върху забравата. Защото рано или късно скритото изплува на повърхността, след което сблъсъкът между „виновни” и „обидени” е неминуем.

„Смъртта на господин Лазареску” (Moartea domnului Lazarescu) – реж. Кристи Пую (Румъния).

Този филм постави началото на новата вълна в румънското кино, която доведе до спечелването дори на „Златна палма” от Кристиан Мунджиу с „4 месеца, 3 седмици и два дни”. Действието му се развива близко до реалното време и е невероятно, че успява да предизвика у зрителя трескаво безпокойство. При това не му е чужд черният хумор, който е характерен за източноевропейското кино през последните години. Камерата (повечето снимки са от ръка) е внимателен наблюдател, който фиксира и най-малките подробности. Заснет е с краен натурализъм, напомнящ Догма-филмите. Жалките и безнадеждни опити да се окаже медицинска помощ на героя се осъществяват в уродлива, клаустрофобична обстановка. Филмът ни оставя потресени от пълната безпомощност и липса на съчувствие в румънското здравеопазване, което впрочем е до болка позната картинка и у нас. Бюрокрацията и отсъствието на човечност са показани с необикновена сила, каквато рядко сме свикнали да виждаме в киното от нашия регион.


„Капризното облаче”
(The Wayward Cloud) – реж. Цай Мин Лян (Тайван).

Това е един уникален филм, съчетаващ по майсторски начин мюзикъла с порното, за да разкаже възвишената история на една необикновена любов на фона на острия дефицит на вода в Тайпе – столицата на Тайван.

2006

„Натюрморт” (Sanxia haoren) – реж. Джиа Джанкъ /Цзя Чжанке (Китай)

Старият град Фънцзъ вече е под водата на изкуственото езеро, а новата му част още не е завършена. Има неща, които могат да бъдат спасени и други, които е навярно по-добре да бъдат забравени…Поразително красив и тъжен филм за изпитанията, на които е подложен емоционалният живот на съвременните китайци, опитващи се да живеят нормално в една стремително бързо променяща се среда.

„Далеч от нея“ (Away from HerStellet licht) – реж. Сара Поли (Канада).

Великолепен, но и страшен филм за ужаса на забравата, настъпващ под влияние на болестта на Алцхаймер. Спокойният живот на възрастна двойка в дървената им хижа насред заснежения селски пейзаж бива безвъзвратно нарушен, след като застаряващата, но все още привлекателна жена в превъзходното изпълнение на британската актриса Джули Кристи, която страда от прогресивна загуба на паметта, доброволно приема да постъпи в лечебно заведение.

„Животът на другите“ (Das Leben der anderen) – реж. Флориан Хенкел фон Донерсмарк (Германия).

Този филм ме развълнува силно с проблематиката си, която за съжаление все още не може да бъде отразена както трябва от българското кино. „Зад кадър“ бе неуспешен опит,  според мен. Комбинацията между сложния, но пределно ясен сценарий с неговите напълно правдоподобни обрати и търсещата сенките и стила на film noir операторска работа успява не само да създаде угнетяваща атмосфера на страх, неувереност и подозрения, но и да изгради напрегнато повествование с истинска политическа и морална значимост.

2007

„Безмълвна светлина” (Stellet licht) – реж. Карлос Рейгадас (Мексико).

Отново непредсказуем и много смел в провокацията си към зрителите, мексиканският режисьор разказва безкрайно тъжна история, която се извисява до истински химн на възкресяващата сила на любовта. Рейгадас продължава формалните си търсения, опирайки се на естетиката на майстори на киното като Карл Драйер и Ингмар Бергман.

„Есенен бал“(Sügisball) – реж. Вейко Оунпуу (Естония).

Това е пълнометражният дебют на Вейко Оунпуу, отличен на кинофестивала във Венеция през 2007г. Естонецът работи в познатата ни вече от румънското кино стилистика, подчертаваща атмосферата на разпад, абсурд и черен хумор. Но за разлика от други подобни на него минималисти, той е по-кинематографичен и дори по-бароков.

„Товар 200” (Груз 200) – реж. Алексей Балабанов (Русия).

Отдавна филм не е предизвиквал толкова яростен обществен дебат в Русия, разделяйки мненията от „шедьовър” до „боклук”. Според продуцента му Сергей Селянов, „никой не остава безразличен – едни, шокирани, го отричат, други, шокирани, го приветстват. Аз съм от тези, които искрено му се възхищават, защото ми е ясно, че преувеличението в него е метафорично и в същото време много вярно представяне на подмолната садистична същност на комунистическата власт през т.нар епоха на социализма.

2008

„4 месеца, 3 седмици и 2 дни” (4 luni, 3 saptamani si 2 zile) – реж. Кристиан Мунджиу (Румъния).

Завиждам на румънците за този филм и не мога да си обясня какво ни пречеше и ние да направим нещо стойностно за последните дни на комунизма. Като филма на Кристиан Мунджиу, който те хваща за гърлото и те кара да се чудиш как си могъл да живееш в такова време, когато не само абортите бяха забранени. Впрочем темата за абортите е само претекст, за да се каже много повече за тази насилствена система, без това да прозвучи назидателно днес.

„Гомор” (Gomorra) – реж. Матео Гароне (Италия).

Смятам този филм за голямото събитие на италианското кино през първото десетилетие на XXI век. Той заслужено спечели най-важните европейски филмови награди за 2008 г. , но не затова го нареждам в този списък, а защото мисля, че много рядко киното е достигало до такава дълбочина в изследването на незарастваща социална язва, каквато е мафията в съвременна Италия.

„Рене” (René) – реж. Хелена Тржещикова (Чехия).

Включвам този документален филм в класацията, защото по нищо не отстъпва на игралните шедьоври. Той проследява дълъг период от време – повече от 20 години от живота на един човек, преминали основно по затворите. С неподправена автентичност Хелена Тржещикова показва безрадостната съдба на Рене, който се люшка между затвора и свободата. Пропиленият му живот протича на фона на важни политически събития, случили се в Чехия и извън нейните граници.

2009

„Антихрист” (Antichrist) – реж. Ларс фон Триер (Дания).

Препоръчвам този филм и на онези с „широко затворените очи”, които се плашат от самата мисъл, че нещо би могло да смути душевния им комфорт, базиран върху непоколебимата им вяра в мита, че природата е нещо добро априори, а жената-майка е нейният венец. А пък малцината, които очакват от киното не само развлечения, но и философски прозрения, бих уверил, че няма да останат разочаровани. Защото Ларс фон Триер не само се е опитал да се докосне до теми, продължаващи да бъдат табу дори и днес, но и да ги разтълкува по свръх парадоксален начин, на който малцина, според мен, са способни. А най-парадоксалното е, че въпреки полемиката му с Тарковски, водена от първия до последния кадър на филма, в крайна сметка внушава същото, което винаги е било идея-фикс на гениалния руски режисьор – че няма по-голям човешки грях на света от преследването на житейско щастие, загърбвайки дълга си на същества, претендиращи да са „венец на природата”. Това неминуемо води до свят на егоизъм, самота и омраза, способен да роди единствено Антихриста…
„Лурд” (Lourdes) – реж. Джесика Хауснер (Австрия)
Още един превъзходен филм, посветен на „чудото” и на надеждата за чудодейно изцеление, която дреме у всеки от нас. Сигурен съм обаче, че не сте гледали друг филм, посветен на тайнството на изцелението, който да е дотолкова лишен от всякаква тайнственост. Този филм е много рядък пример за това как умната режисура оставя широко пространство за доразвитие на подсказаните идеи от самите зрители. Филмът може да се възприеме на няколко равнища, на едно от които е разобличаваща сатира на католическото кино и въобще на католицизма, търгуващ най-безскрупулно с тайнството.

„Източни пиеси”
реж. Камен Калев (България).

Превъзходен филм, който възвърна вярата ми в българското кино. Героят (лека му пръст на Христо Христов!) е в конфликт със себе си, защото средата, която го е създала, му е безкрайно чужда. Единственото му спасение е в любовта – но духовната, а не физическата. Неслучайно името на туркинята, в която се влюбва, означава в превод „светла“. Тя наистина е неговият лъч светлина в мрака на душата му. Христо се лута в живота на съвременна София, чиято бездуховна атмосфера го кара да страда силно и да копнее за истинско и значимо общуване с човек, който би могъл да го разбере.
Носталгията по възвишените чувства, които са все по-рядко срещани в модерното общество, пронизва „Източни пиеси” от началото до края. Но тя може да бъде почувствана само от хора, които вибрират на същата честота и които адски се нуждаят от … инжектиране с любов.

„Лурд” (Lourdes) – реж. Джесика   Хауснер (Австрия).

Още един превъзходен филм, посветен на надеждата за „чудо”, която дреме у всеки от нас. Сигурен съм обаче, че не сте гледали друг филм, посветен на тайнството на изцелението, който да е дотолкова лишен от всякаква тайнственост, но да въздейства толкова силно. Този филм е много рядък пример за това как умната режисура оставя широки пространства сами да доразвием подсказаните идеи. Филмът може да се възприеме на няколко равнища. На едно от тях е разобличаваща сатира на католицизма, търгуващ най-безскрупулно с всякакви „тайнства”.

Read Full Post »


Вчера гледах последните три игрални филма от основната конкурсна програма, която е съставена от дебютни или втори творби на режисьори от целия свят.
Започнах с филма „ИСТИНСКИ ЖИВОТ” (реж. Сара Леонор). Според мен това е един нелош френски филм, който обаче ми прозвуча твърде вторично с темата си за бягство сред природата от задушаващия живот в градската джунгла. Хубаво е, когато един режисьор познава историята на киното, но според мен това не трябва да се набива на очи във филмите му. А Сара Леонор, която представи лично своя филм, явно се е опитала да подражава и то не на кого да е, а на самия Годар и по-специално на финалната сцена от неговия филм „До последен дъх”. Не съжалявам обаче, че гледах този филм, защото успях да видя най-после на екрана изпълнение на Гийом Депардийо, който е почти неизвестен у нас. Уви, вече е малко късничко да се запознаваме с него, защото синът на легендарния Жерар Депардийо не е между живите от близо година и половина. Той почина на 37 години в болница край Париж от усложнения след пневмония, която получи по време на снимки в Румъния. Ролята му в „Истински живот” е предпоследната в неговата кратка, но ярка кариера. В този филм той се превъплъщава в дребен измамник – краде коли, влиза с взлом в апартаменти и … се влюбва в една млада учителка. Двамата започват да вярват, че е възможно да бъдат щастливи заедно. Бруно обаче продължава да си осигурява препитанието, нарушавайки закона. Веднъж, след досаден гаф на неопитен негов помощник, той е разкрит и побягва заедно със своята любима. Те навлизат в съвсем различен свят, където – далеч от полицията, закона и железните решетки на затвора – се отдават на чувствата си един към друг, сякаш са тотално изпаднали от времето и реалността. Разбира се, опитът им да заживеят истински в лоното на природата е напълно утопичен и съвсем закономерно завършва трагично.

Гийом Депардийо в кадър от филма „Истински живот“ (реж. Сара Леонор)

Вторият филм от игралния конкурс, който гледах вчера бе, полският «МОМИЧЕТАТА ОТ МОЛА» (реж. Катажина Росланиец). Според мен, това е един честен и много необходим днес филм, който обаче не успява да достигне равнището на други филми, посветени на младежката безпътица. Малко ми е трудно да се съглася с Пиърс Хандлинг, който казва, че „Тази тежка, безкомпромисна и решителна реалистична творба уцелва десятката с историята на приобщаването на подрастващо момиче, което се озовава заобиколено от банда тийнеджърки, твърдо решени да си проправят път нагоре. На места стряскащо агресивен, на други – нежен и романтичен, филмът на Катажина Росланиец прави непоколебима дисекция на съвременното полско общество. Режисьорката демонстрира заблудите на дълбоко обърканото и най-вероятно повредено поколение, което е израсло изцяло в демократична Полша след падането на комунизма. Да си тийнейджър никога не е лесно, но Росланиец ни показва героините си не толкова като 14-годишни девойки, каквито са, а като възрастните, за които се представят. Очевидно е, че тя добре познава темата си и във филма ù няма нито една фалшива нотка.”
Филмът е отличен на кинофестивала на полското кино в Гдиня през 2009 година с наградата за най-добър режисьорски дебют в лицето на Катажина Росланиец, която е родена през 1980 г. Завършила е икономика в Университета на Гданск, кинорежисура във Варшавското киноучилище и курс по игрално кино във Филмовото училище на Анджей Вайда.

Последният филм от конкурсната програма на тазгодишния кинофестивал бе нашият „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”, който гледах за трети път вчера. И мога да ви уверя, че отново ме развълнува. Поне за мен няма никакво съмнение, че това е най-хубавият български филм през последните 20-30 години. За него вече съм писал на няколко пъти (прочетете тук), представял съм и режисьора Камен Калев (вижте тук), поради което този път ще се огранича само със следния цитат от анализ на филма, направен от Джей Уайзбърг
Тихото отчаяние на душите, останали без посока, може да се превърне в тягостен сюжет в ръцете на по-неталантлив новак, но Източни пиеси на Камен Калев е честно и умело заснето размишление за търсенето на вътрешни и външни опори. Режисьорът-сценарист има добър усет за диалога и насища с лишена от сантименталност топлота тази лична история, като в резултат прави забележителен дебют, завършващ с изненадваща нотка на надежда. И двамата братя са нагазили дълбоко в екзистенциалната самота, но излъчването на Ицо, че е изгубен и объркан е много по-силно. Може би това се дължи на факта, че животът на дебютанта непрофесионален актьор Христов (стар приятел на Калев) е в основата на сценария и много от детайлите са реално случили му се неща. Но филмът не може да бъде сбъркан с документален благодарение на чувствителността на Калев, комбинирана с достоверен и естествен диалог. Шокиращо е да открием във финалните надписи, че Христов е починал след края на снимките. Целият филм е обагрен от трогателно уважение към него. Актьорските изпълнения са силни, но над всички са Христов и Аксой. В началото на филма Ицо не е кой знае колко привлекателен персонаж, но честността и тревожността му, съчетани с болезненото отчаяние, бързо променят повърхностното впечатление. Аксой, която е толкова добра във филмите на Семих Капланоглу Яйце и Мляко, има забележително присъствие, а красотата ù е по-силно изразена благодарение на осезаемото съчувствие, което излъчва.
Режисьорът на „Източни пиеси” Камен Калев е роден в Бургас, България, през 1975 г. Завършва киноучилището „ФЕМИС” в Париж през 2002 г. Късометражните му филми Орфей и Maltonius Olbren са представени и отличени на световни фестивали, сред които тези в Берлин, Клермон Феран, Ню Йорк, Локарно, Стокхолм. Късометражният му филм „Върнете заека“ (със сърежисьор Димитър Митовски) е в състезателната програма на Кан през 2005 г. Две години по-късно последният му засега късометражен филм „Лошият заек“ (със сърежисьор Димитър Митовски) е селектиран за Международната седмица на критиката в Кан. Камен Калев е режисирал и над 60 реклами, както и музикални видеоклипове. Източни пиеси е дебютният му пълнометражен филм.
Убеден съм, че въпреки силната конкуренция от филми като „Самият Троцки”, „Младият Джон Ленън”, „Лош ден за риболов” и „Магаре”, няма да е пресилено, ако журито присъди голямата награда на „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”. Ще стискам палци това да се случи след няколко часа.

Read Full Post »


Филмът “Зад кадър” на Светослав Овчаров открива
феста на 5 март в Зала 1 на НДК

Вече стана въпрос в предишна моя публикация за това, че на предстоящия 14-и София Филм Фест новото българското кино ще бъде в центъра на вниманието. И това е логично на фона на последните международни успехи на редица български филми. От пресофиса на кинофестивала ми изпратиха подробен материал по темата, който публикувам по-долу изцяло.

Деветнайсет родни игрални филма, създадени след март 2009 г., ще бъдат представени на 14-ия София Филм Фест във Фокуса “България”. Девет от тях ще имат публични прожекции, а четири – и премиери в рамките на фестивала. Освен фокус на кинофорума, българското кино ще бъде основна тема и на предстоящия 7-ми София Мийтингс. Незавършените нови филми ще бъдат представени на закрити прожекции на гостуващите фестивални селекционери. Избрани проекти за нови игрални филми ще бъдат представени публично с цел намиране на партньори и финансиране.

Световната премиера на „Зад кадър” на Светослав Овчаров открива официално 14-ия София Филм Фест на 5 март в Зала 1 на НДК. Идеята за филма тръгва от действителен случай и се базира на досието на оператора Христо Тотев, заснел „Осъдени души”, „Адаптация”, „Константин Философ” и „Суламит”. Съпругата му заминава с детето им в Западен Берлин, за да го лекуват. Той не отива, защото снима суперпродукции, а и от Държавна сигурност не го пускат. Синът е спасен, но животът на бащата, един от най-успешните кинооператори на България, е унищожен. Героят Антон Кръстев се играе на младини от актьора Иван Бърнев, а в по-зряла възраст – от Стоян Алексиев.

Лиричната комедия „Ако някой те обича” на режисьора Киран Коларов също ще намери място сред българските премиери на София Филм Фест. Филмът е разказ за несподелената любов на ученичка с учителя й по пиано. По сценарий ябълката на раздора е Вера (Мария Каварджикова), която има тайна връзка с колегата си Паскалев. От ревност една от ученичките (Фани Коларова), влюбена в него, скришом влиза в дома му и се снима гола, за да го злепостави. Във филма участват още Стоянка Мутафова, която играе аристократичната баба на ученичката, и Йосиф Сърчаджиев. Оператор е Емил Христов. Филмът е копродукция на Колар и Гала Филм с подкрепата на Националния филмов център.

За първи път ще бъде показан и филмът на Станимир Трифонов Стъклената река”, заснет по едноименната книга на Емил Андреев, обявена от фондация „ВИК” за роман на 2005 година. Писателят, заедно с Красимир Крумов, е сценарист на екранизацията на „Стъклената река”. Героите в този филм се впускат да разгадаят тайнствено наследство на богомилите. В основно място на действие се превръща глухо провинциално селце, където двама мъже се влюбват в една проститутка (Лидия Инджова, завършила НАТФИЗ през 2008 г., сега актриса в Театър „Българска Армия”). Съперниците са Стефан Вълдобрев и Иван Ласкин. Френската актриса от български произход Наталия Дончева е в ролята на французойка, която търси своите корени в същото място. Играят още Стефан Данаилов и Захари Бахаров. Оператор е Емил Христов. Продуцент е филмова студия „Време” с подкрепата на Националния филмов център и БНТ.

Специална премиера на фестивала на 1 март ще има и „Светото семейство (Нина и Мариян)” на Красимир Крумов. Режисьорът, създал през 90-те години „Екзитус”, „Мълчанието” и „Забраненият плод”, и представил в програмите на СФФ „Под едно небе” (2003, награда “Кодак” за най-добър български игрален филм) и „Смисълът на живота” (2004), разказва една не съвсем обикновена човешка история. Съкратена работничка намира препитание в отдалечена мандра в планината. Дъщеря й Нина трябва да продължи учението си, за да не повтори съдбата на майка си Наска. Връща се своеволно в града, но училищните власти не й разрешават да живее сама. Междувременно закриват мандрата и майката се забърква в инцидент, едва не завършил с убийство… Шокиращ репортаж за фабриката отвежда разследваща журналистка от местната кабеларка до инцидента с Наска и стига до разкрития, които застрашават самата нея. Синът на журналистката Мариян също е на 12. Той се сближава с Нина, и бяга от къщи когато му забраняват да се среща с нея… Двете деца, Нина и Мариян, останали сами, заживяват като семейство. След неизбежния скандал Нина доброволно отива в Дом за сираци, за да продължи учението си. Мариян я последва…

Продуценти на филма са Българската национална телевизия и Студия „Време”, ролите са поверени на Стефани Дойчинова, Богдан Плъков, Светлана Янчева, Йорданка Стефанова, Емил Котев, а зад камерата отново е Емил Христов.

Програмата „Между два фестивала” включва филми имали премиера на български екран от април 2009 до март 2010. Сред тях е „Източни пиеси”, който ще бъде и българският участник в Международния конкурс на фестивала. Само за четири месеца игралният дебют на Камен Калев, завършил парижката киноакадемия, беше гледан от над 18 000 души. Стартирал като проект в „София Мийтингс” през 2008 г., „Източни пиеси” дебютира през май 2009 г. на филмовия фестивал в Кан като част от програмата „Петнайсетдневка на режисьорите”, първо участие на български филм в тази престижна програма за последните 20 години. Филмът плени сърцата на публиката там и заинтригува медиите.

Историята и целият филм „Източни пиеси” са за живота на Ицо – зависим от наркотиците, на лечение с метадон. Той мрази работата си. Когато е сам и буден, създава изкуство. В останалото време намира хора за фон и пие бира до несвяст. Ицо е нещастен. Нещастна е и приятелката му Ники (Николина Янчева), която не го разбира, но го обича. По-малкият му брат Георги (Ованес Торосян) също е нещастен – не може да намери себе си. Не му се удава комуникацията с родителите. Георги се лута в крайностите на битието и своята обърканост. Прави нещастни и другите – турско семейство е пребито от Георги и скинарската му банда. И цялото това нещастие в „Източни пиеси” все пак намира опонент. Ицо се чувства добре с Изил (Саадет Изил Аксой). Тя е истинска, усмихната и сякаш търсена отдавна. Тя е единствен проблясък в тъмнината на Ицо.

„Източни пиеси”, копродукция на България и Швеция, има зад себе си вече 30 фестивални участия. През октомври 2009 г. филмът победи в конкурса за първи и втори филм на Варшавския фестивал и предизвика фурор в Токио като получи голямата награда „Сакура Гран При” с финансово измерение 50 000 щатски долара и наградите за най-добър режисьор и най-добър актьор (Христо Христов).  В Братислава филмът също получи три награди – най-добър режисьор, актьор (Христо Христов) и наградата на екуменическото жури, а в Анже бе определен за най-добър филм.

Световната премиера на „Раци” на Иван Черкелов бе на 31-ия Московски кинофестивал миналото лято. Филмът впечатлява със своя ритъм и равна структура, и напомня импровизациите на блуса. Според критиката, „Раци” е някакъв своебразен рагтайм.

„Черкелов далеч не е дебютант в голямото кино. В България е смятан за един от най-добрите майстори на киното и един от най-добрите режисьори”, пише на страницата на Московския фестивал.  През 1989 г. неговият „Парчета любов” влиза в първата десетка най-добри филми на фестивала. В биографията му са записани още „Търкалящи се камъни” (1995), „Стъклени топчета” (1999) и „Обърната елха” (2006).

Режисьорът е познат с авторския си стил и нестандартен кинематографичен език. „Раци” представя подобен дълбок поглед към двама приятели, въвлечени в борбата за надмощие между двама мафиотски босове. Двамата трябва да изпълнят мокри поръчки, но не знаят, че всеки е нает да убие другия. Действието се развива в годините на прехода, безсмислието е в основата на абсурдите на ситуацията. В главните роли са Валери Йорданов и Филип Аврамов. Зрителите ще се насладят и на играта на режисьора Рангел Вълчанов в образа на местен мафиот. „Раци” е заснет за 6 седмици с бюджет от около 1 100 000 лв. Оператор е Рали Ралчев.

„Прогноза” на Зорница София разказва любовна история с балкански пулс, емоционален драматизъм и щастлив край. Сюжетът се завърта около група приятели от Македония, България и Сърбия, които решават да карат уиндсърфинг на турски остров. Когато пристигат там обаче, заварват безветрие. Докато чакат вълните, преживяват любов, смърт и приключения. Във филма участват Теодора Духовникова, Асен Блатечки, Юлиян Вергов, Стефан Щерев и Деян Славчев-Део. Главната мъжка роля е поверена на хърватина Крешимир Никич.

„Идеята за филма беше за съвременна любовна история със и за съвременни млади хора. Прибавиха се и лични преживявания и случки. И мен ме забравиха на един мост като героинята на Теодора Духовникова – Маргарита, от филма”, разказва Зорница София. Според нея темата на „Прогноза” е за трудното общуване между хората, за невъзможността да се разбираме и за проблема на идентичностите, който не е национален или регионален, не е само за Балканите. „Това е основната цел на този филм – направен е за младите, и аз съм убедена, че те ще разберат и оценят посланието му. За мен това е изключително красив филм”, казва Теодора Духовникова.

Съсценаристи със Зорница София на „Прогноза” са Емил Бонев и Алексей Кожухаров. Продуценти са „Булгар бийтс” и „Ню Бояна филм”.

„Ловен парк”, пълнометражният игрален дебют на Любомир Младенов, е опит да се разкаже за нашето съвремие чрез една обикновена, дори банална история. Всяка среща между човешките същества може да ги промени, да провокира размисъл, да подейства като лек. Неда среща Андрей, изгубил се в пустия, зимен парк, някъде в големия град. Двамата тръгват из София и в синхронните им крачки се разкрива тайната на човешкото битие.

Филмът е истински образец за жизнеността на т.нар. „филми без бюджет” е резултат на безкористния труд на малкия му екип. Буквално всяка стъпка по развитието на сценария е съобразявана с необходимостта нищо да не струва пари. Това гарантира и така жадуваната, изключително важна свобода, тъй като се заобикаля „тежката машина” на кинопроизводството у нас.

По думите на режисьора – „Този тип кино е съвсем отделен жанр, опит да се разказва по прост начин с една камера и двама души пред нея, без фокуси и стилистична еквилибристика.” Според продуцентите Светла Цоцоркова и Надежда Косева от „Фронт филм” и копродуцентите от „Чучков брадърс”, в създаването на „Ловен парк” те са инвестирали ентусиазъм и професионализъм.

Похищението” на Пламен Масларов е история, в която млад човек попада в затвора, а един писател разказва неговата съдба. Филмът е продължение на популярния „Вик за помощ”  (Никола Рударов, 1985) и в него ще видим както самия сценарист Боян Биолчев, така и певеца Светльо Витков с нова песен. В главните роли са Иван Радоев, Валентин Ганев и руската актриса Юлия Пересильд. Във филма участват още Силвия Лулчева, Мария Статулова, Досьо Досев, Васил Банов. Оператори на „Похищението” са Андрей Чертов и Емил Пенев, а художник е Анастас Янакиев, който наскоро получи наградата на филмовите дейци за сценография.

В рамките на програмата София Мийтингс, на закрити прожекции за фестивални директори, ще бъдат представени редица нови игрални филми в различна степен на завършеност. Сред тях са „Мисия Лондон” на Димитър Митовски, „Аве” на Константин Божанов, „Цахес” на Анри Кулев, „Тилт” на Виктор Чучков, Подслон” на Драгомир Шолев, „Кецове” на Валери Йорданов и Иван Владимиров, „Къща без прозорци” на Ивайло Христов, “Още нещо за любовта” на Магдалена Ралчева, “Лов на дребни хищници” на Цветодар Марков.

Повече подробности за документалните творби на български автори, включени в програмата на предстоящия 14-ти Международен София Филм Фест очаквайте съвсем скоро.

Read Full Post »

« Newer Posts