Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘източни пиеси’


Макар и да нямаме основания за тържествено отбелязване на днешната дата (10 ноември), все пак трябва да признаем, че тя се превърна във водораздел на новата ни история. Затова нека да я използваме като повод за равносметка на най-доброто, което българското кино успя да създаде през изминалия четвърт век след 1989 г.
Вижте класацията ми на десетте най-ярки български филма през този период в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »



Камен Калев, режисьор на филмите „Източни пиеси“ и „Островът“, даде интервю за в. „Дневник“ (на 30 юни т.г.), в което изяснява позицията (своята и тази на сдружение „НОВО БЪЛГАРСКО КИНО 21-и ВЕК“ относно скандала в киногилдията.
Пълният текст на интервюто може да прочетете в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »



В новия брой на в. „Култура“, излязъл на 29 юни, е публикуван разговор с кинорежисьора Васил Живков, приличащ повече на дискусия, в която част от екипа на вестника начело с главната му редакторка се произнася по безапелационен начин във връзка със скандала, който се вихри в родната киногилдия напоследък.
Целият текст може да прочетете в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »



Денят на българското кино (13 януари) е добър повод да обърнем поглед назад и да видим кои заглавия се открояват. Ето защо реших да съставя две (чисто субективни!) класации на най-хубавите български филми – едната от 1950 до 1990 година, а другата – за последните 22 години.
Вижте и двете класации в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Камен Калев бе член на журито на 15-ия София Филм Фест. Веднага след края на фестивала, той се съгласи да си поговорим за новия му филм и за перспективите пред авторското кино.

Прочетете в сайта ДРУГОТО КИНО интервюто с режисьора на „Източни пиеси“.

Read Full Post »


На тържествена церемония, състояла се в Европейския парламент в Страсбург на 24 ноември, бе връчена тазгодишната награда за кино LUX на германския филм „Die Fremde” (реж. Feo Aladag).


Наградата на Европейския парламент, която бе учредена преди 4 години, за да отбележи 50-годишнината на ЕС, се връчва на филми, който акцентират върху съвременните социални проблеми на континента и най-вече върху европейската интеграция.
Досегашните лауреати на това отличие са били все филми, посветени на съдбата на имигрантите в Европа: „От другата страна” (2007) на германеца от турски произход Фатих Акин, „Мълчанието на Лорна” (2008) на белгийските братя Дарден и „Welcome” (2009) на французина Филип Лиоре.
Миналата година българският режисьор Камен Калев се нареди сред тримата финалисти, номинирани за наградата, със своя филм „Източни пиеси”.
Фео Аладаг, режисьор на наградения тази година филм, е родена във Виена. Следва психология и журналистика и се дипломира като доктор на науките през 2000г. Започва своята кариера като актриса, а с „Die Fremde” дебютира като филмов продуцент, сценарист и режисьор.

 

Аладаг е първата жена, участваща в надпреварата за наградата „LUX“. Нейният филм под заглавието „When We Leave” представлява Германия в надпреварата за наградата „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм през 2010г.
По-рано тази година филмът на Фео Аладаг бе отличен с две награди на Деветия международен кинофестивал „Tribeca“ – за най-добър филм в конкурса „Световно игрално (пълнометражно) кино” (World narrative) и за най-добра женска роля в лицето на актрисата Сибел Кекили (Sibel Kekilli), превъплътила се много успешно в образа на млада туркиня, която не може да търпи грубото отношение на своя съпруг и забягва от Истанбул при свои роднини в Берлин.
Аладаг е снимала филма си в продължение на 6 години, като само подготвителните репетиции с актьорите се проточили повече от 7 месеца.
Идеята за Die Fremde се ражда по време на работата на режисьорката в „Амнести интернешънъл“. Тя е била ангажирана в кампанията срещу насилието над жените. Започва да се интересува и да чете повече за „убийствата в името на честта“. В интервю за ЕП тя казва: „опитвах да разбера какво се случва вътре в семейството, какво би могло да е по-силно от любовта, която изпитвамe към децата си“.


Актрисата Сибел Кекили в кадър от филма „Die Fremde“

По данни на ООН, близо 100 000 жени биват убивани всяка година „в името на честта“.

Другите два филма-финалисти, които се съревноваваха за тазгодишното отличие „LUX” са германско-гръцката копродукция „Akadimia Platonos“ на режисьор Филипос Цитос и белгийско-френският „Illégal” на Оливие Масе-Депас.

При връчването на наградата председателят на Европарламента Йежи Бузек заяви: „Трите филма илюстрират по много прецизен начин проблема с идентичността и различията между колективната и индивидуалната идентичност. Това е важна тема, тъй като дори и в повече от всякога интегрираната Европа ние ще трябва да отговорим на въпроса, какво всъщност означава да бъдеш европеец и какво означават нашите идентичности – местни, регионални, национални и европейски – на един обединен континент. Ако искаме да създадем истинска европейска нация, ние трябва да можем наистина да се разбираме един друг. А какъв по-добър начин за това от културата, изкуството, музиката и, разбира се, киното?

На свой ред Фео Аладаг (вижте интервю с нея тук) каза: „Създадох „Die Fremde“, защото вярвам, че живеем в мултикултурно общество, което не може повече да разчита само на постигането на консенсус, а трябва да намери нови начини да се справи със засилващите се различия. Наградата LUX е важен мост между националните идентичности и отвъд тях. Поради това, за мен, ангажиментът на Европейския парламент към културата и образованието е от изключително голяма важност„.
Награденият филм ще получи субсидия в размер на 90 000 евро за субтитрирането му на 23-те официални езика на ЕС, включително и за неговото адаптиране за хора със зрителни и слухови увреждания, както и за производството на 35-мм версия за всяка държава-членка на ЕС и за издаването на DVD.

Източник: сайтът за европейско кино CINEUROPA.

Read Full Post »


Канадският филм „ПОЖАРИ” (INCENDIES) бе отличен с Главната награда (Варшава Гран-при) на завършилия снощи в столицата на Полша 26-ти Варшавски международен кинофестивал. Награденият филм спечели в съревнование с още 15 игрални филма от Унгария, Чехия, Уругвай, Мексико, Дания, Белгия, Румъния, Аржентина, Полша, Русия, Иран, Великобритания – истински световен калейдоскоп. Рядко се случва една конкурсна програма да бъде толкова разнообразна.

Филмът-победител „Incendies” е дело на квебекския режисьор Денис Вилньов, а неговата творба ще се състезава от името на Канада в надпреварата за наградата „Оскар” за „най-добър неанглоезичен филм”. В нея се разказва за две близначки, които научават от предсмъртното завещание на своята майка, че родният им баща и брат са живи. И те се впускат в едно необикновено пътешествие до Близкия Изток, надявайки се да разгадаят тайната на тяхната загадъчна семейна история.

Наградата за режисура бе дадена на Оливие Масе-Депас (Olivier Masset-Depasse) за филма му „НЕЛЕГАЛНИ“ (ILLEGAL) – копродукция от Белгия, Люксембург и Франция.

Румънският филм „Покрайнини” (Periferic) на режисьора Богдан Георге Апетри получи две отличия –
Специалната награда на журито, председателствано от Антония Бърд (известна британска документалистка) и наградата на Международната федерация на кинокритиците (FIPRESSI).

Във втората по значение конкурсна програма, наречена „Конкурс 1-2” се състезаваха 19 филма, които са дебют или втора творба на режисьори от САЩ, Полша, Унгария, Румъния, Швеция, Аржентина, Тайван, Италия, Ирландия, Ирак, Великобритания, Германия, Турция, Израел, Индия, Сърбия и … България.
Нашият участник бе филмът На лов за дребни хищници (реж. Цветодар Марков).


Кадър от „На лов за дребни хищници“, представил България в конкурса за дебютен или втори филм на Варшавския кинофестивал.

Наградата в този конкурс си поделиха следните два филма: „ERRATUM” (Полша), реж. Marek Lechki и „ИМПЕРИАЛИСТИТЕ СА ОЩЕ ЖИВИ” (The Imperialists Are Still Alive, САЩ), реж. Zeina Durra.
Миналата година победители в този конкурс излязоха филмът на Камен Калев „Източни пиеси” и израелският „Седем минути на небето”.
Наградата за най-добър документален филм на 26-ия Варшавски кинофестивал спечели филмът „Око над Прага” (реж. Олга Шпатова.

В секцията „Свободен дух”, посветена на „независимото, новаторско, бунтарско” кино бе отличен шведският филм „SOUND OF NOISE” (реж. Ola Simonsson, Johannes Stjarne Nilsson). Той получи и наградата на публиката.

Победител в конкурса за най-добър късометражен филм излезе румънският „Клетката” (реж. Адриан Ситару). Този филм спечели и наградата на проведения в София IV фестивал на късометражното кино „Филмини”. Но както се вижда, румънското кино продължава да се представя отлично по международните форуми, което, за съжаление, не бихме могли да кажем за нашето.

Източник: Официалният сайт на 26-ия международен кинофестивал във Варшава.

Read Full Post »


Филмът „Източни пиеси“ в лицето на режисьора и сценариста Камен Калев и изпълнителя на главната роля Христо Христов бе отличен със „Златна роза” за най-добър пълнометражен игрален филм на завършилия във Варна 29-ти фестивал на българското игрално кино, предаде агенция БГНЕС.
Лично аз съм дълбоко удовлетворен, че журито в състав: проф. Иван Ничев – председател и членове – Севда Шишманова, Димитър Динев, Ирен Кривошиева, Харалан Александров, е взело това напълно очаквано и логично решение. Убеден съм, че наистина няма по-добър български филм от „Източни пиеси”, не само през последните две години, но и през целия период след падането на комунизма в България.

Допада ми и формулировката на журито, че дава наградата на филма за открояващия се кинематографически възглед на неговите създатели, за творческия риск да понесат болката на живота и да я запечатат във времето.
Специалната награда на община Варна е за филма „Тилт“ в лицето на продуцента Борислав Чучков и режисьора Виктор Чучков–син – за намерения творчески подход да бъде разказана и преведена на езика на новото поколение историята на близкото ни минало. Специална награда за телевизионен филм отиде при „Аварийно кацане“.

Журито присъди още следните награди: Най-добър режисьор – Камен Калев за филма „Източни пиеси“;
Най-добър сценарий – не се присъжда;
Най-добър оператор се поделя между – Крум Родригес за филма „Подслон“ и Антон Бакарски за филма „Лов на дребни хищници“. Награда за мъжка роля – поделя се между Мариян Вълев за филма „Лов на дребни хищници“ и Явор Бахаров за филма „Тилт“. Награда за женска роля не се присъжда. Награда за дебют – на филма „Подслон“ в лицето на режисьора Драгомир Шолев – за авторски почерк: достоверен, ясен, пестелив, безпощаден.
Журито присъжда и два диплома за забележителни индивидуални постижения на – Ованес Торосян за поддържаща мъжка роля за изпълнението му във филмите „Източни пиеси“ и „Тилт“и Яна Титова за поддържаща женска роля за изпълнението й във филма „Лов на дребни хищници“.
Тричленното жури за късометражни игрални филми (Весела Казакова, Емил Христов и Людмил Станев) отличи със „Златна роза“ за най-добър късометражен филм „Парче от дъгата” (реж. Стефан Чернев). Присъждат се и два диплома за филмите – „Пустинният бегач“ (реж. Григор Лефтеров) и „Яйцето“ (реж. Екатерина Денева). Наградата на СБФД се присъжда на филма „Светото семейство“ – сценарист и режисьор Красимир Крумов. Наградата на гилдията на кинокритиците към СБФД се присъжда на филма „Лов на дребни хищници“ – сценарист Христиан Ночев, режисьор Цветодар Марков.

Read Full Post »


Буквално в последния час преди изтичането на срока (1 октомври) Аржентина обяви заглавието на своя филм, който ще участва в надпреварата за наградата „Оскар” за най-добра неанглоезична продукция. Това е криминалният трилър на Пабло Траперо „Carancho”.
Интересът към аржентинското предложение бе много голям, защото както е известно миналогодишният носител на “Оскар” за най-добър неанглоезичен филм бе именно филм от тази страна – „Тайната в неговите очи” (EL SECRETO DE SUS OJOS) на режисьора Хуан Хосе Кампанела.
Любопитното е, че главната роля и в тазгодишния аржентински претендент главната роля изпълнява великолепният актьор Рикардо Дарин.


Рикардо Дарин в кадър от филма „Carancho“, който е аржентинският претендент за „Оскар“ тази година.

По-рано през тази година филмът „Carancho” участва в конкурсната програма „Особен поглед” на фестивала в Кан и според критиката притежава потенциала да донесе на Аржентина пореден (трети!) „Оскар” в категорията „най-добър чуждоезичен филм” след „Тайната в неговите очи” и „Официална история” (реж. Луис Пуенсо), спечелил престижното отличие през 1985г.

В цялата досегашна история на наградите „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм най-много отличия е спечелила Италия – 10, следвана от Франция – 9, Испания и Русия – по 4, Швеция, Германия, Чехия и Холандия – по 3, Аржентина и Дания – по 2 и др.

Всяка година до 1 октомври различните национални кинематографии изпращат до Американската академия за киноизкуство своите предложения. Миналата година кандидатите за „Оскар” бяха общо 65. Номинациите за най-добър чуждоезичен филм се провеждат чрез гласуване на два етапа. В първата фаза комисия от няколкостотин членове на Академията в Лос Анджелис гледа допуснатите до надпреварата филми, след което предлага т.нар. кратък списък от 9 заглавия за номиниране. Миналата година в него попадна и нашият филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Впоследствие специално подбрани комисии, базирани в Ню Йорк и Лос Анджелис, избират от този списък окончателните пет номинации за наградата, които обикновено се обявяват до края на януари следващата година. Този път това ще стане на 25 януари 2011г. А заглавието на поредния филм, отличен с „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм, светът ще научи на предстоящата 83-та церемония по връчване на престижните статуетки, която ще се проведе на 27 февруари 2011 г. в Лос Анджелис в холивудския кинотеатър „Кодак театър“.


Кадър от филма на Камен Калев „Източни пиеси“, който е нашият претендент за „Оскар“ за най-добър неанглоезичен филм през 2010 г.

Да пожелаем успех на новия наш претендент – филмът на Камен Калев „Източни пиеси”, който според мен има всички шансове да попадне сред номинираните за наградата!

СПИСЪК НА ПРЕТЕНДЕНТИТЕ ЗА „ОСКАР“ ЗА НАЙ-ДОБЪР ЧУЖДОЕЗИЧЕН ФИЛМ НА 2010г.

Афганистан – „Black Tulip”, реж. Sonia Nassery Cole;
Албания – „East, West, East”, реж. Gjergj Xhuvani;
Алжир – „Outside the Law”, реж. Rachid Bouchareb;
Аржентина – „Carancho”, реж. Pablo Trapero;
Австрия – „La Pivellina”, реж. Tizza Covi & Rainer Frimmel;
Азербайджан – „Precinct”, реж. Ilgar Safat;
Бангладеш –  „Third Person Singular Number”, реж. Mostofa Sarwar Farooki;
Белгия – „Illegal”, реж. Olivier Masset-Depasse;
Босна и Херцеговина – „Cirkus Columbia”, реж. Danis Tanovic;
Бразилия – „Lula, o filho do Brasil”, реж. Fábio Barreto;
БЪЛГАРИЯ – „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”, реж. КАМЕН КАЛЕВ;
Канада – „Incendies”, реж. Denis Villeneuve;
Чили – „The Life of Fish”, реж. Matías Bize;
Китай – „Aftershock”, реж. Feng Xiaogang;
Колумбия – „Crab Trap”, реж. Oscar Ruíz Navia;
Коста Рика – „Of Love and Other Demons”, реж. Hilda Hidalgo;
Хърватия – „The Blacks”, реж. Goran Devic and Zvonimir Juric;
Чехия – „Kawasaki’s Rose”, реж. Jan Hrebejk;
Дания – „In a Better World”, реж. Susanne Bier;
Египет – „Messages From The Sea”, реж. Daoud Abdel Sayed;
Естония – „The Temptation of St. Tony”, реж. Veiko Öunpuu;
Финландия – „Steam of Life”, реж. Joonas Berghail & Mika Hotakainen;
Франция – „Of Gods and Men”, реж. Xavier Beauvois;
Германия – „When We Leave”, реж. Feo Aladag;
Гърция – „Dogtooth”, реж. Yorgos Lanthimos;
Хонконг – „Echoes of the Rainbow”, реж. Alex Law;
Унгария – „Bibliteque Pascal”, реж. Szabolcs Hajdu;
Исландия – „Mamma Gógó”, реж. Friðrik Þór Friðriksson;
Индия – „Peepli Live”, реж. Anusha Rizvi;
Индонезия – „How Funny (This Country Is)”, реж. Deddy Mizwar;
Иран – „Farewell Baghdad”, реж. Mehdi Naderi;
Ирак – „Son of Babylon”, реж. Mohamed Al-Daradji;
Италия – „The First Beautiful Thing”, реж. Paolo Virzì;
Израел – „The Human Resources Manager”, реж. Eran Riklis;
Япония – „Confessions”, реж. Tetsuya Nakashima;
Казахстан – „Strayed”, реж. Akan Satayev;
Латвия – „Hong Kong Confidential”, реж. Maris Martinsons;
Македония – „Майки”, реж. Милчо Манчевски;
Мексико – „Biutiful”, реж. Alejandro González Iñárritu;
Холандия – „Tirza”, реж. Rudolph van den Berg;
Никарагуа – „Le Yuma”, реж. Florence Jaugey;
Норвегия – „Angel”, реж. Margreth Olin;
Перу – „Undertow”, реж. Javier Fuentes-León;
Филипини – „Noy”, реж. Dondon Santos;
Полша – „All That I Love”, реж. Jacek Borcuch;
Португалия – „To Die Like A Man”, реж. João Pedro Rodrigues;
Пуерто Рико – „Miente”, реж. Rafi Mercado;
Румъния – „If I Want to Whistle…I Whistle”, реж. Florin Serban;
Русия – „Край”, реж. Алексей Учител;
Сърбия – „Besa”, реж. Srdjan Karanovic;
Словакия – „The Border”, реж. Jaroslav Vojtek;
Южна Африка – „Life, Above All”, реж. Oliver Schmitz;
Южна Корея – „A Barefoot Dream”, реж. Tae-gyun Kim;
Испания – „Even The Rain”, реж. Iciar Bollain;
Швеция – „Simple Simon”, реж. Andreas Ohman;
Швейцария – „La petite chambre”, реж. Stéphanie Chaut & Véronique Reymond;
Тайван – „Monga” реж. Doze Niu;
Тайланд – „Uncle Boonmee Who Can Recall His Past Lives”, реж. Apichatpong Weerathesakul;
Турция – „Honey”, реж. Semih Kaplanoglu;
Венецуела – „Hermano”, реж. Marcel Rasquin.

Read Full Post »


В отговор на любезната покана от киноцентъра (така се нарича блогът, обединяващ повечето от блогърите в България, които пишат за кино) реших да публикувам моята класация на най-добрите филми за изминалото десетилетие 2000-2009, в която включвам по три филма за всяка година. Държа да уточня предварително, че подборът ми е съвсем субективен и се опасявам, че почти няма да срещнете заглавия, които са познати на широката публика. Но ако някой разчита на нашето киноразпространение, за да види нещо, което си струва, според мен е напълно обречен. Повечето от филмите, които посочвам, съм ги гледал в различните издания на София Филм Фест или пък благодарение на Интернет.

ФИЛМИТЕ НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО
2000 – 2009

2000

„В настроение за любов” (In the Mood for Love) – реж. Уонг Карвай (Хонгконг).

Най-хубавият филм за любовта, който съм гледал. Истински химн, откровение, невероятно проникновено изследване на зараждането на чувствата, терзанията и болката от раздялата с любимия човек. Велик филм, който успява да разкрие духовната същност на любовта, без при това да бъде ни най-малко хладен или умозрителен – напротив, това е един от най-вълнуващите и чувствени филми, според мен!

„Били Елиът“ (Billy Elliot) – реж. Стивън Долдри (Великобритания).

Чудесен филм за силата да отстояваш правото на собствен избор в живота.
Подобно на Сам Мендес и Никълъс Хитнър, Долдри е поредният свръх талантлив британски театрален режисьор, който се справя също толкова добре и в киното. Игралният му дебют разкрива редкият му талант да предразполага към непринудено изпълнение – особено младия изпълнител на главната роля Джейми Бел, който се справя блестящо.


„Танцьорка в мрака”
(Dancer in the Dark) – реж. Ларс фон Триер (Дания).

Силно разтърсваща музикална драма, в която гениалността на режисурата буквално извира от всеки кадър.


2001

„Мълхоланд драйв” (Mulholland Dr.) – реж. Дейвид Линч (САЩ).

Това е филмът, с който Линч се   завърна по великолепен начин към сюрреалистичния си стил и заслужено бе отличен с награди за режисура на кинофестивалите в Кан и Торонто. Може да го сравним с „Булевардът на залеза” на Били Уайлдър, не само защото действието се развива в Холивуд, но и защото разкрива как тази фабрика за сънища буквално поглъща най-фанатичните си поклонници. Разбира се, Дейвид Линч не само пародира филмовата индустрия, но едновременно с това демонстрира и непоклатимата си вяра в силата на киното.

„Невероятната съдба на Амели Пулен” (Le Fabuleux destin d’Amelie Poulain) – реж. Жан-Пиер Жьоне (Франция).

Един от любимите ми филми, за който мога да говоря само с огромно възхищение. Всичко в него е съвършено – визията, историята, играта на актьорите – особено на прелестната Одри Тату. Този филм е истински апотеоз на магията на киното! Препоръчвам го на всички и съм убеден, че няма да има недоволни.

„Миграцията на птиците” (Le peuple migrateur) – реж. Жак Перен (Франция)

Документален филм, който по художественото си въздействие надминава и най-добрите игрални филми. Уникално пътешествие във въздуха и възможност за фантастична идентификация с птиците. През цялото време под нас остава безспирно движеща се планета, с опияняващи звуци и зашеметяващи гледки, ние буквално сме включени в най-страхотния небесен балет, за който не сме и могли да мечтаем и който е заснет от може би най-безстрашния и перфектен операторски екип на света.

2002

„Говори с нея” (Talk to Her) – реж. Педро Алмодовар (Испания).

Това е най-добрият филм на Алмодовар, според мен. Той изследва по чисто кинематографичен начин не само болката от самотата и загубата, отбелязвайки трудностите на емоционалните взаимоотношения между половете, но едновременно с това възхвалява радостта, родена от приятелството и изкуството. Абсолютен шедьовър!

„Въздишка” (Respiro) – реж. Емануеле Криалезе (Италия).

Великолепен филм, който превъзходно е уловил ежедневния ритъм на малко рибарско селце и напрежението, заплашващо да разруши живота на едно семейство… Тази история за любов и ревност се развива на фона на морето, което по магичен начин се намесва в развръзката на разказа, която е сред най-прекрасните метафори, които съм виждал някога на екрана.

„Япония” (Japon) – реж. Карлос Рейгадас (Мексико).

Невъзможно е да се изкажат с думи постиженията на този мистериозен и до болка красив филм. Може би най-добрият режисьорски дебют през първото десетилетие на XXI век. Тази изключителна авторска творба е епично размишление върху живота и смъртта, проникващо до пределите на покаянието и доразвиващо блестящо стилистичните открития в киното на Андрей Тарковски.

2003

„Пролет, лято, есен, зима…и пролет” (Spring, Summer, Fall, Winter… And Spring) – реж. Ким Ки-Дук (Южна Корея).

Един от най-красивите и дълбоки философски филми, които съм гледал. Много по-близък е до хората, които се интересуват от дзен-философия и въобще от въпросите, свързани със смисъла на човешкия живот.

„Реконструкция” (Reconstruction) – реж. Кристофер Бое (Дания).

Потресаващ филм! Във всеки кадър се усеща перфекционизма на неговите създатели. Филигранна е операторската работа, с много вкус е подбрана и музиката, плавно преливаща от джазовата класика до класическите сонати на Шуберт. Режисьорът, за когото това е дебют в игралното кино, е направил съвършения филм за избора и за това с колко много възможности разполагаме, но и колко много пропускаме от страх или просто от неувереност в себе си.

„Завръщане” (Возвращение) – реж. Андрей Звягинцев (Русия)

Още един превъзходен филм, заснет в стилистиката на Тарковски! Животът на двама братя се променя коренно след завръщането на баща им, когото помнят само от снимка, направена преди много време. Дали това действително е той? И защо се е върнал след толкова години? Децата намират отговорите, които ще преобърнат живота им, сред суровата красота на северни езера и гори, което прибавя допълнително мистично измерение към разтърсващата драма.

2004

„Тропическа епидемия” (Sud pralad) – реж. Апичатпонг Вирасетакул (Тайланд).

Това е филмът, направил прочут тайландския режисьор, когото след удостояването със „Златна палма” на последния кинофестивал в Кан, вече всички смятат и за законодател на филмовата мода. „Тропическа епидемия” е сред най-изумителните кинотворби, които съм гледал. В него е представен изключително въздействащ образ на гората, прерастващ в удивителна метафора на подсъзнанието и неговата плашеща мистична връзка не само с висши духовни импулси, но и с първични животински инстинкти…

„Морето в мен” (Mar adentro) – реж. Алехандро Аменабар (Испания).

Изключително вълнуващ филм за борбата на парализирания Рамон Сампедро (акт. Хавиер Бардем) за правото му да умре с достойнство. Евтаназията е опасна тема, но Аменабар е съумял да я разработи изключително деликатно, фокусирайки вниманието върху фундаменталните въпроси за смисъла на нашето съществуване.

„Стик №3” (Bin Jip) – реж. Ким Ки-Дук (Южна Корея).

Най-силният филм на невероятния южнокорейски режисьор! Въпреки че с невидимото си съществуване главните герои в него са обречени да не оставят никаква следа в света, а изживяванията им са осъдени на призрачна тишина и анонимност, по прищявка на съдбата пътищата им се пресичат. Срещата им протича по възможно най-необичайния начин и на мига осъзнават своята душевна близост. Сякаш съединени чрез невидими връзки, те не са в състояние да се разделят и безмълвно приемат странната си нова съдба.

2005

„Скрито” (Caché) – реж. Михаел Ханеке (Франция).

Този филм е ярка демонстрация на трудността на всеки диалог между коренните жители и пришълците. Австриецът Ханеке открито напада французите, напомняйки им нелицеприятен факт от не толкова далечното минало, когато насред Париж са извършени масови убийства на алжирци. Най-тежкият грях за всяка нация е опитът да скрие събитията, които я позорят. Неудобната истина не трябва да бъде премълчавана, а още по-малко пък умишлено прикривана, защото иначе се стига до комплекс, напомнящ за себе си най-неочаквано. Тревожното послание на филма е, че благополучието не може да се гради върху подлост или чувство за вина, а още по-малко върху забравата. Защото рано или късно скритото изплува на повърхността, след което сблъсъкът между „виновни” и „обидени” е неминуем.

„Смъртта на господин Лазареску” (Moartea domnului Lazarescu) – реж. Кристи Пую (Румъния).

Този филм постави началото на новата вълна в румънското кино, която доведе до спечелването дори на „Златна палма” от Кристиан Мунджиу с „4 месеца, 3 седмици и два дни”. Действието му се развива близко до реалното време и е невероятно, че успява да предизвика у зрителя трескаво безпокойство. При това не му е чужд черният хумор, който е характерен за източноевропейското кино през последните години. Камерата (повечето снимки са от ръка) е внимателен наблюдател, който фиксира и най-малките подробности. Заснет е с краен натурализъм, напомнящ Догма-филмите. Жалките и безнадеждни опити да се окаже медицинска помощ на героя се осъществяват в уродлива, клаустрофобична обстановка. Филмът ни оставя потресени от пълната безпомощност и липса на съчувствие в румънското здравеопазване, което впрочем е до болка позната картинка и у нас. Бюрокрацията и отсъствието на човечност са показани с необикновена сила, каквато рядко сме свикнали да виждаме в киното от нашия регион.


„Капризното облаче”
(The Wayward Cloud) – реж. Цай Мин Лян (Тайван).

Това е един уникален филм, съчетаващ по майсторски начин мюзикъла с порното, за да разкаже възвишената история на една необикновена любов на фона на острия дефицит на вода в Тайпе – столицата на Тайван.

2006

„Натюрморт” (Sanxia haoren) – реж. Джиа Джанкъ /Цзя Чжанке (Китай)

Старият град Фънцзъ вече е под водата на изкуственото езеро, а новата му част още не е завършена. Има неща, които могат да бъдат спасени и други, които е навярно по-добре да бъдат забравени…Поразително красив и тъжен филм за изпитанията, на които е подложен емоционалният живот на съвременните китайци, опитващи се да живеят нормално в една стремително бързо променяща се среда.

„Далеч от нея“ (Away from HerStellet licht) – реж. Сара Поли (Канада).

Великолепен, но и страшен филм за ужаса на забравата, настъпващ под влияние на болестта на Алцхаймер. Спокойният живот на възрастна двойка в дървената им хижа насред заснежения селски пейзаж бива безвъзвратно нарушен, след като застаряващата, но все още привлекателна жена в превъзходното изпълнение на британската актриса Джули Кристи, която страда от прогресивна загуба на паметта, доброволно приема да постъпи в лечебно заведение.

„Животът на другите“ (Das Leben der anderen) – реж. Флориан Хенкел фон Донерсмарк (Германия).

Този филм ме развълнува силно с проблематиката си, която за съжаление все още не може да бъде отразена както трябва от българското кино. „Зад кадър“ бе неуспешен опит,  според мен. Комбинацията между сложния, но пределно ясен сценарий с неговите напълно правдоподобни обрати и търсещата сенките и стила на film noir операторска работа успява не само да създаде угнетяваща атмосфера на страх, неувереност и подозрения, но и да изгради напрегнато повествование с истинска политическа и морална значимост.

2007

„Безмълвна светлина” (Stellet licht) – реж. Карлос Рейгадас (Мексико).

Отново непредсказуем и много смел в провокацията си към зрителите, мексиканският режисьор разказва безкрайно тъжна история, която се извисява до истински химн на възкресяващата сила на любовта. Рейгадас продължава формалните си търсения, опирайки се на естетиката на майстори на киното като Карл Драйер и Ингмар Бергман.

„Есенен бал“(Sügisball) – реж. Вейко Оунпуу (Естония).

Това е пълнометражният дебют на Вейко Оунпуу, отличен на кинофестивала във Венеция през 2007г. Естонецът работи в познатата ни вече от румънското кино стилистика, подчертаваща атмосферата на разпад, абсурд и черен хумор. Но за разлика от други подобни на него минималисти, той е по-кинематографичен и дори по-бароков.

„Товар 200” (Груз 200) – реж. Алексей Балабанов (Русия).

Отдавна филм не е предизвиквал толкова яростен обществен дебат в Русия, разделяйки мненията от „шедьовър” до „боклук”. Според продуцента му Сергей Селянов, „никой не остава безразличен – едни, шокирани, го отричат, други, шокирани, го приветстват. Аз съм от тези, които искрено му се възхищават, защото ми е ясно, че преувеличението в него е метафорично и в същото време много вярно представяне на подмолната садистична същност на комунистическата власт през т.нар епоха на социализма.

2008

„4 месеца, 3 седмици и 2 дни” (4 luni, 3 saptamani si 2 zile) – реж. Кристиан Мунджиу (Румъния).

Завиждам на румънците за този филм и не мога да си обясня какво ни пречеше и ние да направим нещо стойностно за последните дни на комунизма. Като филма на Кристиан Мунджиу, който те хваща за гърлото и те кара да се чудиш как си могъл да живееш в такова време, когато не само абортите бяха забранени. Впрочем темата за абортите е само претекст, за да се каже много повече за тази насилствена система, без това да прозвучи назидателно днес.

„Гомор” (Gomorra) – реж. Матео Гароне (Италия).

Смятам този филм за голямото събитие на италианското кино през първото десетилетие на XXI век. Той заслужено спечели най-важните европейски филмови награди за 2008 г. , но не затова го нареждам в този списък, а защото мисля, че много рядко киното е достигало до такава дълбочина в изследването на незарастваща социална язва, каквато е мафията в съвременна Италия.

„Рене” (René) – реж. Хелена Тржещикова (Чехия).

Включвам този документален филм в класацията, защото по нищо не отстъпва на игралните шедьоври. Той проследява дълъг период от време – повече от 20 години от живота на един човек, преминали основно по затворите. С неподправена автентичност Хелена Тржещикова показва безрадостната съдба на Рене, който се люшка между затвора и свободата. Пропиленият му живот протича на фона на важни политически събития, случили се в Чехия и извън нейните граници.

2009

„Антихрист” (Antichrist) – реж. Ларс фон Триер (Дания).

Препоръчвам този филм и на онези с „широко затворените очи”, които се плашат от самата мисъл, че нещо би могло да смути душевния им комфорт, базиран върху непоколебимата им вяра в мита, че природата е нещо добро априори, а жената-майка е нейният венец. А пък малцината, които очакват от киното не само развлечения, но и философски прозрения, бих уверил, че няма да останат разочаровани. Защото Ларс фон Триер не само се е опитал да се докосне до теми, продължаващи да бъдат табу дори и днес, но и да ги разтълкува по свръх парадоксален начин, на който малцина, според мен, са способни. А най-парадоксалното е, че въпреки полемиката му с Тарковски, водена от първия до последния кадър на филма, в крайна сметка внушава същото, което винаги е било идея-фикс на гениалния руски режисьор – че няма по-голям човешки грях на света от преследването на житейско щастие, загърбвайки дълга си на същества, претендиращи да са „венец на природата”. Това неминуемо води до свят на егоизъм, самота и омраза, способен да роди единствено Антихриста…
„Лурд” (Lourdes) – реж. Джесика Хауснер (Австрия)
Още един превъзходен филм, посветен на „чудото” и на надеждата за чудодейно изцеление, която дреме у всеки от нас. Сигурен съм обаче, че не сте гледали друг филм, посветен на тайнството на изцелението, който да е дотолкова лишен от всякаква тайнственост. Този филм е много рядък пример за това как умната режисура оставя широко пространство за доразвитие на подсказаните идеи от самите зрители. Филмът може да се възприеме на няколко равнища, на едно от които е разобличаваща сатира на католическото кино и въобще на католицизма, търгуващ най-безскрупулно с тайнството.

„Източни пиеси”
реж. Камен Калев (България).

Превъзходен филм, който възвърна вярата ми в българското кино. Героят (лека му пръст на Христо Христов!) е в конфликт със себе си, защото средата, която го е създала, му е безкрайно чужда. Единственото му спасение е в любовта – но духовната, а не физическата. Неслучайно името на туркинята, в която се влюбва, означава в превод „светла“. Тя наистина е неговият лъч светлина в мрака на душата му. Христо се лута в живота на съвременна София, чиято бездуховна атмосфера го кара да страда силно и да копнее за истинско и значимо общуване с човек, който би могъл да го разбере.
Носталгията по възвишените чувства, които са все по-рядко срещани в модерното общество, пронизва „Източни пиеси” от началото до края. Но тя може да бъде почувствана само от хора, които вибрират на същата честота и които адски се нуждаят от … инжектиране с любов.

„Лурд” (Lourdes) – реж. Джесика   Хауснер (Австрия).

Още един превъзходен филм, посветен на надеждата за „чудо”, която дреме у всеки от нас. Сигурен съм обаче, че не сте гледали друг филм, посветен на тайнството на изцелението, който да е дотолкова лишен от всякаква тайнственост, но да въздейства толкова силно. Този филм е много рядък пример за това как умната режисура оставя широки пространства сами да доразвием подсказаните идеи. Филмът може да се възприеме на няколко равнища. На едно от тях е разобличаваща сатира на католицизма, търгуващ най-безскрупулно с всякакви „тайнства”.

Read Full Post »

Older Posts »