ЗЛАТНАТА ПАЛМА ОТНОВО БЕ ВРЪЧЕНА НА ФРЕНСКИ ФИЛМ

Големият победител от 68-ия кинофестивал в Кан е социалната драма „ДИЙПАН“ (Dheepan) на режисьора Жак Одиар. Това е трети френски триумф за последните пет години, след удостояването със „Златна палма“ на филмите „Амур“ (2012) и „Животът на Адел“ (2013).
Повече за наградите в Кан и за недоволството от решението на журито може да прочетете в сайтаДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »

ПРЕТЕНДЕНТИТЕ ЗА „ЗЛАТНА ПАЛМА“ ТАЗИ ГОДИНА

Вече е известен окончателният списък на филмите, включени в основната конкурсна програма на предстоящия 68 кинофестивал в Кан, който ще се проведе от 13 до 24 май.
Тази година претендентите за „Златна палма“, която е най-престижното фестивално киноотличие в света, са 19 режисьори, участващи в надпреварата с филми от 14 държави – десет европейски, три азиатски и САЩ.
Повече подробности може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »

НУРИ БИЛГЕ ДЖЕЙЛАН СПЕЧЕЛИ НАЙ-ПОСЛЕ И „ЗЛАТНА ПАЛМА“ В КАН

Нури Билге Джейлан триумфира на 67-ия международен кинофестивал в Кан, спечелвайки „Златна палма“ със своя филм „Зимен сън“ (Kis Uykusu), побеждавайки в оспорвана надпревара останалите 17 претенденти.
Повече информация за тазгодишните победители в Кан може да намерите в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »

ФРЕНСКИ ФИЛМ СПЕЧЕЛИ „ЗЛАТНА ПАЛМА“ В КАН’2013

Френският филм „Животът на Адел“, известен още като „Синьото е най-топлият цвят“ (Blue is the warmest color) спечели „Златна палма“ на завършилия по-рано тази вечер 66-ти международен кинофестивал в Кан.
Повече за победителите в най-големия форум на киното може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »

ТРИУМФАЛНОТО ЗАВРЪЩАНЕ НА ЖАН-ЛУИ ТРЕНТИНЯН

Преди няколко дни на кинофестивала в Кан „Златната палма“ бе спечелена от филма на Михаел Ханеке „Любов“, който накара светът да си спомни едно име, което бе сред най-популярните в световното кино през през 60-те и 70-те години на миналия век.
Цялата статия за Жан-Луи Трентинян може да прочетете в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »

МИХАЕЛ ХАНЕКЕ СПЕЧЕЛИ ЗА ВТОРИ ПЪТ „ЗЛАТНА ПАЛМА“ В КАН

Михаел Ханеке спечели за втори път „Златна палма“ в Кан в рамките на три години. Този път 70-годишният австрийски режисьор бе удостоен с престижното отличие за филма „ЛЮБОВ“ (Amour).
Подробности за всички наградени филми на 65-ия кинофестивал в Кан може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »

ЗАПОЧНА НАДПРЕВАРАТА ЗА „ЗЛАТНА ПАЛМА“ В КАН

С прожекция на филма на Уес Андерсън „Moonrise Kingdom“ с участието на Брус Уилис, Бил Мъри, Едуард Нортън, Харви Кайтел и Тилда Суинтън започна 65-ото издание на кинофестивала в Кан, което ще се проведе от 16 до 27 май.
Информация за филмите от основния конкурс и паралелните секции на фестивала може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »

„ДЪРВОТО НА ЖИВОТА“ СПЕЧЕЛИ „ЗЛАТНА ПАЛМА“ В КАН

„ДЪРВОТО НА ЖИВОТА“ на американския режисьор Терънс Малик бе отличен със „Златна палма“ на 64-ия кинофестивал в Кан.

Вижте информацията за всички награди в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »

МАЛКИЯТ ГОЛЯМ ЧОВЕК РОМАН ПОЛАНСКИ

Знае ли някой кой е Раймунд Роман Либлинг? Едва ли? Аз също не знаех, макар че много добре знам кой е Роман Полански. Всъщност става въпрос за един и същ човек, чието име нашумя неотдавна във връзка с едно много старо обвинение от страна на американското правосъдие.

Скоро у нас ще излезе най-новият му филм „Писател в сянка”, който той успя да завърши почти дистанционно, намирайки се под домашен арест в своята вила в Швейцария. Както е известно, знаменитият режисьор бе арестуван още през септември миналата година по искане на американските власти, които настояваха за неговото екстрадиране в САЩ, за да бъде изправен пред съда по обвинение в изнасилване на непълнолетна, извършено от него през 1977г. Неотдавна бе освободен, след като швейцарският съд реши, че няма основания за неговото по-нататъшно задържане.

Днес Полански навършва 77 години. Струва ми се, че тези три събития, свързани с неговата личност, са повече от достатъчно основание, за да се опитаме да се вгледаме в съдбата на този „малък, голям човек”, която е толкова необикновена, че може да послужи като основа за не по-малко интересен филм от тези, които Полански е снимал през целия си живот.

Неговото истинско име е Раймунд Роман Либлинг. Неговите родители са полски евреи. Роден е на 18 август 1933г. в Париж. Две години преди началото на Втората световна война родителите имат неблагоразумието да се завърнат в Полша. Майка му загива в Освиенцим, но баща му оцеля в концлагерния ад на Маутхаузен-Хузен, където са екзекутирани сто и петдесет хиляди души.
Малкият Роман попада в краковското гето, откъдето малцина се измъкват живи. Той обаче успява да избяга. Спасяват го полски селяни, които му дават славянската фамилия. На полски тя се произнася Полянский, а според по-късното й американско произношение става Полански.

Повечето изследователи на неговото творчество са единодушни по отношение на това, че за бъдещия режисьор преживяното в гетото има по-голямо значение дори от войната. Полански е заснел само един филм за Холокоста, при това доста късно – почти на 70 години. Това е световноизвестният филм „Пианистът”, за който беотличен с „Оскар” за режисура, а също и със „Златна палма” на кинофестивала в Кан. Но едва ли би било преувеличение, ако се каже, че психологията на човека, преминал през ужасите на гетото, протизва много от филмите на Полански. Той е от малцината големи режисьори като Кубрик, на които всеки нов филм е различен от предходните. И въпреки това има много общо между „Отвращение” (1965), „Бебето на Розмари” (1968), „Китайски квартал” (1974), „Наемателят” (1976), „Деветата порта” (1999), „Пианистът” (2002) и дори „Писателят в сянка” (2010). Всички засягат темата за оцеляването в един враждебен свят. В най-добрите от тях опитите за оцеляване са съпътствани от страха пред действителността, прерастващ в параноя. И героите на Полански са изправени пред дилемата да приемат или не за истина това, че едва ли не целият свят е в заговор срещу тях. В крайна сметка става ясно, че това е факт и на тях им се налага да търсят начини за спасение.

С течение на времето Роман Полански продължава да се оказва в епицентъра и на други знакови за втората половина на XX век събития. Много от тях са не по-малко кошмарни от тези по време на войната и гетото. Посвещавайки се на киното в сталинистка Полша, той бързо се превръща във водеща фигура на младата полска кинематография – една от най-интересните в света в края на 50-те и началото на 60-те години. Успява да се изяви като актьор през 1955г. в първия пълнометражен филм на Анджей Вайда „Поколение”.  Но след собствения си режисьорски дебют с филма „Нож във водата” (1962) изведнъж става първият кинодисидент в тогавашния социалистически лагер. Емигрира във Франция и скоро напомня отново за себе си с чудесните си англоезични филми „Отвращение” (1965) и „Cul-de-sac” (1966), за които получава съответно Специалната награда на журито и „Златна мечка” от Берлинале (провеждащ се по онова време в Западен Берлин).

Чешкият евреин Милош Форман пък е вторият знаменит киноемигрант от социалистическия лагер, забягнал на Запад от Чехословакия след нахлуването на войските на Варшавски договор в Прага. Страшно и странно е съвпадението, че родителите на Форман също зигават в Освиенцим.

Междувременно през 1968 година Полански се оказва в епицентъра на още едно знаменателно историческо събитие — прекратяването на кинофестивала в Кан. Именно в годината, когато Франция е разтърсена от студентските вълнения, той е член на жури в Кан. Заедно с революционерите-манифестанти, пристигат в Кан и знаменитите режисьори Жан-Люк Годар и Франсоа Трюфо.
В качеството си на официални представители на бунтуващия се Париж те настояват за закриването на буржуазния кинофестивал в Кан. Към тях се присъединяват членовете на международното жури Моника Вити и Луи Мал. Полански обаче се държи настрана и не ги подкрепя. Остава малцинство заедно с още един член на журито – съветският поет Роберт Рождественски. Полански много добре разбирал, че крайните левичарски фрази и особено действия, водят в крайна сметка до комунизъм, а какво представява комунизмът той знаел много добре от преживяното в Полша – нали именно от него избягва на Запад! И все пак, тъй като постоянно се движел заедно със своите колеги Трюфо, Годар и Мал (има го на снимка с тях), Полански влиза в историята като един от интелектуалците участвали в преждевременното закриване на фестивала в Кан от 1968г.
Още от следващото му издание през 1969г. този фестивал става много по- радикален. А от края на 70-те години до наши дни не отстъпва водещото си място на най-значим кинофорум в света.
През 1991г. Полански е председател на журито в Кан и изиграва решаваща роля за връчването на най-важното отличие „Златна палма” на братята Джоел и Итън Коен за филма им „Бъртън Финк”, което вбесило Ларс фон Триер, който заслужавал не по-малко пресгижната награда за своя шедьовър „Европа”.

Сватбата на Полански с Шарън Тейт е на 20 януари 1968г. в Лондон, а жестокото убийство на бременната му съпруга е извършено на 9 август 1969.

През 60-те години Полански получава не само заслужено признание и пълна свобода да твори, но и преживява най-големият си кошмар, който още повече задълбочава основната тема в неговото творчество: страхът от враждебния свят. Както е известно през 1969-та прочутата банда на американския сатанист Чарлз Менсън, съставена от негови верни поклоннички, нахлува във вилата на Полански, където убива всичките му приятели, които се намирали там, цялата прислуга и … бременната му съпруга — холивудската звезда Шарън Тейт.

През 1977г. вече самият Полански си причинява друга морална катастрофа, която ще даде не по-малко отражение върху по-нататъшния му живот и творчество. Става въпрос за изнасилването на непълнолетно момиче, което извършва във вилата на Джак Никълсън. Тук няма да се опитвам нито да заклеймявам в педофилство знаменития режисьор, нито пък ще правя опити да го оправдавам. По темата е изписано толкова много, че едва ли бих прибавил нещо ново. А и не би ми се искало да се присъединявам към онези блюстители на морала, които научиха името на Полански именно във връзка с този случай, но преди това въобще не знаеха нито кой е, нито с какво се занимава. Имам чувството, че и сега (толкова години след случилото се тогава!), когато Полански бе арестуван в Швейцария, не бяха малко хората, които чуха за пръв път неговото име. А вероятно са твърде много и тези, които дори и след този невероятен шум около него, пак не са си направили труда да видят поне един филм на Полански.

Роман Полански на излизане от съда в Санта Моника след едно от предварителните заседания по делото срещу него през 1977г. Както е известно Полански не дочаква присъдата и избягва в Европа, след което повече никога не стъпва на американска земя.

В тази връзка ми е по-интересна реакцията на неговите колеги – хората на киното, които се разделиха на два лагера. Излишно е да говоря за Джак Никълсън, който си остана един от най-добрите приятели на Полански или пък за Харисън Форд, който лично занесе във Франция наградата „Оскар”, която знаменитият режисьор спечели за филма си „Пианистът”. Но има и други негови приятели, като Стивън Спилбърг и Майкъл Дъглас например, които не го подкрепят. Все пак бих си позволил да посъветвам онези, които биха желали да знаят повече по темата, да гледат документалния филм „Roman Polanski: Wanted and Desired” (2008), в който той самия разказва напълно откровено цялата история и от който става пределно ясно, че цялата днешна шумотевица е изгодна на политиците и … на самите средства за масова информация. (Вижте тук още по темата)

Юън Макгрегър в кадър от най-новия филм на Полански „Писател в сянка“

Забележително е, че Полански продължава да запазва свежо своето прословуто чувство за хумор и убийствената си ирония. Новият му филм „Писател в сянка”, който вече гледах благодарение на Интернет, получи напълно заслужено наградата за режисура на последния кинофестивал в Берлин. В него Полански разобличава съвременните политици и особено американските специални служби. Но го прави много фино, с жестока, убийствена ирония! Напълно съм съгласен с руския критик Юрий Гладилшчиков, че той сякаш е предчувствал, че ще бъде арестуван по американско настояване и се е постарал предварително да подготви своят „отговор”. И наистина, гледайки филма му, човек няма как да не се замисли над въпроса колко зловещи престъпници, които са отговорни за съдбата на цели нации, никога не попападат в полезрението на съвременно американско правораздаване.

Read Full Post »

ВИМ ВЕНДЕРС СТАНА НА 65 ГОДИНИ

Днес навършва 65 години германският режисьор Вим Вендерс, когото имах удоволствието да интервюирам по време на посещението му у нас за 13-ия София Филм Фест през март 2009г. (Вижте тук откъс от това интервю).
Последният негов филм, представен в България бе „Снимки в Палермо”, който за огромно мое съжаление бе пренебрегнат от публиката и според статистиката са го гледали само 6534 зрители. Жалко наистина… Защото си спомням как навремето гледах в препълнена зала „Париж, щата Тексас”, а и по-късно в рамките на София Филм Фест имаха огромен успех филмите му „Буена Виста Сошъл Клъб” и „Хотел за един милион долара”.
Тъжно ми става като си помисля колко много прекрасни филми на великолепни майстори на киното като Вендерс не стигат до нашата публика – било по вина на разпространителите, които въобще отказват да ги купят, било поради инертността на самите зрители, които не си правят труда да гледат филми, за които нищо не са чували…Лошото е, че тази тенденция все повече се задълбочава, защото увлечението по лесносмилаемите „пуканкови” филми се превръща в навик за онези, които могат да си позволят да гледат филми в киносалоните.
Вярно е, че „Снимки в Палермо” не е най-силната творба на Вендерс, но аз бях дълбоко разтърсен от искреността на режисьора в разработването на толкова сложна тема, каквато е Смъртта. Той обаче се е вгледал в нея с проникновената сила на голям творец, който няма никакво намерение да залъгва никого, а най-малкото пък себе си…
„Снимки в Палермо” е модерна приказка за смъртта, която в крайна сметка утвърждава живота по начин, който ми напомни за един друг филм на Вендерс, направен точно преди 30 години. Става въпрос за уникалния документален филм на Вим Вендерс, озаглавен „Филмът на Ник – Светлина над водата”. В него камерата запечатва буквално самия процес на умиране на болния от рак американски режисьор Никълъс Рей – близък приятел на Вендерс.
Горе-долу оттогава Вим Вендерс е буквално обсебен от темата за смъртта. Две години след филма за последните дни от живота на Никълъс Рей той отново снима филм за умирането, фокусирайки се върху съдбата на авторското кино. По време на кинофестивала в Кан Вендерс инсталира камера в хотелската си стая, която заснема разговорите му с неколцина знаменити режисьори, опитвайки се да получи техния отговор на въпроса: „УМИРА ЛИ КИНОТО?”

Микеланджело Антониони говори за съдбата на киното пред камерата на Вендерс във филма му „Стая 666“ (1982)

Телевизорът на заден план олицетворява основната опасност пред седмото изкуство в наши дни. Вендерс запечатва на лента размишленията за бъдещето на киното на велики кинематографисти, като Годар, Фасбиндер, Херцог и особено Антониони, който може би най-ясно от всички прогнозира, че адаптирането към съвременните технологии би имало особено важно значение за оцеляването на киното.
Любопитно е, че мнозина от критиците обичат да сравняват германския режисьор с италиански майстор, наричайки го „Антониони на постмодерната епоха”. Защото предчувствията на гениалния създател на „Фотоувеличението” от късните му филми, стават основа на мирогледа и определят стила на младия Вендерс, който също предпочита меланхоличните пътешествия през градове, индустриални пейзажи и застинали природни пространства. В лицето на актьора Рудигер Фоглер намира съмишленик, с когото прави първите си „road movies”, подобно на Антониони, който бродеше из модерната „червена пустиня” с Моника Вити. Едва ли е случайно, че именно Вим Вендерс помага на италианския гений да направи своите последни филми, когато вече бе почти напълно парализиран.
Вендерс продължава по свой начин толкова важните за Антониони „размишления върху съдбата на киното”, допълвайки ги обаче с все по-често произнасяната дума „смърт”. Осъзнавайки почти безизходната криза на киноизкуството, германският режисьор съумява да напипа съществуващия все още пулс на живота, който вибрира и в най-меланхоличните кинопътешествия, приличащи на безсюжетни уестърни сред дегероизираната съвременна епоха. Вендерс не мигрира по света със своята „германска душа” подобно на Вернер Херцог, нито пък има нещо общо със славянската носталгия на Андрей Тарковски, а търси навсякъде начини за сливане с духа на глобализиращия се свят.
„Живях в Америка почти 10 години – казва той, – но не спирах да пътувам и не направих грешката да си мисля, че мога да бъда американец. Живях като европейски кинотворец, пътувайки до Европа доста често през това време, защото Европа ми липсваше. Липсваха ми езиците, границите, културата, обмяната на идеи, разнообразието на нашия континент. Америка е огромна страна, няма граници, всички говорят един език и осъзнаваш, че езиковото богатство в света на културата и различните региони на Европа е голям плюс, който я прави толкова интересна, толкова жизнена и ободряваща. Така че, аз съм щастлив, че съм се завърнал и ми се налага отново да пресичам граници и да общувам с някого, чийто език не разбирам…”
И Вендерс подобно на Антониони се опитва да проникне в реалността, изследвайки процеса, в резултат на който природата и човешката душа се оказват погълнати (и може би задушени?) от модерната цивилизация.
През 2002г. той се завръща към темата за смъртта в своята късометражка „12 мили до Трона”, който е част от сборния филм „С десет минути по-стар”, съставен от кратки новели на Годар, Херцог, Бертолучи, Джармуш и др. И този път Вендерс остава верен на своите принципи, опитвайки се да дискредитира за пореден път физическата реалност. Показвайки на екрана наркотичния кошмар на своя герой, който едва не загива, носейки се по пътищата на Америка, Вендерс се опитва да ни провокира към размисъл над въпроса: „Защо дори и директната среща със смъртта не е в състояние да ни промени?”
Но ето че в „Снимки в Палермо”, за който споменах в началото, темата за смъртта е представена по нов начин. Героят от филма е световноизвестен фотограф (ролята изпълнява Кампино, фронтмен на „Die Toten Hosen“ – любимата група на Вендерс от родния му Дюселдорф), който въпреки огромната си заетост, усеща абсолютна празнота и пълна неудовлетвореност от живота. Като в повечето филми на Вендерс и той се отправя на път – този път към Палермо, където именно срещата със смъртта ще го накара да почувства истинската цена на живота и любовта.
Вендерс е един от най-награждаваните съвременни режисьори. Става известен след спечелването на наградата на международната критика на кинофестивала в Кан през 1976г. с филма си „С течение на времето”.
„Състояние на нещата”, който е автобиографичен разказ за хората, отдадени на киното, пък получава „Златен лъв” на кинофестивала във Венеция през 1982г. , а две години по-късно триумфира и в Кан с филма си „Париж, щата Тексас”, за който му връчват „Златна палма”. Главната роля в него изпълнява блестящо Настася Кински, а прекрасната музика е дело на композитора Рай Кудър. Именно той е създател и на саундтрака към по-късния филм на Вендерс, озаглавен „Краят на насилието” (1997), а също и негов съавтор при създаването на знаменития документален филм „Буена Виста Сошъл Клъб”, който бе номиниран за „Оскар” през 2000-ата година.
Музиката винаги е заемала специално място в киното на Вим Вендерс. Благодарение на неговите филми получават още по-широка популярност превъзходни музиканти като Ник Кейв, Лу Рийд и португалската група „Мадредеус”. А лидерът на „U2” Боно е не само един от композиторите на музиката към „Хотел за Милион долара”, но и автор на самата идея за филма, който е отличен със „Сребърна мечка” на Берлинале.
Почти като епиграф към цялото творчество на този истински „Одисей на съвременното кино” прозвучава заглавието на филма му „До самия край на света” (1991), който е заснет в Япония, САЩ, Австралия, Италия, Португалия, Русия и Франция.
В света на Вендерс действително не съществува понятието за граници. Подобно на своите герои и самият той е истински гражданин на света. Досега е направил няколко документални филма, разкриващи отношението му към различни градове, а чрез тях и към някои личности, живели в тях. „Токио-га” например е не само признание в любов към един велик град, но и среща с мястото, където се смесват древната традиция и модерният абсурд. Мястото, което е дало на света една от ключовите фигури в историята на киното – любимия режисьор на Вендерд – Ясудзиро Одзу.
През 1987г. излиза по екраните шедьовърът „Небето над Берлин”, който е по-известен у нас като „Криле на желанието”. Вендерс, който винаги е обичал да снима градове, разбирал отлично, че характерът на град като Берлин се определя от Стената, разделяща го по онова време на две части – източна и западна. Именно нейното присъствие изостря до краен предел усещането за този най-важен европейски град в края на 80-те години на миналия век. Големият режисьор съумява да разкаже една прекрасна модерна приказка. Но тъй като много добре знае, че киното е нещо материално, което не търпи наличието на мистика, поднася своята невероятна история като документален репортаж, заснет от гледната точка на ангелите.
Вендерс, който днес е уважаван президент на Европейската филмова академия, е роден на 14 август 1945 година в Дюселдорф. Мечтае да стане архитект, свещеник, художник. Учи медицина, после философия, но накрая става … кинорежисьор. „Какъвто и да бях станал, едва ли щях да бъда удовлетворен, затова се занимавам с режисура – за да мога да упражнявам всички любими професии едновременно”, споделя той. А в интервюто, което взех от него за предаването „Другото кино” заяви следното: „Невероятно е, че се занимавам с кино. Това е най-доброто нещо, което мога да си представя. Няма нищо по-велико от възможността да коментираш времето, в което живееш и да можеш да предизвикваш различни преживявания у зрителите.

Правенето на кино е най-привилегированата професия, благодарение на която пътуваш много. Работиш с актьори, музиканти, художници. Тя е свързана с писането, а аз обичам да пиша, свързана е и с фотографията, с архитектурата, които също много обичам…
Всъщност киното е единственото изкуство, което се докосва до всички останали и по странен начин представя образа на нашето време в кондензиран вид – по-добре от всяко друго изкуство, от театъра или живописта, поезията, музиката. То е всички тези изкуства едновременно и аз не познавам нищо по-добро от него. Надявам се да мога да правя филми, докато съм жив.”
Пожелавам му го от сърце!
(Тук ви предлагам откъс от портрета на Вендерс, който направих специално за едно от изданията на „Другото кино”, излъчено по време на неговото посещение в България миналата година.)

Read Full Post »