Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Жерар Депардийо’


grarЖерар Депардийо, който е един от най-великите самородни таланти в цялата история на киното, навърши 65 години. Повече за живота и актьорската му кариера може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО

Read Full Post »


Александър Дюма-баща е най-често екранизираният автор след Уилям Шекспир и Артър Конан Дойл. 40-годишнината от излизането на една от най-оригиналните киноверсии на „Тримата мускетари“ е добър повод да поговорим за филмите по неговите прочути романи.
Повече за най-популярните екранизации на романите на знаменития писател може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


От три седмици и в българските кина се прожектира „Клетниците“ – най-новата екранизация на едноименния роман на Виктор Юго, която се нареди сред основните претенденти за „Оскар“, спечелвайки преди това три награди „Златен глобус“ и четири награди на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство (БАФТА).
Повече за този филм и за най-известните досегашни екранизации на „Клетниците“ може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


В историята на киното има много вълнуващи филми за творци на изкуството. Нека да си припомним онези от тях, които разказват за любовните истории на велики художници и техните музи.
Подробности за някои от най-известните филми на тази тема може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Тя е съблазнителна като греха и неподкупна, като самата добродетел.
Луис Бунюел

Катрин Фабиен Дорлеак, по-известна на целия свят като Катрин Деньов, е родена на 22 октомври 1943г. в Париж. Тя е третата от четирите дъщери на Морис Дорлеак и Рeне Деньов, които били известни театрални актьори. Дебютира едва 14-годишна в киното и продължава с малки участия до момента, в който Роже Вадим й поверява главната роля във филма си „Грехът и добродетелта” (1963). Оттогава до днес се е превъплъщавала на екрана 109 пъти. За най-успешни са смятани изпълненията й в „Шербургските чадъри” (1964) и „Индокитай” (1992), но според нея самата – най-добрата й роля е във филма на Луис Бунюел „Дневна красавица” (1967).
Деньов е била любимка на дизайнера Ив Сен-Лоран, който е създал костюмите за нейните героини в няколко филма. Освен френски, Катрин говори перфектно още три езика – италиански, английски и немски. Любимата й актриса е Мерилин Монро. Но винаги се е възхищавала на Марлен Дитрих и Грета Гарбо, на които неволно подражава в личния си живот.
Деньов се е изявявала и като певица в дуети с Бернадет Лафон, Жерар Депардийо, Малкълм Макларън, Джо Кокър и Ален Сушон, а през 1981г. пуска албум с песни на Серж Генсбург.
Дизайнер е на очила, обувки, бижута и поздравителни картички.
Неотдавна написа автобиографична книга, озаглавена „В своята собствена сянка” („A l’ombre de moi-meme“). В нея разказва напълно откровено за дългогодишната си кариера в киното, като се почне от участието й в знаменития филм на Луис Бунюел „Тристана” и се стигне до отличения със „Златна палма” в Кан филм на Ларс фон Триер „Танцьорка в мрака”, в който играе малка, но запомняща се роля.
Един от последните филми с нейно участие е „Potiche“ на режисьора Франсоа Озон, в който играе и Жерар Депардийо, участвал също и в един от най-хубавите филми с Катрин Деньов – „Последното метро„. 


Кадър от филма „Дневна красавица“ на Луис Бунюел, в който Деньов изигра
една от най-добрите си роли в киното.


Катрин Деньов никога не е обичала празниците, шумните банкети и огромните букети. „Празниците са измислени от продавачите на цветя”, твърди тя, което не означава, че е по-снизходителна към продавачите на брилянти, например. Казват, че единственото цвете, което може да разтопи леденото й сърце е розовата орхидея. Но колкото и да не са й по вкуса тържествените чествания, само след два месеца тя отново ще бъде във фокуса на вниманието. Защото ще стане на 67 години, което със сигурност ще даде повод за ново вглеждане не само в блестящата й артистична кариера, но и в нейния личен живот.
Катрин Деньов 

ИЗГРЯВА НА НЕБОСКЛОНА

на френското кино преди 46 години – на премиерата на „Шербургските чадъри”. Зрителите тогава били запленени от нейното ледено очарование. Малко по-късно Хичкок ще я сравни с „огън под леда”.


Катрин Деньов в кадър от филма „Шербургските чадъри“ (1964)

Успехите си като актриса Деньов дължи не толкова на своите външни данни, колкото на неповторимото си умение да разкрива зад външната студенина ярката индивидуалност на героините си. Но животът й винаги е оставал в сянка не само за многобройните й поклонници, но дори и за най-ловките репортери. Малко са пикантните подробности в него, които са станали известни на широката публика. Може би само отношенията й с режисьора Роже Вадим, който преди това открива за киното Бриджит Бардо, са давали повод за не дотам лицеприятни коментари. Когато се запознали, Катрин била едва 17-годишна и се наричала още Дорлеак, а не Деньов (девическата фамилия на нейната майка). Роже Вадим като един истински Пигмалион, превръща стеснителното момиче в уверена в себе си жена. От него тя научава не само тайните на актьорското майсторство, но и на „сладкия живот”, който води артистичната парижка бохема по онова време. Именно този французин от руски произход превръща незабележимата брюнетка Катрин Дорлеак в пленителната блондинка Катрин Деньов.


Катрин Деньов и Роже Вадим скоро след запознанството им през 1960г.

Роже Вадим обичал страстно втората си муза след Бардо, но до брак така и не се стига, въпреки раждането на сина им Кристиан през 1963г. А Катрин така и не успява да блесне в някой от неговите филми.

РАЗКРИВА СВОЯ НЕОБИКНОВЕН ТАЛАНТ

в мюзикъла „Шербургските чадъри” (1964), режисиран от Жак Деми. Невероятно успешен се оказва и следващият филм на този режисьор с нейно участие – „Госпожиците от Рошфор” (1967). В него Катрин се снима заедно със своята не по-малко известна сестра Франсоаз Дорлеак, която загива при автомобилна катастрофа през същата година.
Деми мечтаел да екранизира „Анна Каренина” с Деньов в главната роля, но проектът му не се реализира. По това време младата и вече прочута актриса се обвързва с модния британски фотограф Дейвид Бейли. Този първи и единствен брак в нейния живот просъществувал формално 7 години.

Но още преди официалния си развод Катрин се запознава с Марчело Мастрояни. Двамата участвали във филма „Това се случва само с другите” (1971, реж. Надин Трентинян). Отначало италианският чаровник не бил особено впечатлен от новата си екранна партньорка. „Професионална красавица“, била резервираната му оценка за 27-годишната звезда. Той все още преживявал скорошната си раздяла с американката Фей Дънауей. Деньов също била потисната, заради края на връзката й с Франсоа Трюфо, възникнала докато се снимала във филма му „Сирената на Мисисипи” (1969). 

ВРЪЗКАТА Й С МАРЧЕЛО МАСТРОЯНИ

бързо се задълбочава, превръщайки се в бурен роман, продължил няколко години. През това време големият италиански актьор, който бил женен, сновял като луд между Рим и Париж, за да предлага на Катрин да се съберат. Тя обаче била непреклонна. Дори и раждането на дъщеря им Киара през 1972г. не променя нищо. Деньов продължавала да се дърпа, въпреки че Мастрояни най-после измолил от жена си обещанието, че ще му даде развод. Но след поредния категоричен отказ на французойката, той се завръща посрамен в италианското си семейство.


Катрин Деньов с дъщеря си Киара Мастрояни по време на кинофестивала в Кан през 2008г.

Дъщеря им Киара днес също е прочута актриса. Започнала е да се снима още от 8-годишна заедно с майка си във филма на Клод Льолуш „Ние двете”.
На 6 август тази година Киара Мастрояни получи престижна награда за майсторство (еxcellence award) по време на 63-ия международен кинофестивал в Локарно.

Катрин Деньов винаги е обичала да демонстрира своята пълна независимост и не без гордост заявява многократно, че родила и отгледала двете си деца, без да й се е налага да се омъжва, нито пък да прекъсва любимата си работа. Освен това всичките й любовни романи приключват по нейно желание, освен един-единствен – този с киното, който продължава и до днес. Деньов не може да се оплаче от липсата на интересни предложения за нови филми от прочути режисьори. Мнозинството французи пък не престават да я смятат за най-перфектната Мариана – националният символ на Франция. Според тях

ТЯ ОЛИЦЕТВОРЯВА ВЕЧНАТА ЖЕНСТВЕНОСТ

много по-добре от други икони на киното, като Мерилин Монро и София Лорен, например.
На въпроса дали е щастлива, Катрин отговаря, че е изпитвала щастие, когато се снимала в „Шербургските чадъри”, а сега просто обича живота. „Щастието все пак е привилегия на младостта”, уточнява тя.
Деньов все още е харесвана и обичана от мъжете. Поредният й обожател е италианският бизнесмен Виторио, който също многократно й е предлагал да се оженят. Не е трудно да се досетим, какво му е отговорила актрисата.


Кадър от „Коледна приказка“ (2008, реж. Арно Деплешен) – един от най-новите филми

с участието на Катрин Деньов. 

Красотата и обаянието на тази жена дори и на сегашната й възраст е загадка не само за околните, но и за нейните партньори. Защото тя винаги е предпочитала да се гримира сама, не допускайки чужди ръце да се докосват до лицето й. Разбира се, полагала е усилия да съхрани онова, което й е дадено от природата, но никога не е правила жертви в името на красотата, нито пък се е лишавала от малките житейски удоволствия. Продължава да пуши (вижте клипа), обожава сладките неща и въпреки това не се подлага на никакви диети. Не допуска дори мисълта за евентуална хирургическа намеса за разкрасяване.
И въпреки че знае добре цената си, Катрин Деньов никога не е демонстрирала самодоволство от постигнатото. „Обичам съвършенството във всичко – в киното и в живота” – казва тя. – „Затова постоянно ми се иска да променям нещата. Дори в последния си ден бих възкликнала: Не, почакайте! Още не съм готова. Всичко, което ми се е случило, е било само генерална репетиция”.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Източник: моята статия за Катрин Деньов, излязла във в. „ТВ Сага” на 5 август 2010г.

Read Full Post »


Днес в Париж на 80-годишва възраст е починал Клод Шаброл, един от най-известните кинорежисьори на Франция и един от основателите на „Новата вълна” във френското кино от края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век.
През своята забележителна кариера, продължила повече от половин век, той създаде 71 филма и телевизионни продукции, а последният „Белами”, излезе на екран миналата година.
В рамките на 32-ия Московски международен кинофестивал това лято се проведе ретроспектива на Клод Шаброл, озаглавена „8 от 71”, защото включва осем филма от огромната му режисьорска филмография. Поводът за насочване вниманието към прочутия режисьор, който е сред основателите на френската Нова вълна, бе съвсем конкретен. На 24 юни той навърши 80 години.
Роден е в Париж. Още съвсем млад започва да пише за кино в прочутото списание „Кайе дю синема” (Cahiers du cinema) заедно с Трюфо, Годар, Ромер, Ривет – бъдещите лидери на „новата вълна”. Според спомените на негови приятели, Шаброл посвещавал цялото си свободно време на четенето на криминални романи.
Първият си филм „Красавецът Серж”, заснема извън съществуващата по онова време във Франция система за кинопроизводство, благодарение на наследството, получено от жена му. Малко преди това си спечелва известна слава, благодарение на написаната от него книга за Хичкок.
Колкото и да е неочаквано, но точно неговият дебютен филм се превръща в нещо като манифест на новото движение във френското кино, предизвиквайки истински фурор по няколко причини. Най-главните от тях са, че бил направен с много малко средства, което било немислимо по онова време, освен това бил острокритичен по отношение на буржоазната действителност и въпреки своя откровен антикомерсиализъм, предизвиква немалък зрителски интерес. Нещо подобно се случва и със следващия му филм „Братовчедите” (1959). И в двата филма се проявяват отчетливо характерните черти на творческия почерк на Шаброл, които в бъдеще той ще шлифова до съвършенство – острия сюжет, критиката на буржоазно-еснафския начин на живот, хладния и почти мизантропски подход при изобразяването на провинциалната реалност.


Жерар Блан в кадър от филма „Братовчедите“ (1959)

През целия си живот Шаброл остава верен привърженик на криминалния жанр, като в най-силните си години си служи с него за своите социални анализи на обществените нрави, но впоследствие се поддава на изкушението просто да забавлява.
Московската ретроспектива на Шаброл не включваше световноизвестните му дебютни филми, а насочи вниманието към „Двойно превъртане на ключа” (À double tour, 1959), който съвсем не е шедьовър. Но е интересен с това,че именно в него Шаброл става Шаброл в смисъл, че веднъж завинаги се определя какво кино ще снима занапред. И той остава верен на този избор до края на живота си. И до последно се интересуваше от едно-единствено нещо – престъплението. Но не кое да е, а буржуазното престъпление, извършвано най-често сред външно чиста, напълно благопристойна среда.
Шаброл винаги снима филми за престъпления, не трагедии за обикновени убийства, като Михаел Ханеке, а по-скоро фарсове, в които не е толкова важно кой е убиецът. Той би могъл да бъде всеки от множество образи в галерията „невинни с мръсни ръце“ в неговото огромно творчество.


Роми Шнайдер и Жан Рошфор в кадър от филма „Невинните с мръсни ръце“ (1975)

Особено ярък етап от развитието на Шаброл е периодът от края на 60-те – началото на 70-те години, когато излизат филми, като „Невярната жена” (La femme infidèle , 1969), „Нека да умре звярът” (Que la bête meure1969), „Месарят” (Le boucher, 1970), „Разривът” (La rupture, 1970), „Сватби в червено” (Les noces rouges, 1973), „Невинните с мръсни ръце” (Les innocents aux mains sales) и др., заради които критиката започнала да нарича Шаброл, неговия постоянен съавтор на сценарии Пол Жегоф и актрисата Стефан Одран „създатели на нова човешка комедия” в киното, намеквайки за стореното от Балзак в литературата.
Остросюжетната фабула на тези ранни филми била по-скоро средство, необходимо за разкриване на лицемерието и криминогенноста на човешките отношения сред представителите на средната и висшата класи на френското общество.


Стефан Одран в кадър от филма „Лоши момичета“ (Les biches, 1968)

След края на сътрудничеството си с Жегоф през 1975г. Шаброл продължава да снима своите „черни криминалета”, опитвайки се да разнообрази темите си. Така се насочва към екранизирането на шумни съдебни процеси от недалечното минало, на съвременни криминални романи, но също така и на класическата френска литература.
Този период от творчеството на големия режисьор не блести с особено големи постижения. Във филмите му започват да се прокрадват рутината и безстрастният професионализъм.
Лесно бихме могли да заключим от казаното дотук, че Шаброл е един антибуржуазен режисьор, поставил си за цел разобличаването на тази класа и на нейния съмнителен морал. Но това няма да е вярно, защото всъщност Шаброл в никакъв случай не е антибуржоазен, особено в по-късния етап от своето развитие. По-скоро е един своеобразен мизантроп, смятан много правилно от Фасбиндер за ентомолог, отнасящ се към хората със същия изследователски интерес, който изпитва към насекомите.
Истината е, че Шаброл познавал най-добре именно буржоазията, доколкото и самият той произхожда от нея. В отделни моменти той проявява своята анархистична природа, подобно на Бунюел, но в други може да ни се стори необяснимо ортодоксален в своята привързаност към задоволената еснафска среда, която уж се опитва да разобличава в своите филми.
Неговите буржоа-убийци най-често изглеждат нелепо, когато се опитват да излязат извън рамките на полагащите им се класови норми, подобно на героите от филма „Сватби в червено” (1973). Но не по-малко нелепо изглеждат и анархистите, отвлекли американски посланик във филма „Нада” (1974). Буржоата-жертви пък сами си подписват присъдата, не забелязвайки завистта и ненавистта в очите на прислужницата – например във филма „Церемонията” (1995). Впрочем именно този филм е сред най-доброто в късното творчество на безкрайно плодовития режисьор.
Миналата година излезе поредният му филм с криминален сюжет, озаглавен „Белами” (Bellamy), в който колкото и да е странно Шаброл за пръв път се доверява на Жерар Депардийо. Във филмите през годините са се снимали Жерар Блан, Жан-Клод Бриали, Жан-Пол Белмондо, Мишел Дюшосоа, Жан-Пиер Касел, Мишел Буке, Мишел Пиколи, Жан Карме и много други от най-големите и любими френски актьори, но никога Ален Делон и Жерар Депардийо.


Жерар Депардийо игра под режисурата на Шаброл едва в неговия последен филм

Що се отнася до актрисите – в началото в повечето филми на Шаброл главните роли изпълнява Стефан Одран, която му била съпруга от 1964 до 1980г. Но дори и след разпадането на връзката им, тя продължава често да се снима в негови филми.
В по-ново време Клод Шаброл открива Изабел Юпер, която играе главни роли под неговата режисура например във „Виолет Нозиер” (1978), „Женска история” (Une affaire de femmes, 1988), „Мадам Бовари” (1991) и др.
Именно за участието си в неговия филм „Церемонията” (1995) тя получава единствения си “Сезар” (френският аналог на „Оскар”), въпреки че е номинирана най-много (13 пъти!) от всички френски актриси.
Друга голяма френска актриса – Натали Бай – пък играе в един от най-добрите му последни филми, озаглавен „Цветето на злото“ (2003).
Самият Шаброл е получил общо 18 международни награди, най-голямата, сред които е „Златна мечка” от Берлинале за „Братовчедите” през 1959 и отново в Берлин през 2009г. той получи почетната награда „Камера на Беарлинале” за цялостно творчество.
По този повод направих негов портрет, който включих в един от епизодите на тв-предаването „Другото кино”, излъчен по VTV. Вижте откъс от него по-долу.

Read Full Post »