Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Жак Тати’


Светът на киното отбелязва 60-годишнината от излизането на „Ваканцията на г-н Юло“ – шедьовърът на Жак Тати, който съперничи на най-добрите филми на Чарли Чаплин и Бъстър Китън.
Повече за тази блестяща комедия и за творчеството на нейния създател може да прочетете в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »



От руския сайт Аrthouse.ru днес научих една любопитна и малко тъжна история, свързана с един от любимите ми режисьори и с предстоящата премиера на френския анимационен филм „Илюзионистът” на кинофестивала в Берлин, който започва от 11 февруари.
Неговият създател Силвен Шоме, носител на „Оскар” за „Триото от Белвил” (2003) e адаптирал сценарий, написан от легендарния Жак Тати преди 54 години. Това е приказка, в която се разказва за застаряващ и вече излязъл от мода фокусник, чийто живот се променя след като среща прекрасна девойка. Според някои от изследователите на творчеството на Тати с тази тъжна история великият комик изповядал своето чувство за вина пред незаконородената си по-голяма дъщеря.
През 2000-ата година – само две години преди да почине – по-малката дъщеря на Тати дала въпросния сценарий на Силвен Шоме. А сега семейството на по-голямата, но отхвърлена от Тати негова дъщеря – Хелга, което живее в Англия, настоява, че Шоме е изопачил истината в сценария и се е опитал да замаже тъжната истина.
„Да преиначиш оригиналния сценарий на „Илюзионистът“, без да се потрудиш да разбереш истинските мотиви за неговото написване и в резултат да отдадеш носталгичен почит към покойния автор – това, на практика, е акт на неуважение към него“, – заявява в писмо до английския вестник „Observer” Ричард Макдоналд – внукът на Жак Тати.
Хелга и нейните три деца – Кенет, Греъм и Ричард са единствените живи потомци на знаменития режисьор, заснел шедьоври като „Ваканцията на Г-н Юло”, „Моят чичо” и „Play Time”.
Историята на Хелга била пазена в тайна от самата нея през цялото й детство и впоследствие от широката общественост, за да не бъде опетнена репутацията на знаменития й баща. Но в крайна сметка изплувала на бял свят, след като Силвен Шоме оповестил своите планове да заснеме анимационен филм по нереализирания сценарий на Тати.
Претенциите на Макдоналд и другите роднини на Тати към създателя на филма били изучени и потвърдени от биографа на Тати Дейвид Белос, към когото семейството се обърнало след излизането на неговата книга за творчеството на великия френски кинематографист.
Тати, който е роден през 1907г. и носел първочанално името Жак Татишчев, срещнал австрийската емигрантка Херта Шил и бъдеща майка на Хелга в парижския музикхол, където работела заедно със сестра си по време на германската окупация на френската столица. Когато Херта забременяла, Тати се вслушал в съвета на сестра си да не се жени за бедната австрийка. И тогава уговорили Херта срещу солидна сума да се подпише под документ, съгласно който освобождава Тати от бъдещи претенции към него за бащинство. Впоследствие младата жена с бебе на ръце се прибрала в родината си.
Постъпката на Тати скандализирала театралните кръгове, сред които тогава се движел бъдещият режисьор и много негови колеги от музикхола започнали да го отбягват.
„Всички заели страната на момичето, а Тати останал неразбран”, – разказва в своята книга Белос.
Хелга – дъщерята на Тати – израснала обградена с плакатите за филмите на знаменития й баща. В един момент попаднала в приют в Мароко. Вече като тинейджър в тази североафриканска страна Хелга опитвала на няколко пъти да се свърже с баща си – писала му писма, молела за помощ. Според Ричард Макдоналд това се е случило точно по времето, когато Тати написал сценария си за „Илюзионистът“. Според днешните изследователи, причината, поради която Тати не потърсил контакт с дъщеря си най-вероятно е свързана със срама, който изпитвал, заради малодушието си на младини.
По-късно младата Хелга успяла да си намери работа като гувернантка в Париж, но така и не й се удало да се срещне с баща си, който вече снимал своите киношедьоври. Скоро се омъжила за англичанина Норман Макдоналд. Днес нейният син твърди, че неговата майка заслужава признание като дъщеря на Тати. „На моя дядо му се е наложило да плати твърде висока цена в името на изкуството, но човекът, който пострадал най-много от неговото поведение е моята майка – негова непризната по-голяма дъщеря“.
Жалко е наистина, когато научаваме подобни истории за своите любимци. За мен филмите на Жак Тати винаги са били много повече от обикновени комедии. Подобно на шедьоврите на Чаплин и неговият тъжен хумор е само средство за разкриване безпомощността на обикновения човек пред агресивното настъпление на технизирания, бездушен свят.

Жак Тати в кадър от филма „Play Time“ (1967)

Разбира се, нелицеприятните факти от живота на този обичан от мен кинематографист не са в състояние да притъпят възхищението ми от неговото художествено майсторство. Така както и научаването за тъмните страни в биографиите на велики творци като Оскар Уайлд, Фьодор Достоевски, Чарли Чаплин и много други не може да ме накара да обичам по-малко създаденото от тях. Защото винаги съм бил убеден в едно – че те самите са били най-строги свои съдници и са страдали силно, заради своите прегрешения. Напоследък обаче бях силно разколебан в преклонението си пред Никита Михалков, научавайки подробности за някои от грозните му постъпки. Дълбоко ме смущава неговото самодоволство и особено верноподаничеството му към Путин. Но най-отблъскващ е начинът, по-който се отнася към своите противници. Съмнението ми, че този човек едва ли съжалява за постъпките си, се отразява върху отношението ми към неговото творчество. Но това е друга тема, нека да не задълбаваме сега в нея…

Източник: Аrthouse.ru

Read Full Post »


Великите комици в киното се броят на пръсти и всеки би се сетил веднага за Чарли Чаплин, Бъстър Кийтън, Фернандел, Луи дьо Фюнес, Джим Кери… Сигурен съм обаче, че малцина биха си спомнили за Жак Тати,3419394_16005c3e58_m когото лично аз бих наредил в тройката на гениалните майстори на кинокомедията – редом до Чаплин и Кийтън. Фактът, че не е толкова популярен, ни най-малко не омаловажа ролята, която е изиграл за развитието на този най-труден от всички жанрове на киното.
Знаменитият френски актьор и режисьор Жак Тати е роден на 9 октомври 1907г. (според някои източници през 1908г.). Истинската му фамилия е Татишчев (неговият дядо бил руски дипломат в Париж).

Независимо, че Тати днес е смятан за безспорен класик на френската комедия, той продължава да стои някак встрани, заемайки свое специално място в историята на този твърде развит жанр във френското кино. Първоначално се занимавал с ръгби, бокс, тенис, а през 30-те години на миналия век се изявявал отначало като любител, а не след дълго и като професионален артист със смешни пантомими в различни вариететни програми. През 1932 г. се опитал да пренесе цирковите си номера в киното, но филмът му „Оскар, шампионът по тенис” останал незавършен.

Универсалният талант на Тати се проявил още с първите му опити в киното – той бил едновременно сценарист, режисьор и актьор в своите филми. В това отношение продължава традицията на Чаплин и Китън. В края на 30-те години и веднага след войната изпълнил малки роли – например, във филмите на Клод Отан-Лара „Силвия и призракът” (Sylvie Et Le Fantome, 1946) и „Дяволът в плътта” (Le Diable Au Corps, 1947, а през 1949г. режисирал първия си комедиен филм „Празничен ден” (Jour De Fete), който дотолкава озадачил разпространителите със своето новаторство, че те се решили да откупят правата за неговото разпространение едва след огромния зрителски успех, който имала една предварителна прожекция.

hulot

„Ваканцията на г-н Юло“ (1953)

Но в първите редици на филмовите комици го изстрелял следващият му филм „Ваканцията на господин Юло” (les vacances de monsieur hulot, 1953) и особено „Моят чичо” (Mon Oncle, 1958), отличен със специалната награда на кинофестивала в Кан и с „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм. От този момент нататък името Жак Тати станало известно по целия свят – но предимно на изкушената от модерното кино публика.

Перфекционизмът му като актьор и режисьор е причина да снима много рядко, но всеки негов филм се превръщал в културно събитие за Франция и оставял диря в историята на киното. В теорията на критиката дори бил въведен терминът „хуморът на Тати”, заради неговото своеобразие и оригиналност. Лишен от каквото и да е съчинителство, винаги потопен в реалния живот, хуморът на Тати е от една страна проникнат от лиризъм и нежна любов към живота, а от друга – съдържа ирационална дълбочина, напомняйки за черния хумор на сюрреалистите. Този хумор блестящо разкрива безпомощността на обикновения човек пред агресивното настъпление на технизирания, бездушен свят.

„Със смачкания си шлифер, възкъс панталон, килната филцова шапка с неправилен размер, и раздърпано сако, просто нищо не е на мястото си в тази фигура. Поведението му е също толкова неадекватно, както и самият външен вид, самият той е объркан, никога не знае посоката, залутан, създавайки конфузия, тотален безпорядък и замайване, където и да се появи в публичното пространство.” (Димитрина Севова)

playtime_b

Жак Тати в кадър от филма „Play Time“ (1967)

„Винаги ми се е искало да направя геговете си правдиви”, – споделял често Тати. Особено ярки и модерни по своята форма са филмите му „Play Time” (1967) и „Трафик” (1971). Последната му кинотворба „Парад” (1974) пък e искрено и остроумно обяснение на Тати в любов към цирковото изкуство.


Read Full Post »