Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Емир Кустурица’


Прочутият руски кинорежисьор Алексей Балабанов поканил Емир Кустурица да му помогне за написването на сценария на филм, който ще бъде посветен на „бандитското минало“ на младия Сталин.
Повече подробности може да прочетете в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »



От 17 до 23 януари се проведе Петият международен фестивал на авторското кино „Кустендорф“, който е основан от знаменития сръбския режисьор от босненски произход Емир Кустурица.
Всички подробности за филмите и гостите, пристигнали специално в Мокра гора, Сърбия, може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Заради претоварения си график Джони Деп бе принуден да се откаже от удоволствието да работи повторно под режисурата на Емир Кустурица (първият път бе във филма „Аризонска мечта“).

Прочетете информацията в сайта „Другото кино„, ако искате да разберете кой ще замести звездата в новия филм на Кустурица.

Read Full Post »


Днес имаме истински повод да празнуваме. Защото ако сме истински киномани, няма как да не вдигнем наздравица за безподобния Емир Кустурица – балканския гений на киното, циганския Фелини, който е един от четирите режисьори в историята, успели да спечелят на два пъти „Златна палма” в Кан (тримата други са Френсис Форд Копола, Биле Аугуст и Шохей Имамура). Но Кустурица го постигна още преди да навърши 40 години. Нещо повече – той бе едва 26-годишен, когато към името му бе прикрепена неофициалната титла „кинорежисьор на двайсет и първия век„. А на 36, когато вече бе признат по целия свят, започна да преподава кинорежисура в Колумбийския университет в САЩ.
Днес този обожаван от нашата публика кинематографист става на 56 години. Той е роден на 24 ноември 1954г. в босненската столица Сараево, намираща се тогава в пределите на бивша Югославия.
„Родих се в покрайнините на града, където в радиус от 300 метра имаше четири храма : католически, православен, мюсюлмански и синагога.“ – спомня си той след време.
Израства в мюсюлманско семейство, което според собствените му твърдения има сръбски, православни корени.
Завършва кинорежисура в прочутата академия за киноизкуство FAMU в Прага. За своята дипломна работа – късометражката „Гуерника” – получава първа награда на фестивала за студентски филми в Карлови Вари. Пълнометражният му дебют е телевизионният филм „Невестите идват”, който е забранен от цензурата „по морални съображения”.
Кустурица никога не е харесвал да го наричат балкански режисьор, защото гледа на самия себе си в европейски и дори световен мащаб. Въобще грандоманството на този безспорно много талантлив режисьор напоследък все по-често взема връх. Донякъде и той подобно на Никита Михалков започна да се изживява като богопомазан и едва ли не призван свише да води заблуденото стадо.
По-неприятната истина, свързана с Кустурица е обаче несбъдната прогноза, че ще бъде сред водещите имена на киното през новия век. В доста от анкетите, проведени във връзка със 100-годишнината на киното през 1995-а, именно Кустурица заедно с Тарантино оглавяваше списъка на режисьорите на XXI век (тогава дори се твърдеше, че кинематографистът на бъдещето ще се нарича „Куентин Кустурица“).
За съжаление, всичките си големи награди Емир Кустурица спечелва през миналия век. След 1998 година, когато за „Черна котка, бял котарак” му бе връчен почетния „Златен лъв” за режисура във Венеция, той не е имал друго голямо фестивално отличие.
Митът за гениалния режисьор Емир Кустурица се зароди в съзнанието на киноманите още през далечната 1985 година, когато за филма „Баща в командировка” той бе удостоен за първи път със „Златна палма” и лично създателят на „Амадеус” Милош Форман в качеството си на председател на фестивалното жури в Кан провъзгласи 30-годишния тогава югославски режисьор за надежда на европейското и световното кино.
Но всъщност звездата на Емир (емир в превод от арабски означава владетел, княз) изгрява на филмовия небосклон четири години по-рано, когато на Венецианския кинофестивал грабва специалната награда за най-добър дебют с филма си „Спомняш ли си, Доли Бел?” – още една история за порастването (отчасти автобиографична), разгърната на фона на все още интернационално задружния Сараево.
Този филм не успява да премине идеологическото сито на Московския кинофестивал, защото е възприет като „антихуманен” и прекалено „натуралистичен”. Блюстителите на идеологическата праволинейност тогава са просто поразени от пренебрежението, граничещо с пълно презрение, проявено от младия режисьор към идеологическите канони. Виталността, бруталността и мачизмът още тогава се превръщат в трите стълба, върху които се изгражда прочутия впоследствие „стил на Кустурица”, повлиял върху цялостния облик на световното кино през 80-те и 90-те години.

В интервютата, които винаги охотно раздава, Кустурица се самоопределя като рок-музикант, който по недоразумение снима филми в почивките между репетициите. Разбира се, така той допълнително подхранва мита за себе си и не може да се отрече, че винаги това му се удавало.

Само че, този човек, който днес се изживява като един от най-последователните антиглобалисти, всъщност води живот на истински космополит. Живял е 4 години в Ню Йорк, 10 в Париж и още няколко в Белград. От 20 години притежава френски паспорт, но продължава да твърди, че е югославянин, макар и да знае отлично, че няма такава националност.
По времето на войната, довела до разделението на Югославия, е недолюбван силно от сърбите за това, че е мюсюлманин, а пък неговите сънародници от Босна го ненавиждат, защото не го възприемат като истински мюсюлманин.
Неговата реакция срещу разделението на Югославия е толкова спонтанна, че през 1993 предизвиква Войслав Шешел, лидер на сръбския ултранационализъм, на дуел в Белград с оръжие по негов избор. Политикът отказва поканата с аргумент, че не би желал да го осъдят за убийството на кинотворец.
След излизането на „Ъндърграунд”, за който получава втората си „Златна палма” в Кан, в Босна започват да го наричат чудовище, а властите, които възприемат филма като просръбски, репресират близките му. Майка му е принудена да се премести да живее в Черна гора.
„В моя просторен парижки дом се намери място за целия фонд на босненските писатели, – разказва Кустурица. – А техният председател днес ме нарича предател и ме обвинява, че съм заминал от Босна в Белград. Искаше им се да ме използват като знаме, но за тях се оказах недостатъчно правоверен мюсюлманин, макар че нося мюсюлманско име”.
Впрочем през 2005 година Кустурица поправя това недоразумение, покръствайки се в християнската вяра и прие славянското име Неманя. По този начин окончателно отряза пътя си назад към родния Сараево, където не е стъпвал от 1992г.
Колкото и да е странно, но стана така, че точно човекът, прославил се със своята нетърпимост към всякакви идеологии, най-накрая сам падна в плен на мегаломанската представа за самия себе си. Може би вътрешната му потребност от намиране на собствената идентичност го подтиква постоянно към осъществяването на какви ли не екстравагантни идеи. Например неговият прословут Дървен град или както е по-известен Kustendorf. Всъщност името идва от Кустурица – Kust и немско dorf – село.
Всичко в това необикновено селище, разположено в живописната местност Мокра гора близо до границата на Сърбия с Босна, е направено от дърво. Къщите, хотела, ресторанта, църквата, дори настилката по улиците е дървена. Главната улица се казва „Иво Андрич“, но има улица „Ернесто Че Гевара“, площад „Диего Марадона“, бул. „Федерико Фелини“ и т.н.
Всяка година през януари там се провежда голям кинофестивал, на който пристигат приятелите на Кустурица, предвождани лично от Джони Деп.


Кустурица посреща Джони Деп, който каца насред Кустендорф с хеликоптер.

От всички филми на Кустурица, на мен най-много ми харесват „Циганско време” (Dom za vesanje/Time of the Gypsies), отличен с награда за режисура на кинофестивала в Кан през 1988г. и „Аризонска мечта” (1993) – неговият несполучлив опит да се наложи в Америка, без да изгуби своята самобитност. Разпространението на този филм по американските екрани се оказва пълен провал, но затова пък на Берлинале му дават специалната награда на журито.
Именно в „Аризонска мечта“ се изявява най-ярко творческото сътрудничество на Кустурица с Горан Брегович, което бе внезапно прекъснато след „Ъндърграунд”. След раздялата с този уникален композитор, филмите на Кустурица като че ли позагубиха от своята невероятна музикална сила. Обяснението, което самият режисьор дава за разрива помежду им, звучи някак неубедително. Как така изведнъж му е станало ясно, че повече няма нужда от човек като Брегович?
Още „Черна котка, бял котарак” някак понатежа с изкуствеността на повечето от ситуациите и прекалената си кичозност, която лично на мен ми дойде в повече.
Впрочем някои критици още тогава разкритикува Кустурица, че загърбва социално-политическите мотиви, отдавайки се напълно на жизнерадостното любуване на циганския кич и то точно по времето, когато в родината му бушува война.
Аз се завърнах към Живота, Цветовете и Светлината, – отговаря им режисьорът. – Присъщият на циганите кич ми е интересен със своята необикновена емоционална сила. Този кич разрушава всички жанрови рамки със съдържащата се в него насмешка. Те не възприемат нищо сериозно и точно това най-много ми допада. Чувствам се като човек, който се е завърнал у дома. Те казват, че живеят никъде – между небето и земята. По някакъв начин това ми напомня за моя собствен живот.

Така или иначе след това настъпва кризата, последвана от временно отдръпване от режисурата и бягство в света на музиката в прочутия му Оркестър на непушачите (The No Smoking Orchestra), с който обикаля Европа и то точно по време на най-голямата обществено-политическа криза в Сърбия през 1999 – 2000 г., довела до свалянето на Свободан Милошевич от власт.
Кустурица болезнено изживява поредния трус в Сърбия, където започва да се връща все по-често и дори се преориентира политически, заставайки зад Борис Тадич и неговата прозападна Демократическа партия.
През 2001 излиза документалният му филм „Истории на супер 8”, който пък е личната му изповед в любов към балканския пънк-рок, който свири със своя фамозен „The No Smoking Orchestra”.

През 2004 г. големият майстор се завърна в игралното кино с „Животът е чудо”, който обаче ме разочарова, макар че мнозина го превъзнасят и дори му връчиха наградата за „най-добър балкански филм” на София Филм Фест през 2005г.

Две години по-късно продължи своите стилистични търсения в сферата на траша с последния си засега игрален филм „Заветът”. Споделям напълно иронията на един руски критик, който написа по повод филма, че след като на екрана героите на Кустурица през цялото време целуват иконите, превръщат църквата в укрепление и плачат когато чуят химна – това вече не е какъв да е траш, а истински православен траш. Нещо подобно прави и Никита Михалков. Онези, които са гледали в рамките на сегашната Киномания продължението на неговия „Изпепелени от слънцето”, вероятно ще се съгласят с мен.


Последният (засега) филм на Кустурица е документалният „Марадона” (Maradona by Kusturica), представен в Кан през 2008г.

В момента знаменитият режисьор работи върху проект за нов игрален филм, озаглавен „Cool Water”, който възнамерява да снима догодина. За главната роля е поканил нашумелия френски актьор от алжирски произход Тахир Рахим, спечелил европейска филмова награда и „Сезар” за участието си в „Пророкът” (Un Prophete) на Жак Одиар.
Това ще бъде трагикомедия, разказваща за палестинец, живеещ в Германия, който се връща у дома за погребението на баща си и сватбата на брат си. Хаосът настъпва, когато двамата братя се опитват да отнесат тайно тялото на баща си от Йерусалим в Рамала, докато ги гонят израелската полиция, руски мафиоти и група терористи. Според слуховете, един от копродуцентите на филма е Джони Деп, когото Кустурица възнамерява да снима в главната роля във филм за Панчо Виля.
Що се отнася до родната му тематика, Кустурица е категоричен, че никога няма да се върне към нея. „Снимал съм и в Сараево, и в Скопие, и в Белград. Разказвал съм и за войната, и за мира. Едва ли бих могъл да кажа нещо ново, ако отново се обърна към балканската тема.
Кустурица се е снимал и като актьор в немалко филми – общо 16. Последната му главна роля (шпионинът от КГБ Сергей Григориев) е във френския филм „Шпионска афера от Студената война”, представен в рамките на завършващата вече Киномания 2010.

Read Full Post »