Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘двадесети век’


Днес навършва 80 години ДОНАЛД СЪДЪРЛАНД – емблематичен холивудски актьор, чиято слава датира още от началото на 70-те години на миналия век. Оттогава до днес има вече 179 роли в киното, като последните три филма с негово участие трябва да излязат още до края на тази година.
Повече за живота и творчеството му може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Advertisements

Read Full Post »



Знаменитият италиански кинорежисьор, сценарист, драматург и поет БЕРНАРДО БЕРТОЛУЧИ навършва днес 72 години.

Вижте повече в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »



Желанието ми да видя колкото може повече филми от 14-ия София Филм Фест стана причина за малко да пропусна да отбележа 70-годишнината на знаменития италиански режисьор, сценарист, драматург и поет Бернардо Бертолучи. Той е роден на 16 март 1940г. в Парма в семейството на известния по онова време поет Артилио Бертолучи. И Бернардо още от малък започнал да пише стихове. Увлича се по киното още в ученическите си години, когато заснел две любителски късометражки.
В края на 50-те години на миналия век Бертолучи следва литература в Римския университет. По това време публикува и първия си сборник с поезия „В търсене на загадката”, за който бил отличен с национална литературна награда. Още като студент се запознава с големия италиански писател, поет и режисьор Пиер Паоло Пазолини и става негов асистент по време на работата му над филма „Акатоне” (1961). Именно оттогава датира увлечението на Бертолучи по левите идеи, в резултат на което влиза в Италианската комунистическа партия.
През 1962г. Бертолучи зарязва университета, за да се посвети на киното, независимо от факта, че никога не е изучавал режисьорско майсторство – нито в специализирано училище, нито в университет.
През същата година, по сценарий на Пазолини, той успява да заснеме първия си игрален филм „La Commare Secca”.
През 1964г. Бертолучи режисира следващия си филм „Преди революцията“ (Prima Della Rivoluzione), а през 1965 –1966 гг. – пълнометражния документален телевизионен филм „Нефтопровод“. През 1967г. заснема късометражната игрална новела „Агония”, включена в киноалманаха „Любов и ярост” (Amore E Rabbia) заедно с късометражки на Марко Белокио, Жан-Люк Годар, Карло Лидзани, Пиер-Паоло Пазолини.
Излизането на филма „Партньорът“ (1968) по мотиви от творчеството на Достоевски и „Стратегията на паека“ (La Strategia del Ragno, 1969) по Борхес, го правят известен в киносредите, но не и сред широката публика.
Международната слава идва след „Конформистът“ (Il Conformista, 1970), който е свободна адаптация по едноименната повест на Алберто Моравиа. Филмът е признат от критиката за шедьовър на световното кино. Но следващите два филма изиграват решаваща роля за окончателното признание на Бертолучи като един от най-големите съвременни майстори на киното. Недолюбваният доскоро от публиката режисьор изведнъж постига касов успех с Последно танго в Париж” (Last Tango in Paris, 1972) и „Двадесети век”, които предизвикали остра полемика в медиите, спорове сред обикновените зрители, но и гневни реакции от страна на италианската цензура. През 1979 и 1981г. Бертолучи заснема още един скандален филм „Луна” (Luna) с Джил Клейбърг в главната роля и „Трагедията на смешния човек” (La Tragedia di un Uomo Ridicolo), след което настъпва шестгодишно прекъсване на стремителната му до този момент кариера. Това неочаквано затишие около името на нашумелия режисьор обаче е буквално взривено с появата на „Последният император“ (The Last Emperor, 1987), създаден въз основа на материал от китайската история. Този филм е най-успешният в цялата кариера на Бертолучи. Удостоен е с девет награди „Оскар“, в това число за най-добър филм.
След преместването му да живее в Англия започва т.нар. „космополитичен“ период в творчеството на Бернардо Бертолучи. Своеобразно продължение на темата за Изтока са филмите му „The Sheltering Sky” (1990), който е по-известен под заглавието „Чай в пустинята” и „Малкият Буда” (Little Buddha, 1993) с Киану Рийвс в главната роля.
През 1996г. след 15-годишно отсъствие от родината, Бертолучи заснема в Италия чудесния си филм „Открадната красота” с Лив Тайлър в главната роля, но и с участието на такива легенди на световното киното като Жан Маре, Джеръми Айрънс, Стефания Сандрели и др.
Сред последните филми на Бертолучи се откроява Мечтатели” (The Dreamers, 2003), превърнал се в главно събитие на кинофестивалите във Венеция и Сан Себастиан, нецависимо че бе представен извън конкурсните им програми.
Бернардо Бертолучи е участвал в създаването на повече от 50 филма, на част от които е само сценарист или съавтор на сценариите на други известни режисьори, като например на филма на Серджо Леоне „Имало едно време на Запад”, а също и като продуцент.
Бертолучи е получавал много престижни отличия. Първия си международен приз за режисура получава още през 1970г. за „Конформистът”, а после подобно отличие му връчват и за „Последно танго в Париж”. През 1988г. получава „Оскар” за режисура и за адаптиран сценарий (заедно с Марк Пеплоу) за „Последният оператор”, а през 1997г. е награден със специално отличие за най-добро творческо сътрудничество (наградата си поделя с оператора Виторио Стораро) и др.
Бернардо Бертолучи се е женил два пъти. След като се развежда с първата си съпруга Адриана Асти, се оженва за Клер Пеплоу (по произход англичанка), която също е режисьор. Нейният брат Марк е сценарист, с когото Бертолучи си сътрудничи много активно през последните години. Киното явно е страст за всички от фамилията Бертолучи. Така например по-големият брат на Бернардо – Джовани Бертолучи се занимава с кинопродуцентство, а по-малкият му брат – Джузепе е известен в Италия кинорежисьор.
Немалко спорове е предизвиквала в миналото и по-малко днес темата за членството на Бертолучи в комунистическата партия. Той бил сред студентите, които през 60-те години се бунтуват по улиците на големите европейски градове. Не случайно по-късно на темата за младежкото бунтарство той ще посвети своя чудесен филм „Мечтатели” (2003). Любопитното е, че независимо от своите марксистки убеждения, Бертолучи никога не е бил признаван от комунистическите държави. Навремето неговите филми трудно намираха път до екраните в Съветския съюз и България, главно заради провокативното им сексуално съдържание. След излизането на „Двадесети век” Бертолучи често отговарял на въпроса: „Кое е най-великото събитие през ХХ век?” абсолютно еднозначно: „Сексуалната революция”. Според него именно тя, а не политическите революции, е допринесла най-много за революционните промени в човешките отношения.

Read Full Post »


Днес смятам малко да поотдъхна преди церемонията по връчване на наградите на 14-ия София Филм фест, която ще се проведе вечерта в зала 1 на НДК. Докато си почивам от маратона, в който участвах цяла седмица, ще се опитам да подредя впечатленията си от предишните два фестивални дни.
В четвъртък (11 март) гледах в „Люмиер” най-новия филм на гръцкия режисьор Тео Ангелопулос. Познавайки добре творчеството на този легендарен майстор на киното, не допуснах грешката от предишни фестивали, когато ми се е случвало да се напрягам на негови филми доста уморен от видяното преди тях. Този път умишлено започнах на свежа глава четвъртъчния си маратон именно с „ПРАХЪТ НА ВРЕМЕТО” (вижте трейлъра) и не съжалявам, защото така успях да почувствам в пълна степен силата и магията на киното с марка Англопулос. А то, според мен, ще просъществува във времето и много след нас, когато ще служи на идните поколения да си изградят по-жива представа за отминалата епоха на войни и идеологически противопоставяния, в която хората бяха безмилостно подмятани от Историята.
Действието на филма обхваща периода от 1953 (след смъртта на Сталин) почти до наши дни. „Прахът на времето” фактически е продължение на историко-философската епопея на Ангелопулос, започната с „Разплаканата ливада“ (2004). Този път се разказва за режисьор (акт. Уилям Дефо), който снима филм за своите родители Спирос и Елени. Всичко, което се е случило в техния живот, е било трагично повлияно от най-важните исторически събития на ХХ век. Втората световна война разделя влюбената двойка – Спирос е принуден да емигрира в САЩ. Последвалата гражданска война в Гърция принуждава Елени и хиляди нейни съотечественици с леви убеждения да избягат в Съветска Русия. Много по-късно пък падането на Берлинската стена ще ознаменува началото на нова глава в историята на семейството. През изминалите години им се налага да преживеят много скиталчества и страдания: Ташкент, Сибир, Ню Йорк, Торонто – това са само някои от спирките на тяхното изнурително странстване по света.
Любовната история на гръцките емигранти Спирос и Елени е представена, както винаги във филмите на Ангелопулос, ярко метафорично и истински кинематографично. Времевите пластове често се преплитат, но за внимателния зрител не е трудно да следи сюжетната нишка. След смъртта на Сталин Спирос заминава за Ташкент под чуждо име. Той обаче е разобличен, а Елени е изпратена в Сибир, където среща Якоб – немски евреин, когото познава от Ташкент. Той е неотлъчно до нея, докато тя заминава за Ню Йорк през 1974г. Години по-късно Елени и Спирос решават да се завърнат в родната си Гърция. По пътя се отбиват в Берлин, където тази необикновена драма за трагичните взаимоотношения между Любовта и Историята достига своя апотеоз.
Без съмнение знаменитият режисьор, продуцент и сценарист на множество признати за шедьоври филми, като „Трупата” (1975), „Пътуване до Китира” (1983), „Пчеларят” (1986), „Нерешителната стъпка на щъркела” (1991), „Погледът на Одисей” (1995) и увенчаният със „Златна палма” в Кан „Вечност и ден” (1998) е решил най-накрая да създаде нещо като свое автобиографично кинозавещание, в което разплита драматичните перипетии на гръцката емиграция на фона на почти цялата история на ХХ век. Освен Уилям Дефо, във филма участват Бруно Ганц, Мишел Пиколи, Ирен Жакоб и др.


Бруно Ганц (на преден план), Мишел пиколи и Ирен Жакоб в кадър от „Прахът на времето“ (реж. Тео Ангелопулос)

Лично за мен изпълнението на Бруно Ганц, което е най-силно, успява най-ярко да предаде терзанията на човека, обичал през целия си живот жена, която принадлежи на негов приятел.
Тео Ангелопулос, който на 17 април ще навърши 75 години, е роден в Атина през 1935. Учи право в Атинския университет и става практикуващ адвокат. Следва и кино в престижното френско филмово училище IDHEC. Завръща се в Гърция през 1964 г. и до 1967 г. пише филмова критика за левия вестник „Демократична промяна“. Започва да снима филми през 1965 г. След един късометражен филм през 1970 г. дебютира в игралното кино с „Възстановка на едно престъпление”. Оттогава неговите филми са участвали на безброй фестивали и са спечелили десетки международни награди, най-големите сред които са „Златен лъв” от кинофестивала във Венеция през 1980г. и „Златна палма” от кинофестивала в Кан през 1998г.

Read Full Post »