Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘български филм’


Трите премиерни заглавия през изминалия уикенд се представиха според очакванията.
За съжаление, българския филм „Стъпки в пясъка“ бе посетен най-слабо – eдва от 3959 зрители, а за неговите американски съперници „Бурлеска“ и „Механикът“ през уикенда са били продадени съответно 4 307 и 14 195 билета.

Вижте целия коментар за зрителската посещаемост на премиерните филми през последния уикенд в сайта „Другото кино„.

Реклами

Read Full Post »


Филмът „Стъпки в пясъка“ е смешно-тъжна история за любовта между едно момче (Слави) и едно момиче (Нели), които още като малки се заклеват да се оженят. История, пълна с любов, приятелства и предателства, драматични раздели и бягство зад граница, митарстване по света и завръщане у дома…

Подробна рецензия за филма може да прочетете в сайта „Другото кино“.

Read Full Post »


Тази вечер от 19.30 часа в зала 1 на НДК се открива 14-ият международен филмов фестивал СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ. Най-мащабното международно киносъбитие в България отново ще заяви присъствието си като един от значимите фестивали в Югоизточна Европа, влязъл в класацията на 50-те топ фестивала според сп. „Варайъти” и достойно представящ страната ни по целия свят. Започнал като тематичен мюзик фест, преминавал успешно през 13-те си издания, София Филм Фест е безспорно Киномаратонът на годината – събитие със сериозни заявки за най-взискателната публика, защото представя актуалните тенденции в световното кино и най-новото от българското и регионалното кино пред света. За десетгодишния си юбилей като международно киносъбитие, в Годината на Българското кино, София Филм Фест получи като подарък признание от Международната Федерация на филмовите продуцентски организации (FIAPF) – акредитация като състезателен фестивал със специализиран конкурс (повече за FIAPF на стр. 2).

14-ият София Филм Фест ще се състои от 5 до 14 март 2010 в София с допълнителна програма от 15 до 25 март в София. За първи път освен традиционните издания в Бургас и Пловдив фестивалът ще посети още над 10 града, сред които Благоевград, Стара Загора, Русе, Сливен, Габрово и други. Програмата съдържа над 100 игрални, 30 документални и 50 късометражни филма. Те са представени в обновената тематична структура на фестивала.


Филмът „Зад кадър“ с Иван Бърнев в главната роля ще открие от 19.30 часа фестивалната програма

Тази година фестивалът има Фокус върху българското кино. Това е съвсем естествено, имайки предвид, че 2010 е определена за Година на българското кино и след включването на български филм сред деветте претендента за чуждоезичен “Оскар”, което поставя киното ни в съвсем нова светлина по света и у нас. Съвместно с Националния филмов център ще представим две големи програми: Ново българско кино (игрално, документално и късометражно) и Българското игрално кино на десетилетието – специална програма от над 30 филма, които ще бъдат показвани през цялата година в Дома на киното като част от рубриката „София Филм Фест за учащи”.

Зрителите ще имат възможност за видят във вечерта на наградите – 13 март, премиерата на най-новия филм на Киран Коларов „Ако някой те обича…”, ще бъдат показани и „Светото семейство” на Красимир Крумов, както и „Стъклената река” на Станимир Трифонов. Сред българските документални премиери на София Филм Фест са „Градът на жените баданте” на Стефан Командарев, „Роднини” на Иглика Трифонова, „Кметът” на Адела Пеева, „Децата на дружбата” на Светослав Драганов, „Нощ над града” на Ирена Даскалова, „Сега и завинаги” на Драгомир Шолев и други.
През 2010 се навършват 10 години от съществуването на София Филм Фест като международен филмов фестивал без тематичната музикална насоченост на първите четири години. Енергичният екип на феста реши да ознаменува събитието с няколко видими нововъведения, част от които са визията, уебсайтът и новата програмна схема на фестивала. Подарък за всички киномани е рубриката „Голямата петорка”, която включва филмите, спечелили големите награди на най-престижните кинофестивали в света през 2009 – Кан, Венеция, Берлин, Торонто и Сънданс (още по темата на стр. 4). Сред тях са „Бялата лента” на Михаел Ханеке („Златна палма” в Кан), „Млякото на скръбта” на Клаудия Льоса („Златна мечка” в Берлин) и „Пророк” на Жак Одиар (Голямата награда на журито в Кан), които са и сред основните претенденти за номинации за чуждоезичен „Оскар”. На 14-ия София Филм Фест се очакват над 200 чуждестранни гости. Част от тях ще дойдат специално за седмото издание на програмата София Мийтингс, което за поредна година ще събере европейския елит във филмовата индустрия. Проектите за първи, втори и трети игрални филми ще бъдат представени публично пред аудитория от ръководители на фондове, продуценти, дистрибутори, представители на институции, журналисти. Родните и регионалните филми ще бъдат прожектирани пред фестивални директори и селекционери.
Тази вечер ще настъпи часът на истината за всички киномани!

Източник: пресофисът на 14-ия София Филм Фест

Read Full Post »


Остава малко повече от месец до началото на 14-ия София Филм Фест – българското киносъбитие на годината, което винаги очаквам с огромно нетърпение и интерес. Любопитен съм какви ще бъдат този път приятните изненади, които Стефан Китанов е подготвил за почитателите на стойностното кино? От фестивалния пресофис ми изпратиха малък материал, който още повече подгря нетърпението ми по-скоро да дойде 5 март – датата на откриването на фестивала. Позволявам си да публикувам тази информация в пълния й размер, за да се уверите, че не говоря празни приказки.

ГОЛЯМАТА ПЕТОРКА
Най-амбициозната програма на 14-ия СФФ

На 7 септември 2007 влиятелното сп. „Варайъти” публикува програмна статия, озаглавена „50 филмови фестивала, които не трябва да се пропускат” (“50 Unmissable Film Festivals”). За филмовата индустрия това се превърна като подпечатване на визи на попадналите в списъка събития, осигуряващи им вход за световната лига на кинофестивалите. Нашият София Филм Фест бе сред 20-те европейски фестивала, част от групата…

„Варайъти”:
„Сред повече от 1000 филмови фестивали в целия свят има няколко, които се ползват с особено влияние във филмовата индустрия. Няколко десетки още са фестивалите, които със своята визия, оригиналност, впечатляваща среда, ангажираност на публиката или уникална способност да се впишат в определена ниша, също попадат в категорията „не бива да се пропускат”.
Берлин, Кан, Сънданс, Торонто, Венеция, „Голямата петорка” включва най-големите, най-богатите и най-комерсиално ориентирани фестивали. Този факт се определя от финансирането, влиянието им върху киноиндустрията, майсторският маркетинг и – най-вече – от творческата прозорливост, които ги превръщат в абсолютни стандарти по отношение на фестивалния календар.”

През 2010 се навършват 10 години от съществуването на София Филм Фест като международен филмов фестивал без тематичната музикална насоченост на първите четири години. Енергичният екип на феста реши да ознаменува събитието с няколко видими нововъведения, част от които е визията, уебсайта и новата програмна схема на фестивала.
Подарък за всички киномани е рубриката „Голямата петорка”, която включва филмите, спечелили големите награди на най-престижните кинофестивали в света през 2009 – Кан, Венеция, Берлин, Торонто и Сънданс.

КАН

Логично фронтменът на програмата е филмът, стигнал единствен до покрива на света – „Златната палма” на кинофестивала в Кан – „Бялата лента – една немска детска история” (Das weisse Band – Eine deutsche Kindergeschichte) на австрийския режисьор Михаел Ханеке. В колекцията си филмът има още 3 Европейски филмови награди (филм, режисьор и сценарий), „Златен Глобус” за чуждоезичен филм и е основен претендент за Оскар в същата категория. Решена в черно-бяло, творбата на Ханеке проследява кризата в германското общество в навечерието на Първата световна война и се превръща в оригинален опит за изследване на корените на нацисткия терор.
Сюжетът отвежда зрителите в малко протестантско селце в Северна Германия, където се случва поредица от зловещи престъпления. Хората са шокирани и започват да търсят виновници и причини. Прокрадва се намек, че в ужасяващите деяния са замесени деца, жертви на родителски заплахи и жестоко отношение към тях. Доста лицемерно, както подсказва и заглавието на филма, някои деца са принудени да носят бяла лента, която да има напомня за невинността и чистотата – качества, които техните родители непрекъснато мачкат.
„Бялата лента” е поредният киноопит в изследването на насилието и жестокостта в сърцето на едно общество, без да допуска моменти на катарзис у зрителите или воайорско наблюдение. Филмът просто разкрива непредсказуемата и неконтролируема природа на злото. В същото време творбата на австрийския режисьор е изпълнена с много повече хуманност от предишните му филми. 144-минутната драма е заснета и монтирана с точността на педантизма, присъщи за автора, и разкрива умението на Ханеке да провокира публиката и с умело написан диалог. Този филм печели първа „Златна палма” за Михаел Ханеке (режисирал „Каше” и „Пианистката”), но той самият отбелязва, че „Бялата лента” не трябва да се разглежда като разказ само за нацизма, а за всяка форма на фанатизъм.

„Пророк” (A Prophet) на френския режисьор Жак Одиар е носител на Голямата награда на журито в Кан – второто по стойност отличие на престижния форум след „Златната палма”. Властта и природата на злото са тема и на този награждаван филм, създаден от автора на известния у нас „Сърцето ми спря да бие” (2005). Филмът разказва потресаващата история за възмъжаването на френски младеж от арабски произход на име Малик (в ролята Тахар Рахим), попаднал твърде млад в затвора. Затворът в „Пророк” обаче е не само място за изтърпяване на наказания за престъпления, но и територия, на която се извършват престъпления, цари невиждана корупция и насилие. За да оцелее, главният герой решава да не губи време, а да се самообразова и да стане перфектен играч в ужасяващия престъпен затворнически свят, където властват дрогата и контрабандата. Актьорската игра на актьора Тахар Рахим е от висока класа и представя грубата реалност в затвора по особено въздействащ начин. Злото и престъпността не са единствените теми в „Пророк” – във филма става дума и за приятелството, и за дадената дума, а най-голямото му предимство е емоционалното въздействие. Освен това е перфектен в жанрово отношение, изпипан е в детайли, които осмислят всяка минута пред екрана и стига до сериозни философски обобщения.

БЕРЛИН

„Млякото на скръбта” (The Milk of Sorrow) на 33-годишната перуанка Клуадия Льоса е удостоен със „Златна мечка” на Берлинале 2009. Това е вторият игрален филм след „Направено в САЩ” (Made in USA) на родената в Лима племенница на писателя Марио Варгас Льоса. Филмът е испано-перуанска продукция, която разказва мрачен епизод от политическото насилие в Перу през 80-те години на миналия век. В основата на историята е образът на младата Фауста, чиято майка е брутално изнасилена. Това е причината, поради която тя, подобно на много други перуански жени, страда от странна болест на душата, определяна от местната народна традиция като „уплах на майчиното мляко”. Според Клаудия Льоса, заради „желанието на Фауста да направи достойно погребение на майка си, филмът се превръща в документ за трудното, но все пак възможно изцеление на колективното съзнание”.
„Млякото на скръбта” разкрива отражението на ритуалите и суеверията върху съзнанието и чувствата на една перуанка, чиято болест се нарича „страх” и тази болест е ограбила душата й. Изпълнен с много женска тъга, драматизъм и магически реализъм, филмът е демонстрация на режисьорското умение за майсторско смесване на перуански народни вярвания с кодирана по Фройд алегория. У зрителите ще провокира интерес и атрактивното актьорско изпълнение на Магали Солиер, подплатено с впечатляващ автентичен саундтрак.

„Гигант” (Gigante) на аржентинския режисьор Адриан Биниес е носител на Голямата награда на журито „Сребърна мечка” на Берлинале 2009 (поделена с „Всички останали” на Марен Аде). Освен това филмът печели наградите за дебют и „Алфред Бауер” на същия фестивал. Биниес разказва част от живота на един самотник, който постепенно се променя, за да „отвори широко прегръдката си за живота, а може би, макар и не задължително – за любовта”. Хара е едър 35-годишен охранител, редовната нощна смяна на голям супермаркет в Монтевидео, Уругвай. Понякога той забелязва как някоя от чистачките краде стока от магазина, но няма смелост да се изправи срещу нея. Един ден той наблюдава на монитора Хулия, която задържа вниманието му. Няма обяснение – има усещане. „Гигант” е ненатрапчиво увлекателна и освежаващо оригинална любовна история, уравновесена с подходящото количество хумор, топлина и фин чар. Филмът получава още „Златен Хюго” за най-добър млад режисьор на фестивала в Чикаго, наградата „Хоризонти” в Сан Себастиан и специалната награда на журито в Лима през 2009 година.

ВЕНЕЦИЯ

„Ливан” на Самуел Маоз е носител на „Златен лъв” от кинофестивала във Венеция 2009. Израелският режисьор триумфира на 66-ия кинофестивал с първи автобиографичен филм, който разкрива ужасите на войната през амбразурата на един танк. Подхранван от болезнените спомени на своя създател, филмът е автобиографичен и е посветен на началото на първата война в Ливан през 1982 г., когато Маоз е служил в израелската армия.
„Ливан” е копродукция с Франция и Германия, действието му се развива почти изцяло в интериора на един израелски танк, където четирима 20-годишни осъзнават, че са емоционално и психологически неподготвени за това, което предстои. Игал (Михаил Мощонов), Гамил (Зохар Щраус), Аси (Итай Тиран) и Шмуел (Йоав Донат) са израелски парашутисти, изпратени на рутинна военна мисия да претърсят и прочистят вражески град, но нещата ужасно се объркват. Критиците определят „Ливан” като един от най-негероичните антивоенни филми, правени някога. Едно от най-ценните предимства e дълбочината на образите, с които са представени и израелците, и ливанците.

„Храна за душата” (Soul Kitchen) на талантливия германски режисьор от турски произход Фатих Акин спечели Специалната награда журито на кинофестивала във Венеция. Трогателната история на двамата братя от гръцки произход Зинос и Илиас обра не само овациите на професионалистите, но и симпатиите на фестивалната публика. Всъщност Зинос е германец от гръцки произход, който живее в Хамбург и е собственик на луксозния ресторант „Храна за душата”, но се намира в тежък период от живота си. Приятелката му Надин го напуска и заминава за Шанхай, а току що излезлият от затвора негов брат Илиас непрекъснато го замесва в бели… Фатих Акин с изискано чувство за хумор разказва за връщането на двамата братя един към друг и за мъчителния процес на осъзнаване как само двамата заедно могат да излязат победители от ситуацията. „Храна за душата” е любовно обяснение на Акин към неговия град Хамбург – така определя филма си 36-годишният режисьор, който с творбите си и особено със „Срещу стената” доказа, че е едно от най-перспективните имена на европейското кино. „Обръщането ми към комедията е осъзнато. Искам да накарам хората да гледат положително на трудностите”, казва в интервю за филма си Акин.

СЪНДАНС И ТОРОНТО

„Прешъс” („Preсious: Based on the Novel Push by Saphire”) е една от перлите в програмата на 14-ия СФФ. Филмът на режисьора Лий Даниълс е с рекордните 39 награди и 44 номинации, но най-впечатляващото му постижение е спечелването на главните награди на най-престижните фестивали на Америка – Сънданс (Голямата награда, специалната награда на журито (за актрисата МоНик) и наградата на публиката) и Торонто (Наградата на публиката, която е главната награда на фестивала). Освен това филмът взе „Златен глобус” за поддържаща женска роля на МоНик. За своя втори пълнометражен филм Лий Даниълс избира млади, непознати актьорски таланти, редом със световни звезди от музикалната индустрия като Марая Кери и Лени Кравиц, които изключително добре се вписват в историята за бременна тинейджърка от Харлем, която искрено желае животът й тръгне в нова посока. Голямата новина за родната публика е, че композиторът на оригиналната музика във филма е българин! Марио Григоров е „дясна ръка” на Лий Даниълс в повечето му проекти като режисьор и продуцент.

„Прислужница” (The Maid) на младият чилийски режисьор Себастиано Силва спечели специалната награда на журито от фестивала Сънданс 2009 и получи номинация за „Златен Глобус” 2010 в категорията за най-добър чуждоезичен филм. Изключителното артистичното актьорско присъствие се дължи на Каталина Сааведра, която е носител на 10 фестивални награди за ролята си във филма. Режисьорът, автор и на оригиналния сценарий, разказва история за прислужница с 20 годишен стаж в едно чилийско семейство, чието естествено желание е да запази достойнството и свободата си.

Пренесена на големия екран от Брус Бересфорд, режисьор на прочути филми като „Да возиш мис Дейзи” и „Black Robe”, вдъхновяващата история на Ли Куншин в „Последният танцьор на Мао” разказва за личната и духовната свобода. Филмът е подгласник (runner up) за наградата на публиката на фестивала в Торонто и получава наградата на публиката за чуждоезичен филм в Сао Пауло 2009. Ли е роден през 1961 г. и израства в бедност заедно с шестте си братя и сестри в провинция Шандонг. Когато в малкото селско училище идват представители на Балетната академия на мадам Мао от Пекин в търсене на самороден талант, който да шлифоват и поставят в първите редици на Културната революция, те се спират на 11-годишния Ли и го подлагат на необичаен нов живот, изпълнен със строги тренировки в залата и с идеологическите доктрини извън нея. „Последният танцьор на Мао” ще предложи на публиката на 14-ия София Филм Фест едни от най-въздействащите танци в киното. Филмът напомня за жертвите на идеологическото противопоставяне и за недалечното минало, в което артистичната свобода е била въпрос на човешки права.

Read Full Post »


„Не искам да съм реален, искам да съм кристален, да излъчвам светлина“, почти проплаква героят от новия български филм „Източни пиеси“. Това е художникът-дърворезбар Христо Христов – Ицо, който играе себе си във филма и за жалост, вече не е между живите. Почина от свръхдоза малко преди края на снимките миналото лято и не можа да доживее представянето в Кан тази година.
От днес филмът може да бъде видян по кината в София, а седмица по-рано тръгна в Бургас – родният град не само на Христо Христов, но и на режисьора Камен Калев и на изпълнителката на една от главните роли Николина Янчева – приятелка и в живота на Ицо.

zx450y250_800115„Христо е в конфликт със себе си, защото средата, която го е създала, нещо не съответства с него. И единственото спасение е да намери любовта – но духовната, а не конкретната към определен човек. Среща момиче, което му говори за странни неща, за душата, за страданията на хората и как те ги усещат. Човек сам достига до освобождението вътре в себе си – чрез себепознаването”, – казва за своя герой режисьорът и сценаристът Камен Калев. Неслучайно името на туркинята, в която героят от филма му се влюбва, означава в превод „светла“. Тя наистина е неговият лъч светлина в мрака на душата му. Героят от филма се лута в живота на съвременна София, чиято бездуховна атмосфера го кара да страда силно и да копнее за истинско и значимо общуване с човек, който би могъл да го разбере.
Носталгията по възвишените чувства, които са все по-рядко срещани в модерното общество, пронизва „Източни пиеси” от началото до края. Но тя може да бъде почувствана и оценена само от хора, които вибрират на същата честота, които адски се нуждаят от инжектиране с любов.
Навярно ще има и зрители като Петър Петров, които ще се разминат с филма и ще твърдят, че са останали дълбоко разочаровани и с усещането, че „съм гледал не цялостна и добре нарисувана картина, а някакви графити върху стената на битието. Псевдодокументален филм за наркомани, бръснати глави, самотни и объркани младоци. Кинематографичен блудкаж – така най-грубо бих определил лентата „Източни пиеси”. Постен разказ, прибързано и неадекватно прекрояване на българската действителност. Твърде много мълчание, твърде елементарно представяне на образите. А героите нямат души. Колкото и умно да гледат. Колкото и да са подбрани като автентични, близо до реалността.”
Всъщност е точно обратното – героите от филма все още имат души и по тази причина могат да страдат от това, че не виждат нищо възвишено в убогата реалност, която ги заобикаля.  Защото, както казва Камен Калев „границите са отворени, светът се движи напред-назад, а всъщност хората не се сближават, напротив – те се отдалечават. И независимо от подобрените условия на живот – страдат. С ужас констатирам, че проблемите не се обсъждат, за тях се мълчи и няма връзка между родители и деца,
например.”
IZO6

„Източни пиеси“ е едно от доказателствата за това как хубавите неща не са непременно скъпи – правен е с нищожен бюджет, но с убийствен по сила ентусиазъм, казва пък Йорданка Ингилизова, съгражданка на Камен и Ицо, която описва по следния начин реакцията на публиката след премиерата на филма в Бургас: „Някои просълзени, други озадачени, но не и безразлични – така неотдавна зрителите напускаха бургаското кино „Тракия“, където премиерно бе въртян филмът. Историята на Христо Христов – Ицо, художника от Бургас, който се лута трагично в търсене на своята истина, очевидно ги бе развълнувала. Още повече, че в действителност героят-актьор не успява да се измъкне от бездната, умира от свръхдоза. И знанието за трагедията те стяга да следиш екрана почти без дъх, заставя те да помниш репликите, които се забиват в съзнанието ти – „Оставих душата си в хладилника”, „Не искам да съм реален, искам да съм кристален, да излъчвам любов”…zx450y250_800114

„Източни пиеси” вече има разпространители в 7 страни в Европа – Франция, Холандия, Белгия, Люксембург, Норвегия, Швеция, Турция. Проявен интерес има и от Великобритания и САЩ. А от днес филмът участва на кинофестивала в Токио, който е сред най-важните кинофоруми в Азия. От 800 филма са били селекционирани за конкурса само 15 и нашият е един от тях. Председател на фестивалното жури е мексиканецът Алехандро Гонзалес Иняриту, който е един от любимите съвременни режисьори на Камен Калев.
Ето как френският вестник „Либерасион” ни призовава да не изпускаме „Източни пиеси”: „Гледайте този филм, за да не изглеждате глупаво след 5 г.” и за да се инжектирате с любов, бих добавил от себе си.



Read Full Post »

« Newer Posts