Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Бари Левинсън’


На 6 април навърши 71 години Бари Левинсън (Barry Levinson), създател на няколко прекрасни филма, оставили следа в историята на американското кино.
Повече за неговата успешна режисьорска кариера може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Реклами

Read Full Post »


Снощи гледах един вълнуващ филм, провокиращ към сериозни размисли върху вечната тема за живота и смъртта и нашето право на избор – кога и как да си отидем от този свят. Филмът се казва „Вие не познавате Джак„, а негов режисьор е 68-годишният Бари Левинсън, оставил следа в американското кино с филми, като „Добро утро, Виетнам!” (1987), „Рейнман” (1988), „Слипърс” (1996), „Да разлаем кучетата” (1997) и др.
Този път прочутият режисьор си е поставил за цел да разкаже за Джак Кеворкян (Jack Kevorkian), небезизвестния американски лекар, наречен от медиите „Доктор Смърт”, заради това, че след излизането си на пенсия се изявява като асистент на редица самоубийства или иначе казано практикува евтаназия, помагайки по този начин на 130 неизлечимо болни да умрат достойно, както самият той се изразява.
За целта изобретява специално устройство за евтаназия, което нарича „мercytron“ (машина на милосърдието). То е много просто за експлоатация – достатъчно и най-малко движение на безнадеждно болния, за да се задейства вкарването на смъртоносна доза от обезболяващи и токсични препарати в неговата кръв, което предизвиква бърза и безболезнена смърт.
Ролята на Джак Кеворкян изпълнява Ал Пачино, когото не бях виждал в такава бестяща форма от „Венецианския търговец” (2004) насам.
Създателите на филма не са си позволили никаква волност в трактовката на биографичните факти от живота на скандалния доктор и даже са използвали реалните имена на „пациентите”, на които той в продължение на почти десет години (между 1990 и 1998) помага да извършат доброволно самоубийство.
Идеите и най-вече практиката на д-р Кеворкян са решително отхвърлени от лекарското съсловие и американските власти. Още през 1991г. той е лишен от лиценза си на практикуващ лекар. Впоследствие четирикратно то изправят пред съда по обвинения в убийство, но е оправдаван, поради недостиг на доказателства. Адвокатът му Джефри Файгър (акт. Дани Хюстън), чиято заслуга за това е неоспорима, фактически успява да си спечели популярност на негов гръб. Дотолкова, че се кандидатира за губернаторския пост на щата Мичиган, успявайки преди това да издейства мълчаливото съгласие на щатските власти да не пречат на доктор „Смърт” да си върши работата, при условие че не се опитва да й дава гласност. Но ако си мислите, че това е устройвало д-р Кеворкян, значи че „Вие не познавате Джак”. Защото той бил дотолкова обсебен от идеята да предизвика общонационална дискусия за евтаназията, надявайки се това да доведе до легализирането й в САЩ, че се решава да направи лично смъртоносна инжекция на един пациент. Заснема на видео целия акт и го предоставя на телевизиите.
Лицемерната система, която до този момент нееднократно  е правена за посмешище от Кеворкян, получава най-после доказателството, което й трябва, за да убеди съдебните заседатели, че мястото на доктора е зад решетките.
През март 1999г. Джак Кеворкян е обвинен като пряк извършител на убийство, заради извършената от него евтаназия на 52-годишен мъж, страдащ от неизлечимата болест на Лу Гериг, която е съпроводена с много тежки физически страдания. Като неопровержим аргумент обвинението използва видеозаписа, направен от самия Кеворкян.
Впрочем във филма са включени няколко такива записи, които показват част от неизлечимо болните, на които е помогнал докторът. Един от тях, бивш спортист, казва, че за него по-лошо от кошмарното съществуване, на което е обречен, е само неуспялото самоубийство. Той имал нещастието да си усложни още повече живота, опитвайки се да умре като се самозапали.
Съдът осъжда Джак Кеворкян на 10 години затвор. Но след 8 години той излиза на свобода, благодарение на решение на специална щатска комисия, която го пуска условно, но с категоричната забрана да се занимава с евтаназия и дори да се грижи за лица, по възрастни от 62 години, както и да общува с хора, страдащи от вродени физически недъзи.
Само година по-късно 80-годишният лекар се кандидатира за Конгреса на САЩ, явявайки се на изборите като независим кандидат в Детройт, но се проваля, получавайки едва 2,7% от подадените гласове.
И ето че сега – три години след излизането си от затвора – Джак Кеворкян получава нещо като закъсняла компенсация чрез биографичната драма на Бари Левинсън, в която неговият образ е пресъздаден от самия Ал Пачино.
Защото няма никакво съмнение, че Левинсън, подпомогнат от проницателната игра на Пачино, дори и не се опитва да скрие симпатията си Кеворкян. Не е случайно и това, че официалната премиера на филма в САЩ се състоя на 15 април – датата, на която през 1990 година д-р Кеворкян извършва първото асистиране на самоубийство.
Все пак трябва да се признае, че Левинсън е подходил реалистично в своя филм, особено в показването на процеса  срещу Кеворкян, включвайки силно въздействащата реч на съдийката при произнасяне на присъдата.
Носителката на „Оскар“ Сюзън Сарандън се превъплъщава в активистката Джанет Гуд (Janet Good), която също е поддържала легализирането на евтаназията и подкрепяла д-р Кеворкян. И когато на самата нея й се наложило да потърси спасение от мъките на неизлечимото си заболяване, се обръща за помощ към него, за да умре спокойно в обкръжението на близките си.
Актьорът Джон Гудман пък влиза в кожата на Нийл Никъл (Neal Nicol) – близък приятел на Джак Кеворкян, работил с него още от 1961 г. и също отстояващ правото на евтаназия за неизлечимо болните пациенти. Написаната от него книга „Between the Dying and the Dead“ („Между умирането и смъртта: Доктор Джак Кеворкян – машината за самоубийства и битката за легализиране на евтаназията“), послужила за основа на сценария на Адам Мейзър.
Незамисимо от сериозността на темата му, във филма има и редица забавни моменти, в които Ал Пачино разкрива много сполучливо чудачествата и ината на своя персонаж. Впрочем трябва да се признае неговата огромна заслуга, за да може зрителят да усети, че зад жестовете, мимиките, изражението на лицето и погледа на този странен доктор се крие неистова отдаденост на една житейска мисия, а леко ироничната му усмивка издава твърдата непоколебимост на човек, твърдо решен да се опълчи срещу лицемерието на обществото, което не само че въобще не познава д-р Кеворкян, но дори и не иска да разбере мотивите за неговото поведение. Неслучайно неговата помощничка Джанет Гуд (актр. Сюзън Сарандън) му казва веднъж: „…хората вярват само тогава, когато се познават добре. А теб никой не те познава. Никой.“
Ето защо заглавието на филма “You Don’t Know Jack” крие метафоричен подтекст. Отсъствието на въпросителния знак накрая вероятно цели да подскаже, че макар отдавна името на д-р Кеворкян да е до болка познато на американската общественост, все пак малцина го познават и разбират истински.
Помага ли ни този филм да го опознаем? Според мен – да! Благодарение най-вече на Ал Пачино, който дотолкова се слива със своя герой, че в някои от сцените просто забравяш, че гледаш актьора, а не реалния д-р Кеворкян. Забележителна е една от сцените в предварителния арест, когато героят на Пачино отказва да се храни в знак на протест. Впечатляващо е изражението на очите му, в него може да се прочете неизмеримата болка на същество, което е обречено никога да не бъде разбрано докрай. Разбира се, филмът не дава отговор на въпроса – прав ли е или не, доктор Кеворян? Но едва ли имаме право да очакваме това от едно художествено произведение, след като все още целият свят е раздвоен по въпроса. Заслугата на подобни филми е, че допринасят за задълбочаването на обществения дебат по темата, а отговорът всеки ще намери със сърцето си.


Ал Пачино и истинският д-р Джак Кеворкян позират за фотографите
преди официалната премиера на филма в САЩ



Read Full Post »


През изминалата седмица констатирах с изненада, че само в периода от 5 до 8 април са рождените дати на петима от най-знаменитите актьори в историята на киното. Но изумлението ми бе още по-голямо, след като установих, че сред родените под знака на Овена през същия този период фигурират и трима от най-ярките американски режисьори – Бари Левинсън, Френсис Форд Копола и Алън Пакула.
На 6 април 1942г. е роден Бари Левинсън (Barry Levinson), създател на няколко прекрасни филма, оставили следа в историята на американското кино. Той завършва колеж в Балтимор, след което работи за телевизията като сценарист и спечелва две награди „Еми” за сценария на шоуто „The Carol Burnett Show“ (1967). Участва в написването на сценариите на два от най-известните филми на Мел Брукс („Нямо кино”, 1976) и („Аерофобия”, 1977) , а също и „И справедливост за всички” (1979) на Норман Джуисън.
През 1982г. излиза първият му самостоятелен филм като режисьор, озаглавен „Вечерята” (Diner), открояващ се със силните актьорски изпълнения на бъдещи звезди като Стив Гутенберг и Мики Рурк. Независимо от номинирането му за „Оскар” в категорията „най-добър оригинален сценарий” и наградата на националната гилдия на кинокритиците, филмът нямал зрителски успех. Но затова пък още следващата творба на Левинсън „Талантът” (The Natural, 1984) с Робърт Редфорд в главната роля, се превръща в касов хит, номиниран е за четири награди „Оскар“ и е считан и до днес за един от най-добрите филми за бейзбола. Стивън Спилбърг, който бил силно впечатлен от младия талант, поканил Левинсън да заснеме за неговата компания „Amblin Entertainment” фантастичната комедия „Младият Шерлок Холмс”,която е номинирана за „Оскар” за чудесните си визуални ефекти. А през 1987г. Левинсън снима ексцентричната комедия „Tin Men” с Ричард Драйфус и Дани Де Вито.
След като натрупва безценен опит с първите си четири, различни по жанра си филми, Бари Левинсън си поставя невъзможната на пръв поглед задача, да заснеме комедия за войната във Виетнам. И отново успява! Неговият филм „Добро утро, Виетнам!” разказва за реален персонаж – диджеят Ейдриън Кронауер, който се прочува със своето радио шоу за американските войници в Сайгон в началото на 70-те години. Именно тази роля носи на Робин Уилямс първа номинация за „Оскар”. Той представя много сполучливо правдив образ на човек, който инстинктивно се опитва да се противопостави на безумието на войната чрез средствата на смеха, който освен негово оръжие, е и щит, с който се опитва да защити невинните войници, превърнати в пушечно месо от официален Вашингтон.
След този успеха Бари Левинсън се заема с нов проект, апетити към който проявявали много знаменити режисьори, включително и Спилбърг. Става въпрос за „Рейнман” (1988), в който се изявява в целия си блясък гениалният Дъстин Хофман (отличен с „Оскар”). Филмът носи и първият „Оскар” за режисура на своя създател, както и още два оскара в другите две основни категории – най-добър филм и най-добър сценарий. „Рейнман” има и огромен касов успех. При бюджет от $25 млн. той донесъл общо $355 млн. приходи. Рядко се случва един филм да бъде признат за шедьовър от критиката и в същото време да донесе толкова много пари!
Успехът не главозамайва Левинсън и той продължава да впечатлява със следващите си два филма: „Авалон” (1991) е интересна сага за руски евреи, емигрирали в САЩ в началото на 20 век, а пък „Бъгси” (1991) е любопитна ганстерска биография на един от основателите индустрията за развлечения в Лас Вегас. В този филм освен Уорън Бийти, изпълняващ главната роля, участва цяла плеяда първокласни холивудски звезди, като Анет Бенинг, Харви Кайтел, Бен Кингсли, Джо Мантеня и др. Но въпреки това не достига силата на ганстерското кино с марка Копола или Скорсезе. Навярно по тази причина успява да спечели само две награди „Оскар” (за костюми и сценография), при положение че е номиниран в общо 10 категории.
Следващият филм не е сред най-значимото, създадено от Левинсън, макар че „Играчки” (1992) има все пак две номинации за “Оскар”. С филма си „Джими Холивуд”(1994), осмиващ киноиндустрията, Бари Левинсън подсказва отново за огромния си сатиричен талант.
През 1996г. излиза „Слипърс”, който е един от най-добрите му филми след „Рейнман”. Странно е, че нито един от блестящите изпълнители на главните роли (Кевин Бейкън, Робърт Де Ниро и др.) в тази разтърсваща драма, не е номиниран за “Оскар”.
През 1997г. Бари Левинсън снима чудесната сатирична комедия „Да разлаем кучетата” (Wag the Dog) с Дъстин Хофман и Робърт Де Ниро, която се нарежда сред най-острите критики, отправени някога от Холивуд срещу американските политици и медии.
Скъпият фантастичен трилър по романа на Майкъл Крайтън „Сфера” (1998) обаче се проваля при разпространението, успявайки да възвърне едва две-трети от 80-милионния си бюджет. Няма зрителски успех и следващите филми на Левинсън – „Бандити”(2001) и „Завист” (2004).
През 2006г. Левинсън отново привлича своя любим актьор Робин Уилямс за филма си „Мъж на годината”, чрез който постига относителен успех. А чрез следващата си творба „Тайните на Холивуд” (What Just Happened, 2008) се опитва за пореден път да надникне в кухнята на филмовия бизнес, доказвайки че владее да съвършенство сатиричния комедиен жанр. А звездният актьорски състав на филма говори сам за себе си – Робърт Де Ниро, Брус Уилис, Шон Пен, Кристен Стюарт, Джон Туртуро, Катрин Кийнър, Робин Райт Пен, Стeнли Тучи, Майкъл Уинкот…Но и този път Бари Левинсън се проваля във финансово отношение. Въпреки това прочутият режисьор не се отказва и продължава да разобличава индустрията за развлечения и американската политика, но вече със средствата на документалното кино чрез филма си „Поливуд” (PoliWood, 2009).

Read Full Post »