Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Антониони’


Поемам с удоволствие щафетата на блогърите, обединени в Киноцентъра на българските блогове за кино. Но няма да се задоволя просто със съставянето на класация на „филмите, които промениха живота ми”, а ще си позволя да обоснова своя критерий за качествено кино, формиран именно от тези филми.
Много е трудно да посоча точно кои са филмите, променили живота ми, макар и да знам със сигурност, че именно киното е изкуството, което наистина го направи. В смисъл, че от съвсем малък започнах да изпитвам вътрешна потребност от гледането на филми, но не просто за развлечение.
За мен киното беше и продължава да е всичко – и забавление естествено, но най-вече КРАСОТА, ФИЛОСОФИЯ, ЖИВОТ, които винаги съпреживявам едновременно с героите и антигероите от екрана.
Затова поставям най-високо онези филми, които са ми помогнали да прозра разтърсващи нравствени истини – не само показани, а изстрадани от големите майстори на киното чрез незабравимите кинообрази в техните филми, които са се врязали в паметта ми като „запечатано време”, ако мога да си послужа с определението на Андрей Тарковски. Впрочем, именно от него се научих да степенувам видяното на екрана в зависимост от кинематографичността на образите, определяща се от това, доколко и как успяват да предадат течението на Времето, като се почне от отделно взетия кадър.
Не случайно Тарковски говори толкова много за напора на времето (давление времени), проявяващ се чрез „ритъма” – главният формообразуващ елемент в киното, играещ във филмите същата роля, която има думата в поезията или прозата. „…за мен, — подчертава Тарковски, — усещането на ритмичността в кадъра … е сродно с усещането за вярната дума в литературата”. Начинът по който е предадена ритмичността в напора на времето определя в крайна сметка истинността и съответно силата на въздействие на един кинообраз.
Ето защо в списъка на заглавията, които са променили живота ми, поставям на първо място филмите на Андрей Тарковски:

От тях се научих да ценя значението на метафорите в киното – но не родените от монтажа, каквито са повечето метафори в най-известните филми от историята, а вътрешнокадровите метафори, които са не само сюжетно мотивирани, но и разтворени дълбоко в тъканта на повествованието и затова е толкова трудно да бъдат отделени от кинематографичното цяло, а още по-малко да ги разтълкуваш еднозначно или преразкажеш с думи.

Пристрастието ми към киното, което внушава показвайки, а не разказвайки, ме направи ревностен почитател и на филмите на Микеланджело Антониони:

с неговия финален кадър-епизод, разкриващ чисто кинематографично грандиозна метафора на човешката трансформация в смъртта – от „живот в себе си” към „живот за другите”.
Противно на разпространените мнения, че героят от „Професия-репортер“ иска да избяга от себе си, аз мисля, че е точно обратното. Според мен, този филм е посветен на мъчителното пътуване към себе си, към висшия „аз“, зародишът на който живее във всички нас и ни кара да копнеем по истинската обич, която е възможна само в пълното сливане с другите. Образът на пустинята, който е основополагащ в „Професия-репортер”, показва крайната степен на опустошение в душата на „героя”, което е същевременно и основа за ново начало – начисто, така да се каже.
Антониони успява да внуши чрез силата и дълбочината на кинообраза, че любовта е невъзможна за непробудения човек. Тя е невъзможна докато сме пленници на „егото”. Пробуждането за нов живот преминава през трансформацията или по-точно казано – през смъртта на това его, за да се роди за нов живот в „АЗ-а”, който е ЛЮБОВ или иначе казано – усещане за слятост с всичко и всички.

После дойде ред на Ларс фон Триер и на
ПОРЕЙКИ ВЪЛНИТЕ”, който според мен е сред най-разтърсващите драми в историята на киното, посветени на истинската любов. Определението „истинска” е точно на мястото си, защото този филм се занимава именно с метафизиката на Любовта. Не случайно са възнамерявали да го озаглавят „АМOR OMNIE” – „Вездесъща любов”.
Няма да припомням подробно съдържанието му, защото вярвам, че онези, които са го гледали, съвсем не са малко, а само ще споделя, че бях поразен от начина по който героинята-мъченица от филма изстрадва своите прозрения за любовта. Образът на Бес, пресъздаден гениално от британската актриса Емили Уотсън, е представен в развитие, което се определя от еволюирането на самата любов в душата й. Преди да се омъжи, тя моли горещо Бог да я дари с дарбата да обича. И когато „открива” въжделения си любим, тя наивно вярва, че вече „знае” какво е Любов, докато всъщност е обладана от егоистично привличане, тласкащо я към пълно обсебване на любимото същество. Затова умолява Бог да й върне съпруга час по-скоро, сякаш той е вещ, която й принадлежи. Прозрението на Бес за погрешния начин, по който е обичала, започва да се пробужда едва след чудодейното изпълнение на егоистичното й желание – мъжът й се връща ненадейно, но…парализиран след трудова злополука. Животът му виси на косъм. Дълбоко вярващата Бес започва да осъзнава, че е виновна за случилото се – защото е очаквала Бог да я възнагради за привързаността й към съпруга си. А изпитанието, на което той я подлага,  възприема като урок, че трябва да се обича, заради самата любов, а не заради даровете, които очакваш да получиш!
Разбира се, следва изкуплението, което според Бес единствено може да помогне за изцелението за умиращия. Много от „тълкувателите” на филма правят извода, че именно тази „сляпа” вяра тласка героинята към морално падение и гибел. За други пък тя е просто луда – щом се надява, че отдавайки се безразборно на всеки срещнат, може да помогне за връщането на Ян към живота.
Вярата на Бес, че Бог я подлага на толкова тежко изпитание, за да й даде шанс да изкупи вината си и да развие способността си да обича истински, всъщност я извисява над всички, които я заклеймяват в морална пропадналост.
Първоначално Бес осъществява странните желания на съпруга си, чувствайки потребност да изстрада вината си, но с подобрението на неговото състояние започва да укрепва и вярата й, че чудото е възможно само благодарение на нейната вездесъща любов. Ако човек е способен да обича другия не само егоистично и плътски, но и с такава самопожертвователна обич, като тази на Бес, няма как да не започне да го обожествява…А оттук – до сливането с тялото и душата на любимия чрез всеки и всичко, което те заобикаля, има само една крачка…
Осъзнавайки божествения произход на дарбата да се обича истински, героинята от филма стига до прозрението, че не смъртта може да ни раздели от тези, които обичаме, а лицемерието на света, който ни заобикаля.

Светът, в който живее Бес е рационално устроен, напълно бездушен и подчинен на егоизма, което води до повсеместна разобщеност, самота и отчуждение. В него всеки, който не проявява благочестието, изисквано неумолимо от църквата или официалната идеология, е застрашен от отлъчване и низвергване, а проявяващите склонност към свръхемоционално състрадание са изпращани в психиатрични клиники. Добротата в този свят е смятана за диагноза на тежко заболяване, което трябва да се лекува, а Домът, Църквата и Болницата са трите кита, върху които се крепи тази всеобща заблуда. Героинята от „Порейки вълните” не може да разчита на тяхната подкрепа, осъзнавайки враждебността им. Великолепната и мощна кинометафора на Ларс фон Триер е едновременно смело отрицание на фалшивия ни свят и апотеоз на скритата дълбоко в нас ирационална духовна сила, която се проявява в зависимост от осъзнаването на всеобщото Единство.
Филмите като този, като споменатите по-горе, а също и като
ИДИОТИТЕ” на Ларс фон Триер,
АМЕРИКАНСКИ ПРЕЛЕСТИ” на Сам Мендес,
ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН” на Роберто Бенини, “
ВКУС НА ЧЕРЕШИ” на Абас Киаростами,
В НАСТРОЕНИЕ ЗА ЛЮБОВ” на Уонг Кар-вай и още няколко други не само промениха живота ми, но и укрепиха у мен вярата в бъдещето на седмото изкуство, въпреки надвисналата над него опасност от Холивудски потоп.
Тези филми ми вдъхват надежда, че киното не само няма да загине, но и ще продължи да вълнува още по-силно отзивчивите души и през настоящия век. Те ще ми напомнят винаги, че борбата за оцеляване няма никакъв смисъл без спасяването на вярата в Любовта и Доброто.

Read Full Post »


На тържествена церемония, организирана от губернатора на Калифорния, през нощта на 13 срещу 14 ноември в Лос Анджелис, бяха раздадени тазгодишните почетни награди „Оскар”. Съгласно решение, взето от Американската филмова академия миналата година, почетните „Оскар”-и вече ще бъдат връчвани отделно от основната церемония, която традиционно се провежда в края на февруари или началото на март. Причината е в желанието да се съкрати времетраенето на телевизионното й излъчване.
Тази година престижните отличия се присъждат на четирима кинематографисти – Франсис Форд Копола, режисьор на велики филми, като „Разговорът”, „Кръстникът” и „Апокалипсис сега”, Жан-Люк Годар, режисьор на „До последен дъх“ и основател на Френската „Нова вълна” в киното, 96-годишният актьор Илай Уолак и английският филмов историк Кевин Браунлоу.

Клинт Истууд, Робърт де Ниро, Джордж Лукас, Кевин Спейси и Катрин Бигълоу бяха сред знаменитостите, присъствали на церемонията, за да изразят своето преклонение пред наградените кинотворци.

Те обаче не успяха лично да поздравят с наградата Жан-Люк Годар, защото той не присъства на церемонията. Впрочем знаменитият кинорежисьор бе обявил още през септември, че няма да пътува за САЩ, за да получи присъдения му почетен „Оскар”, но организаторите на церемонията се надяваха до последния момент на неговата поява в Лос Анджелис.
Разбира се, създателят на „До последен дъх” вече е на 79 години и това е достатъчна извинителна причина за неговото отсъствие. Но като имаме предвид особения статут на този творец в киното, извоюван благодарение на неговото бунтарско и антиконформистко кино, можем да си обясним неговото решение. С отказа си да присъства на церемонията в Холивуд той остана докрай верен на себе си и на своите принципи.

Вчера гледах френския документален филм „Двама от Новата вълна” (част от Киномания-2010), който е посветен на взаимоотношенията между Годар и Трюфо – двамата основни режисьори от френската Нова вълна.
В него става въпрос и за жестокия конфликт между двамата, възникнал след 1968г. Причината е, че Годар не приема аполитичността на Трюфо. Според него, киното трябва да е ангажирано с някаква обществено-политическа кауза, в противен случай остава в коловоза на развлекателното буржоазно изкуство.
И както знаем, цялото творчество на Годар показва, че той не си е позволил отклонение от този си принцип.

В своето слово на церемонията в Лос Анджелис президентът на Американската академия за киноизкуство Том Шерак специално подчерта, че „неговото отсъствие (на Годар, бел. авт.) по никакъв начин не намалява нашето уважение и признателност за творчеството му.“
Той допълни, че отличието е присъдено на французина заради неговата „страст, противопоставяне, и ново виждане за киното“.
Към заслугите на Годар се причислява и огромното влияние, което е оказал върху формирането на такива големи майстори на съвременното кино, като Бернардо Бертолучи, Мартин Скорсезе, Стивън Содърберг и Куентин Тарантино.
Неотдавна шефът на Американската филмова академия се почувства принуден да разясни, че решението за бъде награден с почетния „Оскар” Жан-Люк Годар е взето без да се отдава значение на неговите убеждения, а изключително заради неговите заслуги към киноизкуството и неговото филмово творчество. По този начин той отговори на надигналите се гласове на възмущение относно отдаването на такава почит към човек, който е демонстрирал неведнъж своите антисемитски възгледи.
Малко преди това издания като Jewish Journal и The New York Times публикуваха статии, в които анализираха отношението на Жан-Люк Годар към евреите. Според авторите на тези материали, привеждащи цитати от филми на Годар и книги за него, нямало никакво съмнение, че важна част от творчеството на големия кинематографист съдържа антисемитски елементи.
Впрочем и за анархистките, маоистки и даже троцкистки увлечения на Годар у нас също е писано не малко (особено по време на социализма).
Когато след 10 ноември 1989 година паднаха забраните за неговите филми, изведнъж се оказа, че вече ги няма потенциалните му зрители. Прекалено рационалните годаровски филми излязоха бързо от мода на Запад и когато вече можеше без страх да бъдат показани и в България, се оказа, че интересът към тях се е изпарил.
За творчеството на Годар настъпи период на почти маргинално съществуване и едва ли някой може да се похвали, че е гледал негов филм в мрежата за киноразпространение у нас, а не във филмотечното кино „Одеон“.
Много отдавна това „свещено чудовище” на авторското кино, което през декември ще навърши 80 години, отбягва контактите с публиката. Така например Годар отказа да представи лично най-новата си творба „Филм социализъм”, чиято премиера бе на последния кинофестивал в Кан.
Той отдавна се е превърнал в нещо като бренд, в образ на самия себе си, абсолютно митологизиран и отчужден от онова, което другите мислят за него.

Пилатовският трик с връчването на почетната награда чак в края на творческия път на гениалните кинотворци, като че ли не успя да мине с непримиримия Годар. Опитът на Холивуд да измие гузната си съвест за това, че нито един филм на легендарния режисьор не е попадал сред номинираните за „Оскар” се провали, според мен.
Твърде много са били пренебрегваните гении на киното в историята, които едва в края на кариерата си са получавали компенсация от страна на Холивуд във вид на т.нар. „почетен Оскар”. Чарли Чаплин, Алфред Хичкок, Орсън Уелс, Микеланджело Антониони – списъкът на оценените със закъснение е много голям, но най-фрапиращите случаи говорят или за некомпетентност на оценителите, или за умисъл.
Не може например да се обясни с липсата на късмет многократното разминаване с „Оскар“-а на творец от ранга на Стенли Кубрик например. Независимо че повечето от най-хубавите му филми били редовно номинирани в основните категории, той не получава наградата за режисура нито за „Доктор Стрейнджлав“ (1964), нито за „2001: Космическа одисея“ (1968), нито за „Портокал с часовников механизъм“ (1972).
Гениални режисьори, като Джон Касавитис, Робърт Олтман, Серджо Леоне също не са получавали престижното отличие за нито един от своите шедьоври.
Срамът е измиван именно с този почетен „Оскар”, между другото наградата носеща името на Ървинг Джи Талбърг е присъждана досега 38 пъти от основаването й през 1937 г.

Слава богу, Френсис Форд Копола не е един от тези недооценени и освен почетния си „Оскар“, получен сега, е получавал навреме и напълно заслужено и други от тези престижни статуетки, тогава когато е трябвало. Всички знаем кога и за кои филми.

Източник: IMDB

Read Full Post »