Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Антихрист’


Предстоящата 25-та Киномания е добър повод да обърнем поглед назад и да си припомним какво сме гледали от началото на новото хилядолетие, например. За ваше улеснение предлагам следната (чисто субективна!) класация на най-добрите 50 заглавия, представени на последните 10 издания на Киномания.

Пълният списък на 50-те филма може да видите в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Днес навършва 55 години един от любимите ми режисьори, смятан от мнозина за скандален и дори за луд, но по мое мнение е един от малкото живи гении на киното. Той е роден на 30 април 1956 г. в Копенхаген и без съмнение е човекът с най-голям принос не само за обновяването на датското, но и на световното киноизкуство.

Цялата статия за великия кинематографист, както и видеоматериал за неговото творчество може да намерите в сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


Дочакахме най-после официалното излизане и по нашите екрани на филма „Антихрист”. С почти цяла година закъснение! Но, както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Аз го гледах още през миналия ноември в рамките на последната „Киномания”. Малко ще е да кажа, че бях стъписан от видяното. Но за разлика от много други, не бих почнал да го препоръчвам като „извратена история, която само болен скандинавски мозък може да ни я разкаже”. Нито пък бих казал, че „ако искате да видите как размазващо добрата Шарлот Генсбур сама се обрязва, „Антихрист” е вашият филм”. Защото си мисля, че ако бяха такива мотивите ми да отида да видя поредната творба на любимия си режисьор, то със сигурност бих се разминал с нея и с посланието, което носи. Напротив, аз очаквах да се срещна за пореден път с нестандартното мислене на датчанина, което по мое мнение съвсем не е плод на „болен скандинавски мозък”, а по-скоро на необикновена честност пред самия себе си.
И след като вече съм го гледал два пъти (вторият път на DVD), бих препоръчал горещо да го видят и тези с „широко затворените очи”, които се плашат от самата мисъл, че нещо би могло да смути душевния им комфорт, базиран върху непоколебимата вяра в мита, че човешката природа е нещо добро априори, а жената-майка е нейният венец. Сигурен съм обаче, че малцината, които още очакват от киното не само развлечения, но и философски прозрения, няма да останат разочаровани. Защото Ларс фон Триер не само разработва смело теми, които все още са табу, но го прави по свръхоригинален начин, на който малцина, според мен, са способни. Най-парадоксалното е, че въпреки полемиката му с Тарковски, водена от първия до последния кадър на филма, в крайна сметка внушава нещо, което винаги е било идея-фикс на гениалния руски режисьор – а именно, че няма по-голям грях на света от преследването на житейското щастие, загърбвайки дълга си на човешки същества, претендиращи да са „венец на природата”. Това неминуемо води до свят на егоизъм, самота и омраза, способен да роди единствено Антихриста…

Самата идея за ужаса пред природното е представена от Триер като подсъзнателен страх на човека пред жестокостта на вътрешната му стихия, пред нейната абсолютна безжалостност, несъобразяваща се с никакъв морал.
Мнозина се възмущават, че Ларс фон Триер посвещава филма си на Андрей Тарковски. Но нима не виждат, че цялото му досегашно творчество се оттласква от филмите на гениалния руски режисьор? Достатъчно е да си припомним дори само финала на „Порейки вълните”, правещ абсолютно очевиден диалога на филма на Триер с „Жертвоприношение” на Тарковски.
Мнозина се питат също и защо този безпардонен датчанин е озаглавил своя нов филм „Антихрист”?
А не е ли заради това, че човекът явно е същество, което не се стреми към духовно спасение и чиято подсъзнателна природа го тласка непрестанно към преследване на наслаждението, към живот в райската градина – в Едем, която е представена от Триер като гъста, почти непроходима гора, обитавана от елен, лисица и гарван, олицетворяващи скръбта, болката и отчаянието, които са цената, която плащаме за изконната неосъществимост на нашите желания.
Тази „райска градина” на Триер, всъщност е царство на Антихриста, защото олицетворява подсъзнателното ни начало, обсебено от неосъзнати импулси и непобедим стремеж към удоволствия и наслади, влизащ в конфликт със самата идея на Христос за човешкото ни предназначение на земята.

Някои са склонни прекалено да огрубяват нещата, свеждайки всичко до женомразството на Триер. По тази причина видите ли, той представял Антихриста в образа на жена.
Неслучайно последната буква в заглавието на филма е изписана по-особено. Това всъщност е знакът на Венера, а Венера е главният женски символ, нали?

Само че, би било прекалено примитивно да не се досещаме, че жената във филма олицетворява човешката природа, безсъзнателната душевна стихия, а мъжът е рационалното човешко начало, опитващо се посредством интелектуалния си блясък да освети мрака на душата, смесваща щастието с удоволствието. Затова нито „тя”, нито „той” са назовани с някакви имена във филма.
Борбата помежду им олицетворява непрестанното противоборство между съзнателното и природното у нас, в което не може да има победител.
Филмът на Ларс фон Триер е дълбоко песимистичен, защото отразява безпомощността и дори краха на рационалния ни подход за изцелението на човешката душа. Този подход винаги се проваля, може би защото се основава на прекалено буквално разбиране на казаното в Евангелието, че „който се опитва да запази душата си, ще я погуби, а който я погуби, той ще я съживи” (Лука, 17:33). И действително за изцелението на човешката душа е необходимо такова крайно средство, което по своята радикалност да се доближава до убийството. Големият въпрос обаче е: какво е това по-радикално действие от убийството, което може да стори човек със своята душа, ако иска да е верен на евангелското „който я погуби, само той ще я съживи”?

Горчивата ирония във финала на филма произтича именно от осъзнаването за неизтребимостта на злото, което е заложено дълбоко в природата на нашата душа. А какво бихме могли да кажем за този, който благодарение на силата на своя разум съумее да убие грешната си душа и дори да я изгори, извършвайки ритуално жертвоприношение в името на Бог или Висшия разум? В какво би се превърнал той? В светец? Или пък ангел в плът? А защо не и дявол в плът?…

„Антихрист” бе обявен за най-добрият скандинавски филм на 2009г. с решение на Северния съвет, който е организация за сътрудничество между страните от Северна Европа. На 27 октомври миналата година в Стокхолм нейни официални представители връчиха на режисьора Ларс фон Триер нагладата Nordic Council’s Award плюс парична премия в размер на 350 000 датски крони (€47 000). Журито, съставено от представители на Финландия, Исландия, Норвегия, Швеция и Дания, аргументира решението си да отличи филма на датчанина пред интернет изданието „Cineuropa” по следния начин: „Антихрист” е истински неистов филм, който едновременно привлича със силата на своята визия и отблъсква с правдоподобността на показаното насилие“.
В интервю за датска радиостанция Ларс фон Триер споделя, че не е очаквал да получи награда за филма си, който е предизвикал толкова много критики. „Не съм гледал нито един от филмите, с които „Антихрист” се е конкурирал, защото гледам само старо кино, обаче сега много по-добре осъзнавам ценността на създаденото от мен, отколкото по време на снимането на филма, когато бях твърде потиснат и употребявах много вино“, – казва още датчанинът.


Режисьорът на филма Ларс фон Триер

„Антихрист“ на Ларс фон Триер беше определен като „най-женомразката творба от специално църковно жури на 62-ия международен кинофестивал в Кан. Въпреки, че той наистина скандализира и публиката, и критиката, директорът на фестивала Тиери Фремо реагира остро срещу връчването на подобна антинаграда. Той заяви, че това е „безумно решение, граничещо с призив за цензура, а още по-скандално е, че е взето от църковно жури, оглавявано от филмов режисьор“.
Все пак официалното фестивално жури в Кан даде на изпълнителката на главната роля в „Антихрист” Шарлот Генсбур наградата за най-добра актриса и с това смекчи малко конфузната ситуация. А последвалото скандинавско признание идва да подскаже, че след преодоляване на първоначалния шок оценката на този действително труден за преглъщане филм може да бъде много по-справедлива.

Read Full Post »


В отговор на любезната покана от киноцентъра (така се нарича блогът, обединяващ повечето от блогърите в България, които пишат за кино) реших да публикувам моята класация на най-добрите филми за изминалото десетилетие 2000-2009, в която включвам по три филма за всяка година. Държа да уточня предварително, че подборът ми е съвсем субективен и се опасявам, че почти няма да срещнете заглавия, които са познати на широката публика. Но ако някой разчита на нашето киноразпространение, за да види нещо, което си струва, според мен е напълно обречен. Повечето от филмите, които посочвам, съм ги гледал в различните издания на София Филм Фест или пък благодарение на Интернет.

ФИЛМИТЕ НА ДЕСЕТИЛЕТИЕТО
2000 – 2009

2000

„В настроение за любов” (In the Mood for Love) – реж. Уонг Карвай (Хонгконг).

Най-хубавият филм за любовта, който съм гледал. Истински химн, откровение, невероятно проникновено изследване на зараждането на чувствата, терзанията и болката от раздялата с любимия човек. Велик филм, който успява да разкрие духовната същност на любовта, без при това да бъде ни най-малко хладен или умозрителен – напротив, това е един от най-вълнуващите и чувствени филми, според мен!

„Били Елиът“ (Billy Elliot) – реж. Стивън Долдри (Великобритания).

Чудесен филм за силата да отстояваш правото на собствен избор в живота.
Подобно на Сам Мендес и Никълъс Хитнър, Долдри е поредният свръх талантлив британски театрален режисьор, който се справя също толкова добре и в киното. Игралният му дебют разкрива редкият му талант да предразполага към непринудено изпълнение – особено младия изпълнител на главната роля Джейми Бел, който се справя блестящо.


„Танцьорка в мрака”
(Dancer in the Dark) – реж. Ларс фон Триер (Дания).

Силно разтърсваща музикална драма, в която гениалността на режисурата буквално извира от всеки кадър.


2001

„Мълхоланд драйв” (Mulholland Dr.) – реж. Дейвид Линч (САЩ).

Това е филмът, с който Линч се   завърна по великолепен начин към сюрреалистичния си стил и заслужено бе отличен с награди за режисура на кинофестивалите в Кан и Торонто. Може да го сравним с „Булевардът на залеза” на Били Уайлдър, не само защото действието се развива в Холивуд, но и защото разкрива как тази фабрика за сънища буквално поглъща най-фанатичните си поклонници. Разбира се, Дейвид Линч не само пародира филмовата индустрия, но едновременно с това демонстрира и непоклатимата си вяра в силата на киното.

„Невероятната съдба на Амели Пулен” (Le Fabuleux destin d’Amelie Poulain) – реж. Жан-Пиер Жьоне (Франция).

Един от любимите ми филми, за който мога да говоря само с огромно възхищение. Всичко в него е съвършено – визията, историята, играта на актьорите – особено на прелестната Одри Тату. Този филм е истински апотеоз на магията на киното! Препоръчвам го на всички и съм убеден, че няма да има недоволни.

„Миграцията на птиците” (Le peuple migrateur) – реж. Жак Перен (Франция)

Документален филм, който по художественото си въздействие надминава и най-добрите игрални филми. Уникално пътешествие във въздуха и възможност за фантастична идентификация с птиците. През цялото време под нас остава безспирно движеща се планета, с опияняващи звуци и зашеметяващи гледки, ние буквално сме включени в най-страхотния небесен балет, за който не сме и могли да мечтаем и който е заснет от може би най-безстрашния и перфектен операторски екип на света.

2002

„Говори с нея” (Talk to Her) – реж. Педро Алмодовар (Испания).

Това е най-добрият филм на Алмодовар, според мен. Той изследва по чисто кинематографичен начин не само болката от самотата и загубата, отбелязвайки трудностите на емоционалните взаимоотношения между половете, но едновременно с това възхвалява радостта, родена от приятелството и изкуството. Абсолютен шедьовър!

„Въздишка” (Respiro) – реж. Емануеле Криалезе (Италия).

Великолепен филм, който превъзходно е уловил ежедневния ритъм на малко рибарско селце и напрежението, заплашващо да разруши живота на едно семейство… Тази история за любов и ревност се развива на фона на морето, което по магичен начин се намесва в развръзката на разказа, която е сред най-прекрасните метафори, които съм виждал някога на екрана.

„Япония” (Japon) – реж. Карлос Рейгадас (Мексико).

Невъзможно е да се изкажат с думи постиженията на този мистериозен и до болка красив филм. Може би най-добрият режисьорски дебют през първото десетилетие на XXI век. Тази изключителна авторска творба е епично размишление върху живота и смъртта, проникващо до пределите на покаянието и доразвиващо блестящо стилистичните открития в киното на Андрей Тарковски.

2003

„Пролет, лято, есен, зима…и пролет” (Spring, Summer, Fall, Winter… And Spring) – реж. Ким Ки-Дук (Южна Корея).

Един от най-красивите и дълбоки философски филми, които съм гледал. Много по-близък е до хората, които се интересуват от дзен-философия и въобще от въпросите, свързани със смисъла на човешкия живот.

„Реконструкция” (Reconstruction) – реж. Кристофер Бое (Дания).

Потресаващ филм! Във всеки кадър се усеща перфекционизма на неговите създатели. Филигранна е операторската работа, с много вкус е подбрана и музиката, плавно преливаща от джазовата класика до класическите сонати на Шуберт. Режисьорът, за когото това е дебют в игралното кино, е направил съвършения филм за избора и за това с колко много възможности разполагаме, но и колко много пропускаме от страх или просто от неувереност в себе си.

„Завръщане” (Возвращение) – реж. Андрей Звягинцев (Русия)

Още един превъзходен филм, заснет в стилистиката на Тарковски! Животът на двама братя се променя коренно след завръщането на баща им, когото помнят само от снимка, направена преди много време. Дали това действително е той? И защо се е върнал след толкова години? Децата намират отговорите, които ще преобърнат живота им, сред суровата красота на северни езера и гори, което прибавя допълнително мистично измерение към разтърсващата драма.

2004

„Тропическа епидемия” (Sud pralad) – реж. Апичатпонг Вирасетакул (Тайланд).

Това е филмът, направил прочут тайландския режисьор, когото след удостояването със „Златна палма” на последния кинофестивал в Кан, вече всички смятат и за законодател на филмовата мода. „Тропическа епидемия” е сред най-изумителните кинотворби, които съм гледал. В него е представен изключително въздействащ образ на гората, прерастващ в удивителна метафора на подсъзнанието и неговата плашеща мистична връзка не само с висши духовни импулси, но и с първични животински инстинкти…

„Морето в мен” (Mar adentro) – реж. Алехандро Аменабар (Испания).

Изключително вълнуващ филм за борбата на парализирания Рамон Сампедро (акт. Хавиер Бардем) за правото му да умре с достойнство. Евтаназията е опасна тема, но Аменабар е съумял да я разработи изключително деликатно, фокусирайки вниманието върху фундаменталните въпроси за смисъла на нашето съществуване.

„Стик №3” (Bin Jip) – реж. Ким Ки-Дук (Южна Корея).

Най-силният филм на невероятния южнокорейски режисьор! Въпреки че с невидимото си съществуване главните герои в него са обречени да не оставят никаква следа в света, а изживяванията им са осъдени на призрачна тишина и анонимност, по прищявка на съдбата пътищата им се пресичат. Срещата им протича по възможно най-необичайния начин и на мига осъзнават своята душевна близост. Сякаш съединени чрез невидими връзки, те не са в състояние да се разделят и безмълвно приемат странната си нова съдба.

2005

„Скрито” (Caché) – реж. Михаел Ханеке (Франция).

Този филм е ярка демонстрация на трудността на всеки диалог между коренните жители и пришълците. Австриецът Ханеке открито напада французите, напомняйки им нелицеприятен факт от не толкова далечното минало, когато насред Париж са извършени масови убийства на алжирци. Най-тежкият грях за всяка нация е опитът да скрие събитията, които я позорят. Неудобната истина не трябва да бъде премълчавана, а още по-малко пък умишлено прикривана, защото иначе се стига до комплекс, напомнящ за себе си най-неочаквано. Тревожното послание на филма е, че благополучието не може да се гради върху подлост или чувство за вина, а още по-малко върху забравата. Защото рано или късно скритото изплува на повърхността, след което сблъсъкът между „виновни” и „обидени” е неминуем.

„Смъртта на господин Лазареску” (Moartea domnului Lazarescu) – реж. Кристи Пую (Румъния).

Този филм постави началото на новата вълна в румънското кино, която доведе до спечелването дори на „Златна палма” от Кристиан Мунджиу с „4 месеца, 3 седмици и два дни”. Действието му се развива близко до реалното време и е невероятно, че успява да предизвика у зрителя трескаво безпокойство. При това не му е чужд черният хумор, който е характерен за източноевропейското кино през последните години. Камерата (повечето снимки са от ръка) е внимателен наблюдател, който фиксира и най-малките подробности. Заснет е с краен натурализъм, напомнящ Догма-филмите. Жалките и безнадеждни опити да се окаже медицинска помощ на героя се осъществяват в уродлива, клаустрофобична обстановка. Филмът ни оставя потресени от пълната безпомощност и липса на съчувствие в румънското здравеопазване, което впрочем е до болка позната картинка и у нас. Бюрокрацията и отсъствието на човечност са показани с необикновена сила, каквато рядко сме свикнали да виждаме в киното от нашия регион.


„Капризното облаче”
(The Wayward Cloud) – реж. Цай Мин Лян (Тайван).

Това е един уникален филм, съчетаващ по майсторски начин мюзикъла с порното, за да разкаже възвишената история на една необикновена любов на фона на острия дефицит на вода в Тайпе – столицата на Тайван.

2006

„Натюрморт” (Sanxia haoren) – реж. Джиа Джанкъ /Цзя Чжанке (Китай)

Старият град Фънцзъ вече е под водата на изкуственото езеро, а новата му част още не е завършена. Има неща, които могат да бъдат спасени и други, които е навярно по-добре да бъдат забравени…Поразително красив и тъжен филм за изпитанията, на които е подложен емоционалният живот на съвременните китайци, опитващи се да живеят нормално в една стремително бързо променяща се среда.

„Далеч от нея“ (Away from HerStellet licht) – реж. Сара Поли (Канада).

Великолепен, но и страшен филм за ужаса на забравата, настъпващ под влияние на болестта на Алцхаймер. Спокойният живот на възрастна двойка в дървената им хижа насред заснежения селски пейзаж бива безвъзвратно нарушен, след като застаряващата, но все още привлекателна жена в превъзходното изпълнение на британската актриса Джули Кристи, която страда от прогресивна загуба на паметта, доброволно приема да постъпи в лечебно заведение.

„Животът на другите“ (Das Leben der anderen) – реж. Флориан Хенкел фон Донерсмарк (Германия).

Този филм ме развълнува силно с проблематиката си, която за съжаление все още не може да бъде отразена както трябва от българското кино. „Зад кадър“ бе неуспешен опит,  според мен. Комбинацията между сложния, но пределно ясен сценарий с неговите напълно правдоподобни обрати и търсещата сенките и стила на film noir операторска работа успява не само да създаде угнетяваща атмосфера на страх, неувереност и подозрения, но и да изгради напрегнато повествование с истинска политическа и морална значимост.

2007

„Безмълвна светлина” (Stellet licht) – реж. Карлос Рейгадас (Мексико).

Отново непредсказуем и много смел в провокацията си към зрителите, мексиканският режисьор разказва безкрайно тъжна история, която се извисява до истински химн на възкресяващата сила на любовта. Рейгадас продължава формалните си търсения, опирайки се на естетиката на майстори на киното като Карл Драйер и Ингмар Бергман.

„Есенен бал“(Sügisball) – реж. Вейко Оунпуу (Естония).

Това е пълнометражният дебют на Вейко Оунпуу, отличен на кинофестивала във Венеция през 2007г. Естонецът работи в познатата ни вече от румънското кино стилистика, подчертаваща атмосферата на разпад, абсурд и черен хумор. Но за разлика от други подобни на него минималисти, той е по-кинематографичен и дори по-бароков.

„Товар 200” (Груз 200) – реж. Алексей Балабанов (Русия).

Отдавна филм не е предизвиквал толкова яростен обществен дебат в Русия, разделяйки мненията от „шедьовър” до „боклук”. Според продуцента му Сергей Селянов, „никой не остава безразличен – едни, шокирани, го отричат, други, шокирани, го приветстват. Аз съм от тези, които искрено му се възхищават, защото ми е ясно, че преувеличението в него е метафорично и в същото време много вярно представяне на подмолната садистична същност на комунистическата власт през т.нар епоха на социализма.

2008

„4 месеца, 3 седмици и 2 дни” (4 luni, 3 saptamani si 2 zile) – реж. Кристиан Мунджиу (Румъния).

Завиждам на румънците за този филм и не мога да си обясня какво ни пречеше и ние да направим нещо стойностно за последните дни на комунизма. Като филма на Кристиан Мунджиу, който те хваща за гърлото и те кара да се чудиш как си могъл да живееш в такова време, когато не само абортите бяха забранени. Впрочем темата за абортите е само претекст, за да се каже много повече за тази насилствена система, без това да прозвучи назидателно днес.

„Гомор” (Gomorra) – реж. Матео Гароне (Италия).

Смятам този филм за голямото събитие на италианското кино през първото десетилетие на XXI век. Той заслужено спечели най-важните европейски филмови награди за 2008 г. , но не затова го нареждам в този списък, а защото мисля, че много рядко киното е достигало до такава дълбочина в изследването на незарастваща социална язва, каквато е мафията в съвременна Италия.

„Рене” (René) – реж. Хелена Тржещикова (Чехия).

Включвам този документален филм в класацията, защото по нищо не отстъпва на игралните шедьоври. Той проследява дълъг период от време – повече от 20 години от живота на един човек, преминали основно по затворите. С неподправена автентичност Хелена Тржещикова показва безрадостната съдба на Рене, който се люшка между затвора и свободата. Пропиленият му живот протича на фона на важни политически събития, случили се в Чехия и извън нейните граници.

2009

„Антихрист” (Antichrist) – реж. Ларс фон Триер (Дания).

Препоръчвам този филм и на онези с „широко затворените очи”, които се плашат от самата мисъл, че нещо би могло да смути душевния им комфорт, базиран върху непоколебимата им вяра в мита, че природата е нещо добро априори, а жената-майка е нейният венец. А пък малцината, които очакват от киното не само развлечения, но и философски прозрения, бих уверил, че няма да останат разочаровани. Защото Ларс фон Триер не само се е опитал да се докосне до теми, продължаващи да бъдат табу дори и днес, но и да ги разтълкува по свръх парадоксален начин, на който малцина, според мен, са способни. А най-парадоксалното е, че въпреки полемиката му с Тарковски, водена от първия до последния кадър на филма, в крайна сметка внушава същото, което винаги е било идея-фикс на гениалния руски режисьор – че няма по-голям човешки грях на света от преследването на житейско щастие, загърбвайки дълга си на същества, претендиращи да са „венец на природата”. Това неминуемо води до свят на егоизъм, самота и омраза, способен да роди единствено Антихриста…
„Лурд” (Lourdes) – реж. Джесика Хауснер (Австрия)
Още един превъзходен филм, посветен на „чудото” и на надеждата за чудодейно изцеление, която дреме у всеки от нас. Сигурен съм обаче, че не сте гледали друг филм, посветен на тайнството на изцелението, който да е дотолкова лишен от всякаква тайнственост. Този филм е много рядък пример за това как умната режисура оставя широко пространство за доразвитие на подсказаните идеи от самите зрители. Филмът може да се възприеме на няколко равнища, на едно от които е разобличаваща сатира на католическото кино и въобще на католицизма, търгуващ най-безскрупулно с тайнството.

„Източни пиеси”
реж. Камен Калев (България).

Превъзходен филм, който възвърна вярата ми в българското кино. Героят (лека му пръст на Христо Христов!) е в конфликт със себе си, защото средата, която го е създала, му е безкрайно чужда. Единственото му спасение е в любовта – но духовната, а не физическата. Неслучайно името на туркинята, в която се влюбва, означава в превод „светла“. Тя наистина е неговият лъч светлина в мрака на душата му. Христо се лута в живота на съвременна София, чиято бездуховна атмосфера го кара да страда силно и да копнее за истинско и значимо общуване с човек, който би могъл да го разбере.
Носталгията по възвишените чувства, които са все по-рядко срещани в модерното общество, пронизва „Източни пиеси” от началото до края. Но тя може да бъде почувствана само от хора, които вибрират на същата честота и които адски се нуждаят от … инжектиране с любов.

„Лурд” (Lourdes) – реж. Джесика   Хауснер (Австрия).

Още един превъзходен филм, посветен на надеждата за „чудо”, която дреме у всеки от нас. Сигурен съм обаче, че не сте гледали друг филм, посветен на тайнството на изцелението, който да е дотолкова лишен от всякаква тайнственост, но да въздейства толкова силно. Този филм е много рядък пример за това как умната режисура оставя широки пространства сами да доразвием подсказаните идеи. Филмът може да се възприеме на няколко равнища. На едно от тях е разобличаваща сатира на католицизма, търгуващ най-безскрупулно с всякакви „тайнства”.

Read Full Post »


През април са родени много велики кинематографисти, сред които се открояват легенди като Чарли Чаплин, Андрей Тарковски, Марлон Брандо, Ал Пачино, Тоширо Мифуне. Сред тях се нарежда и един наш съвременник, който днес навършва едва 54 години – точно толкова, на колкото беше Тарковски, когато почина.
Този режисьор е роден в Дания и без съмнение е човекът с най-голям принос не само за обновяването на датското, но и на световното киноизкуство. Той оказа огромно влияние върху формирането на новото поколение кинематографисти през 90-те години благодарение на основополагащата роля, която изигра за създаването на концептуалния манифест „Догма-95“. Именно неговите филми в най-голяма степен привлякоха вниманието на световната кинематографична общественост върху датския феномен в съвременното кино.
Този режисьор се казва ЛАРС ФОН ТРИЕР и той е сред малкото европейски режисьори в днешно време, който съвсем заслужено е смятан за един от най-големите новатори на киното. Всяка нова негова творба първоначално скандализира традиционно мислещата публика, а впоследствие много бързо се нарежда сред признатите шедьоври на седмото изкуство.
Ларс фон Триер е роден в Копенхаген на 30 април 1956г. и израства в семейство на евреи-социалисти. През 1979г. постъпва в Датския филмов колеж, където попада под магическото очарование на кинотехниката и става фанатичен формалист. Задълбочавайки се в алхимическата кухня на филмопроизводството, младият Ларс се интересува преди всичко от техническата страна на снимките и формалните причудливости на кинематографския стил. Това е видимо още в първите му късометражни творби „Градина с орхидеи” (1976) и „Ноктюрно” (1981), с които печели награди от Мюнхенския кинофестивал.
Младият датски режисьор се прехласва по легенди на киното, като Ерик фон Щрохайм и Джозеф фон Щернберг, поради което прибавя и към своето име частичката „фон” и става Ларс фон Триер.
Среднометражният му филм „Картини от освобождението” (Images of a Relief, 1982) е истински бароково упражнение по филмов перфекционизъм, разиграно насред обломките на загиващ материален свят, обитаван от деморализирани офицери, приличащи на нацисти. Още в този му филм са концентрирани основните черти и стилни особености на първата, ориентирана към формалното съвършенство трилогия на датчанина, която е посветена на Европа. В нея той включва три свои филма, чиито заглавия започват с буквата „е”:
ЕЛЕМЕНТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО“ (The Element of Crime, 1984), според руския критик Леонид Александровски е уникален опит за смесване на две параноидални естетики – на немското експресионистично кино от 20-те години и на американския «черен» филм от 40-те. Любопитен е опитът на младия Ларс фон Триер да изнамери чисто кинематографичен начин за потапяне в потока на съзнанието на своя герой, намиращ се под хипноза. Непрестанно течащата вода, плъзгането по водни повърхности и играта със светлини и сенки напомнят за незабравимия хипнотичен стил на Андрей Тарковски. «Елемент на престъплението» е отличен с Гран при за технически постижения на кинофестивала в Кан и много бързо прославя името на своя създател.
„ЕПИДЕМИЧНО“ (Epidemic) излиза през 1987г. и в него самият Триер изпълнява главната роля. Разказва се за това как компютърен вирус унищожава киносценария, над който Ларс и неговият приятел са се трудили с години. Странното е, че никой от тях не си спомня неговото съдържание, поради което възстановяването на текста е невъзможно. Започват да пишат нов, опитвайки се да разкажат за мистериозна болест, обхванала цяла Европа. Междувременно наистина избухва епидемия.
Този необикновен филм не прилича на нищо, създавано в киното дотогава. В началото му отсъстват даже традиционните титри, а тяхната роля изпълнява думата „епидемично”, появяваща се в кадрите като бацил и оставаща в горния ъгъл на екрана до кошмарния финал. Коментирайки този филм критиците са единодушни, че Триер се е справил със задачата, която сам си е поставил, ръководейки се от принципа, че всеки филм трябва да поражда неудобство у зрителя, подобно на къмъче, влязло в обувката.
„ЕВРОПА“ (1991) е последният филм от „е”-трилогията на Ларс фон Триер. Чрез него дотският режисьор потапя публиката в дълбините на един от най-мрачните пространствено-временни митове – Германия, непосредствено след войната, през така наречената година нула. Хипнотизиращият глас зад кадър на актьора Макс фон Сюдов цели да пробуди такива забравени архетипове на колективното европейско подсъзнание, като ужаса от военната разруха, вината за Холокоста, но и за изтреблението на милиони германци. Усещането за краустрофобичност (филмът е почти изцяло заснет в тясното пространство на един влак), а също и за упадъчност, е постигнато виртуозно чрез забележително техническо майсторство в изграждането буквално на всеки кадър. Особено впечатляващо е използването на цвета в иначе черно-белия филм, чрез което се цели символично да се внуши ролята на червеното (комунизма) и черното (нацизма) в историческата съдба на Европа.
През 1992г. Ларс фон Триер основава заедно с Петер Албек студията за производство на филми „Центропа” (Zentropa Entertainments). Причина за тази негова инвестиция е желанието му за извоюване на финансова независимост и осигуряването на пълен контрол върху създаваните филми. Точно по това време се случва нещо, което буквално преобръща света на отдадения на киното Ларс. Малко преди да умре майка му разкрива, че мъжът, когото винаги е смятал за свой роден баща, всъщност не е такъв. Генетичният му родител се оказва друг мъж – Фриц Хартман, който е от германски произход.
„Дотогава бях убеден, че като евреин съм жертва. А изведнъж се оказа, че може да съм издънка на нацист”, споделя с ирония знаменитият режисьор, който в желанието си да скъса завинаги с фалшивото си минало приема католическата вяра и скоро след това обединява своите съмишленици с прочутия манифест „Догма – 95”, чрез който провъзгласява истински обет на въздържание в името на честното кино, което се отказва доброволно от холивудските хватки за манипулиране на публиката. Едновременно с това Триер декларира, че ще започне да прави нова трилогия, посветена на темата за „доброто”, чрез която възнамерява да изследва природата на женската безусловна любов. Той споделя, че идеята му хрумнала, след като си спомнил за приказката „Златно сърце”, която много обичал да чете като малък.
Трите филма, образуващи тази трилогия са „ПОРЕЙКИ ВЪЛНИТЕ“ (Breaking the Waves, 1996), „ИДИОТИТЕ“ (Idioterne, 1998) и „ТАНЦЬОРКА В МРАКА“ (Dancer in the Dark, 2000). Според мен, всеки от тези филми заслужава написването на специална рецензия, което обещавам да направя в най-скоро време, а сега само ще се спра върху този с Бьорк в главната роля, който донесе „Златна палма” на Триер от кинофестивала в Кан и наградата за най-добър европейски филм през 2000г. „Танцьорка в мрака” е силно разтърсващ музикална драма, в която гениалността на режисурата буквално извира от всеки кадър.
През 2003-та Ларс фон Триер представи в Кан „ДОГВИЛ“, който пък бе първият филм от новата му трилогия, посветена на Америка. В него главната роля изпълнява Никол Кидман. Филмът възбуди интереса на критици и изкушени от киното зрители най-вече с театралността на постановката, разчитаща на условността, поради което декорът се гради изцяло в представите на зрителя, отваряйки му простор за съсредоточаване върху идейното послание на филма. Догвил или градът на кучетата се намира в Скалистите планини в Америка, която е изцяло продукт на въображението на Ларс фон Триер, който никога не е стъпвал в САЩ. В действителност този филм въздейства като преобръщане на американската мечта, показвайки сцени на зависимост, унижение и жестоко отмъщение, вместо какъвто и да е апотеоз на свободата и справедливостта.
Но въпреки гениалното му новаторство, „Догвил“ не получава нищо в Кан, което пък накарало Ларс фон Триер да въздъхне облекчено и да сподели: „Сега знам, че това, което съм направил е наистина добро. Филмът ми е толкова провокативен, че журито се е побояло да го награди. А най-лошото за мен би било да ми дадат някаква утешителна награда”.
Във втората част „Мандърлей” (2005) режисьорът остава верен на принципите си. Чисто сюжетно филмът започва оттам, където свършва предишният. Героинята Грейс напуска Догвил и пътят й преминава през Мандърлей, където все още съществува робството. Грейс е потресена. Тя иска да освободи робите и да ги научи да живеят в демократично общество. Но се оказва, че за тях този начин на живот е по-естествен, отколкото демокрацията, която възприемат като нещо натрапено и чуждо на природата им. Засега излизането на последната част на трилогията за Америка, която ще се казва „Вашингтон”, е отложено и не се знае точно за кога.
Междувременно Ларс фон Триер представи миналата година в Кан друг скандален свой филм, озаглавен „Антихрист”, който бе моят фаворит сред най-добрите филми, излезли през 2009-та. Но не бих ви го препоръчал, като „извратена история, която само болен скандинавски мозък може да ни я разкаже”. Нито пък бих ви казал, че „ако искате да видите как размазващо добрата Шарлот Генсбур сама се обрязва или кървавата еякулация на плашещо талантливия Уилям Дефо, „Антихрист” е вашият филм”. Защото си мисля, че ако това бяха мотивите ми да отида да видя поредната творба на любимия си режисьор, със сигурност бих се разминал с нея и с посланието, което тя носи. Аз лично очаквах да се срещна за пореден път с нестандартното мислене на датчанина, което по мое мнение съвсем не е плод на „болен скандинавски мозък”, а по-скоро на необикновена честност пред самия себе си.
И след като вече съм гледал два пъти този филм, бих препоръчал да го видят и тези с „широко затворените очи”, които се плашат от самата мисъл, че нещо би могло да смути душевния им комфорт, базиран върху непоколебимата им вяра в мита, че природата е нещо добро априори, а жената-майка е нейният венец. А пък малцината, които очакват от киното не само развлечения, но и философски прозрения, бих уверил, че няма да останат разочаровани. Защото Ларс фон Триер не само се е опитал да се докосне до теми, продължаващи да бъдат табу дори и днес, но и да ги тълкува по парадоксален начин, на който малцина, според мен, са способни. А най-парадоксалното е, че въпреки полемиката му с Тарковски, водена от първия до последния кадър на филма, в крайна сметка внушава същото, което винаги е било идея-фикс на гениалния руски режисьор – а именно, че няма по-голям човешки грях на света от преследването на житейското щастие, загърбвайки дълга си като човешки същества, претендиращи да са „венец на природата”. Това неминуемо води до свят на егоизъм, самота и омраза, способен да роди единствено Антихриста…
„Повече никакви хепиенди“, – обяви Ларс фон Триер неотдавна, изненадвайки за сетен път всички, които следят неговото творчество. Защото, дотолкото си спомням и аз самият, той никога не е проявявал афинитет към щастливите развръзки.


Шарлот Генсбур в кадър от филма „Антихрист“ (реж. Ларс фон Триер, 2009)

Дори и при най-голямо усилие на разума, много трудно би било да приемем финала на последния му скандален филм „Антихрист“ за хепиенд. Какво всъщност е имал предвид режисьорът, който впрочем е голям фен на провокациите, можем само да гадаем. По-важното е, че Ларс фон Триер ни най-малко не се е стреснал от неразбирането, с което бе посрещнат неговият филм в Кан и възнамерява да продължи с осъществяването на своите ексцентрични планове. Сега пък е намислил да се съревновава не с някой друг, а с всепризнатия майстор на филмите-катастрофи Роланд Емерих, чиято поредна апокалиптична фантазия „2012” излезе миналата есен.
Новият филм на датчанина ще се казва „Меланхолия“ и неговото действие ще се развива на друга планета, която много прилича на Земята. По жанр това ще бъде психологически филм-катастрофа, при това със специални ефекти, което лично на мен ми е трудно да си го представя, най-малкото защото самият Ларс фон Триер се бе зарекъл никога да не прибягва до тяхната помощ в своите филми. Но това е творец, от когото всичко може да се очаква. А и с предвидения бюджет от 7 милиона евро, който не е малък дори за занижените европейски стандарти, може наистина да се направи нещо впечатляващо. По последни новини актрисата Кирстен Дънст се присъединява към актьорския състав, който ще вземе участие в този филм. А в него се открояват имена като Кийфър Съдърланд, Шарлот Гейнсбур, Шарлот Рамплинг, Стелан Скарсгард, Удо Кир и др. Според откъслечните данни, които се прокрадват тук-там, „Меланхолия” щял да бъде фантастичен филм-катастрофа, в който Земята е изправена пред унищожение, след като орбитата й се пресича с тази на странстваща планета.
Засега не са известни повече подробности, освен някои намеци на продуцента Петер Йенсен, който обещава, че филмът ще бъде в романтичен „байронов” дух и ще се опита да смеси естетиката на догма-киното с това на зрелищните блокбастъри.
Какво може да означава това, сега не би могъл да каже абсолютно никой, според мен. Но нека не се съмняваме, че догодина (най-вероятно отново в Кан!) Ларс фон Триер ще ни поднесе поредната изненада, за която впоследствие ще има да се говори дълго време, както е било винаги досега с всеки филм на този великолепен режисьор.
Най-загадъчният проект на Ларс фон Триер е започнатият още през 1992г. филм „Измерение“ (Dimension), за който датчанинът снима по 3 минути екранно време годишно. Намерението му е да го завърши чак през 2024г., при това на всяка цена. Ето защо, се е разпоредил как да бъде заснета творбата му до края, в случай, че не доживее дотогава.
Предлагам да видите откъс от портрета на Ларс фон Триер, който включих в един от епизодите на тв-предаването „Другото кино“, излъчен през юни 2009г. по VTV.


Read Full Post »