Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Амаркорд’


На 31 октомври се навършиха 20 години от смъртта на великия магьосник на киното Федерико Фелини.
Но неговите филми продължават да живеят! В това ще имаме възможност да се уверим, благодарение на ретроспективната програма, организирана от 5 до 28 ноември в рамките на 27-ото издание на Киномания със съдействието на Италианския културен институт в София.
Прожекциите ще са в кината „Одеон” и „Люмиер”.
Входът е свободен.
Повече за заглавията, включени в програмата и за точните дни и часове на прожекциите, може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


На днешната дата (20 януари) преди 93 години е роден великият италиански режисьор Федерико Фелини – некоронованият крал на киното!
Повече за живота и творчеството на незабравимия Фелини може да научите от сайта ДРУГОТО КИНО.

Read Full Post »


На днешната дата (20 януари) преди 90 години се е родил великият италиански режисьор Федерико Фелини. Некоронованият крал на киното! За своето творчество той често споделял, че най-щастливите моменти в живота му са свързани с правенето на кино. „Да снимам филми за мен е все едно да обичам”.

За филма си „Амаркорд” (1975) той бе номиниран за четвърти път за наградата „Оскар” в категорията най-добър режисьор, но остана без престижното отличие, както и в случаите с предишните му номинации в тази категория за филмите „Сладък живот” (1960), „Осем и половина” (1963) и „Сатирикон”. През 1976-та го изпревари Милош Форман с „Полет над кукувиче гнездо”. Но „Амаркорд” все пак бе удостоен с „Оскар” за най-добър неанглоезичен филм. Едва ли може да се твърди, че Фелини е бил ощетяван приживе, само защото Американската академия за киноизкуство не е оценила по достойнство режисьорското му майсторство. Все пак малко преди да почине, той бе удостоен с почетен „Оскар“  за своето творчество. А иначе е получил общо 51 големи отличия, включително „Златна палма” от Кан за „Сладък живот” и „Златен лъв” от Венеция (1985) за цялостния си принос към киноизкуството.

Но едва ли има отличие, с което може да се измери огромния принос на този гениален кинематографист за развитието на седмото изкуство, превърнато от него в приказна машина на времето, чрез която непрестанно се връщаше в своето детство. Неслучайно един от най-ярките му филми е озаглавен „Амаркорд“, което в превод означава „Спомням си”. Удивително е как пределно личните филми на Фелини бяха толкова обичани и понятни за зрителите от целия свят! Нещо, което не бихме могли да кажем за киното на Тарковски или Бергман, например.

Ако се вгледаме в тях няма как да не се съгласим, че на практика почти цялото творчество на италианския майстор е непрестанно завръщане в детството. През целия си живот той се опитваше да избяга от реалността в света на детските си фантазии…

„Когато бях на седем години, – спомня си той – родителите ми за първи път ме заведоха на цирк, където бях най-силно потресен от клоуните. Не разбирах, кои са. Но имах странното чувство, че са ме очаквали. А после бях очарован от цирковото шествие по улиците на Римини. За мен, циркаджиите бяха едно голямо, дружно семейство. Оттогава връзката ми с цирка е много здрава. Сънувам го през целия си живот. В тези сънища имах усещането, че съм си у дома. Като малък още не знаех, че животът ми ще протече именно в цирка. Защото какво друго е киното, ако не цирк… карнавал… шутовщина“.

Независимо, че беше интелектуалец, Фелини винаги е твърдял, че не е чел нищо по-сериозно от „Тримата мускетари“ и за да поддържа тази легенда – често криел книгата, която четял, ако някой внезапно влезе в стаята му.

Даже и в отношенията с жените винаги си е оставал дете. И само гениалната актриса Джулиета Мазина успява да го разбере. „Мазина напълно отговаряше на моите идеи, намерения, вкусове… тя беше клоун в истинския смисъл на тази дума! Но бракът й с мен не се оказа, това което е очаквала. Защото не се осъществиха заветните й мечти. Тя очакваше деца. Собствен дом. И верен мъж. Аз я разочаровах. Но тя мене – не. Не мисля, че бих могъл да намеря по-добра жена …“

След като на два пъти губи дете при раждането, Джулиета Мазина вече не може да има деца. Отказва се и от идеята за осиновяване. И Федерико освен неин съпруг, се превръща в нейно дете. Тя го глези много, приема и най-големите му капризи, превръщайки живота му в нескончаема феерия. А той непрестанно измисля своя вълшебен, нереален свят, в който прекрасно се е вписвала Джулиета.

Филмите на Фелини с нейно участие се превръщат в истински триумф – „Пътят” (1954) и „Нощите на Кабирия” (1957) спечелват „Оскар”-и в категорията „най-добър неанглоезичен филм”.

После започва неговото сътрудничество с Марчело Мастрояни и се появява „Сладък живот“, а скоро след него и легендарният „Осем и половина”. В нeго Фелини успява в пълна степен да въплъти своите дълбоко оригинални художествени идеи.

От този момент нататък вече може да си позволи всичко – да снима филми за: любимия си цирк („Клоуните”); любимия град („Рим на Фелини”); детските спомени („Амаркорд”). А в лицето на композитора Нино Рота и писателя и поета Тонино Гуера намира блестящи съавтори, без които филмите му едва ли биха били това, което са.

Но, уви, времената се променят – авторското кино губи позиции и на мода излизат скъпоструващите зрелищни кинопродукции, наречени блокбастъри, които са направени с една-единствена цел – да донесат повече печалба. Дори и за всепризнатия Фелини настъпва период, през който му е все по-трудно да намира средства, за да снима своите фантазии. В заглавието на филма му „И корабът плава…” (1983) прозира горчива ирония.

Веднъж на гости на Фелини дошъл негов стар приятел. Режисьорът решил да му покаже Рим. Преминавайки край едно кино, той с усмивка отбелязал: „О, тук, май дават мой филм!” Надникнали в залата, но там нямало жива душа. „А къде е публиката? – удивил се гостът. Фелини отново многозначително се усмихнал и казал: „О, моята публика умря”.

Дълбоко разочарован от ситуацията в световното кино, на 31 октомври 1993 година си отиде от този свят и самият Фелини. Джулиета надживя съпруга си само с половин година. След неговата смърт тя почти не разговаряла с никого, а само повтаряла: „Без Федерико и аз не съществувам”. А преди да издъхне, пожелала да бъде погребана с негова снимка в ръцете.

Но въпреки всичко, филмите на Федерико Фелини продължават да живеят и лично за мен си остават сред най-доброто, създадено в цялата история на киното. Вечна му памет!

Read Full Post »