Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for 01.12.2010


Днес навърши 75 години Уди Алън – известен не само на всички изкушени от киното, но дори и на тези, за които седмото изкуство не служи за нещо повече от убиване на времето. Това е доста странно, като имаме предвид, че именно с името на Уди Алън се наложи и така наречената интелектуална комедия.
Преди 40 години словосъчетанието „интелектуална комедия” звучеше най-малкото странно. Твърде несъвместими изглеждаха тези две понятия: „интелектуалното” се асоциираше с елитарното кино, предназначено за образованите хора, изкушени от творчеството на „сериозните” писатели и особено от филмите, които не са за всяка уста лъжица. А комедията традиционно е смятана за популярен жанр, ориентиран към вкусовете на тълпата. Даже изящните салонни комедии, с прославили Холивуд през 30-те и 40-те години на миналия век, бяха изградени върху чисто забавни ситуации, разбираеми за всички и всеки, а не само за страстните почитатели на Фокнър, Фройд или Юнг.
За интелектуалните сноби в Европа се снимат невероятно умни и в повечето случаи невероятно скучни филми, в които хуморът почти винаги е персона нон грата. Въобще не е прието да се търси комедиен ефект, когато се разсъждава над високите философски теми. Затова не бива да се учудваме, че никой дори и не бе чувал за интелектуални комедии преди появата на Уди Алън.

Роденият точно преди 75 години в Ню Йорк Алън Стюард Кьонигсберг винаги се е отнасял с презрение към Холивуд. По собствените му думи, ако в Ню Йорк е имало поне една прилична киностудия, той би забравил въобще за съществуването на Лос Анджелис. Затова пък Холивуд го цени високо – толкова високо, че търпи неговото безкрайно ехидство и не престава да го номинира за наградите „Оскар”.
В Холивуд смятат, че Уди Алън е американският отговор на интелектуалните търсения в киното, с които основателно се гордее Европа. Защото видите ли и ние си имаме режисьор, който е способен умно да разсъждава за Юнг и Фройд, за неврозите и психоанализата, но също и безжалостно да осмее и Фройд, и неговите прехвалени теории, и всички онези интелектуалци, които не са способни да направят и крачка без да се консултират със своя психоаналитик. Нещо повече – Уди Алън умее като никой друг да се самоиронизира, да се присмее над злощастния нюйоркски интелектуалец с неговите безброй комплекси, проблеми, зацикленност на тема секс и хронична нерешителност в най-отговорните моменти.
На Уди Алън се удава дори нещо, което не се получава при много други способни режисьори. И то е, смесвайки непрестанно едни и същи съставки, всеки път да забърква някакъв нов кинококтейл. Именно това е така да се каже „фирмената тайна” на големия режисьор – ироничната комедия a ла Уди Алън.
Днес даже не ни се вярва, че такъв изтънчен интелектуалец, като Алън, е започнал съчинявайки гегове в духа на братя Маркс – популярният комедиен квартет от 30-те години, специализирал се в грубите „комедии на абсурда”, изпълнени с размяна на ритници, плесници, флирт и „мятане на торти”. Хуморът от този тип винаги се е ползвал с успех сред американската аудитория, а Уди Алън силно искал да пробие и естествено да припечелва за да може да живее.
Започва съвсем млад – още нямал двайсет години – без всякакви пари и връзки, но вече с 16-годишна съпруга. Родителите му отказват да им помагат, закото според тях всяко момче от прилично еврейско семейство трябвало по-напред да получи добро образование, после да си намери добре платена работа и едва след това да прави такава отговорна крачка, каквато е женитбата. Освен това съвсем не им харесвало увлечението на техния син. „Комедиант – това не е професия, с която можеш да преживяваш, – философски отбелязва неговият баща Мартин Кьонигсберг.
Но Алън Стюард Кьонигсберг въобще не мислел да се предава. Киното пленява неговото въображение още в ранно детство и той мечтае някога сам да снима филми. Обаче първоначално му се налага да се задоволява с участта на литературен „негър”, съчиняващ хуморески за популярните комици – Боб Хоуп и Бъди Хакет.
През 1957г. Алън е „повишен” в редактор на тв-шоуто, за което пише собствени текстове и дори се изявява като актьор. За един автор на гегове фамилията Кьонигсберг никак не пасва и това го принудило да си измисли нещо по-благозвучно и кратко за псевдоним. Така се появява Уди Алън.
Първите успехи за новоизпечения гегмен са изпълненията му в скъпи ресторанти, в които наемали комици за развлечение на посетителите. Остроумните шегички на невзрачния младеж се харесват на публиката. Той се държи на сцената така, сякаш е попаднал там напълно случайно и си няма никаква представа какво трябва да прави. Репликите, които изстрелва като картечница, звучат афористично, а цялостното внушение дотолкова подхожда на външността му, че неизкушените зрители дори и не се досещали доколко всичко е отработено предварително – и милата плахост нерешителност, и „езиковите грешки по Фройд”, и нервността, и усещането за абсолютна спонтанност.
В реалния живот Алън никога не е „мил и нерешителен”. Той има рядко твърд, деспотичен характер, извънредно педантичен е и никога не разчита на случайността, а внимателно и упорито се подготвя за всичко, с което се залавя. Можем да си представим колко е била разочарована неговата съпруга, откривайки тези черти от характера му едва след като го опознава по-отблизо. Уди изисква от нея да поддържа стерилна чистота в дома им, сам съставя менюто, което нещастната Харлин трябва да му приготвя и ехидно коментира всичко, което тя се опитва да направи без неговото предварително съгласие. В крайна сметка през 1962-а Харлин подава молба за развод, съпроводена от съдебен иск за материална компенсация за това, че той я „презирал и дори й се подигравал”. Разделят се след шестгодишен съвместен живот.
По това време Алън е вече известен холивудски сценарист. Като актьор имал далеч по-малък успех, макар че се снима в няколко филма, сред които е и знаменитата пародия на „джеймсбондовщината“ – „Казино „Роял” (1966). В киното дебютира година по-рано едновременно като актьор и сценарист във филма на Клайв Донър „Какво ново, маце?”.
Но Алън силно желаел да режисира сам и през 1969 година прави своя първи самостоятелен пълнометражен филм – остроумната и весела комедия „Вземи парите и бягай”, чрез която майсторски пародира популярните по онова време филми за банкови обирджии. Излишно е да споменаваме, че изпълнява и главната роля във филма си.

70-те години са за Уди Алън „десетилетието на пародиите”. От този период са прекрасните му пародийни комедии „Банани”, „Любов и смърт” (пародия на „Война и мир”), „Всичко, което винаги сте искали да знаете за секса, но сте се страхували да попитате”, „Спящият”.
Те са посрещнати с възторг от публиката и му носят голяма популярност не само в Америка.
А пък Уди отвръща на обожаващите го зрители с невероятна за режисьор плодовитост – създавайки впечатление, че живее на снимачната площадка и си позволява да я напуска, само когато трябва да се посъветва със своя психоаналитик. Странно е как намира време и да свири на кларнет, към който се пристрастява още съвсем млад, да пише сценарии за други режисьори и надълго да изяснява отношенията си със своите „спътници в живота”.
След развода с Харлин вакантното място на „муза на Уди” заема Полин Кейл – популярна кинокритичка и голяма поклонничка на неговите филми. Но не след дълго и тя го напуска, заявявайки, че й е омръзнал като човек и творец.
Още по-тежък развой има любовната му сага с актрисата Луиз Лесър. Тя ходи на пръсти и изцяло се подчинява на своя „повелител”, докато не решава, че просто не може повече да търпи такъв безподобен егоист като него. „Аз го интересувах като гледачка, актриса и домашна прислужница, но не и като жена, – оплаква се тя впоследствие. – Ние даже спяхме отделно”.
Бракът им продължава едва 4 години – до момента, в който Алън заявява, че неговият лекар му казал, че тя не му подхожда физически.
Луиза, която не била вчерашна, не повярвала на подобен аргумент. Уди просто си бил намерил друга жена – Даян Кийтън. Тя моментално се превръща в негова муза, актриса и любовница. С нейно участие Алън снима своите най-хубави филми: „Ани Хол”, „Интериори”, „Манхатън”.

В „Ани Хол” режисьорът за пръв път се отказва да „пародира”, предпочитайки просто иронично да се вгледа в собствения си живот. „Алънизми на тема любов, приятелство, слава плюс поетизация на любимия му Ню Йорк” – тази квинтесенция на всички следващи филми на Уди Алън се появява най-напред именно в „Ани Хол”. Не случайно Американската академия дава на филма общо три „Оскар”-а – за най-добър режисьор и най-добър оригинален сценарий в лицето на Уди Алън и най-добра женска роля в лицето на Даян Кийтън.
Уди Алън обаче не отива да си получи наградата, защото бил зает с много по-важна работа – да свири на кларнет в един от нощните клубове на Ню Йорк.
Романът на Уди и Даян продължава 8 години, но през 1979-а актрисата го напуска, заради красавеца Уорън Бийти. Алън не се обижда и дори довършва снимките с Даян за филма си „Манхатън”, но впоследствие се ориентира към намирането на нова муза.

 
Мястото на Кийтън съвсем скоро заема Миа Фароу, крехката и чаровна актриса, по-млада от него с 10 години. Към момента на запознанството си с Уди, Миа вече е успяла да свикне с мисълта, че, всичките й бракове, връзки и разводи неизменно предизвикват голям медиен шум. Причината е, че Мария де Лурд Вийе Фароу е дъщеря на прочутата холивудска звезда Морийн О’Съливан, изпълнителка на ролята на Джейн от няколко филма за приключенията на Тарзан. Първият фурор, Миа Фароу предизвиква едва 21-годишна, когато се омъжва за вече застаряващата легенда Франк Синатра. През 1968-а двамата тихо се разделят, но само няколко месеца по-късно Миа попала в епицентъра на нов скандал, участвайки във филма Роман Полански „Бебето на Розмари”, който силно раздразнил вярващите американци. После идва ред на увлечението й по будизма и пътуването до Тибет, последвано от роман със Свен Нюквист – оператора на Ингмар Бергман…
Към началото на 80-те години Миа Фароу вече е напълно разочарована от мъжете и се отдава напълно на новото си хоби – осиновяването на деца, чийто брой расте с всяка изминала година. Препатилата солидно от многобройните си връзки актриса в началото смята, че Уди Алън й е изпратен от съдбата като доказателство за това, че все пак на мъжете може да се вярва. Той се възхищава на нейната самостоятелност смята я за идеалната актриса и я снима в 13 от своите филми, в това число и в такива шедьоври като „Зелиг”, „Пурпурната роза от Кайро”, „Хана и нейните сестри”. Техният граждански брак продължава единайсет години и Фароу вече била свикнала с недостатъците на Уди – например, неговото нежелание да живеят като „едно семейство”. Когато се запознават, знаменитият режисьор и писател вече наближава петдесетте и нямал никакво намерение да превръща живота си в „детска градина”. Затова Миа и Уди наемат отделни апартаменти, намиращи се близо един до друг – от двете страни на парка.
И този на пръв поглед идеално изграден съюз се разпада по скандален начин през 1993.
Веднъж Миа открива случайно сред вещите на Уди доста откровени снимки на Сун-И – най-голямата от нейните приемни дъщери. Шокът и отчаянието на актрисата от двойното предателство едва ли се нуждае от коментар, още повече че и самият Алън не се опитал да се оправдава. Нещо повече, според нейните думи той цинично й предложил „да си останат приятели”, намеквайки й, че като актриса тя все още му е необходима. Но Миа, която изгаря от желание да го зачеркне от живота си, едва доиграва ролята си във филма му „Съпрузи и съпруги”, за която била задължена съгласно договор, но категорично отказва да участва в „Мистериозно убийство в Манхатън”.
Под въздействие на преживения стрес, Миа извършва доста глупости – например, завежда дело срещу Уди Алън, обвинявайки го в педофилство. Но това обвинение не минава в съда, защото актрисата нямала никакви доказателства за това, че Уди се е опитвал да се възползва от нейната 5-годишна дъщеря Дилан.
Що се отнася до „провинилата” се Сун-И – то тя вече имала навършени 21 години. Неудачен се оказва и опитът й да лиши Уди от родителски права върху родния му син. От тази доста нелицеприятна история знаменитият режисьор се измъква доста лесно, оженвайки се за Сун-Ю. Тогава той обявява пред журналистите, че скъсва с психоанализата, защото най-после е намерил истинската любов. Като кинотворец продължава да е все така необикновено продуктивен и без Фароу.
В Холивуд всяка знаменитост мечтае е готова да се снима в негов филм, дори и без заплащане. Още повече, че за разлика от много режисьори, появили се заедно с него през 70-те години, той продължава да изненадва всички с несекващата оригиналност на своите филми, а в едно доста откровено интервю признава, че връзката му със Сун-И Превин, осиновената дъщеря на Миа Фароу, била чиста случайност.
„Ако някой ми беше казал, когато бях по-млад: ще се хвърлиш в брак с момиче, 35 години по-младо от теб, при това корейка, нямаща нищо общо с шоубизнеса, щях да му кажа: ти си абсолютно откачен.”
Днес режисьорът смята, че моментът преди 13 години, когато Фароу намерила в жилището му голите снимки на дъщеря им, е от най-късметлийските в живота му. Това довело да разкриването на тяхната връзка и последвалия брак през 1997. „Всички жени, с които бях излизал дотогава, са били почти на моята възраст. Сега със Сун-И всичко е като на магия. Това, че съм много по-стар и опитен, ни лишава от повод да говорим на теми, по които може да възникне спор.”
Алън описва младата си съпруга като човек, който знае добре да се владее. Тя се занимава с възпитанието на двете им осиновени дъщери. Относно 12-годишната си връзка с Миа е убеден, че е трябвало по-рано да скъса. Независимо от грандиозния скандал, обаче се надявал, че Фароу ще се снима във филма му „Могъщата Афродита” (1995), тъй като самият той се опитвал да разделя личния живот от работата. Все пак ролята получава Хелена Бонъм Картър, а Алън прекъсва контактите си с Миа и трите им деца.
През последните няколко години сме свидетели на истинско възраждане на големия режисьор. И това вероятно се дължи на това, че наруши своите клетви, че никога за нищо на света не би престанал да снима в любимия си Ню Йорк.

 

 

 

Но напоследък сме свидетели на серия от много силни филми, заснети от Уди Алън основно в Англия. Сред тях, по мое мнение се откроява най-вече „Мач пойнт”. Но също така не бяха лоши и филми, като „Сънят на Касандра”, „Вики Кристина Барселона”, „Каквото дойде” и последният (засега!) „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”, който гледахме на завършилата наскоро Киномания 2010.

Източник: статията на Елена Цимбал за Уди Алън, публикувана на сайта Kinomania.ru.


Реклами

Read Full Post »


Знаменитият италиански кинорежисьор Марио Моничели се е самоубил вчера, скачайки от балкона на болницата в Рим, където е бил настанен за лечение на рак на простата, съобщават световните медии.
Режисьорът на шедьоври, като „Армията на Бранкалеоне”, „Приятели мои”, „Искаме полковниците”, бе на 95 години. През своята дълга кариера той снима общо 68 филма, в които изпълняват някои от най-добрите си роли велики актьори като Тото, Алберто Сорди, Марчело Мастрояни, Виторио Гасман, Филип Ноаре, София Лорен, Моника Вити и др.
Моничели бе известен със своите леви идеи и остри критики срещу италианския премиер Силвио Берлускони. Миналото лято например, призова италианските студенти да протестират срещу намаляването на бюджетните разходи за културата. Той винаги е бил негативно настроен срещу настъплението на модерната псевдо култура, подчинена изцяло на парите.
Марио Моничели е роден на 15 май 1915 година във Виареджо (Тоскана) в семейството на известния театрален критик и журналист Томазо Моничели, който също сам слага край на живота си през 1946г.
След завършването на университета в Рим, Моничели се изявява почти цяло десетилетие като автор и съавтор на киносценарии, а през 1937-а заснема своя дебютен пълнометражен филм „Летен дъжд” (Pioggia d’estate) под псевдонима Микеле Бадек.
През 1949 се завръща към режисурата, за да заснеме в сътрудничество с великолепния комик Стено осем сатирични комедии за 4 години. Най-известната от тях е „Полицаи и крадци” (Guardie e ladri, 1951).
Световно известност му носят знаменитите кинокомедии: „Извършителите неизвестни” (I soliti ignoti, 1958), „Армията на Бранкалеоне” (1966), „Момичето с пистолета”(1968), „Народен роман” (1974) и особено „Приятели мои” (1975), на който впоследствие прави две продължения.


Филмът на Моничели „Приятели мои“ ще остане в историята на киното като пример на ненадминат апотеоз на мъжкото приятелство.

Моничели се пробва с успех и в жанра на политическия памфлет с филмите „Искаме полковниците” (1973) и „Този дребен, дребен буржоа(1977), в който блести легендарният Алберто Сорди.
В последните години от живота си италианският майстор на киното работи като театрален и телевизионен режисьор, снима се в някои филми – включително и в документалната лента на Теди Москов „Преводачката на черно-бели филми” (2007), пише много сценарии и т.н.

Марио Моничели е получил общо 24 големи международни награди от най-големите кинофестивали по света. Така например, през 1959 година спечелва „Златен лъв” на кинофестивала във Венеция с филма си „Великата война”, в който играят Алберто Сорди и Виторио Гасман, а през 1991-а му връчват повторно „Златен лъв” за цялостно творчество.

Read Full Post »


Вчера бяха обявени номинациите за тазгодишните награди „Независим дух” (Independent Spirit Awards), които са алтернатива на „Оскар”-ите, защото се дават на филми, създадени от независими предприемачи, нямащи нищо общо с големите холивудски компании. Повече за историята на тези отличия може да прочетете в предишна моя публикация тук.
Вижте списъка на всички тазгодишни

НОМИНАЦИИ ЗА НАГРАДИТЕ „НЕЗАВИСИМ ДУХ”  

НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ

(наградата се връчва на продуцента или продуцентите)

НАЙ-ДОБЪР РЕЖИСЬОР
  • ДАРЪН АРОНОФСКИ (DARREN ARONOFSKY) – „ЧЕРНИЯТ ЛЕБЕД” (Black Swan);
  • ДАНИ БОЙЛ (DANNY BOYLE) – „127 ЧАСА”;
  • ЛИЗА ХОЛОДЕНКО (LISA CHOLODENKO) – „ДЕЦАТА СА ДОБРЕ”;
  • ДЕБРА ГРАНИК (DEBRA GRANIK) – „ЗИМНА КОСТ”;
  • ДЖОН КАМЕРЪН МИЧЪЛ (JOHN CAMERON MITCHELL) – „ЗАЕШКА ДУПКА” (Rabbit Hole).
НАЙ-ДОБЪР СЦЕНАРИЙ
  • STUART BLUMBERG & LISA CHOLODENKO – The Kids Are All Right;
  • DEBRA GRANIK & ANNE ROSELLINI – Winter’s Bone;
  • NICOLE HOLOFCENER – Please Give;
  • DAVID LINDSAY-ABAIRE – Rabbit Hole;
  • TODD SOLONDZ – Life During Wartimе;
НАЙ-ДОБРА ЖЕНСКА РОЛЯ
  • АНЕТ БЕНИНГ (ANNETTE BENING) – „ДЕЦАТА СА ДОБРЕ”;
  • ГРЕТА ГЕРУИНГ (GRETA GERWIG) – „ГРИЙНБЪРГ”;
  • НИКОЛ КИДМАН (NICOLE KIDMAN) – „ЗАЕШКА ДУПКА”;
  • ДЖЕНИФЪР ЛОУРЪНС (JENNIFER LAWRENCE) – „ЗИМНА КОСТ”;
  • НАТАЛИ ПОРТМАН (NATALIE PORTMAN) – „ЧЕРНИЯТ ЛЕБЕД”;
  • МИШЕЛ УИЛЯМС (MICHELLE WILLIAMS) – „BLUE VALENTINE”.
НАЙ-ДОБРА МЪЖКА РОЛЯ
  • РОНАЛД БРОНСТИЙН (RONALD BRONSTEIN) – „Daddy Longlegs”;
  • АРЪН ЕКХАРТ (AARON ECKHART) – „Заешка дупка”;
  • ДЖЕЙМС ФРАНКО (JAMES FRANCO) – „127 часа”;
  • ДЖОН К. РАЙЛИ (JOHN C. REILLY) – „Сайръс” (Cyrus);
  • БЕН СТИЛЪР (BEN STILLER) – „Грийнбърг”.
НАЙ-ДОБЪР ОПЕРАТОР
  • ADAM KIMMEL – Never Let Me Go;
  • MATTHEW LIBATIQUE – Black Swan;
  • JODY LEE LIPES – Tiny Furniture;
  • MICHAEL McDONOUGH – Winter’s Bone;
  • HARRIS SAVIDES – Greenberg.
НАЙ-ДОБЪР ЧУЖДЕСТРАНЕН ФИЛМ
(наградата се дава на режисьора)
НАЙ-ДОБЪР ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ
(наградата се дава на режисьора)
  • EXIT THROUGH THE GIFT SHOP – Banksy;
  • MARWENCOL – Jeff Malmberg;
  • SWEETGRASS – Ilisa Barbash & Lucien Castaing-Taylor;
  • RESTREPO – Tim Hetherington & Sebastian Junger;
  • THUNDER SOUL – Mark Landsman.
НАГРАДА ДЖОН КАСАВИТИС
(наградата се дава на най-добрия филм през годината, заснет за по-малко от $500,000)
  • DADDY LONGLEGS;
  • LBS.;
  • LOVERS OF HATE;
  • OBSELIDIA;
  • THE EXPLODING GIRL.

Наградите се връчват ежегодно в неформална обстановка на самия плаж в Санта Моника точно в навечерието на поредната тържествена церемония за раздаване на „Оскар“-ите. Новите носители на наградите независим дух ще станат известни на 26 февруари 2011г. Миналогодишният победител в категорията „най-добър филм” бе „ПРЕШЪС” (Precious: Based on the Novel Push by Sapphire); чийто създател Лий Даниълс спечели отличието за най-добър режисьор. Филмът бе представен в рамките на тазгодишния София Филм Фест.

Източник: официалният сайт на наградите независим дух.

Read Full Post »