Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for декември, 2010


Американският режисьор и сценарист Блейк Едуардс (Blake Edwards) – създател на филмови хитове като „Закуска вТифани” и „Розовата пантера – почина на 15 декември, съобщи Variety.

Статията за големия майстор може да прочетете в сайта „Другото кино„.


Read Full Post »


Вчера бяха обявени официално номинациите за наградите “Златен Глобус”, които ще бъдат връчени на 16 януари в Бевърли Хилс, Калифорния за 68-и път. Както е известно, тези награди, определяни чрез гласуване от членовете на Гилдията на чуждестранните журналисти в Холивуд, са точен индикатор за потенциалните носители на най-престижните филмови отличия – „Оскар”-ите.
С най-много номинации – общо 7 – е британската драма „РЕЧТА НА КРАЛЯ” на режисьора Том Хупър, следвана от филма на Дейвид Финчър „СОЦИАЛНАТА МРЕЖА”, посветен на създаването на Фейсбук и от боксьорската драма „БОЕЦЪТ” на Дейвид О. Ръсел, които имат по шест номинации.

НОМИНАЦИИ ЗА „ЗЛАТЕН ГЛОБУС” (2011)

Най-добър игрален филм -драма:

• „ЧЕРЕН ЛЕБЕД” (BLACK SWAN);
• „БОЕЦЪТ” (THE FIGHTER);
• „ГЕНЕЗИС” (INCEPTION);
• „РЕЧТА НА КРАЛЯ” (THE KING’S SPEECH);
• „СОЦИАЛНАТА МРЕЖА” (THE SOCIAL NETWORK).

Най-добра комедия или мюзикъл:

• „АЛИСА В СТРАНАТА НА ЧУДЕСАТА” (ALICE IN WONDERLAND);
• „БУРЛЕСКА” (BURLESQUE);
• „ДЕЦАТА СА ДОБРЕ” (THE KIDS ARE ALL RIGHT);
• „БСП – БЕСНИ, СТРАШНИ, ПЕНСИИ” (RED);
• „ТУРИСТЪТ” (THE TOURIST).

Най-добра актриса в драма:

ХОЛИ БЕРИ – „ФРАНКИ И АЛИС” (FRANKIE AND ALICE);
НИКОЛ КИДМАН – „ЗАЕШКА ДУПКА” (RABBIT HOLE);
ДЖЕНИФЪР ЛОУРЪНС – „ЗИМНА КОСТ” (WINTER’S BONE);
НАТАЛИ ПОРТМАН – „ЧЕРЕН ЛЕБЕД” (BLACK SWAN);
МИШЕЛ УИЛЯМС – „BLUE VALENTINE”.

Най-добър актьор в драма:

ДЖЕСИ АЙЗЕНБЪРГ – „СОЦИАЛНАТА МРЕЖА” (THE SOCIAL NETWORK);
КОЛИН ФЪРТ – „РЕЧТА НА КРАЛЯ” (THE KING’S SPEECH);
ДЖЕЙМС ФРАНКО – „127 ЧАСА” (127 HOURS);
РАЙЪН ГОСЛИНГ – „BLUE VALENTINE”;
МАРК УОЛБЪРГ – „БОЕЦЪТ” (THE FIGHTER).

Най-добър актьор в комедия или мюзикъл:

ДЖОНИ ДЕП – „ТУРИСТЪТ” (THE TOURIST)”;
ДЖОНИ ДЕП – „АЛИСА В СТРАНАТА НА ЧУДЕСАТА” (ALICE IN WONDERLAND);
ДЖЕЙК ГИЛЕНХАЛ – „LOVE AND OTHER DRUGS”
ПOЛ ДЖАМАТИ – „ВЕРСИЯТА НА БАРНИ” (BARNEY’S VERSION)
КЕВИН СПЕЙСИ – „CASINO JACK”.

Най-добра актриса в комедия или мюзикъл:

АНЕТ БЕНИНГ – „ДЕЦАТА СА ДОБРЕ” (THE KIDS ARE ALL RIGHT);
АН ХАТАУЕЙ – „LOVE AND OTHER DRUGS”;
АНДЖЕЛИНА ДЖОЛИ – „ТУРИСТЪТ” (THE TOURIST)”;
ДЖУЛИАН МУР – „ДЕЦАТА СА ДОБРЕ” (THE KIDS ARE ALL RIGHT);
ЕМА СТОУН – „ЛЕСНА, А?” (EASY A?)

Най-добър режисьор:

ДАРЪН АРОНОФСКИ – „ЧЕРЕН ЛЕБЕД” (BLACK SWAN);
ДЕЙВИД ФИНЧЪР – „СОЦИАЛНАТА МРЕЖА” (THE SOCIAL NETWORK);
ТОМ ХУПЪР – „РЕЧТА НА КРАЛЯ” (THE KING’S SPEECH);
КРИСТОФЪР НОЛАН – „ГЕНЕЗИС” (INCEPTION);
ДЕЙВИД О. РЪСЕЛ – „БОЕЦЪТ” (THE FIGHTER);

Най-добър чуждоезичен филм:

• „BIUTIFUL” – Мексико/Испания;
• „КОНЦЕРТЪТ” (THE CONCERT) – Франция;
• „КРАЙ” – Русия;
• „АЗ СЪМ ЛЮБОВТА” (IO SONO L’AMORE) – Италия;
• „В ЕДИН ПО-ДОБЪР СВЯТ” (Hævnen) – Дания.

Номинациите във всички категории може да видите от сайта на Гилдията на чуждестранните журналисти в Холивуд.

Read Full Post »


Новият филм на Дарън Аронофски „ЧЕРНИЯТ ЛЕБЕД” е фаворит за престижните награди на Асоциацията на кинокритиците, работещи в телевизията, радиото и интернет изданията от Северна Америка. Като цяло мнението на кинокритиците се доближава до избора на Американския филмов институт (AFI).
Драмата с Натали Портман и Уинона Райдър, която е посветена на задкулисното съперничество в света на балета, претендира за „Избора на критиците” в общо 12 номинации, включително за най-добър филм на годината, най-добър режисьор в лицето на Дарън Аронофски, най-добра актриса Натали Портман, най-добра актриса в поддържаща роля Мила Кунис, най-добър оригинален сценарий, най-добър оператор и др.

На второ място по брой на номинациите са британският филм „РЕЧТА НА КРАЛЯ” (The King’s Speech, реж. Том Хупър) и „НЕПРЕКЛОННИТЕ” (True Grit, реж. Джоел и Итън Коен) Създателите на тези два филма ще се състезават в 11 категории.

В списъка на фаворитите сред номинираните са също „ГЕНЕЗИС” на Кристофър Нолан, „СОЦИАЛНАТА МРЕЖА” на Дейвид Финчър, биографичната драма за съдбата на ирландски боксьор „БОЕЦЪТ” на Дейвид О. Ръсел и др.
За званието най-добър актьор на годината претендират Колин Фърт („Речта на краля”), Джеф Бриджис, („Непреклонните”), Робърт Дювал („Get Low”), Джеси Айзенбърг („Социалната мрежа”), Джеймс Франко („127 часов”) и Райън Гослинг ( „Blue Valentine”).

Съпернички на Натали Портман за наградата в категорията най-добра актриса са Дженифър Лоурънс („Зимна кост”), Анет Бенинг („Децата са добре”, Никол Кидман („Заешка дупка”), Нуми Рeпeйс („Момичето с татуирания дракон”) и Мишел Уилямс („Blue Valentine”).
Асоциацията на кинокритиците (Broadcast Film Critics Association – BFCA e професионално обединение, което включва около 250 професионалисти и е сред  най-големите в САЩ и Канада.
Наградите ще бъдат обявени в Лос Анджелис на 14 януари 2011г.

Краят на годината е важен период за американската киноиндустрия. Ежегодно през декември различните асоциации на професионалистите, работещи в нея, правят селекция на най-доброто създадено през годината. Оповестяването и награждаването на победителите продължава и в първите дни от Новата година, завършвайки с церемонията по връчване на наградите на Американската академия за киноизкуство – популярните в целия свят „Оскар”-и.
Тя ще се проведе на 27 февруари 2011г.

ПЪЛНИЯТ СПИСЪК НА НОМИНАЦИИТЕ

BEST PICTURE
  • 127 Hours
  • Black Swan
  • The Fighter
  • Inception
  • The King’s Speech
  • The Social Network
  • The Town
  • Toy Story 3
  • True Grit
  • Winter’s Bone
BEST ACTOR

Jeff Bridges – True Grit
Robert Duvall – Get Low
Jesse Eisenberg – The Social Network
Colin Firth – The King’s Speech
James Franco – 127 Hours
Ryan Gosling – Blue Valentine

BEST ACTRESS

Annette Bening – The Kids Are All Right
Nicole Kidman – Rabbit Hole
Jennifer Lawrence – Winter’s Bone
Natalie Portman – Black Swan
Noomi Rapace – The Girl With The Dragon Tattoo
Michelle Williams – Blue Valentine

BEST SUPPORTING ACTOR

Christian Bale – The Fighter
Andrew Garfield – The Social Network
Jeremy Renner – The Town
Sam Rockwell – Conviction
Mark Ruffalo – The Kids Are All Right
Geoffrey Rush – The King’s Speech

BEST SUPPORTING ACTRESS

Amy Adams – The Fighter
Helena Bonham Carter – The King’s Speech
Mila Kunis – Black Swan
Melissa Leo – The Fighter
Hailee Steinfeld – True Grit
Jacki Weaver – Animal Kingdom

BEST YOUNG ACTOR/ACTRESS

Elle Fanning – Somewhere
Jennifer Lawrence – Winter’s Bone
Chloe Grace Moretz – Let Me In
Chloe Grace Moretz – Kick-Ass
Kodi Smit-McPhee – Let Me In
Hailee Steinfeld – True Grit

BEST ACTING ENSEMBLE

The Fighter
The Kids Are All Right
The King’s Speech
The Social Network
The Town

BEST DIRECTOR

Darren Aronofsky – Black Swan
Danny Boyle – 127 Hours
Joel Coen & Ethan Coen – True Grit
David Fincher – The Social Network
Tom Hooper – The King’s Speech
Christopher Nolan – Inception

BEST ORIGINAL SCREENPLAY

Another Year- Mike Leigh
Black Swan- Mark Heyman and Andres Heinz and John McLaughlin
The Fighter- Scott Silver and Paul Tamasy and Eric Johnson (Story by Keith Dorrington and Paul Tamasy and Eric Johnson)
Inception- Christopher Nolan
The Kids Are All Right- Lisa Cholodenko and Stuart Blumberg
The King’s Speech – David Seidler

BEST ADAPTED SCREENPLAY

127 Hours- Simon Beaufoy and Danny Boyle
The Social Network – Aaron Sorkin
The Town- Peter Craig and Ben Affleck and Aaron Stockard
Toy Story 3- Michael Arndt (Story by John Lasseter, Andrew Stanton and Lee Unkrich)
True Grit- Joel Coen and Ethan Coen
Winter’s Bone – Debra Granik and Anne Rosellini

BEST CINEMATOGRAPHY

127 Hours- Anthony Dod Mantle and Enrique Chediak
Black Swan- Matthew Libatique
Inception- Wally Pfister
The King’s Speech – Danny Cohen
True Grit- Roger Deakins

BEST ART DIRECTION

Alice In Wonderland – Robert Stromberg
Black Swan- Therese DePrez and Tora Peterson
Inception- Guy Hendrix Dyas
The King’s Speech – Netty Chapman
True Grit- Jess Gonchor and Nancy Haigh

BEST EDITING

127 Hours- Jon Harris
Black Swan- Andrew Weisblum
Inception- Lee Smith
The Social Network – Angus Wall and Kirk Baxter

BEST COSTUME DESIGN

Alice In Wonderland – Colleen Atwood
Black Swan- Amy Westcott
The King’s Speech – Jenny Beavan
True Grit- Mary Zophres

BEST MAKEUP

Alice In Wonderland
Black Swan
Harry Potter And The Deathly Hallows: Part 1
True Grit

BEST VISUAL EFFECTS

Alice In Wonderland
Harry Potter And The Deathly Hallows Part 1
Inception
Tron: Legacy

BEST SOUND

127 Hours
Black Swan
Inception
The Social Network
Toy Story 3

BEST ANIMATED FEATURE

Despicable Me
How To Train Your Dragon
The Illusionist
Tangled
Toy Story 3

BEST ACTION MOVIE

Inception
Kick-Ass
Red
The Town
Unstoppable

BEST COMEDY

Cyrus
Date Night
Easy A
Get Him To The Greek
I Love You Phillip Morris
The Other Guys

BEST FOREIGN LANGUAGE FILM

Biutiful
I Am Love
The Girl with the Dragon Tattoo

BEST DOCUMENTARY FEATURE

Exit Through The Gift Shop
Inside Job
Restrepo
Joan Rivers: A Piece Of Work
The Tillman Story
Waiting For ‘Superman’

BEST SONG

“I See the Light” – performed by Mandy Moore and Zachary Levi / written by Alan Menken and Glenn Slater – Tangled
”If I Rise” – performed by Dido and A R Rahman/music by A R Rahman / lyrics by Dido Armstrong and Rollo Armstrong – 127 Hours
”Shine” – performed and written by John Legend – Waiting for ‘Superman’
”We Belong Together” – performed and written by Randy Newman – Toy Story 3
”You Haven’t Seen The Last Of Me Yet” – performed by Cher / written by Diane Warren – Burlesque

BEST SCORE

Black Swan- Clint Mansell
Inception- Hans Zimmer
The King’s Speech – Alexandre Desplat
The Social Network – Trent Reznor and Atticus Ross
True Grit- Carter Burwell

Източник: сайтът на Асоциацията на кинокритиците.

Read Full Post »


Американският филмов институт (AFI) оповести своя списък на десетте най-добри американски филма за 2010 година.
Членовете на специалното жури традиционно не подреждат избраните филми във възходящ или низходящ ред, а е прието да се смята, че всички филми в тази престижна десятка са равни по значимост и затова са подредени по азбучен ред.

ТОП 10 ЗА 2010, СПОРЕД AFI

ЧЕРНИЯТ ЛЕБЕД” (Black Swan), реж. Дарън Аронофски (Darren Aronofsky);
БОЕЦЪТ” (The Fighter), реж. Дейвид О. Ръсел (David O. Russell);
ГЕНЕЗИС” (Inception), реж. Кристофър Нолан (Christopher Nolan);
ДЕЦАТА СА ДОБРЕ” (The Kids Are All Right), РЕЖ. Лиза Холоденко (Lisa Cholodenko);
127 ЧАСА“ (127 Hours), реж. Дани Бойл (Danny Boyle);
СОЦИАЛНАТА МРЕЖА” (The Social Network), реж. Дейвид Финчър (David Fincher);
ГРАДЪТ” (The Town), реж. Бен Афлек (Ben Affleck);
ИГРАТА НА ИГРАЧКИТЕ 3” (Toy Story 3), реж. Лий Анкрич (Lee Unkrich);
НЕПРЕКЛОННИТЕ” (True Grit), реж. Джоел и Итън Коен (Joel & Ethan Coen);
ЗИМНА КОСТ” (Winter’s Bone), реж. Дебра Граник (Debra Granik).

AFI Special Awards

РЕЧТА НА КРАЛЯ” (The King’s Speech),реж- Том Хупър (Tom Hooper);
ОЧАКВАЙКИ СУПЕРМЕН” (Waiting For ‘Superman), реж. Дейвис Гугенхайм (Davis Guggenheim).

Източник: сайтът на Американския филмов институт

Read Full Post »


 

На 11 декември се навършиха 97 години от рождението на Жан Маре.
За този всестранно надарен актьор, който бе сред най-обичаните у нас през 50-те и 60-те години, неговите съвременници казваха с усмивка:
„Маре въобще не старее. Той сякаш попива от въздуха младежкия си ентусиазъм, натрупвайки в себе си младост след младост.”
Към края на неговия дълъг и невероятно плодотворен в творческо отношение живот, Маре бе удостоен с почетен „Сезар” (френският „Оскар”) за цялостния му принос към френското кино.

Разбира се, в моя живот Жан Маре никога не е играл толкова важна роля, каквато например Жан Кокто играе в неговия. Просто през моето детство и аз, както много други, бях запленен от превъплъщенията му на екрана в „Чудото на вълците”, „Парижките потайности”, „Граф Монте Кристо” и „Фантомас”.

Сигурен съм, че легендарният актьор още живее в паметта на хората от моето поколение чрез образите на обаятелните си персонажи – буйни, смели, горди и независими.
За съжаление, малцина вероятно познават по-ранните му филми, сред които се откроява шедьовърът „Орфей(1950). А и не е изключено да останат разочаровани, ако узнаят, че техният любимец е имал „нетрадиционна сексуална ориентация”. Естествено, аз бих могъл да ги успокоя, цитирайки казаното от него самия за някои от екранните му партньорки, към които изпитвал искрена привързаност. Особено Мишел Морган, за която споделя, че е „единствената жена, която бих могъл да обикна”. Или пък Мила Парели, с която дори живее на семейни начала близо две години.
Но едва ли Маре се нуждае от подобни уговорки, защото никога не е изпитвал потребност да се оправдава за това, че е хомосексуалист, осъзнавайки може би, че еснафският морал е толкова непробиваем, колкото и самата пошлост.
Но за поредицата от успехи и щастливи случайности в своя живот, той действително се е чувствал малко гузен, смятайки ги за „несправедливост”. Защото

ЗАПОЧВА ЖИВОТА СИ СКРОМНО,

в беден работнически квартал на Шербур. А 1913-а година едва ли е била най-подходящата, за да се появиш на белия свят. Много скоро войната става причина за разпадането на неговото семейство. Когато през 1914-а баща му отива на фронта, Жан още не навършил година, а след неговото завръщане през 1918-а, родителите му се развеждат и за по-нататъшното възпитание на него и по-големия му брат се грижат неговите майка, баба и леля. Скоро семейството се премества в Париж.
Подобно на героиня от многочислените филми, снимани по онова време, майката на Жан води двоен живот, подчинен на пагубната й страст – клептоманията, заради която от време на време попада в затвора. Маре, който почти никога не говори за тайната слабост на своята майка, не си позволява и да я съди, а се стреми да припечелва колкото може повече, за да не й се налага да краде. Но въпреки това, тя продължава и това е причина за честите конфликти между двамата.

ОТ МАЛЪК СЕ УВЛИЧА ПО КИНОТО.

Възхищава се от екранните подвизи на Дъглас Феърбанкс и Пърл Уайт, мечтаейки някога също да изпълнява акробатични каскади като тях.
Жан Маре е личност, притежаваща най-разностранни таланти – прекрасен актьор, каскадьор, художник, декоратор, дизайнер, скулптор, грънчар, писател и дори певец.
Природата го е дарила и с прекрасна външност, огромна физическа сила, душевно благородство, целеустременост. Той е мечтателен, верен, скромен, самокритичен, доверчив и малко наивен. За него нерядко пишат, че притежава „душа на дете в тялото на атлет”. Маре обаче не протестира: „Нали съм актьор, а актьорите до дълбока старост си остават деца”.

Късметът го спохожда  още през 1937-а, когато се запознава с Жан Кокто. Но името на известния поет научава четири години по-рано, когато всички говорят за неговата пиеса „Адската машина” и за дебюта му като режисьор с филма „Кръвта на поета”.
Веднъж в ателието на свой приятел Маре вижда неговия портрет и изпитва странно привличане. И макар че не знаел почти нищо за този човек, той се зарича, че непременно ще се запознае с него. Решението му се оказва съдбоносно, защото великият френски поет изиграва важна роля за превръщането на неизвестния актьор в театрална и филмова звезда.
В своята книга „Непостижимият Кокто” Маре признава, че писателят му подал ръка за помощ точно, когато изпитвал огромна потребност от утоляване на безмерната си жажда за любов и нежност. Маре дори започва да сочи 1937-а за истинската година на своето раждане, защото през нея се запознава с Жан Кокто, който го формира като личност.
Младият актьор не е и мечтал, че ще стане знаменит и ще запише със златни букви името си в историята на френското кино и театър. Но това все пак се случва, колкото и да не им се вярвало на мнозина.
Преди да стане актьор, се пробва в много професии: помощник-фотограф, пощенски работник, художник, като през цялото време разпраща свои фотографии до всички филмови студиа, надявайки се на малка роля. Когато му се случвало да се явява на прослушвания, чете прекалено емоционално романтични поеми, поради което предизвиква неодобрението на преподавателите, които го вземат за истерик и му дават съвет да се лекува.
Три пъти младият Маре кандидатства в актьорския факултет на Парижката Консерватория – и трите пъти не го приемат. Накрая се записва в курсовете по актьорско майсторство на Шарл Дюлен, който призовава начинаещите актьори към повече простота, сдържаност и естественост, но без „тази ужасяваща естественост на натуралистите”. Таксата за тези курсове била доста висока, но за тези, които като Жан Маре участвали като статисти в трупата на Дюлен, имало отстъпка. Така например в „Юлий Цезар” Маре изпълнил едновременно пет роли: римски бегач, гал, слуга, римски легионер и даже бил сред носачите на убития Цезар.
През годините на стремителното му изкачване на артистичния Олимп, единствено Кокто вярва, че младежа, когото вече започнали да сочат за „принц сред актьорите” много скоро ще се превърне в техен коронован крал.
Жан Маре

ИЗГРЯВА НА НЕБОСКЛОНА

на френското кино през 1943-а с филма „Вечното завръщане” (1943), заснет по сценария на Кокто по мотиви от „Тристан и Изолда”. А с филмите, които излизат впоследствие, звездата на актьора заблестява още по-ярко. Сред тях се открояват най-вече тези, в които играе под режисурата на самия Кокто: Това са „Красавицата и звярът” (1946), „Двуглавият орел”, „Ужасните родители” (1948), „Орфей” (1950) и „Завещанието на Орфей” (1960).
Междувременно обаче Маре не скъсва с театъра и продължава да играе на сцената, където се превъплъщава блестящо в повечето от най-известните класически персонажи.
След смъртта на Кокто през 1963г. актьорът продължава да твърди, че дължи всичко на него и споделя с присъщото му чувство за хумор: „Кокто ми приписваше всичките си достойнства и това беше единственият му недостатък”.
До последния си дъх на 8 ноември 1998-а той отказва да се възприема като звезда, пред която благоговеят милиони почитатели. Никога не се научава да се преструва. Винаги играе така, както живее, както диша. Театърът, в много по-голяма степен от киното, въплъщава смисъла на живота му. Именно играта на сцената, според собственото му признание, му е дала усещането за пълноценно съществуване. „Животът ми премина в забавление. Когато чуя актьори да се оплакват от тежестта на професията, ми иде да се разсмея. Никога не са ме изморявали роли, а най-малко Сирано и крал Лир”.

ПОСЛЕДНИТЕ СИ ГОДИНИ ПРЕКАРВА

в своето имение край Валориз. Днес то е превърнато в музей, в който всичко говори, че неговият стопанин е бил човек с удивителна вътрешна душевна красота, намерила израз не само в актьорските му превъплъщения, но и в прекрасните картини, скулптури, керамични съдове и други произведения на изкуството, които сам създава.
По собственото му признание – да рисуваш и моделираш е все едно да се изповядваш в любов. Защото не обикнеш ли по-напред предмета или човека, как би могъл впоследствие да ги въплътиш върху платното или в глината? Нерядко са го чували да се пита: защо хората не желаят да работят над своята душа, след като е по силите на всеки да стане по-чист и по-богат духовно. Не случайно Жан Кокто казвал за него, че „в сърцето на Маре свети слънце, а в душата му – гори огън”.
В многобройните си интервюта и двете си автобиографични книги Жан Маре споделя, че в неговия живот е имало толкова много щастие, че няма никакво право да се оплаква.

Когато ме питат дали съжалявам за нещо, винаги отговарям, че няма за какво. Но единственото, което ме опечалява е, че не се задоволих с ролята на предан слуга на Кокто. Прииска ми се да бъда Жан Маре, което бе проява на моето честолюбие и претенции. И станах Жан Маре, но вярвам, че дори и да бях си останал просто негов слуга, животът ми пак би бил пълноценен”.
Жан Маре преминава през живота с високо вдигната глава. И имал пълно право на това. Защото, по собствените му думи, най-добрият крем за запазване на красотата е чистата съвест.

 

Read Full Post »


Навръх 102-ия си рожден ден прочутият португалски кинорежисьор Мануел де Оливейра, наричан патриарх на световното авторско кино, представи в своя роден град Порто новия си филм. Това е късометражка, озаглавена „Painéis de São Vicente de Fora – Visão Poética”. Тя е посветена на едноименната картина на португалския художник от XV век Нуно Гонсалвеш, който представя върху шест платна живота на Португалия през епохата на Великите географски открития.
Според информация, излъчена по тв-канала „EuroNews„, през своята безпрецедентна кариера в киното, продължаваща вече 80-години, Мануел де Оливейра е получил над 40 международни награди, като нееднократно е удостояван с престижни отличия на кинофестивалите в Кан и Венеция.
Последният му игрален филм (засега!) „Странният случай с Анжелика” (O Estranho Caso de Angélica) е завършен в началото на тази година и бе представен в Кан.
Повече за информация за Мануел де Оливейра може да прочетете тук в материал, посветен на неговата 100-годишнина.

Read Full Post »


Поемам с удоволствие щафетата на блогърите, обединени в Киноцентъра на българските блогове за кино. Но няма да се задоволя просто със съставянето на класация на „филмите, които промениха живота ми”, а ще си позволя да обоснова своя критерий за качествено кино, формиран именно от тези филми.
Много е трудно да посоча точно кои са филмите, променили живота ми, макар и да знам със сигурност, че именно киното е изкуството, което наистина го направи. В смисъл, че от съвсем малък започнах да изпитвам вътрешна потребност от гледането на филми, но не просто за развлечение.
За мен киното беше и продължава да е всичко – и забавление естествено, но най-вече КРАСОТА, ФИЛОСОФИЯ, ЖИВОТ, които винаги съпреживявам едновременно с героите и антигероите от екрана.
Затова поставям най-високо онези филми, които са ми помогнали да прозра разтърсващи нравствени истини – не само показани, а изстрадани от големите майстори на киното чрез незабравимите кинообрази в техните филми, които са се врязали в паметта ми като „запечатано време”, ако мога да си послужа с определението на Андрей Тарковски. Впрочем, именно от него се научих да степенувам видяното на екрана в зависимост от кинематографичността на образите, определяща се от това, доколко и как успяват да предадат течението на Времето, като се почне от отделно взетия кадър.
Не случайно Тарковски говори толкова много за напора на времето (давление времени), проявяващ се чрез „ритъма” – главният формообразуващ елемент в киното, играещ във филмите същата роля, която има думата в поезията или прозата. „…за мен, — подчертава Тарковски, — усещането на ритмичността в кадъра … е сродно с усещането за вярната дума в литературата”. Начинът по който е предадена ритмичността в напора на времето определя в крайна сметка истинността и съответно силата на въздействие на един кинообраз.
Ето защо в списъка на заглавията, които са променили живота ми, поставям на първо място филмите на Андрей Тарковски:

От тях се научих да ценя значението на метафорите в киното – но не родените от монтажа, каквито са повечето метафори в най-известните филми от историята, а вътрешнокадровите метафори, които са не само сюжетно мотивирани, но и разтворени дълбоко в тъканта на повествованието и затова е толкова трудно да бъдат отделени от кинематографичното цяло, а още по-малко да ги разтълкуваш еднозначно или преразкажеш с думи.

Пристрастието ми към киното, което внушава показвайки, а не разказвайки, ме направи ревностен почитател и на филмите на Микеланджело Антониони:

с неговия финален кадър-епизод, разкриващ чисто кинематографично грандиозна метафора на човешката трансформация в смъртта – от „живот в себе си” към „живот за другите”.
Противно на разпространените мнения, че героят от „Професия-репортер“ иска да избяга от себе си, аз мисля, че е точно обратното. Според мен, този филм е посветен на мъчителното пътуване към себе си, към висшия „аз“, зародишът на който живее във всички нас и ни кара да копнеем по истинската обич, която е възможна само в пълното сливане с другите. Образът на пустинята, който е основополагащ в „Професия-репортер”, показва крайната степен на опустошение в душата на „героя”, което е същевременно и основа за ново начало – начисто, така да се каже.
Антониони успява да внуши чрез силата и дълбочината на кинообраза, че любовта е невъзможна за непробудения човек. Тя е невъзможна докато сме пленници на „егото”. Пробуждането за нов живот преминава през трансформацията или по-точно казано – през смъртта на това его, за да се роди за нов живот в „АЗ-а”, който е ЛЮБОВ или иначе казано – усещане за слятост с всичко и всички.

После дойде ред на Ларс фон Триер и на
ПОРЕЙКИ ВЪЛНИТЕ”, който според мен е сред най-разтърсващите драми в историята на киното, посветени на истинската любов. Определението „истинска” е точно на мястото си, защото този филм се занимава именно с метафизиката на Любовта. Не случайно са възнамерявали да го озаглавят „АМOR OMNIE” – „Вездесъща любов”.
Няма да припомням подробно съдържанието му, защото вярвам, че онези, които са го гледали, съвсем не са малко, а само ще споделя, че бях поразен от начина по който героинята-мъченица от филма изстрадва своите прозрения за любовта. Образът на Бес, пресъздаден гениално от британската актриса Емили Уотсън, е представен в развитие, което се определя от еволюирането на самата любов в душата й. Преди да се омъжи, тя моли горещо Бог да я дари с дарбата да обича. И когато „открива” въжделения си любим, тя наивно вярва, че вече „знае” какво е Любов, докато всъщност е обладана от егоистично привличане, тласкащо я към пълно обсебване на любимото същество. Затова умолява Бог да й върне съпруга час по-скоро, сякаш той е вещ, която й принадлежи. Прозрението на Бес за погрешния начин, по който е обичала, започва да се пробужда едва след чудодейното изпълнение на егоистичното й желание – мъжът й се връща ненадейно, но…парализиран след трудова злополука. Животът му виси на косъм. Дълбоко вярващата Бес започва да осъзнава, че е виновна за случилото се – защото е очаквала Бог да я възнагради за привързаността й към съпруга си. А изпитанието, на което той я подлага,  възприема като урок, че трябва да се обича, заради самата любов, а не заради даровете, които очакваш да получиш!
Разбира се, следва изкуплението, което според Бес единствено може да помогне за изцелението за умиращия. Много от „тълкувателите” на филма правят извода, че именно тази „сляпа” вяра тласка героинята към морално падение и гибел. За други пък тя е просто луда – щом се надява, че отдавайки се безразборно на всеки срещнат, може да помогне за връщането на Ян към живота.
Вярата на Бес, че Бог я подлага на толкова тежко изпитание, за да й даде шанс да изкупи вината си и да развие способността си да обича истински, всъщност я извисява над всички, които я заклеймяват в морална пропадналост.
Първоначално Бес осъществява странните желания на съпруга си, чувствайки потребност да изстрада вината си, но с подобрението на неговото състояние започва да укрепва и вярата й, че чудото е възможно само благодарение на нейната вездесъща любов. Ако човек е способен да обича другия не само егоистично и плътски, но и с такава самопожертвователна обич, като тази на Бес, няма как да не започне да го обожествява…А оттук – до сливането с тялото и душата на любимия чрез всеки и всичко, което те заобикаля, има само една крачка…
Осъзнавайки божествения произход на дарбата да се обича истински, героинята от филма стига до прозрението, че не смъртта може да ни раздели от тези, които обичаме, а лицемерието на света, който ни заобикаля.

Светът, в който живее Бес е рационално устроен, напълно бездушен и подчинен на егоизма, което води до повсеместна разобщеност, самота и отчуждение. В него всеки, който не проявява благочестието, изисквано неумолимо от църквата или официалната идеология, е застрашен от отлъчване и низвергване, а проявяващите склонност към свръхемоционално състрадание са изпращани в психиатрични клиники. Добротата в този свят е смятана за диагноза на тежко заболяване, което трябва да се лекува, а Домът, Църквата и Болницата са трите кита, върху които се крепи тази всеобща заблуда. Героинята от „Порейки вълните” не може да разчита на тяхната подкрепа, осъзнавайки враждебността им. Великолепната и мощна кинометафора на Ларс фон Триер е едновременно смело отрицание на фалшивия ни свят и апотеоз на скритата дълбоко в нас ирационална духовна сила, която се проявява в зависимост от осъзнаването на всеобщото Единство.
Филмите като този, като споменатите по-горе, а също и като
ИДИОТИТЕ” на Ларс фон Триер,
АМЕРИКАНСКИ ПРЕЛЕСТИ” на Сам Мендес,
ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН” на Роберто Бенини, “
ВКУС НА ЧЕРЕШИ” на Абас Киаростами,
В НАСТРОЕНИЕ ЗА ЛЮБОВ” на Уонг Кар-вай и още няколко други не само промениха живота ми, но и укрепиха у мен вярата в бъдещето на седмото изкуство, въпреки надвисналата над него опасност от Холивудски потоп.
Тези филми ми вдъхват надежда, че киното не само няма да загине, но и ще продължи да вълнува още по-силно отзивчивите души и през настоящия век. Те ще ми напомнят винаги, че борбата за оцеляване няма никакъв смисъл без спасяването на вярата в Любовта и Доброто.

Read Full Post »


Популярният британски актьор, режисьор и сценарист Кенет Брана навършва днес 50 години. Той е роден в Белфаст, Северна Ирландия. Когато е на 9 години семейството му се премества в южна Англия и се установява в град Ридинг. Там Кенет завършва училище, а след това и Кралската академия за драматични изкуства.
Още през 1981г. дебютира в киното с малка роля в отличения с 4 „Оскар”-а филм на Хю Хъдзън „Огнени колесници”.
После в продължение на няколко години играе предимно в театъра и в телевизионни постановки и филми.
Участва и в минисериала „Fortunes of War” заедно с Ема Томпсън , за която се оженва през 1989г. Двамата живеят заедно до 1995-а, след което се развеждат.
1989-а е забележителна година за Кенет Брана и защото именно през нея дебютира като режисьор с екранизацията по Шекспир „Хенри V”, в който изпълнява една от главните роли заедно с Дерек Джакоби. Освен това той е и автор на сценария на филма, чийто успех е главозамайващ. Номиниран е за три награди „Оскар” – за най-добър режисьор и най-добър актьор в лицето на Кенет Брана, както и за костюми, обаче филмът е отличен само с 1 „Оскар” – за костюми.


Кенет Брана в  кадър от режисирания от него „Хенри V“

От този момент нататък Брана се налага като един от най-известните съвременни филмови интерпретатори на Шекспир.
Сред най-известните му филми е 240-минутната грандиозна екранизация на „Хамлет” (1996), номинирана за 4 „Оскар”-а.
Кенет Брана пробва успешно силите си и в режисирането на трилъри, като „Отново мъртва” (Dead Again, 1991) и „Детектив” (Sleuth) с Майкъл Кейн и Джуд Лоу, но също и на драматичeн хорор като „Франкенщайн” (1994) с Робърт Де Ниро в главната роля.

В момента британският режисьор довършва работата си върху епичната драма под заглавие „Thor”, в която ще видим цяло актьорско съзвездие, начело с Натали Портман, Антъни Хопкинс, Стелан Скарсгард, Рене Русо и др.

Актьорските изяви на Брана през годините са доста неравни.
Така например през 1998 година участва едновременно в няколко успешни американски филма, като „Хлебният човек” (The Gingerbread Man) на Робърт Олтман и „Знаменитости” (Celebrity) на Уди Алън.
Но следващите две години се оказват доста лоши за Брана. Дори е номиниран за антинаградата „Златна малинка” за ролята му в комедията „Този див, див Запад” (1999), а и поредната му екранизация по Шекспир „Напразни усилия на любовта” (2000) се проваля в боксофиса. Тя е заснета за $13 млн., а възвръща едва $300 хиляди. Това принуждава Кенет Брана за известно време да забрави за  своите режисьорски амбиции в киното.
Но затова пък още на следващата година се изявява превъзходно като актьор с ролята си във военната телевизионна драма „Заговор”, за която е номиниран за „Златен глобус” и отличен с наградата „Еми” (телевизионният „Оскар”).
Кенет Брана блести като актьор и в излезлия през 2002 друг телевизионен британски филм „Shackleton” (2002), както и в превъзходния филм на Филип Нойс „Ограда против зайци” (Rabbit-Proof Fence).
През 2005-а се превъплъщава в образа на Франлин Делано Рузвелт от историческия тв-филм „Warm Springs” и е отново номиниран за „Златен глобус”.
Сред последните му актьорски изяви на екрана е ролята във филма „Операция Валкирия” (2009), в който участва и Том Круз.
Предстои да бъде завършен поредният филм с участието на Кенет Брана, в който той влиза в кожата на…сър Лорънс Оливие. Тази биографична драма, посветена на взаимоотношенията между великия британски актьор и Мерилин Монро”, е озаглавена „Моята седмица с Мерилин” (My Week with Marilyn) и най-вероятно ще я гледаме догодина.

Read Full Post »


„ИГРА НА ВОЙНА” (WAR GAME) – 1965

Тази британска продукция е сочена за първият, при това превъзходен мокументари филм. В този случай режисьорът Питър Уоткинс (Peter Watkins) използва имитацията на документален филм, за да разкаже хипотетичната история за това как във Виетнам се намесват и китайците, а междувременно СССР бомбардира с ядрени бомби Великобритания.
„Игра на война” получава „Оскар” като най-добър документален филм през 1967г.

 

 

„ЗЕЛИГ” (Zelig) – 1983


В своя може би най-добър филм безподобният Уди Алън изгражда с невероятно майсторство грандиозна киномистификация, имаща за цел да убеди зрителите в съществуването на индивид, обладаващ удивителната дарба без видими усилия да променя външността си.

 

 

„ПРОКЛЯТИЕТО БЛЕЪР” (The Blair Witch Project) – 1999

Първият мокументари-хорор предизвика истински бум в световното кино. Заснет само за $60 хиляди, той донесе $248 млн. от разпространението си в САЩ и по световните екрани. Тази ужасяваща история за трима студенти от филмов колеж, които изчезват в гората в процеса на издирването на вещицата от Блеър, за която искат да направят филм, е заснета с любителска камера. Сюжетът на филма е напълно измислен, но въпреки това на въдичката се връзват милиони лековерни зрители.

„ПЪРВИ НА ЛУНАТА” (Первые на Луне) – 2005  

Най-известният руски филм в стил мокументари. Имитирайки официалната съветска кинохроника от 30-те години на миналия век, режисьорът Алексей Федорченко разказва невероятната история за уж осъществен още през 1938 година пилотиран космически полет до Луната. „Първи на Луната” е отличен с наградата за най-добър документален филм на Венецианския кинофестивал през 2005г.

„ТЪМНАТА СТРАНА НА ЛУНАТА” (Opération lune) – 2002

Австралийският режисьор Уилям Керъл (William Karel), заснема 75-минутния си „документален” филм за френската телевизия под заглавието „Oперация Луна”, но филмът е по-известен под заглавието „Тъмната страна на Луната”. В него е показано напълно сериозно как видни американски политици и астронавти признават, че полетите на „Аполо” до Луната всъщност били заснети в Холивуд от режисьора Стенли Кубрик. И макар че от финалните кадри да става ясно, че всичко е било постановка, този филм предизвика огромен скандал, наливайки масло в огъня на „научната” дискусия за това имало ли е наистина пилотирани полети до Луната?

„ТОВА Е СПАЙНЪЛ ТАП” (This Is Spinal Tap) – 1984

Този филм на прочутия американски режисьор Роб Райнър („Когато Хари срещна Сали”, „Мизъри” и др.) е смятан за класика на музикалния филм в стил мокументари. Освен това, именно след неговото излизане по екраните режисьорът Роб Райнър за пръв път употребява термина „мокументари”, опитвайки се да обясни в едно интервю какъв е жанрът на филма му. В него се разказва за гастролите из Америка на измислена британска рок-група, чиято слава вече е отшумяла.

„ЗАБРАВЕНО СРЕБРО” (Forgotten Silver) – 1995

Режисьор на този прочут телевизионен филм е самият Питър Джаксън – създателят на трилогията „Властелинът на пръстените”. Само три години преди да се заеме с грандиозната фентъзи-епопея той се забавлява с тази чудесна пародия на документален филм за някакъв „забравен” гений – откривател на много кинематографски техники, на чиито видеоматериали уж съвсем случайно попада Питър Джаксън.

„СЛАДЪК И ГАДЕН” (Sweet and Lowdown) – 1999  

В този чудесен псевдобиографичен музикален филм Уди Алън се впуска в необятния свят на джаза, като измисля напълно живота на Емет Рей (пресъздаден великолепно от ШОН ПЕН) – китарист-виртуоз, живял през 30-те години на миналия век и неотстъпващ по своето майсторство на легендарния Джанго Рейнхарт.

БОРАТ: КУЛТУРЕН ОБМЕН С АМЕРИКА ЗА НАПРЕДЪК НА ВЕЛИКИЯ БРАТСКИ КАЗАХСТАНСКИ НАРОД
(Borat: Cultural Learnings of America for Make Benefit Glorious Nation of Kazakhstan) – 2006


Комедия на режисьора Лари Чарлз със Саша Барон Коен в ролята на казахския журналист Борат Сагдиев, който заминава за САЩ, за да заснеме документален филм. „Борат” получи доста добри отзиви не само от публиката, но и от критиците.

„СМЪРТТА НА ПРЕЗИДЕНТА”(Death of a President) – 2006  

Филмът на британския режисьор Гейбриъл Рейндж разказва за убийството на президента на САЩ Джордж Буш-мл. от сирийски фанатик, пародирайки американските страхове пред настъплението на световния тероризъм. Показан в най-гледаното време по телевизията, филмът предизвиква истински фурор, а на кинофестивала в Торонто е отличен с наградата на международната критика (FIPRESCI).

Read Full Post »


През декември започва да снима нов филм под заглавие „Аполо 18” нашумелият руски режисьор Тимур Бекмамбетов („Нощна стража“, „Дневна стража“, „Неуловим” с Анджелина Джоли и др.) Според информацията в руските медии, става въпрос за история, разказана в стил мокументари. Това е послужило като повод на руския в. „Труд” да се опита да обясни, защо псевдодокументалното кино днес е толкова популярно по света и кога бумът на филмите мокументари ще залее и Русия.
В епохата на непрестанно стопяващото се доверие към средствата за масова информация, когато всеки телевизионен сюжет може да се окаже фалшификация, а програмата Photoshop е качена практически на всеки персонален компютър, жанрът мокументари печели все по-голяма популярност. Използвайки псевдодокументална стилистика, често имитираща документалната хроника, немалко съвременни режисьори извличат изгода от неизтребимата вяра на зрителите в „изображенията”, независимо дали това са фотографии, документални филми или телевизионни предавания.

КАКВО Е МОКУМЕНТАРИ?

Самият термин „мокументари” произлиза от сливането на две английски думи – mock (присмивам, подигравам, имитирам) и documentary (документален).

За първи път терминът е употребен от американския режисьор Роб Райнър в едно интервю, дадено в средата на 80-те години на миналия век по повод на неговия филм „This Is Spinal Tap” (1984) разказващ за несъществуваща рокерска група от неудачници, определила насоката на развитие на рок музиката.

Класически пример за мокументари, но не в киното, а в радиоефира, това е радиоинсценировката по романа „Война на световете“ на Хърбърт Уелс, направена от Орсън Уелс още през 1938г.

В началото на предаването Уелс предупреждава слушателите, че цялото предаване ще бъде инсценировка, но за тези, които включват своите радиоприемници със закъснение то прозвучава като невероятен репортаж от мястото на събитието: кацане на марсианци на Земята, които възнамеряват да завладеят планетата.

„Предпоставка за популяризирането на мокументари е от една страна развитието на цифровите технологии и тяхната всеобща достъпност, а от друга — развитието на телевизията като тотален образ на света”, -твърди известният руски киновед от български произход Кирил Разлогов.
Жанрът мокументари или псевдодокументалното кино се използва при правенето на фантастични по същността си филми, маскирани като документалистика.
За един от неговите основатели се счита австралийският режисьор Уилям Керъл, заснел през 2002-а 75-минутния „документален” филм „Тъмната страна на Луната” (Opération lune), който показва как видни американски политици и астронавти признават, че полетите на „Аполо” до луната всъщност били заснети в Холивуд от режисьора Стенли Кубрик.
Това дори се потвърждава и от неговата съпруга Кристиан.
Филмите „мокументари” всъщност показват напълно или частично измислени неща, заснети така, че да изглеждат като документ. Тяхната поява е обусловлена от това, че самото понятие „документ” в днешно време става все по-размито, а така наречената „документалност” е просто естетическа система – набор от прийоми, притежаващи огромен потенциал за манипулация с обективната истина.
И макар че в края на „Тъмната страна на луната” (вижте този финален откъс) да става ясно, че всичко е постановка, този филм прдизвика огромен скандал, наливайки масло в огъня на старата дискусия за истинността на пилотираните полети до Луната.
Впрочем няколко години по-рано нашумя не по-малко един друг – игрален филм, озаглавен „Кеприкорн 1”, разказващ за фалшифицирана експедиция до Марс. Той провокира милиони зрители да се замислят – а не е ли възможно и те също да са били подведени от НАСА относно кацането на луната?

Много любопитен е филмът на Алексей Федорченко „Първи на Луната” (2005), който чрез имитация на документални кадри се опитва да внуши, че луната е била посетена още през 1938 година – при това от съветски космонавт.
Тази остроумна и дълбоко иронична творба също предизвика огромно вълнение и крайно противоречиви обществени реакции. Космическите специалисти се почувстваха обидени, а любителите на фантастиката изпаднаха във възторг. Сигурно не са били малко и лековерните зрители, които са допуснали, че е възможно действително да се е случило така, както е показано във филма. Показателно е също така, че с този си филм Федорченко спечели много международни отличия, но не в качеството си на фантаст, а на кинодокументалист. Една от наградите бе от кинофестивала във Венеция, където филмът „Първи на луната” е представен в секцията „Venice Horizons Documentary Award”.
Новият филм на Федорченко „Овсянки” разказва в духа на мокументари за обичаите и традициите на изчезнала народност в Русия.
Елементи на мокументари са използвани много находчиво и от много други режисьори – например Уди Алън, който в своя знаменит филм „Зелиг” показа хроникални кадри, в които неговият герой се мотае около самия Хитлер. Сега се сещам и за „Форест Гъмп” на Ръбърт Земекис, в който пък героят на Том Ханкс се ръкува с президента Джон Кенеди.

ЗАЩО МОКУМЕНТАРИ Е ТОЛКОВА ПОПУЛЯРЕН?

Създателите на филми мокументари се възползват от тоталната доверчивост на публиката. Умело подправяйки наличните документални кадри, те девалвират самото понятие документалност. Авторите на мокументари имитират успешно сензационни тв-репортажи, научно-популярни филми и даже смразяващи телевизионни сюжети от типа „невероятно, но факт”. „Мокументари филмите съзнателно предоставят на зрителите възможността за своето разобличение. По това те се отличават от обикновените фалшификации и полудокументални ленти, напъващи се да минат за документалистика”, — смята руският киновед Виктор Матизен, който е убеден, че много скоро мокументари вълната ще достигне до Русия.
Убеден съм, че България едва ли ще бъде изключение.

Read Full Post »

Older Posts »