Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for 09.11.2010


Първият фестивал на американското независимо кино (So!Indеpendent), провеждащ се в София от 5 до 12 ноември, засега надминава и най-оптимистичните ми очаквания.
Всичките филми, които успях да видя, ми направиха силно впечатление както с остротата на поставените в тях проблеми, така и със смелото експериментиране с формата. В това отношение се открояват най-вече (засега!) „Вой” (Howl) на режисьорите Роб Епстийн, Джефри Фридман и „Полова сряда” (Humpday) на Лин Шелтън.
Но в някоя от следващите си публикации ще отделя повече място на игралните филми от програмата, а сега ми се иска да насоча вниманието към изключително стойностните документални заглавия в нея.

На първо място поставям епохалното документално изследване на Мартин Скорсезе, посветено на американските филми, които са повлияли най-силно върху собственото му разбиране за мястото и ролята на киното в съвременния свят. Имам предвид неговия 225-минутен тв-филм „Пътешествие с Мартин Скорсезе през американското кино” (A Personal Journey with Martin Scorsese trough the American Movies), който не може да претендира за обективност, защото по собственото му признание разкрива субективния му поглед на внимателен ученик и възторжен поклонник на това кино.

Повествованието във филма, което не се стреми към хронологична последователност, обхваща периода от възникването на американското кино до прелома, настъпил в средата на 60-те години, от нововъведенията на Дейвид У. Грифит в началото на миналия век до класическите филми на холивудски майстори, като Били Уайлдър, Винсънт Минели, Елия Казан и др.
Скорсезе анализира много внимателно развитието на такива типично американски киножанрове като уестърна, мюзикъла и ганстерския филм, акцентирайки върху промените, които претърпяват клишетата и стандартите, по които са снимани в началото.
Значителна част от филма е посветена на спецификата на режисьорската професия в киното. В нея се разказва как кинорежисьорите-творци са се опитвали да преодоляват стереотипите на комерсиалното холивудско кино, прибягвайки до завоалирани технически и художествени нововъведения, а нерядко и съвсем открито бунтувайки се срещу статуквото.
Този филм е истинска енциклопедия, към която човек трябва по-честичко да се връща, защото може не само да научи много неща, но и да види със собствените си очи раждането на американското кино, както и да разбере какво представлява холивудската студийна система на филмопроизводство, какви са разликите между гиганти като Paramount, Fox и други компании; кои са снимали най-добрите уестърни, кои –най-хубавите мюзикъли и гангстерски филми, какво е допринесъл широкият екран, към какви хитрости са прибягвали киноилюзионистите от миналото и как сами по себе си звукът, цветът, монтажът могат да пораждат страх, опасност, еуфория, страст…

ОТГОВОРИТЕ НА СКОРСЕЗЕ

„Младите режисьори често ме питат защо гледам стари филми?
През последните 20 години самият аз съм направил няколко филма и въпреки това продължавам да се уча. И колкото повече филми снимам, толкова по-ясно разбирам, колко много още не зная. Винаги се стремя да намеря нещо ново или някого, от когото бих могъл да науча нещо ново.“

Филмът „Пътешествие с Мартин Скорсезе през американското кино“ е за мен една от най-искрени изповяди в любов към киното, който съм виждал някога на екрана. Финалът ми направи особено силно впечатление.
Припомняйки си въздействието, което му оказала автобиографичната творба на Елия Казан „Америка, Америка”, Скорсезе изразява своето удивление от пътя, който е трябвало да измине този знаменит грък от затънтената Анадола до Холивуд, където снима своите шедьоври.
Скорсезе споделя, че и на него също му се е наложило да извърви нелек път, докато стигне до киното – само че не от Анадола – а от своя италиански квартал в Ню Йорк, който в много отношения изглеждал като държава в държавата. И той искрено се учудва, че е успял все пак да извърши това невъобразимо пътешествие. Като млад първоначално възнамерява да стане свещеник. Но бързо осъзнава, че истинското му призвание е киното. И открива, че освен различия, между църквата и киносалоните, в които прекарва безброй часове от живота си, има много общи неща. На тези места се събират хора с намерението да получат някакъв съвместен опит.
Аз смятам, – споделя Скорсезе, – че и във филмите има духовност, макар че тази духовност не може да замени вярата. „Но аз се уверих – казва той, – че не са никак малко филмите, заснети през годините, които докосват духовната струна на човека. Това са „Нетърпимост” на Грифит, „Гроздовете на гнева” на Джон Форд, „Шемет” на Хичкок, „2001: Космическа одисея” на Кубрик и още много други. Тези филми удовлетворяват по някакъв начин нашата обща духовна потребност от причастност към общочовешката памет.”

Read Full Post »


Вчера навърши 75 години Ален Делон – една от легендите не само на френското, но и на световното кино.

Той израства в малко градче – днес предградие на Париж, където в детството му периодически е изключван от различни училища. В началото на 50-те години служи във френските въздушно-десантни войски в Индокитай. След уволнението си от армията работи като продавач, сервитьор, портиер.
Дебютира в киното през 1957г. във филма „Quand la femmes s’en mele”. (повече за актьорската му кариера може да прочетете в публикацията ми по случай неговия 74-рожден ден).

Решаваща за кариерата на Ален Делон се оказва 1960 година, когато два филма с негово участие печелят международно признание. В единия („Под яркото слънце”), който е екранизация по роман на Патриша Хайсмит, се превъплъщава в циничния убиец Том Рипли, а в другия („Роко и неговите братя”) изиграва напълно противоположна роля под режисурата на Лукино Висконти.
Тези два различни филма му дават възможност много рано да разчупи щампата на обикновен екранен красавец и да се разкрие като нееднозначен драматичен актьор.
Във филма на Рене Клеман пресъздава образа на беден, дяволски обаятелен млад мъж, който се проявява като абсолютно аморален тип – едва ли не въплъщение на абсолютното зло. Съвсем различен е неговият герой от филма на Висконти – нежният, ангелоподобен Роко.


„Под яркото слънце“ (1960)                      „Роко и неговите братя“ (1960)

Когато по червения фестивален килим в Кан преди няколко месеца неостаряващият Ален Делон премина за пореден път, мнозина си спомниха думите му: „Никога няма да ме видите остарял и грозен, защото преди това ще съм се оттеглил или умрял.”
Не случайно в една неотдавнашна анкета бе класиран в челната петорка на най-привлекателните актьори-ветерани от целия свят.
Действително първото нещо, с което винаги се асоциира неговото име – е ангелската му външност. Припомняйки си по-известните филми с негово участие, няма как да не ни удиви фактът, че се е превъплъщавал по-често в отрицателни персонажи, отколкото в положителни. Защо ли?

Може би защото зад обаятелната външност се крие противоречива личност с нелицеприятни тайни, което не е могло да убегне от проницателния взор на режисьорите, с които е работил.
Самият Делон споделя, че

НЕВЕРОЯТНИТЕ ПЕРИПЕТИИ В ЖИВОТА МУ

биха затруднили всеки журналист, опитващ се да пише за него. А друг път признава, че трудният му характер е причина за много от неприятностите, които са го съпътствали.
„Аз съм строг с хората, с които работя и които ме обкръжават, но също толкова строг съм и към самия себе си. Макар че, това едва ли е смекчаващо вината обстоятелство”. И наистина не е – особено по отношение на сина му Антъни, който не може да забрави страха, който е изпитвал като малък от своя баща.
Преди време Франция бе потресена от конфликта между двамата, предизвикан от опита на Антъни да припечели, произвеждайки дрехи с марката „А. Делон”. Разгневеният актьор го осъжда да заплати компенсация от 70 хилади франка, заради неправомерно използване на запазената му марка.
А после в популярна тв-програма обяснява: „Казват, че е трудно да бъдеш син на Ален Делон. Не по-малко трудно е да бъдеш и баща на сина на Ален Делон.”

Именно ролята на баща се оказва непосилна за актьора, превъплъщавал се с успех в 90 филма. Може би затова напоследък прави всичко възможно, за да поправи грешките си от миналото.

Ален Делон с 20-годишната си дъщеря Анушка по време на кинофестивала в Кан през май тази година.

През септември например успя да изземе чрез съда попечителството над 16-годишния си син Ален-Фабиен от майка му Розали ван Бремен, с която се
разделя през 2002г. От нея Делон има и дъщеря на име Анушка, която учи за актриса в Париж. Догодина двамата ще играят на сцената в спектакъла „Обикновен ден” по пиеса на Ерик Асу.
Стане ли въпрос за наследниците на Ален Делон, обикновено се премълчава, че

ИМА НЕЗАКОНОРОДЕН СИН

от кратката връзка с германската певица и модел Нико. Кристиан Арон Булон се появява на бял свят на 11 август 1962 – две години преди раждането на Антъни Делон. Любопитното е, че за възпитанието на детето помага майката на актьора и дори му дава фамилията на втория си съпруг – Булон. Това обтяга още повече отношенията между нея и Делон, които никога не са били особено гладки.
Почти веднага след развода си с неговия баща, тя се омъжва за Пол Булон, собственик на месарница и зарязва 4-годишния Ален. Поверява го на мадам Неро, в чието семейство бъдещата звезда прекарва няколко години. Връща се при майка си едва след трагичната гибел на съпрузите Неро.
Липсата на родителско внимание и грижи оставя своя отпечатък върху детството на Делон. Изключват го от всички училища и пансиони, заради лошо поведение и слаб успех. Тогава родителите му решават да го обучат за месар и много скоро неотразимият красавец започва да разфасова бутове в магазина на Пол Булон.

Точно тогава настъпва един от необяснимите обрати в живота му, запратил го чак във Виетнам, където Франция води една от последните си колониални войни.
Съществуват различни версии относно това – как още непълнолетният Ален Делон попада във военноморския флот? Според една, той сам скрива истинската си възраст, според друга – военните умишлено си затварят очите със съгласието на родителите му, разбира се. Версията, че на тях може би им се е искало да го разкарат по-далеч от дома, лансира за пръв път актрисата Симон Синьоре. Тя разказва, че докато снимали филма „Вдовицата Кудер” (1971) самият Делон й споделя как бил „принуден” да замине като доброволец на война.
Актьорът обаче никога по-късно не споменава нещо подобно. Напротив – винаги изтъква ролята на армията за укрепването на характера му.

ТАЙНАТА НА БЪРЗИЯ ПРОБИВ В КИНОТО

Още по-противоречиви са сведенията за това как неизвестният младеж, който след завръщането си от Индокитай работи като сервитьор, успява да си пробие път в киното толкова бързо.
В книгата на Бернар Виоле „Тайните на Ален Делон” са изнесени немалко подкрепени с документи факти за този тъмен период от живота на актьора. Ровейки се из полицейските протоколи, авторът на скандалния бестселър разкрива свидетелства за това, че Делон е засичан в компанията не само на проститутки, но и на хомосексуалисти. Известен със своята нетрадиционна ориентация е и Хенри Уилсън, който запознава красивия младеж с хора от филмовия бизнес и дори му издейства пробни снимки, в резултат на които Делон получава предложение за работа в Холивуд. Той обаче се вслушва в съветите на Жан-Клод Бриали, Бернар Блие и Ив Алегре, че най-добре за един актьор е да започне кариерата си в родината.
В своето разследване Бернар Виоле отделя значително място и на аферата със сръбския имигрант Стефан Маркович – бодигард на Делон и младата му съпруга Натали. Той намеква, че е напълно възможно в убийството му да е замесен актьорът, който веднъж пред свидетели се заканва, че ще го очисти, ако разбере, че се опитва да прелъсти жена му.
През октомври 1968г. Маркович е намерен мъртъв на градското сметище. Откриват негово писмо до брат му, в което споменава за заплахите на Делон. Звездата обаче не е подведена под отговорност. Обвиняват отдавнашния му приятел Франсоа Маркантони, един от шефовете на марсилската мафия, който също е споменат в писмото на Маркович. Маркантони представя солидно алиби и делото е потулено.
Според Бернар Виоле, успехите в бизнес начинанията на Ален Делон (хазарт, боксови мачове, конни състезания) се дължат на връзките му с престъпните кръгове. Например боксовият „мач на века” между Карлос Монцон и Жан-Пиер Буте, организиран от Делон, предизвиква недоверието на разследващите журналисти, които успяват да разкрият, че резултатът е бил нагласен предварително от мафията.
Не е ли странно, че въпреки заканите си Делон така и не успява да предотврати публикуването на разобличителната биография и да подведе под съдебна отговорност нейния автор?

ЛЮБОВНИТЕ АФЕРИ НА ЗВЕЗДАТА

са били най-често във фокуса на медийното внимание, а сред най-одумваните е връзката му с Роми Шнайдер, чиято любов Делон оценява по достойнство едва след преждевременната й смърт.
Неотразимият прелъстител буквално я влюбва в себе си, докато се снимат във филма „Кристина” (1958). 20-годишната Роми, която е звезда в Германия и Австрия, получава 7.5 млн. франка, а на неизвестния (все още!) неин партньор дават едва 300 хиляди.


Ален Делон и Роми Шнайдер в кадър от филма „Кристина“ (1958).

Скоро ролите се разменят – тя се отдръпва от повечето си ангажименти в киното, за да може да бъде повече с него, а той прави шеметна кариера. И когато всички очакват най-после да се оженят, Делон я изоставя, за да се ожени за бременната от него Натали.
Доста по-късно, вече разведен, среща отново Роми на снимачната площадка на „Басейнът” (1969) и…всичко започва отново. Но точно тогава се увлича по Мирей Дарк, с която ще прекара следващите 15 години от живота си. А потресената Роми така и не успява да се възстанови след повторната раздяла.


Кадър от филма „Басейнът“ (1969).

Делон продължава да сменя като носни кърпички партньорките си, преди да срещне холандската манекенка Розали Ван Бремен, с която се надява да изживее старините си. Но се случва невероятното – тя го напуска и се прибира в родината си с двете им деца. Горделивата звезда за пръв път в живота изпитва болката от любовното разочарование.

Днес той живее сам в своите имения край Лоара и в Швейцария, обграден от любимите си кучета, очаквайки някой от големите режисьори да му предложи роля в киното (последната бе в „Астерикс на олимпийските игри” през 2008г.), от което уж се бе отказал официално преди 9 години.

Източник: статията ми по случай 75-годишнината на Ален Делон, излязла във в. „ТВ Сага“ на 4 ноември т.г.

Read Full Post »