Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for ноември, 2010


Филмовият маратон в столицата, започнал още в началото на ноември с фестивала на американското независимо кино и последван от 24-ата КИНОМАНИЯ, продължава още една седмица – до 5 декември с цяла Балканска киноседмица.


През нея ще видим 7 игрални филма от седем балкански държави.

Снощи БАЛКАНСКАТА КИНОСЕДМИЦА започна с прожекция в кино „Люмиер” на филма „Турнето” (или „Трупата” както са предпочели да го преведат организаторите). Тук е мястото да отбележа, че организатор на тази проява е режисьорът Андрей Слабаков, който в типичния си стил се е погрижил тя да се превърне в истински купон, благодарение на това, че срещу закупен билет всеки зрител може не само да гледа кино, но и да се почерпи с вино и свинско месо.
За разлика от други подобни филмови панорами, този път филмите няма да се представят от техните режисьори, а от актьорите и актрисите, изпълняващи някоя от главните роли  – а тях пък ще представят българските им колеги Кръстю Лафазанов, Христо Гърбов, Ани Пападопулу, Стефка Янорова, Ненчо Илчев и др.
Сръбският филм „Турнето” (или Трупата) бе представен снощи от актьора Тихомир Станич, изпълняващ една от главните роли в него. Той е сред най-известните актьори в Сърбия. Играл е на сцените на различни големи театри; помнят го с ролите му във „Фауст“ на Гьоте, „Див мед“ на Чехов, „Дон Кихот“ и в любимата му „Детинство“ в театър „Битеф“.
Любопитна информация за него можете да прочетете тук.


Организаторът на Балканската киноседмица Андрей Слабаков и сръбският актьор Тихомир Станич

А сега за филма, който определено не е за изпускане (ще има още една прожекция в „Люмиер” на 5 декември от 20.30 часа).
Действието се развива през 1993-а, най-мрачното време от войната в Босна и Херцеговина. Абсолютно несъзнавайки в какво се забъркват, група актьори от Белград тръгват на път, за да заработят набързо по някой динар чрез „турне” из Сръбска Краина. И преди да разберат какво става, са хванати в капана на ожесточената гражданска война в Босна и започват да се лутат от единия фронт към другия, от една армия към следващата.
По време на ужасяващото си пътуване срещат сръбски, мюсюлмански и хърватски бойци и се сблъскват с на пръв поглед непреодолими опасности, от които винаги успяват да се измъкнат. Именно наивността им, която ги е вкарала в тази кошмарна ситуация, в крайна сметка успява да ги спаси.
След преживените ужаси те се завръщат в театъра си напълно различни.

Филмът е отличен с 5 международни награди, сред които се открояват призът за режисура и наградата на ФИПРЕССИ на кинофестивала в МОНРЕАЛ през 2008г. и наградата на публиката от кинофестивала в Солун през 2008г.
Актьорската игра, както винаги във филмите на Горан Маркович, е на много високо равнище.
Интересно е да се види превъплъщението на Сергей Трифунович в образа на Аркан – бившият комендант на паравоенните части Желко Ражнятович, прочул се със своята нечувана жестокост. С основаната от него Сръбска доброволческа гвардия той върлува в Хърватия и Босна, използвайки конфликтите в бивша Югославия не само за да напада и опожарява села и градове с цивилно население, но и за да изнася от покрайнините на съседните републики конвои с дървен материал и с всякаква “военна плячка”.

 

 

 

Тази вечер в кино „Люмиер” ще бъдат представени два филма – турският „ПРИКАЗКИ ОТ КАРС” (от 18.30 ч.) и гръцкият „ЧЕРНО ПОЛЕ” (от 20.30 ч.).

Програмата до края на седмицата:

сряда (1 декември): „ИЗТОК-ЗАПАД-ИЗТОК” (Албания) и „С ГЛАВА НАДОЛУ” (Македония);
четвъртък (2 декември): „ПОСЛЕДНОТО ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА” (Кипър) и „КИНОКАРАВАН” (Румъния);
петък (3 декември): „С ГЛАВА НАДОЛУ” (Македония) и „ПРИКАЗКИ ОТ КАРС” (Турция);
събота (4 декември): „ЧЕРНО ПОЛЕ” (Гърция) и „ИЗТОК-ЗАПАД-ИЗТОК” (Албания);
неделя (5 декември): „КИНОКАРАВАН” (Румъния) и „ТРУПАТА” (Сърбия).

Реклами

Read Full Post »


Навръх Андреевден се прощаваме с актьора Андрей Баташов, починал вчера едва 45-годишен.
Във фоайето на Голямата сцена на Народния театър „Иван Вазов“ е поклонението пред човека, който бе едно от най-популярните лица на българския театър, определян от някои дори като неговия секс символ.
Първата асоциация при споменаване на името му е, естествено, моноспектакълът „Секс, наркотици и рокендрол” по Ерик Богожян. Андрей Баташов го игра над 700 пъти в продължение на осемнайсет години на сцената на Театър 199 в София.
Ръководството на този столичен театър заслужава поздравления, че даде възможност на големия актьор да създаде трилогия по пиесите на Ерик Богожян „Секс, наркотици и рокендрол”, „С глава в стената” и „На живо”.
За трилогията по Богосян печели и наградата за най-добър млад актьор „Иван Димов“.
Андрей Баташов бе от малкото български актьори, които са имали не една възможност да работят в чужбина. Най-напред като студент на Енчо Халачев и Снежина Танковска той пътува на фестивал във Франция, където го харесва местна режисьорка и получава покана за работа в Нант. Но Баташов отказва. После пък му се отваря възможност да пътува до Америка с режисьора Дамян Попхристов, който днес преподава в Нюйоркския университет. Колегите му емигрират, но Баташов се връща.
Сред ролите му в Народния театър са Антифол в „Комедия от грешки”, Деметрий в „Сън в лятна нощ” от Шекспир, Медведенко в „Чайка” от Чехов, Драгалевски в „Двубой” от Вазов, Джери Райън в „Двама на люлката” от Гибсън, Моска във „Волпоне” от Б. Джонсън и др.
През 2004-та освобождава щатното си място в Народния театър и продължава да се изявява на свободна практика.
В киното обаче се снима много рядко, защото отказва често роли, които смята за несериозни. Все пак има немалко участия, но предимно във второразредни чуждестранни продукции, като американската „Mindstorm” например от 2000г.
„Такава ми е орисията. Тук ме смятат за по-особен актьор. Какво влагат в това?”, пита Баташов.
„Това, което се случва в театъра, не може да се равнява и на най-големия успех в киното”, успокоява се актьорът, който имаше не само талант, но и външност, за да бъде звезда не само на сцената, но и на екрана.
„Смятам че българските актьори, които са високи, красиви, кадърни и умни, не са толкова много. Андрей е едно изключение”, е коментарът в тази връзка на режисьора Андрей Слабаков, който снима Баташов в тв-филма си „Ерудитъ”. Според Слабаков, Андрей Баташов е сред най-недооценените български актьори.

Андрей Баташов е роден на 10 септември 1965 г. във Волгоград (Русия) и е наследник на известна руска фамилия, произвеждала и доставяла стомана на царския двор по времето на Петър I. Любопитно е също, че е рицар на Ордена на тамплиерите. Завършил е НАТФИЗ, където става доцент по актьорско майсторство и през последните години преподава на студентите.
През 2007 година влезе в парламента като народен представител от групата на НДСВ, заемайки мястото на проф. Анелия Мингова, която бе избрана за член на Висшия съдебен съвет.
Точно това му решение бе посрещнато с неразбиране от доста хора.
В интервю за агенция „Блиц” Баташов твърди, че то е имало смисъл, защото съм „човек, който е за каузата и никога няма да се разделя с морала, с вярата и с любовта. В личностен план застанах зад Симеон Втори, защото моят дядо е бил царски офицер, който се е клел на Негово величество Борис Трети. По руска линия моите роднини са били доставчици на императорския двор на всичко, което касае метал, дори и на сабите, с които са се били руските войници и на които пише „С нами Бог”. Те са били ковани и лети в техните фабрики. Затова има нещо, на което държа, и това е честта. Аз не застанах зад партия, а зад неговата личност. Но освен емоционално, това беше и доста съзнателно, защото хората трябва да ценят личностите и институциите и да не се отнасят с пренебрежение към историята и моралното присъствие. Царят беше единственият човек, който след последните парламентарни избори си подаде оставката.”
Онези, които го упрекват за решението му да влезе в политиката, едва ли знаят, че то не му донесе никакви облаги. Напротив, става причина да свалят две представления по повод полагането му на клетва в парламента. Аргументът на директора и зам.-директора на „Сълза и смях” Венцислав Кисьов и Васил Банов бил, че един български депутат не може да участва в спектакъл със заглавие „SEХХХ”.
За съжаление, Баташов не успя да изиграе насрочения за 17 ноември премиерния си авторски моноспектакъл „Влез в час”, съставен отново по различни текстове на любимия му автор Богожян. Всъщност последното му излизане на сцената на театър „199” бе на 3 ноември именно в този спектакъл.
В последното си интервю, дадено за Българската национална телевизия и излъчено на 6 ноември в предаването „Рецепта за култура“, той коментира именно ролята си във „Влез в час”:

„Аз не обичам да говоря за послания, но целта е хората, гледайки този спектакъл да се замислят за основните неща в живота, за устоите, за това, което им се случва и да им дадат точна оценка.
Според Баташов заглавието „Влез в час” е много съотносимо със ситуацията, в която живеем. Защото не са малко хората, които още „не са влезли в час”.
Въпреки че е смятан от мнозина за студен и надменен, Баташов винаги твърдеше, че всъщност се държи съвсем естествено. „Какво? Да разберат колко съм уязвим ли?“, питаше той.
„Винаги съм се съизмервал с диханието на публиката“ , каза той в интервю за „24 часа“.
„Не съм човек, който се вслушва в команди. Гледам да се ръководя от неща, които се наричат кауза, морал и най-вече любов – там команди няма“, смяташе актьорът.
Вечна му памет!

Read Full Post »


На тържествена церемония, състояла се в Европейския парламент в Страсбург на 24 ноември, бе връчена тазгодишната награда за кино LUX на германския филм „Die Fremde” (реж. Feo Aladag).


Наградата на Европейския парламент, която бе учредена преди 4 години, за да отбележи 50-годишнината на ЕС, се връчва на филми, който акцентират върху съвременните социални проблеми на континента и най-вече върху европейската интеграция.
Досегашните лауреати на това отличие са били все филми, посветени на съдбата на имигрантите в Европа: „От другата страна” (2007) на германеца от турски произход Фатих Акин, „Мълчанието на Лорна” (2008) на белгийските братя Дарден и „Welcome” (2009) на французина Филип Лиоре.
Миналата година българският режисьор Камен Калев се нареди сред тримата финалисти, номинирани за наградата, със своя филм „Източни пиеси”.
Фео Аладаг, режисьор на наградения тази година филм, е родена във Виена. Следва психология и журналистика и се дипломира като доктор на науките през 2000г. Започва своята кариера като актриса, а с „Die Fremde” дебютира като филмов продуцент, сценарист и режисьор.

 

Аладаг е първата жена, участваща в надпреварата за наградата „LUX“. Нейният филм под заглавието „When We Leave” представлява Германия в надпреварата за наградата „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм през 2010г.
По-рано тази година филмът на Фео Аладаг бе отличен с две награди на Деветия международен кинофестивал „Tribeca“ – за най-добър филм в конкурса „Световно игрално (пълнометражно) кино” (World narrative) и за най-добра женска роля в лицето на актрисата Сибел Кекили (Sibel Kekilli), превъплътила се много успешно в образа на млада туркиня, която не може да търпи грубото отношение на своя съпруг и забягва от Истанбул при свои роднини в Берлин.
Аладаг е снимала филма си в продължение на 6 години, като само подготвителните репетиции с актьорите се проточили повече от 7 месеца.
Идеята за Die Fremde се ражда по време на работата на режисьорката в „Амнести интернешънъл“. Тя е била ангажирана в кампанията срещу насилието над жените. Започва да се интересува и да чете повече за „убийствата в името на честта“. В интервю за ЕП тя казва: „опитвах да разбера какво се случва вътре в семейството, какво би могло да е по-силно от любовта, която изпитвамe към децата си“.


Актрисата Сибел Кекили в кадър от филма „Die Fremde“

По данни на ООН, близо 100 000 жени биват убивани всяка година „в името на честта“.

Другите два филма-финалисти, които се съревноваваха за тазгодишното отличие „LUX” са германско-гръцката копродукция „Akadimia Platonos“ на режисьор Филипос Цитос и белгийско-френският „Illégal” на Оливие Масе-Депас.

При връчването на наградата председателят на Европарламента Йежи Бузек заяви: „Трите филма илюстрират по много прецизен начин проблема с идентичността и различията между колективната и индивидуалната идентичност. Това е важна тема, тъй като дори и в повече от всякога интегрираната Европа ние ще трябва да отговорим на въпроса, какво всъщност означава да бъдеш европеец и какво означават нашите идентичности – местни, регионални, национални и европейски – на един обединен континент. Ако искаме да създадем истинска европейска нация, ние трябва да можем наистина да се разбираме един друг. А какъв по-добър начин за това от културата, изкуството, музиката и, разбира се, киното?

На свой ред Фео Аладаг (вижте интервю с нея тук) каза: „Създадох „Die Fremde“, защото вярвам, че живеем в мултикултурно общество, което не може повече да разчита само на постигането на консенсус, а трябва да намери нови начини да се справи със засилващите се различия. Наградата LUX е важен мост между националните идентичности и отвъд тях. Поради това, за мен, ангажиментът на Европейския парламент към културата и образованието е от изключително голяма важност„.
Награденият филм ще получи субсидия в размер на 90 000 евро за субтитрирането му на 23-те официални езика на ЕС, включително и за неговото адаптиране за хора със зрителни и слухови увреждания, както и за производството на 35-мм версия за всяка държава-членка на ЕС и за издаването на DVD.

Източник: сайтът за европейско кино CINEUROPA.

Read Full Post »


Днес имаме истински повод да празнуваме. Защото ако сме истински киномани, няма как да не вдигнем наздравица за безподобния Емир Кустурица – балканския гений на киното, циганския Фелини, който е един от четирите режисьори в историята, успели да спечелят на два пъти „Златна палма” в Кан (тримата други са Френсис Форд Копола, Биле Аугуст и Шохей Имамура). Но Кустурица го постигна още преди да навърши 40 години. Нещо повече – той бе едва 26-годишен, когато към името му бе прикрепена неофициалната титла „кинорежисьор на двайсет и първия век„. А на 36, когато вече бе признат по целия свят, започна да преподава кинорежисура в Колумбийския университет в САЩ.
Днес този обожаван от нашата публика кинематографист става на 56 години. Той е роден на 24 ноември 1954г. в босненската столица Сараево, намираща се тогава в пределите на бивша Югославия.
„Родих се в покрайнините на града, където в радиус от 300 метра имаше четири храма : католически, православен, мюсюлмански и синагога.“ – спомня си той след време.
Израства в мюсюлманско семейство, което според собствените му твърдения има сръбски, православни корени.
Завършва кинорежисура в прочутата академия за киноизкуство FAMU в Прага. За своята дипломна работа – късометражката „Гуерника” – получава първа награда на фестивала за студентски филми в Карлови Вари. Пълнометражният му дебют е телевизионният филм „Невестите идват”, който е забранен от цензурата „по морални съображения”.
Кустурица никога не е харесвал да го наричат балкански режисьор, защото гледа на самия себе си в европейски и дори световен мащаб. Въобще грандоманството на този безспорно много талантлив режисьор напоследък все по-често взема връх. Донякъде и той подобно на Никита Михалков започна да се изживява като богопомазан и едва ли не призван свише да води заблуденото стадо.
По-неприятната истина, свързана с Кустурица е обаче несбъдната прогноза, че ще бъде сред водещите имена на киното през новия век. В доста от анкетите, проведени във връзка със 100-годишнината на киното през 1995-а, именно Кустурица заедно с Тарантино оглавяваше списъка на режисьорите на XXI век (тогава дори се твърдеше, че кинематографистът на бъдещето ще се нарича „Куентин Кустурица“).
За съжаление, всичките си големи награди Емир Кустурица спечелва през миналия век. След 1998 година, когато за „Черна котка, бял котарак” му бе връчен почетния „Златен лъв” за режисура във Венеция, той не е имал друго голямо фестивално отличие.
Митът за гениалния режисьор Емир Кустурица се зароди в съзнанието на киноманите още през далечната 1985 година, когато за филма „Баща в командировка” той бе удостоен за първи път със „Златна палма” и лично създателят на „Амадеус” Милош Форман в качеството си на председател на фестивалното жури в Кан провъзгласи 30-годишния тогава югославски режисьор за надежда на европейското и световното кино.
Но всъщност звездата на Емир (емир в превод от арабски означава владетел, княз) изгрява на филмовия небосклон четири години по-рано, когато на Венецианския кинофестивал грабва специалната награда за най-добър дебют с филма си „Спомняш ли си, Доли Бел?” – още една история за порастването (отчасти автобиографична), разгърната на фона на все още интернационално задружния Сараево.
Този филм не успява да премине идеологическото сито на Московския кинофестивал, защото е възприет като „антихуманен” и прекалено „натуралистичен”. Блюстителите на идеологическата праволинейност тогава са просто поразени от пренебрежението, граничещо с пълно презрение, проявено от младия режисьор към идеологическите канони. Виталността, бруталността и мачизмът още тогава се превръщат в трите стълба, върху които се изгражда прочутия впоследствие „стил на Кустурица”, повлиял върху цялостния облик на световното кино през 80-те и 90-те години.

В интервютата, които винаги охотно раздава, Кустурица се самоопределя като рок-музикант, който по недоразумение снима филми в почивките между репетициите. Разбира се, така той допълнително подхранва мита за себе си и не може да се отрече, че винаги това му се удавало.

Само че, този човек, който днес се изживява като един от най-последователните антиглобалисти, всъщност води живот на истински космополит. Живял е 4 години в Ню Йорк, 10 в Париж и още няколко в Белград. От 20 години притежава френски паспорт, но продължава да твърди, че е югославянин, макар и да знае отлично, че няма такава националност.
По времето на войната, довела до разделението на Югославия, е недолюбван силно от сърбите за това, че е мюсюлманин, а пък неговите сънародници от Босна го ненавиждат, защото не го възприемат като истински мюсюлманин.
Неговата реакция срещу разделението на Югославия е толкова спонтанна, че през 1993 предизвиква Войслав Шешел, лидер на сръбския ултранационализъм, на дуел в Белград с оръжие по негов избор. Политикът отказва поканата с аргумент, че не би желал да го осъдят за убийството на кинотворец.
След излизането на „Ъндърграунд”, за който получава втората си „Златна палма” в Кан, в Босна започват да го наричат чудовище, а властите, които възприемат филма като просръбски, репресират близките му. Майка му е принудена да се премести да живее в Черна гора.
„В моя просторен парижки дом се намери място за целия фонд на босненските писатели, – разказва Кустурица. – А техният председател днес ме нарича предател и ме обвинява, че съм заминал от Босна в Белград. Искаше им се да ме използват като знаме, но за тях се оказах недостатъчно правоверен мюсюлманин, макар че нося мюсюлманско име”.
Впрочем през 2005 година Кустурица поправя това недоразумение, покръствайки се в християнската вяра и прие славянското име Неманя. По този начин окончателно отряза пътя си назад към родния Сараево, където не е стъпвал от 1992г.
Колкото и да е странно, но стана така, че точно човекът, прославил се със своята нетърпимост към всякакви идеологии, най-накрая сам падна в плен на мегаломанската представа за самия себе си. Може би вътрешната му потребност от намиране на собствената идентичност го подтиква постоянно към осъществяването на какви ли не екстравагантни идеи. Например неговият прословут Дървен град или както е по-известен Kustendorf. Всъщност името идва от Кустурица – Kust и немско dorf – село.
Всичко в това необикновено селище, разположено в живописната местност Мокра гора близо до границата на Сърбия с Босна, е направено от дърво. Къщите, хотела, ресторанта, църквата, дори настилката по улиците е дървена. Главната улица се казва „Иво Андрич“, но има улица „Ернесто Че Гевара“, площад „Диего Марадона“, бул. „Федерико Фелини“ и т.н.
Всяка година през януари там се провежда голям кинофестивал, на който пристигат приятелите на Кустурица, предвождани лично от Джони Деп.


Кустурица посреща Джони Деп, който каца насред Кустендорф с хеликоптер.

От всички филми на Кустурица, на мен най-много ми харесват „Циганско време” (Dom za vesanje/Time of the Gypsies), отличен с награда за режисура на кинофестивала в Кан през 1988г. и „Аризонска мечта” (1993) – неговият несполучлив опит да се наложи в Америка, без да изгуби своята самобитност. Разпространението на този филм по американските екрани се оказва пълен провал, но затова пък на Берлинале му дават специалната награда на журито.
Именно в „Аризонска мечта“ се изявява най-ярко творческото сътрудничество на Кустурица с Горан Брегович, което бе внезапно прекъснато след „Ъндърграунд”. След раздялата с този уникален композитор, филмите на Кустурица като че ли позагубиха от своята невероятна музикална сила. Обяснението, което самият режисьор дава за разрива помежду им, звучи някак неубедително. Как така изведнъж му е станало ясно, че повече няма нужда от човек като Брегович?
Още „Черна котка, бял котарак” някак понатежа с изкуствеността на повечето от ситуациите и прекалената си кичозност, която лично на мен ми дойде в повече.
Впрочем някои критици още тогава разкритикува Кустурица, че загърбва социално-политическите мотиви, отдавайки се напълно на жизнерадостното любуване на циганския кич и то точно по времето, когато в родината му бушува война.
Аз се завърнах към Живота, Цветовете и Светлината, – отговаря им режисьорът. – Присъщият на циганите кич ми е интересен със своята необикновена емоционална сила. Този кич разрушава всички жанрови рамки със съдържащата се в него насмешка. Те не възприемат нищо сериозно и точно това най-много ми допада. Чувствам се като човек, който се е завърнал у дома. Те казват, че живеят никъде – между небето и земята. По някакъв начин това ми напомня за моя собствен живот.

Така или иначе след това настъпва кризата, последвана от временно отдръпване от режисурата и бягство в света на музиката в прочутия му Оркестър на непушачите (The No Smoking Orchestra), с който обикаля Европа и то точно по време на най-голямата обществено-политическа криза в Сърбия през 1999 – 2000 г., довела до свалянето на Свободан Милошевич от власт.
Кустурица болезнено изживява поредния трус в Сърбия, където започва да се връща все по-често и дори се преориентира политически, заставайки зад Борис Тадич и неговата прозападна Демократическа партия.
През 2001 излиза документалният му филм „Истории на супер 8”, който пък е личната му изповед в любов към балканския пънк-рок, който свири със своя фамозен „The No Smoking Orchestra”.

През 2004 г. големият майстор се завърна в игралното кино с „Животът е чудо”, който обаче ме разочарова, макар че мнозина го превъзнасят и дори му връчиха наградата за „най-добър балкански филм” на София Филм Фест през 2005г.

Две години по-късно продължи своите стилистични търсения в сферата на траша с последния си засега игрален филм „Заветът”. Споделям напълно иронията на един руски критик, който написа по повод филма, че след като на екрана героите на Кустурица през цялото време целуват иконите, превръщат църквата в укрепление и плачат когато чуят химна – това вече не е какъв да е траш, а истински православен траш. Нещо подобно прави и Никита Михалков. Онези, които са гледали в рамките на сегашната Киномания продължението на неговия „Изпепелени от слънцето”, вероятно ще се съгласят с мен.


Последният (засега) филм на Кустурица е документалният „Марадона” (Maradona by Kusturica), представен в Кан през 2008г.

В момента знаменитият режисьор работи върху проект за нов игрален филм, озаглавен „Cool Water”, който възнамерява да снима догодина. За главната роля е поканил нашумелия френски актьор от алжирски произход Тахир Рахим, спечелил европейска филмова награда и „Сезар” за участието си в „Пророкът” (Un Prophete) на Жак Одиар.
Това ще бъде трагикомедия, разказваща за палестинец, живеещ в Германия, който се връща у дома за погребението на баща си и сватбата на брат си. Хаосът настъпва, когато двамата братя се опитват да отнесат тайно тялото на баща си от Йерусалим в Рамала, докато ги гонят израелската полиция, руски мафиоти и група терористи. Според слуховете, един от копродуцентите на филма е Джони Деп, когото Кустурица възнамерява да снима в главната роля във филм за Панчо Виля.
Що се отнася до родната му тематика, Кустурица е категоричен, че никога няма да се върне към нея. „Снимал съм и в Сараево, и в Скопие, и в Белград. Разказвал съм и за войната, и за мира. Едва ли бих могъл да кажа нещо ново, ако отново се обърна към балканската тема.
Кустурица се е снимал и като актьор в немалко филми – общо 16. Последната му главна роля (шпионинът от КГБ Сергей Григориев) е във френския филм „Шпионска афера от Студената война”, представен в рамките на завършващата вече Киномания 2010.

Read Full Post »


 
Снощи в столицата на Швеция бе открит 21-ят Стокхолмски международен кинофестивал, който ще се проведе от 17 до 28 ноември. През това време ще бъдат представени 180 филма от 50 страни. Този фестивал се е специализирал в показването на ангажирано социално-проблемно кино на млади режисьори от целия свят. Съгласно неговия регламент до участие в основната конкурсна програма се допускат автори, които до момента са създали не повече от два филма. По тази причина в него отсъстват световноизвестните имена, но затова пък извън конкурса участват с най-новите си творби немалко прочути режисьори. Председател на международното жури е американската актриса Холи Хънтър.
Главната фестивална награда „Бронзов кон” се дава на най-добрия игрален филм, но има и силна програма от документални филми, от която също се излъчва победител.
Почетната награда „За принос в киноизкуството” тази година ще получи шведската актриса Хариет Андерсон, а на американския режисьор Гюс Ван Сант ще бъде връчена специалната награда „Visionary Award”. Наградата на публиката се определя след обработка на резултатите от гласуване, което се провежда непосредствено в киносалоните след съответните прожекции, както и на сайт на фестивала.
Тази година в основния конкурс са включени 18 филма, сред които предварително са сочени за фаворити американският независим филм „Зимна кост” (Winter’s Bone) на режисьорката Дебра Граник, „Щастие мое” (My Joy) на руския режисьор Сергей Лозница и филмът на 22-годишния канадец Ксавие Долан „Въображаема любов” (Heartbeats). И трите филма вече са спечелили по няколко фестивални отличия през годината.

 
Според американското списание „Варайъти”, Стокхолмският кинофестивал е един от двайсетте водещи кинофорума на света.

Източник: официалният сайт на 21-я Стокхолмски кинофестивал.

Read Full Post »


На тържествена церемония, организирана от губернатора на Калифорния, през нощта на 13 срещу 14 ноември в Лос Анджелис, бяха раздадени тазгодишните почетни награди „Оскар”. Съгласно решение, взето от Американската филмова академия миналата година, почетните „Оскар”-и вече ще бъдат връчвани отделно от основната церемония, която традиционно се провежда в края на февруари или началото на март. Причината е в желанието да се съкрати времетраенето на телевизионното й излъчване.
Тази година престижните отличия се присъждат на четирима кинематографисти – Франсис Форд Копола, режисьор на велики филми, като „Разговорът”, „Кръстникът” и „Апокалипсис сега”, Жан-Люк Годар, режисьор на „До последен дъх“ и основател на Френската „Нова вълна” в киното, 96-годишният актьор Илай Уолак и английският филмов историк Кевин Браунлоу.

Клинт Истууд, Робърт де Ниро, Джордж Лукас, Кевин Спейси и Катрин Бигълоу бяха сред знаменитостите, присъствали на церемонията, за да изразят своето преклонение пред наградените кинотворци.

Те обаче не успяха лично да поздравят с наградата Жан-Люк Годар, защото той не присъства на церемонията. Впрочем знаменитият кинорежисьор бе обявил още през септември, че няма да пътува за САЩ, за да получи присъдения му почетен „Оскар”, но организаторите на церемонията се надяваха до последния момент на неговата поява в Лос Анджелис.
Разбира се, създателят на „До последен дъх” вече е на 79 години и това е достатъчна извинителна причина за неговото отсъствие. Но като имаме предвид особения статут на този творец в киното, извоюван благодарение на неговото бунтарско и антиконформистко кино, можем да си обясним неговото решение. С отказа си да присъства на церемонията в Холивуд той остана докрай верен на себе си и на своите принципи.

Вчера гледах френския документален филм „Двама от Новата вълна” (част от Киномания-2010), който е посветен на взаимоотношенията между Годар и Трюфо – двамата основни режисьори от френската Нова вълна.
В него става въпрос и за жестокия конфликт между двамата, възникнал след 1968г. Причината е, че Годар не приема аполитичността на Трюфо. Според него, киното трябва да е ангажирано с някаква обществено-политическа кауза, в противен случай остава в коловоза на развлекателното буржоазно изкуство.
И както знаем, цялото творчество на Годар показва, че той не си е позволил отклонение от този си принцип.

В своето слово на церемонията в Лос Анджелис президентът на Американската академия за киноизкуство Том Шерак специално подчерта, че „неговото отсъствие (на Годар, бел. авт.) по никакъв начин не намалява нашето уважение и признателност за творчеството му.“
Той допълни, че отличието е присъдено на французина заради неговата „страст, противопоставяне, и ново виждане за киното“.
Към заслугите на Годар се причислява и огромното влияние, което е оказал върху формирането на такива големи майстори на съвременното кино, като Бернардо Бертолучи, Мартин Скорсезе, Стивън Содърберг и Куентин Тарантино.
Неотдавна шефът на Американската филмова академия се почувства принуден да разясни, че решението за бъде награден с почетния „Оскар” Жан-Люк Годар е взето без да се отдава значение на неговите убеждения, а изключително заради неговите заслуги към киноизкуството и неговото филмово творчество. По този начин той отговори на надигналите се гласове на възмущение относно отдаването на такава почит към човек, който е демонстрирал неведнъж своите антисемитски възгледи.
Малко преди това издания като Jewish Journal и The New York Times публикуваха статии, в които анализираха отношението на Жан-Люк Годар към евреите. Според авторите на тези материали, привеждащи цитати от филми на Годар и книги за него, нямало никакво съмнение, че важна част от творчеството на големия кинематографист съдържа антисемитски елементи.
Впрочем и за анархистките, маоистки и даже троцкистки увлечения на Годар у нас също е писано не малко (особено по време на социализма).
Когато след 10 ноември 1989 година паднаха забраните за неговите филми, изведнъж се оказа, че вече ги няма потенциалните му зрители. Прекалено рационалните годаровски филми излязоха бързо от мода на Запад и когато вече можеше без страх да бъдат показани и в България, се оказа, че интересът към тях се е изпарил.
За творчеството на Годар настъпи период на почти маргинално съществуване и едва ли някой може да се похвали, че е гледал негов филм в мрежата за киноразпространение у нас, а не във филмотечното кино „Одеон“.
Много отдавна това „свещено чудовище” на авторското кино, което през декември ще навърши 80 години, отбягва контактите с публиката. Така например Годар отказа да представи лично най-новата си творба „Филм социализъм”, чиято премиера бе на последния кинофестивал в Кан.
Той отдавна се е превърнал в нещо като бренд, в образ на самия себе си, абсолютно митологизиран и отчужден от онова, което другите мислят за него.

Пилатовският трик с връчването на почетната награда чак в края на творческия път на гениалните кинотворци, като че ли не успя да мине с непримиримия Годар. Опитът на Холивуд да измие гузната си съвест за това, че нито един филм на легендарния режисьор не е попадал сред номинираните за „Оскар” се провали, според мен.
Твърде много са били пренебрегваните гении на киното в историята, които едва в края на кариерата си са получавали компенсация от страна на Холивуд във вид на т.нар. „почетен Оскар”. Чарли Чаплин, Алфред Хичкок, Орсън Уелс, Микеланджело Антониони – списъкът на оценените със закъснение е много голям, но най-фрапиращите случаи говорят или за некомпетентност на оценителите, или за умисъл.
Не може например да се обясни с липсата на късмет многократното разминаване с „Оскар“-а на творец от ранга на Стенли Кубрик например. Независимо че повечето от най-хубавите му филми били редовно номинирани в основните категории, той не получава наградата за режисура нито за „Доктор Стрейнджлав“ (1964), нито за „2001: Космическа одисея“ (1968), нито за „Портокал с часовников механизъм“ (1972).
Гениални режисьори, като Джон Касавитис, Робърт Олтман, Серджо Леоне също не са получавали престижното отличие за нито един от своите шедьоври.
Срамът е измиван именно с този почетен „Оскар”, между другото наградата носеща името на Ървинг Джи Талбърг е присъждана досега 38 пъти от основаването й през 1937 г.

Слава богу, Френсис Форд Копола не е един от тези недооценени и освен почетния си „Оскар“, получен сега, е получавал навреме и напълно заслужено и други от тези престижни статуетки, тогава когато е трябвало. Всички знаем кога и за кои филми.

Източник: IMDB

Read Full Post »


Първият фестивал на американското независимо кино (So!Indеpendent), остана в историята. От 5 до 11 ноември в София бяха представени общо 14 филма (8 игрални и 6 документални), подбрани от програмите на прочути фестивали на независимото кино, като „Sundance” и „Tribeca”.
Успях да видя почти всичко и трябва да призная, че апетитът ми за добро кино се увеличи още повече. Надявам се да го утоля с филмите от КИНОМАНИЯ, която започва от тази вечер. Но за нея ще си говорим през следващите дни.
А сега ми се иска да се върна към програмата на So!Indеpendent и по-специално към документалните филми в нея. Защото освен невероятното пътешествие на Мартин Скорсезе през американското кино ми направи много силно впечатление и „Пустинята на забраненото изкуство” (The Desert of Forbidden Art).
Тази 80-минутна копродукция на САЩ, Русия и Узбекистан е отличена с множество фестивални награди, сред които и за най-добър документален филм на тазгодишния фестивал в Палм бийч (САЩ).
Филмът си поставя за цел да разкаже за малко известния музей на изкуствата в град Нукус, столица на република Каракалпакстан, която е част от Узбекистан. Градът е разположен на брега на река Амударя, близо до пустинята Къзълкум. А въпросният уникален музей е основан от руския художник, археолог и колекционер Игор Савицки, съумял с невероятни усилия на волята, упорство и риск на живота си, да спаси от унищожение и забрава 40 хиляди художествени творби на знаменития Руски авангард.
Тази уникална кинотворба е дело на Аманда Поуп, преподавателка в киноучилището към Южнокалифорнийския университет и на руснака от български произход Чавдар Георгиев, аспирант в същото училище, завършил Чикагския институт по изкуствата. Двамата са режисьори, сценаристи и продуценти на филма, над който работят в продължение на 6 години. Междувременно продължават своите академични занимания, осигуряващи им необходимите средства за препитание.
По думите на Аманда Поуп, никак не било лесно да получат финансиране за проекта си, защото колекцията на Савицки била напълно неизвестна в САЩ. Много са малко запазените документални материали за тази невероятна личност. Савицки не си водел дневник, защото по времето на Сталин, а и след това не било никак безопасно човек да пази документи и писма. Повечето от художниците, чиито картини успява да спаси са репресирани навремето, много от тях са изпратени в лагери, а някои дори са разстреляни като „врагове на народа”.


Кадър от филма „Пустинята на забраненото изкуство”  (2010).

Благодарение на огромните си усилия и находчивост, Аманда и Чавдар успяват да се доберат до безценните документални материали, свидетелства и интервюта, използвани във филма. В крайна сметка те съумяват да представят по чисто документален път разтърсващата картина на живота и творчеството на група свръхталантливи и самоотвержени художници в условията на жестокия тоталитарен режим в Съветска Русия. Благодарение на музея на Савицки, днес светът може да види много от шедьоврите на гении като Волков, Курзин, Уфимцев, Комаровски, Лисенко, Таксинбаев и др.
Писмата и изказванията на самия Савицки и някои от художниците, за които разказва филмът, са озвучени на английски език от прочути актьори, като Бен Кингсли, Сали Филд и Ед Аснър.
Естествено възниква логичният въпрос как при скромния бюджет, с който са разполагали, авторите на филма успяват да получат съгласието на такива знаменитости?
„Големите звезди, по принцип, са много отзивчиви, когато става въпрос за чисто хуманитарни проекти, касаещи спасяването на изкуството” обяснява Аманда Поуп.
„Самият Бен Кигсли също е колекционер на картини, – уточнява Георгиев. – Сър Кингсли заяви, че се е съгласил да озвучава Савицки, защото преди време е играл Шостакович в един европейски филм и темата за противопоставянето между човека на изкуството и репресивната власт му е много близка.“


Аманда Поуп и Чавдар Георгиев по време на снимките на филма в Узбекистан.

Според оценките на специалисти от цял свят, колекцията, създадена от Савицки за музея в Нукус има огромна художествена стойност. Тя доказва и нещо много важно – че режимът на репресии и цензура в бившия Съветски Съюз по парадоксален начин стимулира творческата активност и новаторските търсения у много гениални художници-мъченици.

Източник: сайтът на „Гласът на Америка”.

Read Full Post »

Older Posts »