Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for септември, 2010


Само в рамките на два дни си отидоха от този свят две американски легенди на киното – Артър Пен и Тони Къртис.

На 28 септември почина на 89-годишна възраст режисьорът Артър Пен, известен най-вече като създател на култовия филм „Бони и Клайд” от 1967г.

Този филм, посветен на легендарната двойка бандити от времето на икономическата депресия в САЩ и с участието на холивудските звезди Уорън Бийти и Фей Дънауей, не само коренно обновява гангстерския жанр – традиционен за американското кино, но и оказва сериозно влияние върху следващите поколения кинорежисьори.
Пен дебютира в киното през 1958г. с филма „Револвер в лявата ръка”, в който младият Пол Нюман изпълнява великолепно главната роля. Следва киноверсията му по бродуейската пиеса „The Miracle Worker” (1962), донесла „Оскар”-и на актрисите Ан Банкрофт и Пати Дюк.

Само година преди „Бони и Клайд” Артър Пен прави своята знаменита криминална драма „Преследването” (1966) с Марлон Брандо в ролята на неподкупния шериф и Робърт Редфорд като беглеца от затвора. Този филм бе един от малкото американски филми, разпространявани в края на 60-те години у нас и макар че съм го гледал съвсем малък, все още си го спомням отлично. Просто се е врязъл в паметта ми най-вече с блестящото изпълнение на Брандо като шерифа Колдър, който понася стоически най-жестокия побой, който бях виждал до този момент на екрана, но не допуска да се стигне до линчуване на арестанта. Филмът е истински апотеоз в защита на правото на закона срещу опитите на властимащите да дадат право на силата.


След огромния успех на „Бони и Клайд” Артър Пен снима следващия си хит, показван навремето и по нашите екрани „Малък голям човек” (1970) с Дъстин Хофман.

Гледал съм още един блестящ филм на Пен – „По Мисури” (The Missouri Breaks), в който Марлон Брандо и Джак Никълсън са просто неотразими.

Към края на 70-те години обаче популярността на Пен осезаемо отслабва. По това време той казва в едно интервю следното: „Филмите станаха други. Появи се чудесният разказвач Стивън Спилбърг, който снима успешно „благородни истории”, докато аз съм известен като режисьор на филми за хора, които убиват други хора. Обичам творчеството на Спилбърг, но не бих могъл да правя кино като неговото”.

Струва ми се, че това донякъде обяснява защо режисьор от класата на Артър Пен изчезна от хоризонта и през последните двайсет години от живота си не засне почти нищо. Последният му игрален филм „Penn & Teller Get Killed” излиза през 1989г.


Само ден след смъртта на Артър Пен почина и Тони Къртис, който беше на 85 години. Както съобщава агенция Reuters, позовавайки се на информация от неговата дъщеря – актрисата Джейми Ли Къртис, причината за смъртта му е спиране на сърцето.

Родната публика познава Тони Къртис може би преди всичко с ролята му от чудесната комедия на Били Уайлдър „Някои го предпочитат горещо” (1959). В нея той е не по-малко великолепен от своя партньор в женски дрехи Джак Лемън. Другият филм с негово участие, който нашите зрители вероятно са гледали в киносалоните е „Спартак” (1960) на Стенли Кубрик. В него Къртис остава малко в сянката на звездите, ангажирани в главните роли, като Кърк Дъглас, Лорънс Оливие, Джийн Симънс, Чарлс Лоутън и др.
Що се отнася лично до мен, никога няма да забравя неговото невероятно превъплъщение в ролята на сериен убиец от филма на „Бостънският удушвач” (1968) на режисьора Ричард Флейшър.

Истинското име на Тони Къртис, който е от еврейски произход, е Бърнард Шварц (Bernard Schwartz). Роден е 3 юни 1925 г. в Бронкс, Ню Йорк в семейство на имигранти от Унгария. Израства в бедност и няма възможност да получи добро образование. Пристига в Холивуд едва 23-годишен – през 1948г. Променя името си на Тони Къртис и почти веднага привлича вниманието само с двеминутното си появяване в ролята на жиголо от филма „Criss Cross” (1949), в който участва Бърт Ланкастър. За успешния старт в киното допринася и необикновената му красота. През 1950 изиграва първата си значима роля на екрана, а още през същата година се снима за пръв път във високобюджетна продукция – „Winchester ’73” с участието на Джеймс Стюарт и Шели Уинтърс.
Само след 7 години вече си спечелва звезден статут и е равностоен партньор на Бърт Ланкастър в драмата на Александър Макендрик „Сладкият мирис на успеха” (1957).


Заедно с Бърт Ланкастър в кадър от филма „Сладкият мирис на успеха“

Тони Къртис е участвал в над сто филма, като е работил с някои от най-големите режисьори на XX век, включително Блейк Едуардс, Стенли Кубрик, Елия Казан, Винсънт Минели и Никълъс Рьог.

Най-високо оценена е ролята му във филма на Стенли Крамер „The Defiant Ones”, за която е номиниран за „Оскар” заедно със своя партньор Сидни Поатие.

Женил се е шест пъти, като първата му съпруга е Джанет Лий – актрисата от филма на Хичкок „Психо”. От нея има две дъщери – Кели и Джейми Ли Къртис, които са актриси. От другите си бракове има още една дъщеря и син, който умира през 1994г. от свръхдоза хероин.
С последната си съпруга, която е с цели 42 години по-млада от него, Тони Къртис живее от 1998 година до смъртта си.


Тони Къртис и Джак Лемън (вдясно) разговарят с Били Уяйлдър, режисьор на филма „Някои го предпочитат горещо“.

Реклами

Read Full Post »


Искам да насоча вниманието на днешните киномани към актьора, без когото ми е трудно да си представя киното на 60-те и 70-те години на миналия век. Филмите с негово участие от този период – „Сладък живот”, „Нощта”, „Осем и половина”, „Лиза” и „Голямото плюскане” са за мен сред върховете на седмото изкуство и едва ли някога ще бъдат надминати.
Марчело Мастрояни е роден на днешната дата (28 септември) преди 86 години.
Роден е на 28 септември1924 г. във Фонтана Лири (обл. Фразиноне), недалече от Неапол, в семейство на дърводелец. Завършва техническо училище, след което работи като чертожник и строител. По време на войната постъпва в Римския университет във факултета по строителство. Сериозното му увлечение по театъра го отвежда най напред в трупата на университетския театрален център, а впоследствие и в тази на режисьора Лукино Висконти.
Първата му поява на екрана е във филма „Марионетката” (1939), но в истински киноактьор се превръща в края на 40-те години, когато започва да се снима по-често в различни филми под режисурата на значителни режисьори като Лучано Емер (Париж винаги е Париж, 1950), Момичетата от площад Испания, 1952); Марио Моничели (Кучешки живот, 1950); Марио Камерини (Неделен герой,1952) и др. М. Камерини. В тези години неговите персонажи са най-често скромни и честни младежи – селяни, работници, таксиметвори шофьори, идеални партньори за обикновени момичета от народа. Но след средата на 50-те години на миналия век в маниера на неговата игра се засилват ироничните нотки (Двуженец1955; Лекар и знахар, 1957 и др.).
В „Бели нощи” (1957, реж. Лукино Висконти), в партньорство с Жан Маре и Мария Шел, Мастрояни за пръв път създава изтънчен романтичен образ, който изобщо не прилича на предишните му простовати герои.

Периодът на творческия разцвет и световна известност започва от 1960-та година, когато Федерико Фелини го снима в главната роля от своята легендарна творба „Сладък живот” (La dolce vita). Именно в образа на журналиста Марчело Рубини се появяват за пръв път характерните за по-късния Мастрояни черти на „антигероя” на италианското и европейското авторско кино на 60-те години, който е умен и циничен хедонист, обаятелен и равнодушен Казанова.

Много скоро галерията от образи на психологически-изтънчени и вътрешно-противоречиви интелектуалци ще бъде попълнена с роли във филми като „Нощта” (La notte, 1960, реж. М. Антониони) и особено от шедьовъра на Фелини „81/2”(1963).


Марчело Мастрояни в кадър от знаменития филм на Фелини „Осем и половина“.

Междувременно Марчело има огромен успех и с участието си във фарсово- ексцентрични комедии – „Развод по-италиански” (1961), Вчера, днес, утре” (1963), Брак по италиански (1964), Казанова-70 (1964).
Върхът в еволюцията на неговия екранен антигерой е достигнат с превъплъщението му в образа на Мерсие от „Чужденецът” (Lo straniero, 1967), екранизация по романа на Албер Камю, осъществена от Лукино Висконти.
Началото на 70-те години е ознаменувано с разцвет на италианското ”политическо кино”, но Мастрояни предпочита да се снима в преливащите от черен хумор и сарказъм кинопритчи на Марко Ферери (L“uomo dai cinque palloni – 1970; La cagna – 1972; Голямото плюскане – 1973); Не докосвайте бялата жена – 1974; Сбогом, самецо -1978).


Марчело Мастрояни в кадър от „Голямото плюскане“ (1973).

Във филма на братя Тавиани „Алонзанфан” (Allonsanfan, 1974) за пръв път се превъплъщава в образа на антигерой от времето на френската ревюлюция – революционер-предател, а в „Един особен ден” (реж. Еторе Скола, 1977) разкрива драмата на социалния аутсайдер по времето на Мусолини.

Пак във филм на Скола („Сплендор”, 1988), който е най-страстното обяснение в любов към киното, което съм виждал на екрана, пресъздава един от най-светлите си образи. Неговият герой е управител на киносалон, страстен киноман, който е принуден заради намалената посещаемост да се раздели с любимата професия, припомняйки си с носталгия славните времена, когато хората са изпълвали залата, за да гледат истинско кино.

За разлика от много други италиански звезди и партньори на Мастрояни (преди всичко София Лорен), 80-те години също му носят немалко творчески успехи. Във филмите на Фелини (Градът на жените – 1980; Джинджър и Фред – 1985; Интервю – 1987), както и в „Новия свят” на Еторе Скола, Мастрояни виртуозно прокарва темата на уморен от живота ценител на земните наслади. Сходна на тази линия е и ролята му във филма на Никита Михалков „Очи чорние” (1986), която му носи награда от кинофестивала в Кан.
През 90-те години Марчело Мастрояни преминава към изпълнението на характерни роли на възрастни герои, като особено сполучливи са превъплъщенията му във филми, като „Всичко е наред” (Stanno tutti bene, 1990) на Дж. Торнаторе, „Плахата стъпка на щъркела” (1991), „Прет-а-порте” (1994) на Робърт Олтман.
Мастрояни е бил номиниран три пъти за „Оскар” за изпълнението на главни роли във филмите „Развод по италиански” (1961), «Един особен ден» (1977) и «Очи чорние» (1987).


Eдна от най-продължителните и страстни връзки на Марчело е тази с Катрин Деньов.

Марчело Мастрояни е бил официално женен за италианската актриса Флора Карабела, от която има една дъщеря – Барбара. Но последните 20 години от живота си прекарва с французойката А. М. Тато. Наричан е „латинският любовник”, заради многобройните му любовни афери. Имал е продължителни връзки с актрисите Фей Данауей, Урсула Андрес и Катрин Деньов, от която има дъщеря Киара, която днес е също известна киноактриса. Дори през 1996 г. баща и дъщеря се появяват заедно на екрана във филма „Три живота и една смърт (Trois vies et une senle mort) на режисьора Раул Руис.
Марчело Мастрояни почина в Париж на 19 декември 1996г.

Read Full Post »


Бюджетната прогноза за периода  2011-2013 г. предизвика декларация на 10 творчески съюза. В нея те определят като геноцид културната политика в България. Диана Андреева, директор на обсерватория по икономика на културата, Радослав Спасов, председател на българската Асоциация на кинорежисьорите, и Николай Петев, председател на съюза на българските писатели, гостуват на „Денят започва“, за да разяснят какво точно ги притеснява в бюджетната прогноза.

Според Диана Андреева отново се нарушава Закона за филмовата индустрия, защото заделените средства са 9 млн. лв., а според Закона трябва да са почти двойно повече. В бюджетната прогноза липсва цялостна културна политика, липсват приоритети в културната политика, бюджетните разходи се разходват абсолютно неефективно.

Тя изтъкна работата по проекти като българския Лувър и развитието на културния туризъм, които могат да бъдат финансирани по оперативна програма „Регионално развитие“, но проектите за филмопроизводство и за културен продукт като цяло могат да бъдат финансирани само и единствено от държавния бюджет.

„За съжаление това е политиката и това е договорено с европейските структурни фондове. За нас буди особено безпокойство целенасочената политика по унищожаване на национален фонд Култура. Това е брошката на ревера на културната ни политика последните 20 години.“

За следващите 3 години са предвидени 250 хил. лв., които са недостатъчни за запълване на нишите, които Фонд Култура подкрепя (Кино дебюти, Театрални дебюти, Автентичен фолклор, Мобилност и др.), обясни още тя.

Радослав Спасов наблегна на факта, че тези 10 асоциации далеч не са единствените възразили срещу бюджетната прогноза. Пръв е реагирал Националният съвет за кино чрез обръщение. Основната тревога според него е, че в момента има между 15 и 20 филма, които са в различна степен на производство и на практика са стопирани. В момента Националният филмов център има нас 15 млн. лв. задължения към тези продукции, обясни още той.

Николай Петев обясни, че Съюза на българските писатели е дал определена сума на държавата, а е получил от министерството едва една девета от нея „т.е. Съюза на българските писатели е спонсорирал сериозната българска държава“. Управлението на българската култура е сбъркано и не работи за нея, примерите, които взимаме от сериозни държави в ЕС „е само в тази част, когато е изгодно“, обобщи още той.

Цялата дискусия можете да видите във видеофайла тук.

Read Full Post »


Британската социална драма „NEDS” на режисьора и актьора Питър Мълан бе отличена с голямата награда „Златната раковина” на международния кинофестивал в испанския град Сан Себастиан, съобщиха световните информационни агенции.


Питър Мълан позира с голямата награда „Златна раковина“, която му бе връчена като режисьор на филма „NEDS“, обявен за най-добър в основния конкурс на 58-ия международен кинофестивал в Сан Себастиан.

В рамките на 58-ото издание на фестивала, който се проведе от 17 до 25 септември бяха представени 193 филма, 21 от които се съревноваваха за „Златната раковина”. Миналата година победител в основния конкурс бе китайският филм „Градът на живота и смъртта” на режисьора Лу Чуан.
Международното жури сега бе ръководено от прочутия сръбски режисьор Горан Паскалевич, който, както се твърди, е останал възхитен от британския филм, описващ бедняшките среди в Глазгоу през 70-те години на миналия век. Заглавието на филма-победител „NEDS” е абревиатура, която означава „трудновъзпитаеми тинейджъри”. Режисьорът Питър Мълан изпълнява ролята на алкохолик, съсипал своето семейство. Изпълнителят на една от главните роли Конър МакКарън получи „Сребърна раковина” за най-добър актьор.


Конър МакКарън получи „Сребърна раковина“ като най-добър актьор.

Филмът разказва за това как дори и надарени с ум, способности и жажда за знания тинейджъри могат да се превърнат в изпечени бандити след няколко години възпитание в училището „Света Мария”, където преподават учители-садисти, за които физическите наказания са любимо развлечение. На фона на социалната действителност в Глазгоу през 1973г. филмът представя доста отблъскващ, но реалистичен портрет на пролетарска Шотландия. Според някои наблюдатели, Питър Мълан продължава своето задълбочено разработване на антиклерикалната тема, започнато още във филма му „Сестрите Магдаленки”, удостоен със „Златен лъв” във Венеция през 2002г.


Специалната награда на журито бе връчена на френско-чилийския режисьор Раул Руис за четиричасовия му филмМистериите на Лисабон”.

Испанката Нора Навас спечели наградата за най-добра актриса за своето изпълнение във филма „Черната брада“ (Pa negre) на режисьора Агусти Виляронга.


Нора Навас спечели „Сребърна раковина“ за най-добра актриса.

Наградата на журито за най-добър сценарий бе дадена на филма на норвежеца Бент Хамър „Home for Christmas”. Съответното отличие за най-добър оператор получи Джими Жимферер (Jimmy Gimferrer) за работата си в испанския филм „AITA” .
С наградата на международната критика (FIPRESCI AWARD) бе удостоена японската режисьорка Наоми Кавасе за филма си „Genpin”.

Тазгодишният кинофестивал в Сан Себастиан бе открит с прожекция на конкурсния мексикански филм „Големият Чико” (Chicogrande) на режисьора Фелипе Касалс, който е посветен на революционера Панчо Виля.
Основната конкурсна програма тази година се отличаваше със своя еклектичен характер и изобилието на жестокости и насилие.

Още в първия ден бе показан южнокорейският филм „Аз видях дявола” (Akmareul boattda), в който подробно убиват и разсчленяват бременно момиче, а малко по-късно гилотинират друго. Садистичната вакханалия продължава до края дори с още по-големи натурални подробности.


Кадър от най-кървавия филм на 58-ия фестивал в Сан Себастиан „Аз видях дявола“ (Южна Корея).

Смята се, че с този си филм режисьорът Ким Чжи-вун достига предела на допустимото в показването на насилието на екрана, а актьорът Чой Мин-сик, чийто персонаж ожесточено размазва черепите на момичета с чук, довежда до крайност своята знаменита роля от не по-малко жестокия филм „Old Boy” на Пак Чан-вук.

В основната конкурсна тази година се съревноваваха с новите си филми знаменити режисьори като Джон Сейлс („Amigo”), Раул Руис („Мистериите на Лисабон”), Наоми Кавасе ( „Genpin”), Бент Хамер („Home for Christmas”) и др. В надпреварата за голямата награда участваха четири испански филма „Айта” (реж. Хосе Мария де Орбе), „Eлиза К” (реж. Юдит Колел и Жорди Кадена), „Великият Васкес” (реж. Оскар Айбар) и „Черната брада” (реж. Агусти Виляронга).
Сред акцентите на фестивалната програма бе пълната ретроспектива на цялото творчество на американския режисьор Дон Сийгъл, създател на ключови за развитието на киното филми от категория Б, като например „Нахлуването на похитителите на тела” (Invasion of the Body Snatchers, 1956), но също и на образци на криминалния жанр, като „Убийците” (The Killers, 1964) и особено „Мръсния Хари” (Dirty Harry, 1971) с Клинт Истууд.

Голямата атракция на кинофестивала в Сан Себастиан бе отличаването на Джулия Робъртс награда „Доностия” за цялостна кариера. Извън конкурсната програма бе представен новия филм с нейно участие „Яж, моли се и обичай” на режисьора Райън Мърфи, в който участва и Хавиер Бардем.

В рамките на секцията „Латиноамерикански хоризонти” бяха предсдтавени 11 филма от Мексико, Аржентина, Коста Рика, Уругвай, Чили и Перу, които се съревноваваха за наградата „Premio Horizontes”.
Тя бе спечелена от мексиканския филм „Абел”, режисиран от Диего Луна (партньорът на Гаел Гарсия Бернал от филма „И твойта майка също”). В него се разказва историята на момче, което в отсъствието на баща си поема в свои ръце съдбините на семейството си. Копродуценти на тази продукция са американският актьор Джон Малкович и мексиканецът Гаел Гарсия-Бернал, който е близък приятел на Диего Луна.
Миналата година тази награда бе дадена на уругвайския филм „Гигант” (реж. Адриан Биниес), който гледахме на последния София Филм Фест.

В рамките на фестивалната секция „Перли” (Zabaltegi-Pearls) бяха представени нови филми на световноизвестни режисьори, които вече са участвали и награждавани на други фестивали, но все още не са разпространявани в Испания. Именно тези филми се съревноваваха за Наградата на публиката (The TCM-AUDIENCE AWARD), която получи канадско-италианската продукция „Версията на Барни” (BARNEY´S VERSION) с Дъстин Хофман, Пол Джамати, Розамунд Пайк, Мини Драйвър и др. Нейното парично изражение е равно на €70 000.


Пол Джамати и Дъстин Хофман в кадър от филма „Версията на Барни“ (Barney’s Version), отличен с наградата на публиката в Сан Себастиан.

Втората награда в размер на €35 000 се присъжда на европейския филм, получил най-много гласове от журито. Това бе документалната биографична лента „How Much Does Your Building Weigh, Mr Foster?”, посветена на прочутия архитект Норман Фостър.

Източник: Официалният сайт на 58-ия международен кинофестивал в Сан Себастиан


Read Full Post »


Със световна премиера на новия филм на Дейвид Финчър Социалната мрежа бе открит 48-ият Нюйоркски кинофестивал, който се провежда от 24 септември до 10 октомври.
В основата на филма на Финчър, заснет от холивудската компания Columbia Pictures, е бестселърът на Бен Мезрих „Милиардер по неволя: алтернативната история на Фейсбук”.
Филмът се опитва да осмисли социалния феномен „виртуален свят”, пораждащ илюзорната представа за създаване на хиляди приятелства, което те кара да се чувстваш герой. Достатъчно е само да влезеш в социалната мрежа…
Ролите на истинските основатели на Facebook и на хората от тяхното обкръжение изпълняват Джеси Айзенберг, Андрю Гарфийлд, Джъстин Тимбърлейк, Руни Мара, Бетъни Каркъф, Рашида Джоунс, Макс Мингела и др.
Историята за създателите на Facebook, които днес са сред най-богатите хора на света (Марк Цукерберг наскоро изпревари по богатство шефа на Apple Стив Джобс), се фокусира върху това как дружбата се превръща във вражда, щом се намесят големите пари. Според предварителните оценки на американската кинокритика, филмът е точен и безмилостен в демаскирането на нелицеприятните страни на успеха и забогатяването. Режисьорът Дейвид Финчър признава, че “има връзка в начина по който интерпретира фактите в „Социалната мрежа” с по-ранния му филм „Зодиак”. Подходът му и в двете продукции е еднакъв, защото е искал те да бъдат възможно най-достоверни. В „Боен клуб” например, – споделя той, можех напълно да развия въображението си и да пренебрегвам фактите и реалността. Но историята на „Зодиак” изискваше максимално придържане към фактите и всички полицейски доклади свързани със случая.”
Актьорите, участвали в новия му филм, са се оплакали от прекалено многото дубли, които им се налагало да правят. Дейвид Финчър, който се слави като един от най-големите перфекционисти в съвременното кино признава, че ако сцената го изисква, е готов да прави безброй дубли. „Моята цел е да постигна най-добрия резултат, и актьорите които работят с мен го знаят. Случвало се е да повторим една сцена точно 107 пъти. Това е и личният ми рекорд”, споделя той.


Кадър от новия филм на Дейвид Финчър „Социалната мрежа“

Според Ричард Пеня, който е един от организаторите на Нюйоркския кинофестивал, „Социалната мрежа” е сред редките случаи, в които даден филм успява да улови много точно духа на времето, в което живеем.Според него тандемът между режисьора Дейвид Финчър и сценариста Аарон Соркин може да бъде сравнен с незабравимия дует Сидни Лъмет – Пади Чаефски, създал прекрасния филм „Теливизионна мрежа” през 1976г.
Премиерата на „Социалната мрежа”  се очаква на 15 октомври у нас.
Нюйоркският кинофестивал, който се провежда от 1963 година насам, има за цел да запознае любителите на киното от космополитния мегаполис с най-добрите филми през годината, включвайки в програмата както нашумели заглавия, така и чисто некомерсиални, авангардни филми.
Според организаторите на сегашното 48-издание на фестивала, ключовото заглавие в програмата ще бъде новият филм на Джули Теймор „Бурята” (The Tempest), който е екранизация по едноименната пиеса на Шекспир. Главните роли изпълняват Хелън Мирън, Алфред Молина и Алън Каминг.


Кадър от филма на Джули Теймор „Бурята“

Нюйоркският кинофестивал ще бъде закрит на 10 октомври с премиерата на новия филм на 80-годишния Клинт Истууд „Hereafter”, в който главната роля изпълнява Мат Деймън. У нас този филм ще излезе едва в началото на следващата година.

Списък на заглавията, включени в основната програма на 48-ия Нюйоркски международен кинофестивал:

„Още една година” (Another Year), реж. Майк Ли (Mike Leigh), Великобритания, 2010;
„Аврора” (Aurora), реж. Кристи Пую (Cristi Puiu), Румъния-Франция-Швейцария-Германия, 2010;
„Черната Венера” (Black Venus), реж. Абделатиф Кешиш (Abdellatif Kechiche), Франция, 2010;
„Карлос” (Carlos), реж. Оливие Асаяс (Olivier Assayas), Франция-Германия, 2010;
„Заверено копие” (Copie conformé), реж. Абас Киаростами (Abbas Kiarostami), Франция-Италия, 2010;
„Филм Социализъм” (Film Socialisme), реж. Жан-Люк Годар (Jean-Luc Godard), Швейцария-Франция, 2010;
„Вътрешна работа” (Inside Job), реж. Чарлс Фъргюсън (Charles Ferguson), САЩ, 2010;
„Ленън в Ню Йорк” (LennonNYC), реж. Майкъл Ъпштайн (Michael Epstein), САЩ, 2010;
„Meek’s Cutoff”, реж.Кели Райхард (Kelly Reichardt), САЩ, 2010;
„Щастие мое” (Счастье мое), реж. Сергей Лозница, Украйна-Германия-Холандия, 2010;
„Лисабонски мистерии” (Mysteries of Lisbon), реж. Раул Руис (Raul Ruiz), Португалия-Франция, 2010;
„За богове и хора” (Des hommes et des dieux), реж. Ксавие Бовоа (Xavier Beauvois), Франция, 2010;
„Филмът на Оки” (Oki-eui young-hwa), реж. Хон Са-су (Hong Sang-soo), Южна Корея, 2010;
„Стари котараци” (Gatos Viejos), реж. Себастиан Силва (Sebastián Silva) и Педро Пейрано (Pedro Peirano), Чили, 2010;
„Поезия” (Shi), реж. Ли Чан-дон (Lee Chang-dong), Южна Корея, 2010;
„След смъртта” (Post Mortem), реж. Пабло Ларайн (Pablo Larraín), Чили-Мексико-Германия, 2010;
„Четири пъти” (Le quattro volte), реж. Микеланджело Фрамартино (Michelangelo Frammartino), Италия-Германия-Франция, 2010;
„Революция” (Revolución), режисьори: Мариана Ченильо (Mariana Chenillo), Фернандо Ембке (Fernando Eimbcke), Амат Ескаланте (Amat Escalante), Гаел Гарсия Бернал (Gael García Bernal), Родриго Гарсия (Rodrigo García), Диего Луна (Diego Luna), Херардо Наранчо (Gerardo Naranjo), Родриго Пля (Rodrigo Plá), Карлос Рейгадас (Carlos Reygadas), Патриция Риген (Patricia Riggen), 2010, Мексико, 105 мин.;
„Обирджия” (Der Räuber), реж. Бенямин Хайзенберг (Benjamin Heisenberg), Австрия-Германия, 2010;
„Робинзон в руини” (Robinson in Ruins), реж. Патрик Келер (Patrick Keiller), Великобритания, 2010;
„Овсянки”, реж. Алексей Федорченко, Русия, 2010;
„Странният случай с Анжелика” (O Estranho Caso de Angélica), реж. Маноел де Оливейра (Manoel de Oliveira), Португалия-Испания-Франция-Бразилия, 2010;
„Във вторник, след Рождество” (Marti, dupa raciun), реж. Раду Мунтеан (Radu Muntean), Румъния, 2010;
„Чичо Бунми, който може да помни предишните си животи” (Uncle Boonmee Who Can Recall His Past Lives), реж. Апичатпонг Вирасетакул (Apichatpong Weerasethakul), Тайланд-Великобритания-Франция-Испания-Германия, 2010;
„Ние сме това, което сме” (Somos lo que hay), реж. Хорхе Михел Грау (Jorge Michel Grau), Мексико, 2010.

Кадър от документалния филм на Мартин Скорсезе „Писмо до Елия“ за режисьора на „Трамвай желание“ Елия Казан.

В рамките на паралелните програми ще бъдат представени филмите: „Писмо до Елия” (A Letter to Elia), реж. Мартин Скосезе (Martin Scorsese) и Кент Джонс (Kent Jones), 2010, САЩ; „Америка, Америка” (America, America), реж. Елия Казан (Elia Kazan), 1963, САЩ; „Нюрнберг” (Nuremberg), реж. Стюарт Шулберг (Stuart Schulberg), 1948, САЩ; „Оператор: животът и работата на Джак Кардиф” (Cameraman: The Life and Work of Jack Cardiff), реж. Крейг Маккол (Craig McCall), 2010, Великобритания; „Въпрос на живот и смърт” (A Matter of Life and Death), реж. Майкъл Пауъл (Michael Powell) и Емерик Пресбъргър (Emeric Pressburger), 1946, Великобритания; „Автобиография на Николае Чаушеску” (The Autobiography of Nicolae Ceausescu), реж. Андрей Ужица (Andrei Ujică), 2010, Румъния; „Врата” (The Hole), реж. Джо Данте (Joe Dante), 2009, САЩ; „Дракула” (Dracula), реж. Джордж Мелфорд (George Melford), 1931, САЩ; „Удивителният свят на Сегундо де Шомон” (The Marvelous World of Segundo de Chomón) — ретроспектива от филми на един от пионерите на киното – „испанският Мелиес” Сегундо де Шомон и др.

Кадър от филма „Двойно самоубийство“ на знаменития японски режисьор Масахиро Шинода.

Сред акцентите на фестивала ще бъде представянето на ретроспектива на големия японски режисьор Масахиро Шинода, който е смятан за един от ключовите автори на японската „нова вълна” през 60-те години на миналия век. В нейните рамки ще бъдат прожектирани общо 12 филма на японския майстор, сред които „Бледното цвете” (Kawaita hana, 1964), „Двойно самоубийство” (Shinjû: Ten no amijima, 1969), „Балада за Орин” (Hanare goze Orin, 1977) и др.

Източник: Официалният сайт на 48-ия Нюйоркски международен кинофестивал

Read Full Post »


Вестник „The Guardian” публикува класация на 100-те най-влиятелни личности в съвременното кино от гледна точка на британците. На първо място в този списък е режисьорът на „Титаник” и „Аватар” Джеймс Камерън (James Cameron). Рейтингът „Film Power 100” е изработен по поръчка на вестника от група британски експерти в областта на киноиндустрията.
Веднага след създателя на най-касовите филми в историята се нареждат режисьорът и продуцентът Стивън Спилбърг (Steven Spielberg) и актьорът Леонардо Ди Каприо (Leonardo DiCaprio).
Последен в челната десятка е министърът на културата на Великобритания Ед Вайзи (Ed Vaizey).
Според The Guardian, съставителите на класацията не са се ръководили от това по колко печелят или по-колко филми са заснели съответните личности в последно време. Целта на този рейтинг е да се назоват имената на хората, които оказват най-съществено влияние върху формирането на репертоара на британските киносалони, както и върху излъчването на филми по телевизионните канали във Великобритания.
Любопитното е, че eдва на последното място в пълната класация „Film Power 100” се нареждаме ние, обикновените зрители и ползватели на Интернет, което е достойно за съжаление, разбира се.

ТОП 10 НА НАЙ-ВЛИЯТЕЛНИТЕ ЛИЧНОСТИ В СВЕТА НА КИНОТО

1. Джеймс КАМЕРЪН (James Cameron), режисьор, продуцент;
2. Стивън СПИЛБЪРГ (Steven Spielberg), режисьор, продуцент;
3. Леонардо ДИ КАПРИО (Leonardo DiCaprio), актьор;
4. Джон ЛАСИТЪР (John Lasseter), режисьор, продуцент;
5. Брад ПИТ (Brad Pitt), актьор, продуцент;
6. Кристофър НОЛАН (Christopher Nolan), режисьор;
7. Скот РУДИН (Scott Rudin), продуцент;
8. Квентин ТАРАНТИНО (Quentin Tarantino), режисьор;
9. Джордж КЛУНИ (George Clooney), актьор, режисьор;
10. Ед ВАЙЗИ (Ed Vaizey), политик.

Пълният списък на ТОП 100 може да видите в сайта на The Guardian. Естествено в него са попаднали Джони ДЕП, Ридли СКОТ, Тим БЪРТЪН, Анджелина ДЖОЛИ, Мартин СКОРСЕЗЕ, Дани БОЙЛ и др.

Read Full Post »


Дочакахме най-после официалното излизане и по нашите екрани на филма „Антихрист”. С почти цяла година закъснение! Но, както се казва, по-добре късно, отколкото никога. Аз го гледах още през миналия ноември в рамките на последната „Киномания”. Малко ще е да кажа, че бях стъписан от видяното. Но за разлика от много други, не бих почнал да го препоръчвам като „извратена история, която само болен скандинавски мозък може да ни я разкаже”. Нито пък бих казал, че „ако искате да видите как размазващо добрата Шарлот Генсбур сама се обрязва, „Антихрист” е вашият филм”. Защото си мисля, че ако бяха такива мотивите ми да отида да видя поредната творба на любимия си режисьор, то със сигурност бих се разминал с нея и с посланието, което носи. Напротив, аз очаквах да се срещна за пореден път с нестандартното мислене на датчанина, което по мое мнение съвсем не е плод на „болен скандинавски мозък”, а по-скоро на необикновена честност пред самия себе си.
И след като вече съм го гледал два пъти (вторият път на DVD), бих препоръчал горещо да го видят и тези с „широко затворените очи”, които се плашат от самата мисъл, че нещо би могло да смути душевния им комфорт, базиран върху непоколебимата вяра в мита, че човешката природа е нещо добро априори, а жената-майка е нейният венец. Сигурен съм обаче, че малцината, които още очакват от киното не само развлечения, но и философски прозрения, няма да останат разочаровани. Защото Ларс фон Триер не само разработва смело теми, които все още са табу, но го прави по свръхоригинален начин, на който малцина, според мен, са способни. Най-парадоксалното е, че въпреки полемиката му с Тарковски, водена от първия до последния кадър на филма, в крайна сметка внушава нещо, което винаги е било идея-фикс на гениалния руски режисьор – а именно, че няма по-голям грях на света от преследването на житейското щастие, загърбвайки дълга си на човешки същества, претендиращи да са „венец на природата”. Това неминуемо води до свят на егоизъм, самота и омраза, способен да роди единствено Антихриста…

Самата идея за ужаса пред природното е представена от Триер като подсъзнателен страх на човека пред жестокостта на вътрешната му стихия, пред нейната абсолютна безжалостност, несъобразяваща се с никакъв морал.
Мнозина се възмущават, че Ларс фон Триер посвещава филма си на Андрей Тарковски. Но нима не виждат, че цялото му досегашно творчество се оттласква от филмите на гениалния руски режисьор? Достатъчно е да си припомним дори само финала на „Порейки вълните”, правещ абсолютно очевиден диалога на филма на Триер с „Жертвоприношение” на Тарковски.
Мнозина се питат също и защо този безпардонен датчанин е озаглавил своя нов филм „Антихрист”?
А не е ли заради това, че човекът явно е същество, което не се стреми към духовно спасение и чиято подсъзнателна природа го тласка непрестанно към преследване на наслаждението, към живот в райската градина – в Едем, която е представена от Триер като гъста, почти непроходима гора, обитавана от елен, лисица и гарван, олицетворяващи скръбта, болката и отчаянието, които са цената, която плащаме за изконната неосъществимост на нашите желания.
Тази „райска градина” на Триер, всъщност е царство на Антихриста, защото олицетворява подсъзнателното ни начало, обсебено от неосъзнати импулси и непобедим стремеж към удоволствия и наслади, влизащ в конфликт със самата идея на Христос за човешкото ни предназначение на земята.

Някои са склонни прекалено да огрубяват нещата, свеждайки всичко до женомразството на Триер. По тази причина видите ли, той представял Антихриста в образа на жена.
Неслучайно последната буква в заглавието на филма е изписана по-особено. Това всъщност е знакът на Венера, а Венера е главният женски символ, нали?

Само че, би било прекалено примитивно да не се досещаме, че жената във филма олицетворява човешката природа, безсъзнателната душевна стихия, а мъжът е рационалното човешко начало, опитващо се посредством интелектуалния си блясък да освети мрака на душата, смесваща щастието с удоволствието. Затова нито „тя”, нито „той” са назовани с някакви имена във филма.
Борбата помежду им олицетворява непрестанното противоборство между съзнателното и природното у нас, в което не може да има победител.
Филмът на Ларс фон Триер е дълбоко песимистичен, защото отразява безпомощността и дори краха на рационалния ни подход за изцелението на човешката душа. Този подход винаги се проваля, може би защото се основава на прекалено буквално разбиране на казаното в Евангелието, че „който се опитва да запази душата си, ще я погуби, а който я погуби, той ще я съживи” (Лука, 17:33). И действително за изцелението на човешката душа е необходимо такова крайно средство, което по своята радикалност да се доближава до убийството. Големият въпрос обаче е: какво е това по-радикално действие от убийството, което може да стори човек със своята душа, ако иска да е верен на евангелското „който я погуби, само той ще я съживи”?

Горчивата ирония във финала на филма произтича именно от осъзнаването за неизтребимостта на злото, което е заложено дълбоко в природата на нашата душа. А какво бихме могли да кажем за този, който благодарение на силата на своя разум съумее да убие грешната си душа и дори да я изгори, извършвайки ритуално жертвоприношение в името на Бог или Висшия разум? В какво би се превърнал той? В светец? Или пък ангел в плът? А защо не и дявол в плът?…

„Антихрист” бе обявен за най-добрият скандинавски филм на 2009г. с решение на Северния съвет, който е организация за сътрудничество между страните от Северна Европа. На 27 октомври миналата година в Стокхолм нейни официални представители връчиха на режисьора Ларс фон Триер нагладата Nordic Council’s Award плюс парична премия в размер на 350 000 датски крони (€47 000). Журито, съставено от представители на Финландия, Исландия, Норвегия, Швеция и Дания, аргументира решението си да отличи филма на датчанина пред интернет изданието „Cineuropa” по следния начин: „Антихрист” е истински неистов филм, който едновременно привлича със силата на своята визия и отблъсква с правдоподобността на показаното насилие“.
В интервю за датска радиостанция Ларс фон Триер споделя, че не е очаквал да получи награда за филма си, който е предизвикал толкова много критики. „Не съм гледал нито един от филмите, с които „Антихрист” се е конкурирал, защото гледам само старо кино, обаче сега много по-добре осъзнавам ценността на създаденото от мен, отколкото по време на снимането на филма, когато бях твърде потиснат и употребявах много вино“, – казва още датчанинът.


Режисьорът на филма Ларс фон Триер

„Антихрист“ на Ларс фон Триер беше определен като „най-женомразката творба от специално църковно жури на 62-ия международен кинофестивал в Кан. Въпреки, че той наистина скандализира и публиката, и критиката, директорът на фестивала Тиери Фремо реагира остро срещу връчването на подобна антинаграда. Той заяви, че това е „безумно решение, граничещо с призив за цензура, а още по-скандално е, че е взето от църковно жури, оглавявано от филмов режисьор“.
Все пак официалното фестивално жури в Кан даде на изпълнителката на главната роля в „Антихрист” Шарлот Генсбур наградата за най-добра актриса и с това смекчи малко конфузната ситуация. А последвалото скандинавско признание идва да подскаже, че след преодоляване на първоначалния шок оценката на този действително труден за преглъщане филм може да бъде много по-справедлива.

Read Full Post »

Older Posts »