Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for август, 2010


Завърши 63-ят международен кинофестивал в Локарно, който се проведе от 4 до 14 август. Той е наричан „най-големият от малките фестивали и най-малкият от големите”. В неговите рамки тази година бяха представени 40 световни премиери – от тях половината дело на режисьори-дебютанти.


Голямата награда „Златен леопард” спечели китайският режисьор Ли Хунци за филма „Зимна ваканция“.

Международното жури, председателствано от сингапурския режисьор Ерик Ху, връчи своята специална награда на румънския режисьор Мариан Крисан за филма „Morgen”.

Наградата за най-добра актриса бе дадена на Ясна Дуричич за нейното изпълнение в сръбския филм „Бял, бял свят” (Beli Beli Svet).

За най-добър актьор на този фестивал бе обявен канадският актьор Емануел Билодо (Emmanuel Bilodeau), изпълнител на главната роля в „Кърлинг”.


Режисьорът на този канадски филм Денис Коте пък бе отличен с наградата за най-добър режисьор.

Французойката Еманюел Деморис пък получи приз за най-добър режисьор в секцията „Съвременни кинематографисти“ за своя филм „Параболи” (Paraboles). В тази секция се съревноваха 20 първи или втори творби на режисьори от цял свят, отличаващи се със своите новаторски търсения и оригинални идеи.
С наградата за най-добър дебютен филм бяха отличени съавторите на „Foreign Parts“ – американецът Дж. П. Снядецки и французойката Верена Паравел.
„Златен леопард” за най-добър късометражен филм получиха португалците Габриел Абрантес и Даниел Шмид за „История на взаимност” (A HISTORY OF MUTUAL RESPECT).
Наградата на публиката бе връчена на израелския режисьор Еран Риклис за филма му „Началник на човешки ресурси” (The Human Resources Manager).

По-рано в рамките на фестивала получиха „Златен леопард” за цялостно творчество 88-годишният класик на италианското и световно кино Франческо Рози, а също прочутият швейцарец Ален Танер, роден през 1929г. и едва 40-годишният китайски режисьор Цзя Чжанке. Почетното отличие за Рози е разбирамо, защото този знаменит режисьор отдавна вече не снима, но ни е оставил блестящи образци на политическо кино, като „Салваторе Джулиано” (1962), „Делото Матеи” (1972), „Височайши трупове” (1976) и др. Неговият принос в световното кино бе отбелязан с прожекция на реставрирано копие на един от най-известните му филми „Хора против” (1970). Награждаването на Ален Танер също е логично, защото освен че е сънародник на организаторите на фестивала, той безспорно е сред режисьорите обогатили световното кино с филми като „Реквием”, „Шарл – жив или мъртъв”, „Генуа, морякът-фантом”, „Хората от пристанището”, „Саламандър”, „Йонас и Лила, до утре” и „Йонас, който ще бъде на 25 г. през 2000”.
Награждаването обаче на китаеца Цзя Чжанке с един от почетните „леопарди” си е истински прецедент, защото в момента този режисьор е в апогея на своето творчество. Създал е 17 филма, сред които няколко безспорни шедьовъра („Ако знаех”, „Натюрморт”, „Сити 24”, „Платформа”) и тепърва предстои да даде още много на киното. Решението на организаторите да му връчат толкова високо почетно отличие е доказателсво за високото признание, което се отдава на азиатското кино в днешно време и по-специално на китайското. Едва ли е случайно, че китайският филм „Зимна ваканция” победи тази година в основния конкурс за игрално кино. Повече за азиатската тема може да прочетете тук.


Сред акцентите на тазгодишния фестивал в Локарно бе ретроспективата програма от филми на знаменития германски и холивудски режисьор ЕРНСТ ЛЮБИЧ, прославил се със своите незабравими кинокомедии („Неприятности в рая”, „Ниночка”, „Да бъдеш или да не бъдеш” и др.).

Преди това издание на фестивала много се коментираше, че е крайно време нещо да се промени в неговия облик, който през последните години не се открояваше с особена оригиналност. Надеждите бяха свързани и с назначаването на Оливие Пер за нов художествен ръководител на фестивала. Преди това той си бе спечелил име с работата си по селекцията на престижната програма „Петнайсетдневка на режисьорите” на кинофестивала в Кан. И действително неговата намеса се е почувствала – поне така твърди един от най-авторитетните съвременни кинокритици Андрей Плахов в своите репортажи от Локарно, публикувани на страниците на руския в. „Комерсант” (вижте тук). Според него, Оливие Пер се е опитал да превърне фестивала на брега на Лаго Маджоре в истински конкурент на започващия само след две седмици Венециански кинофестивал. И е успял – ако не с качеството на осигурените филми, то поне с тяхната острота и екстравагантност. Ключовите думи, използвани от Плахов за описание на съдържанието на основната конкурсна програма, са: еротизъм, зомби, инцест, однополов секс, кървава баня. Едва ли е случайно, че самият Оливие Пер в своите коментари за филмите, включени в програмата, цитира Жорж Батай, разсъждавайки за Ерос и Танатос в изкуството, а също и за развитието на традициите на Роселлини, Бресон и Годар. За пръв път в Локарно бяха представени конкурсни филми с предупреждението, че не са подходящи за хора със слаби нерви. Първият от тях е „Зомби от Лос Анджелис”, в който участва френският порноидол Франсуа Сага.

Той изпълнява една от ролите и във френския конкурсен филм „Мъж във ваната” (реж. Кристоф Оноре), в който играе и Киара Мастрояни – дъщерята на Марчело Мастрояни и Катрин Деньов.

Тя получи специална награда в Локарно за своите актьорски постижения в киното.

В главния конкурс се съревноваха прочути с радикализма на изразните си средства, творци като например унгарецът Бенедек Флигауф („Утроба”), французинът Кристоф Оноре („Мъж във ваната”) и канадецът Брус Лабрус („Зомби от Лос-Анджелис”).
С достатъчно скандален филм (“Отрепки на обществото”) се представи и дебютиращата като режисьор френска актриса Изилд Ле Беско.
Като израз на стремежа да се поощряват експерименталните търсения в киното бе включването и на шестчасовата китайска документална творба „Карамай”, разказваща истинска трагедия, станала през 1994 г., когато по време на концерт избухва пожар, в който загиват над 300 души – основно деца. На тях им било забранено да напуснат залата, за да може по-напред да се евакуират представителите на министерството на образованието. Доста дълго тези трагични събития са премълчавани в Китай, а родителите на загиналите деца нямали право публично да изразяват своята скръб.
Но ако съдим по раздадените награди, журито не се е впечатлило особено от ексцесиите на нестандартните филми. Но затова пък вероятно те са имали успех сред публиката. За съжаление, ние едва ли ще имаме възможност да видим в скоро време нещо от тазгодишната програма на фестивала в Локарно. Можем само да се надяваме на София Филм Фест, защото в рамките на последното му издание видяхме филма „Тя, китайката” (реж. Шиаолу Гуо), отличен миналата година със „Златен леопард”, а също и „Тъпан, барабан”, който получи в Локарно специалната награда на журито и приз за най-добър режисьор в лицето на Алексей Мизгирьов.
Другият извод, който неминуемо се налага да направим за пореден път е този за тоталното отсъствие на българското кино. Още по-неприятно е да го направим на фона на поредните успехи на румънските филми. Но явно слабият лъч на надежда, с който ни стопли Камен Калев с неговия „Източни пиеси” не е достатъчен за български пробив в световното кино. В Локарно се представиха достойно и други наши съседи – сърбите и турците.  Според Андрей Плахов, един от най-интересните филми в конкурсната програма е бил именно турският „Коса” на режисьораТайфун Пирселимоглу. За съжаление, българските зрители едва ли някога ще видят другото лице на турското кино, а така ще си останат с впечатленията, получени от телевизионните им сериали.
Колкото и да е невероятна възможността да видим на наш екран дори отделни заглавия от основната конкурсна програма на 63-ия фестивал в Локарно, все пак я помествам тук за сведение. Може пък да е в помощ на онези, които предпочитат да търсят в Интернет и филми, което не служат само за убиване на времето.

ОСНОВНА КОНКУРСНА ПРОГРАМА
НА 63-ия КИНОФЕСТИВАЛ В ЛОКАРНО

• „Отрепки на обществото” (Bas Fonds), режисьор Изилд Ле Беско (Isild Le Besco), Франция;
• „Бял, бял свят” (Beli, beli svet / White White World), реж. Олег Новкович (Oleg Novkovic), Сърбия, Швеция / Германия;
• „Отвъд степите” (Beyond The Steppes), реж. Ваня д’Алкантара (Vanja d’Alcantara), Белгия / Полша;
• „Студено време” (Cold Weather), реж. Аарон Катц (Aaron Katz), САЩ;
• „Кърлинг” (Curling), реж. Дени Коте (Denis Cote), Канада;
• „Зимна ваканция” (Han Jia / Winter Vacation), реж. Ли Гонджи (Li Hongqi), Китай
• „Мъж във ваната” (Homme au bain / Man at Bath), реж. Кристоф Оноре (Christophe Honore), Франция;
• „На възрастта на Елен” (Im Alter von Ellen / At Ellen’s Age), реж. Пиа Мараис (Pia Marais), Германия;
• „Карамай” (Karamay), реж. Ху Ксин (Xu Xin), Китай;
• „Малката стая” (La Petite Chambre), реж. Стефани Шуа и Вероник Раймон (Stephanie Chuat, Veronique Reymond), Швейцария;
• „Зомби от Лос Анджелис” (L.A. Zombie), реж. Брус Лабрус (Bruce LaBruce), Германия / САЩ / Франция;
• „Светлина в тъмното” (Luz Nas Trevas – A Volta Do Bandido Da Luz Vermelha), реж. Хелена Инес и Икаро С. Мартинс (Helena Ignez, Icaro C. Martins), Бразилия;
• „Морген” (Morgen), реж. Мариан Крисан (Marian Crisan), Румъния;
• „Покрайнини” (Periferic), реж. Богдан Джордж Апетри (Bogdan George Apetri), Румъния / Австрия;
• „Пиетро” (Pietro), реж. Даниеле Галианоне (Daniele Gaglianone), Италия;
• „Коса” (Sac), реж. Тайфун Пирселимоглу (Tayfun Pirselim), Турция / Греция;
• „Песни за любов и омраза” (Songs of Love and Hate), реж. Каталина Годрос (Katalin Godros), Швейцария;
• „Утроба” (Womb), реж. Бенедек Флигауф (Benedek Fliegauf), Германия / Унгария/ Франция.


Международният кинофестивал в Локарно е известен със своите прожекции на открито на площада Пиаца Гранде (Piazza Grande) пред 8000 зрители.

Източник: официалният сайт на 63-ия международен кинофестивал в Локарно

Реклами

Read Full Post »



Днес навършва 65 години германският режисьор Вим Вендерс, когото имах удоволствието да интервюирам по време на посещението му у нас за 13-ия София Филм Фест през март 2009г. (Вижте тук откъс от това интервю).
Последният негов филм, представен в България бе „Снимки в Палермо”, който за огромно мое съжаление бе пренебрегнат от публиката и според статистиката са го гледали само 6534 зрители. Жалко наистина… Защото си спомням как навремето гледах в препълнена зала „Париж, щата Тексас”, а и по-късно в рамките на София Филм Фест имаха огромен успех филмите му „Буена Виста Сошъл Клъб” и „Хотел за един милион долара”.
Тъжно ми става като си помисля колко много прекрасни филми на великолепни майстори на киното като Вендерс не стигат до нашата публика – било по вина на разпространителите, които въобще отказват да ги купят, било поради инертността на самите зрители, които не си правят труда да гледат филми, за които нищо не са чували…Лошото е, че тази тенденция все повече се задълбочава, защото увлечението по лесносмилаемите „пуканкови” филми се превръща в навик за онези, които могат да си позволят да гледат филми в киносалоните.
Вярно е, че „Снимки в Палермо” не е най-силната творба на Вендерс, но аз бях дълбоко разтърсен от искреността на режисьора в разработването на толкова сложна тема, каквато е Смъртта. Той обаче се е вгледал в нея с проникновената сила на голям творец, който няма никакво намерение да залъгва никого, а най-малкото пък себе си…
„Снимки в Палермо” е модерна приказка за смъртта, която в крайна сметка утвърждава живота по начин, който ми напомни за един друг филм на Вендерс, направен точно преди 30 години. Става въпрос за уникалния документален филм на Вим Вендерс, озаглавен „Филмът на Ник – Светлина над водата”. В него камерата запечатва буквално самия процес на умиране на болния от рак американски режисьор Никълъс Рей – близък приятел на Вендерс.
Горе-долу оттогава Вим Вендерс е буквално обсебен от темата за смъртта. Две години след филма за последните дни от живота на Никълъс Рей той отново снима филм за умирането, фокусирайки се върху съдбата на авторското кино. По време на кинофестивала в Кан Вендерс инсталира камера в хотелската си стая, която заснема разговорите му с неколцина знаменити режисьори, опитвайки се да получи техния отговор на въпроса: „УМИРА ЛИ КИНОТО?”


Микеланджело Антониони говори за съдбата на киното пред камерата на Вендерс във филма му „Стая 666“ (1982)

Телевизорът на заден план олицетворява основната опасност пред седмото изкуство в наши дни. Вендерс запечатва на лента размишленията за бъдещето на киното на велики кинематографисти, като Годар, Фасбиндер, Херцог и особено Антониони, който може би най-ясно от всички прогнозира, че адаптирането към съвременните технологии би имало особено важно значение за оцеляването на киното.
Любопитно е, че мнозина от критиците обичат да сравняват германския режисьор с италиански майстор, наричайки го „Антониони на постмодерната епоха”. Защото предчувствията на гениалния създател на „Фотоувеличението” от късните му филми, стават основа на мирогледа и определят стила на младия Вендерс, който също предпочита меланхоличните пътешествия през градове, индустриални пейзажи и застинали природни пространства. В лицето на актьора Рудигер Фоглер намира съмишленик, с когото прави първите си „road movies”, подобно на Антониони, който бродеше из модерната „червена пустиня” с Моника Вити. Едва ли е случайно, че именно Вим Вендерс помага на италианския гений да направи своите последни филми, когато вече бе почти напълно парализиран.
Вендерс продължава по свой начин толкова важните за Антониони „размишления върху съдбата на киното”, допълвайки ги обаче с все по-често произнасяната дума „смърт”. Осъзнавайки почти безизходната криза на киноизкуството, германският режисьор съумява да напипа съществуващия все още пулс на живота, който вибрира и в най-меланхоличните кинопътешествия, приличащи на безсюжетни уестърни сред дегероизираната съвременна епоха. Вендерс не мигрира по света със своята „германска душа” подобно на Вернер Херцог, нито пък има нещо общо със славянската носталгия на Андрей Тарковски, а търси навсякъде начини за сливане с духа на глобализиращия се свят.
„Живях в Америка почти 10 години – казва той, – но не спирах да пътувам и не направих грешката да си мисля, че мога да бъда американец. Живях като европейски кинотворец, пътувайки до Европа доста често през това време, защото Европа ми липсваше. Липсваха ми езиците, границите, културата, обмяната на идеи, разнообразието на нашия континент. Америка е огромна страна, няма граници, всички говорят един език и осъзнаваш, че езиковото богатство в света на културата и различните региони на Европа е голям плюс, който я прави толкова интересна, толкова жизнена и ободряваща. Така че, аз съм щастлив, че съм се завърнал и ми се налага отново да пресичам граници и да общувам с някого, чийто език не разбирам…”
И Вендерс подобно на Антониони се опитва да проникне в реалността, изследвайки процеса, в резултат на който природата и човешката душа се оказват погълнати (и може би задушени?) от модерната цивилизация.
През 2002г. той се завръща към темата за смъртта в своята късометражка „12 мили до Трона”, който е част от сборния филм „С десет минути по-стар”, съставен от кратки новели на Годар, Херцог, Бертолучи, Джармуш и др. И този път Вендерс остава верен на своите принципи, опитвайки се да дискредитира за пореден път физическата реалност. Показвайки на екрана наркотичния кошмар на своя герой, който едва не загива, носейки се по пътищата на Америка, Вендерс се опитва да ни провокира към размисъл над въпроса: „Защо дори и директната среща със смъртта не е в състояние да ни промени?”
Но ето че в „Снимки в Палермо”, за който споменах в началото, темата за смъртта е представена по нов начин. Героят от филма е световноизвестен фотограф (ролята изпълнява Кампино, фронтмен на „Die Toten Hosen“ – любимата група на Вендерс от родния му Дюселдорф), който въпреки огромната си заетост, усеща абсолютна празнота и пълна неудовлетвореност от живота. Като в повечето филми на Вендерс и той се отправя на път – този път към Палермо, където именно срещата със смъртта ще го накара да почувства истинската цена на живота и любовта.
Вендерс е един от най-награждаваните съвременни режисьори. Става известен след спечелването на наградата на международната критика на кинофестивала в Кан през 1976г. с филма си „С течение на времето”.
„Състояние на нещата”, който е автобиографичен разказ за хората, отдадени на киното, пък получава „Златен лъв” на кинофестивала във Венеция през 1982г. , а две години по-късно триумфира и в Кан с филма си „Париж, щата Тексас”, за който му връчват „Златна палма”. Главната роля в него изпълнява блестящо Настася Кински, а прекрасната музика е дело на композитора Рай Кудър. Именно той е създател и на саундтрака към по-късния филм на Вендерс, озаглавен „Краят на насилието” (1997), а също и негов съавтор при създаването на знаменития документален филм „Буена Виста Сошъл Клъб”, който бе номиниран за „Оскар” през 2000-ата година.
Музиката винаги е заемала специално място в киното на Вим Вендерс. Благодарение на неговите филми получават още по-широка популярност превъзходни музиканти като Ник Кейв, Лу Рийд и португалската група „Мадредеус”. А лидерът на „U2” Боно е не само един от композиторите на музиката към „Хотел за Милион долара”, но и автор на самата идея за филма, който е отличен със „Сребърна мечка” на Берлинале.
Почти като епиграф към цялото творчество на този истински „Одисей на съвременното кино” прозвучава заглавието на филма му „До самия край на света” (1991), който е заснет в Япония, САЩ, Австралия, Италия, Португалия, Русия и Франция.
В света на Вендерс действително не съществува понятието за граници. Подобно на своите герои и самият той е истински гражданин на света. Досега е направил няколко документални филма, разкриващи отношението му към различни градове, а чрез тях и към някои личности, живели в тях. „Токио-га” например е не само признание в любов към един велик град, но и среща с мястото, където се смесват древната традиция и модерният абсурд. Мястото, което е дало на света една от ключовите фигури в историята на киното – любимия режисьор на Вендерд – Ясудзиро Одзу.
През 1987г. излиза по екраните шедьовърът „Небето над Берлин”, който е по-известен у нас като „Криле на желанието”. Вендерс, който винаги е обичал да снима градове, разбирал отлично, че характерът на град като Берлин се определя от Стената, разделяща го по онова време на две части – източна и западна. Именно нейното присъствие изостря до краен предел усещането за този най-важен европейски град в края на 80-те години на миналия век. Големият режисьор съумява да разкаже една прекрасна модерна приказка. Но тъй като много добре знае, че киното е нещо материално, което не търпи наличието на мистика, поднася своята невероятна история като документален репортаж, заснет от гледната точка на ангелите.
Вендерс, който днес е уважаван президент на Европейската филмова академия, е роден на 14 август 1945 година в Дюселдорф. Мечтае да стане архитект, свещеник, художник. Учи медицина, после философия, но накрая става … кинорежисьор. „Какъвто и да бях станал, едва ли щях да бъда удовлетворен, затова се занимавам с режисура – за да мога да упражнявам всички любими професии едновременно”, споделя той. А в интервюто, което взех от него за предаването „Другото кино” заяви следното: „Невероятно е, че се занимавам с кино. Това е най-доброто нещо, което мога да си представя. Няма нищо по-велико от възможността да коментираш времето, в което живееш и да можеш да предизвикваш различни преживявания у зрителите.

Правенето на кино е най-привилегированата професия, благодарение на която пътуваш много. Работиш с актьори, музиканти, художници. Тя е свързана с писането, а аз обичам да пиша, свързана е и с фотографията, с архитектурата, които също много обичам…
Всъщност киното е единственото изкуство, което се докосва до всички останали и по странен начин представя образа на нашето време в кондензиран вид – по-добре от всяко друго изкуство, от театъра или живописта, поезията, музиката. То е всички тези изкуства едновременно и аз не познавам нищо по-добро от него. Надявам се да мога да правя филми, докато съм жив.”
Пожелавам му го от сърце!
(Тук ви предлагам откъс от портрета на Вендерс, който направих специално за едно от изданията на „Другото кино”, излъчено по време на неговото посещение в България миналата година.)


Read Full Post »


Днес е петък 13-ти (август) – подходяща дата, за да поговорим за Негово Величество Краля на съспенса – сър Алфред Хичкок, когото много критици нареждат дори пред Орсън Уелс в класацията на най-великите в историята на киното. А в списъка на 250-те най-хубави филма на всички времена, съставен от посетителите на сайта IMDB, три творби на Хичкок – „Прозорец към двора” „Психо” и „Шемет” са намерили място в топ 50 – съответно на 21, 23 и 43-та позиция!
Но самият Хичкок, въпреки че е бил номиниран петкратно, никога не е получавал „Оскар” за най-добър режисьор.
При това този човек е оставил невероятно разнообразно творчество, в което има няколко истински шедьоври на седмото изкуство (вижте клипа ми тук).
„Ако наблюдаваме внимателно кариерата на Хичкокот английските неми филми до цветните холивудски, – можем да открием отговора на някои въпроси, които всеки режисьор трябва да си зададе и сред които този не е най-незначителният: как да се изразиш по чисто визуален начин?”

Това е цитат от великолепната книга „Хичкок&Трюфо”, в която Франсоа Трюфо разкрива много от режисьорските тайни на знаменития си съвременник. Той отбелязва, че му е направил впечатление „контраста между публичната личност, сигурна в себе си, цинична и онова, което ми се стори, че беше истинската му природа – уязвим мъж, впечатлителен и емоционален, усещайки дълбоко, почти физически чувствата, които иска да сподели с публиката си.”
Едва ли е случайно, че Хичкок е заснел по-добре от всеки друг усещането за страх. Защото на колко деца се е случвало, когато са били едва 4-5-годишни, баща им да ги изпрати в полицейския участък, за да бъдат наказани за някакво провинение. Малкият Алфред е преживял този ужас, което със сигурност му е повлияло за цял живот. Това неминуемо го е отвело към съспенса, който – някои без да оспорват, че Хичкок го е създал – считат за вътрешна форма на спектакъла, докато той всъщност е самият спектакъл, – казва Трюфо в своята книга. „Съспенсът е най-напред драматизация на сюжетния материал в един филм или, казано по друг начин, възможно най-интензивното представяне на драматичните ситуации. Един пример. Човек излиза от дома си, качва се на такси и се отправя към гарата, за да хване влака. Това е нормална сцена от средностатистически филм. Но ако преди да се качи в таксито, човекът погледне часовника си и каже: ”Господи, това е ужасно, никога няма да хвана влака си”, пътуването му се превръща в чист съспенс, защото всяка червена светлина на светофар, всяко кръстовище, полицай или пътен знак, всяко натискане на спирачките и смяна на скоростите, повишават емоционалната стойност на сцената”.
Франсоа Трюфо уточнява, че това свирепо желание да задържиш на всяка цена вниманието и да създадеш, а след това да запазиш емоцията с цел да поддържаш напрежението, прави неговите филми много особени и неподдаващи се на имитация, защото Хичкок упражнява своето въздействие и властта си не само върху силните моменти от историята, но също и върху встъпителните, преходните и всички останали сцени, които обикновено се считат за неблагодарни в един филм. Защото, както много добре са го определили Ерик Ромер и Клод Шаброл в своята книга за него, излязла още през 1957г., „Алфред Хичкок не е нито разказвач на истории, нито естет, а „един от най-големите създатели на форми в цялата история на киното. Може би само Мурнау и Айзенщайн могат да се мерят с него в това отношение…Формата тук не украсява съдържанието, тя го създава”.
Несравнимият майстор на напрежението винаги е бил твърде боязлив и самотен човек. От малък си формирал нагласата, че хората няма да се отнасят към него като с равен и затова се опитал да се предпази зад непроницаемата стена на пословичния си перфекционизъм. Неговите фобии, които се задълбочили още повече след доброволното усамотяване в детските години, допринесли за формирането му като първокласен кинорежисьор. Страхувайки се от случайностите, които правят света толкова непредсказуем и опасен, Хичкок се заловил с всички сили да изучава живота и в най-малките му подробности. И докато снимал своите филми, скрупульозно разработвал биографията на всеки герой, опитвайки се да си представи детайлите на неговото обкръжение. Известно е също, че Хичкок бил голям маниак на тема планиране на маршрути. Обичал да си коллекционира различни автобусни и морски маршрути, разписания на влакове, имена на портиери, ресторантски менюта и какво ли не още. Може да се каже, че главата му била препълнена с обширни и на пръв поглед безполезни знания, което се проявявало в неговия досаден маниер да говори с часове на теми, които били абсолютно непонятни за околните. Тяхната реакция обаче силно го забавлявала. Имал навика да си прави жестоки шеги с приятели и познати. Известно е например как веднъж заповядал да разтоварят два тона въглища пред дома на една актриса, която живеела в сграда с централно отопление. Друга пък поканил на обед, по време на който всички ястия – включително супата и десертът – били оцветени в синьо. Злорадото му чувство за хумор може да се усети в повечето от най-добрите му филми. Хичкок не щадял никого. Случвало се е да подарява на свои колеги, живеещи в тесни апартаменти, гардероби и кревати с гигантски размери или пък да настанява благовъзпитаните си гости върху специални възглавници, издаващи силен, неприличен звук. Веднъж поканил един известен актьор на бал-маскарад. Можете да си представите какъв бил ужасът на поканения, след като се озовал в своя костюм на турски султан сред облечени само в смокинги мъже.
За правото да наричат Хичкок свой сънародник днес спорят две нации – американците и англичаните. Безспорно Великобритания е неговата родина – той е роден на 13 август 1899г. в лондонското предградие Лейтънстоун в семейство на търговец, но в САЩ е успял да реализира повечето от зрелите си проекти – при това най-популярните.
В средата на 60-те години на миналия век, когато кариерата му в киното започнала да запада, Хичкок става водещ на телевизионната програма „Алфред Хичкок представя”, излъчвана с огромен успех почти цяло десетилетие в САЩ.
Преоткриват го френските кинокритици и режисьори от „Новата вълна” начело с Франсоа Трюфо, който му посвещава няколко задълбочени изследвания.
През 60-те и 70-те години на миналия век филмите на Хичкок са познати на повечето изкушени от киното зрители. Но днес, за съжаление, като че ли са малко позабравени. А е несправедливо, защото едва ли се е родил друг – по-голям виртуоз на съспенса от него. Имам предвид необикновеното му умение да създава атмосфера на напрегнато очакване за нещо ужасно, което неминуемо предстои да се случи.
Неслучайно в книгата си Трюфо уточнява, че не става дума лицемерно да се възхищаваме от творчеството на Алфред Хичкок, нито да го обявяваме за идеално, безукорно и без никаква пукнатина. „Мисля само – казва той – че това творчество е било до сега толкова сериозно подценявано, че е важно най-напред да му дадем истинското място сред първите.”
Алфред Хичкок е заснел общо 53 филма. И във всеки от тях се опитвал да изобрети нови кинематографски прийоми, експериментирайки със звука, цветовете, пространството, ретроспективното повествование и пр. „Идеалният хичкоковски образ е този на невинен мъж, когото сбъркват с друг, преследват го и той се озовава висящ от един покрив, вкопчен във водосточна тръба, която всеки момент ще се откъсне.” (Хичкок&Трюфо”, Франсоа Трюфо).
„Киното на Алфред Хичкок не винаги е екзалтиращо – пише Трюфо, – но винаги е обогатяващо с ужасната яснота, с която той изважда наяве обидите, които хората нанасят над красотата и чистотата. Показателен е начинът, по който Хичкок отговаря на една морализаторска атака срещу филма му „Прозорец към двора” (1954): “Нищо не би могло да ми попречи да заснема този филм, защото любовта ми към киното е по-силна от какъвто и да било морал”.
Според Трюфо Хичкок принадлежи към кръга режисьори от ранга на Чаплин, Щрохайм, Любич и „също като тях той не се задоволи да практикува едно изкуство, а се зае да го задълбочи, да изведе неговите закони – по-стриктни от тези, които управляват романа.”
От друга страна, както самият Хичкок винаги е казвал: „Някои режисьори снимат парчета живот, а аз снимам парчета торта”
–––––––-

Избрани филми на Хичкок:

ШАНТАЖ (BLACKMAIL)- 1929
39 СТЪПАЛА (39 STEPS, THE) – 1935
ДАМАТА ИЗЧЕЗВА (LADY VANISHES, THE) – 1938
РЕБЕКА (REBECCA) – 1940
СЯНКА НА СЪМНЕНИЕ (SHADOW OF A DOUBT) – 1943
ЛОША СЛАВА (NOTORIOUS) – 1946
ВЪЖЕТО (ROPE) – 1948
НЕПОЗНАТИ ВЪВ ВЛАКА (STRANGERS ON A TRAIN) – 1951
ПРОЗОРЕЦ КЪМ ДВОРА (REAR WINDOW) – 1954
НЕПРИЯТНОСТИ С ХАРИ (TROUBLE WITH HARRY, THE) – 1955
ШЕМЕТ (VERTIGO) – 1958
СЕВЕР-СЕВЕРОЗАПАД (NORTH BY NORTHWEST) – 1959
ПСИХО (PSYCHO) – 1960
ПТИЦИТЕ (BIRDS, THE) – 1963
МАРНИ (МARNIE) – 1964
ПОЛУДА (FRENZY) – 1972

Read Full Post »


Преди два дни се навършиха 99 години от рождението на един от малцината представители на американското „авторско” кино. Никълъс Рей е роден на 7 август 1911г. в градчето Galesville, щата Уисконсин в семейство на строител. Следва в университетите в Чикаго и Уисконсин, изучавайки архитектура под ръководството на самия Франк Лойд Райт.
Увлича се по театъра и започва да се изявява като актьор и режисьор в постановки на пътуващи трупи. През 1932г. се присъединява към прочутия нюйоркски „Group Theater” и участва в спектаклите на Елия Казан, който става един от най-близките му приятели. Впоследствие работи под ръководството на Дж. Хаусман в театър „Феникс”.
По време на Втората световна война се изявява като автор и режисьор на агитационни радиопрограми, създадени по поръчка на отдела за военна информация към министерството на отбраната.
През 1945г. е асистент на дебютния игрален филм на Елия Казан „A Tree Grows In Brooklyn”, поставя спектакли на Бродуей, а по-късно и в телевизията. През 1948 създава игралния филм „Нощни крадци”, излязъл през 1949г. под заглавието „Те живеят през нощта” (They Live By Night). Това е завладяващ разказ за преследвана от закона млада двойка. Още в него се проявява характерния стил на Рей, използван умело от него, за да разкрие самотата на своя герой и неговия несъзнателен бунт, изразяващ се ту в безпричинна жестокост, ту в пренебрежение към общоприетите норми на поведение и почти винаги в пристрастие к алкохола и наркотиците.
Сред най-ярките му филми безспорно са „На самотно място” (In a Lonely Place, 1950) с Хъмфри Богарт, „Джони Китарата” (Johnny Guitar, 1954) и разбира се – знаменитият „Бунтовник без кауза” (Rebel Without A Cause, 1955) с легендарния Джеймс Дийн в главната роля. Неговото блестящо превъплъщение в образа на Джим Старк е класирано на 43-то място в класацията на сп. „Premiere” на 100-те най-велики актьорски изпълнения в историята на киното.
През 1956г. излиза филмът „По-голям от живота“ (Bigger Than Life), който е задълбочен критически анализ на механизмите на потискане и ненадминат по своя реализъм портрет на задушаващия конформизъм и материализъм на живота на средната класа в Америка.
В своите филми Никълъс Рей се изявява като безспорен майстор в създаването на атмосфера и напрегната интрига. По-малко известни, но също така силно въздействащи са още няколко негови творби, като „Истинската история на Джеси Джеймс” (The True Story Of Jesse James, 1957); разпространявания и у нас „Бели сенки” (The Savage Innocents, 1960); „55 дни в Пекин” (55 Days At Peking, 1963) и др. След 1963 година Никълъс Рей се посвещава на преподавателска работа. В края на 70-те години участва във филма на Вим Вендерс „Американският приятел” (Der Amerikanische Freund, 1977), а също и в „Коса” (Hair, 1979) на Милош Форман.
През 1980 година излиза заснетият с негова помощ уникален документален филм на Вим Вендерс, озаглавен „Филмът на Ник – Светлина над водата”. В него камерата запечатва буквално самия процес на умиране на болния от рак Рей.
Вижте този откъс от филма, който включих в портрета на Вим Вендерс, излъчен в един от епизодите на моето предаване „Другото кино“ по VTV.

Read Full Post »



Eкипът на сръбския филм „Тилва Рош“, спечелил голямата награда на 16-ия Сараевски кинофестивал

Със сръбски триумф за втора поредна година завърши международният кинофестивал в Сараево, който се проведе от 23 до 31 юли. Това бе неговото 16-то издание.
Журито на конкурса за игрално кино, ръководено от румънския режисьор Кристи Пуи (Cristi Puiu) връчи голямата награда “Сърцето на Сараево” и парична премия от € 25.000 на сръбския режисьор Никола Лежаич (Nikola Ležaić) за филма му „ТИЛВА РОШ”.


Сръбският режисьор Никола Лежаич позира с наградата, връчена му от председателя на международното жури Кристи Пуи

Специалната награда на журито плюс € 10.000 бе дадена на унгарския филм „ЛЮБЯЩ СИН – ПРОЕКТЪТ ФРАНКЕНЩАЙН (TENDER SON – THE FRANKENSTEIN PROJECT) на режисьора Корнел Мундруцо.


„Сърцето на Сараево” (плюс € 2.500) за най-добра актриса спечели румънката MIRELA OPRISOR за участието си във филма „ВТОРНИК СЛЕД КОЛЕДА” (TUESDAY, AFTER CHRISTMAS).


„Сърцето на Сараево” (плюс € 2.500) за най-добър актьор спечели сърбинът MАРКО ТОДОРОВИЧ за своята роля във филма „Тилва Рош”.

„Сърцето на Сараево” (плюс € 3.000) за най-добър документален филм получи македонската режисьорка Биляна Гарванлиева за филма си „ШИВАЧКИТЕ”, който е копродукция на Македония и Германия.

„Сърцето на Сараево” (плюс € 3.000) за най-добър късометражен филм спечели режисьорът Звонимир Джурич за филма „ЖЪЛТА ЛУНА” (Хърватия, ).
Със специално упоменаване от журито и парична премия от € 1.000 бяха отличени два филма – българският „СТАНКА СЕ ПРИБИРА ВКЪЩИ” (реж. Мая Виткова) и хърватският „NO SLEEP WON’T KILL YOU” (реж. Марко Местрович).
Това бе единственото отличие за България на този фестивал в Сараево, но и това е нещо при нашето скромно участие. Другият ни представител – филмът „Хотел Рай” – се състезава в конкурса за документално кино. В същото време Румъния и Сърбия, но също така и Турция представиха по няколко филма в различните програми. И това е естествено, след като Сараевският кинофестивал е фокусиран именно върху киното от нашия регион. Но се оказва, че дори и на един такъв кинофестивал България не може да се класира за участие, а какво да говорим за фестивали, като тези в Кан, Венеция, Торонто и др.
Миналата година за своя игрален дебют „Източни пиеси” българският режисьор Камен Калев спечели наградата на CICAE (Международната федерация на киноклубовете), гарантираща разпространението му в европейската мрежа от 3000 кинозали. Този път това отличие спечели унгарският режисьор Хайду Шаболч за филма си „Библиотека Паскал”, копродукция на Унгария, Германия, Румъния и Великобритания).
Специална почетна награда бе връчена на Дитер Кослик – директор на Берлинале (Международният кинофестивал в Берлин).
Специалната награда „Изборът на зрителите” бе поделена между два филма – игралният „CIRCUS COLUMBIA” на босненския режисьор Денис Танович, който бе представен извън конкурсните програми и документалният „PRESUMED GUILTY” (Мексико), представен в секцията „Панорама”.

Сред почетните гости на Сараевския кинофестивал тази година се открои носителят на „Оскар” Морган Фрийман. Кинофорумът бе закрит с прожекция на филма на Клинт Истууд „Непобедим” (Invictus), разказващ за събитията около провеждането на първенството за Световната купа по ръгби през 1995 г. в ЮАР и за ролята на тогавашния южноафрикански президент Нелсън Мандела за успеха на неговата страна не само в този шампионат. Морган Фрийман, който се превъплъщава в Нелсън Мандела, получи номинация за „Оскар” за ролята си. В Сараево американският актьор се срещна с представители на филмовата индустрия на Балканите.

Източник: Официалният сайт на 16-ия международен кинофестивал в Сараево


Read Full Post »

« Newer Posts