Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for 26.07.2010


Днес Стенли Кубрик би навършил 82 години. За съжаление той не е сред нас още от 7 март 1999г., но затова пък филмите му продължават да ни напомнят за неговата необикновена последователност и задълбоченост в третирането на най-сложните философски теми със специфичните средства на киното.
Премиерата на последния му филм „Широко затворени очи“ (1999) бе съпътствана от доста неадекватна на съдържанието му рекламна кампания, основана върху „скандалното разголване“ на семейната двойка Том Круз – Никол Кидман. Но ако трябва да използваме определението „скандално“, прекалено изтъркано от употреба през последните години, ще трябва да кажем, че пасва повече за липсата на усет за стойностното у повечето киноразпространители и „тълкуватели” на творчеството на Кубрик. Нежеланието им да отворят очи за тревогата на Кубрик относно оцеляването на любовта в този свят, отдаден на нравствен упадък, доказва само, че иронията в заглавието на филма „Широко затворени очи” е съвсем основателна. Впрочем неразбирането, а понякога дори превратното възприемане, е съпътствало повечето от филмите на този велик режисьор. Това обяснява и неговата емиграция през 1961г. от родната Америка в Лондон. Искало му се е да избяга от конфликтите с холивудската система на филмопроизводство, която просто го задушавала.
Още първият филм („Пътеките на славата„, 1957 г.), който го прави известен, срещнал трудности при разпространението, заради необичайната острота и сарказъм, проявени от младия Кубрик към сюжета от Първата световна война. Дори ако погледнем само заглавията на филмите му, заснети преди това („Денят на боя“, „Страх и желание“, „Целувката на убиеца“, „Убийство„), ще открием несъмнения интерес у все още младия режисьор към темата за насилието. Английският критик Ейдриън Търнър отбелязва например, че неговите филми са посветени на темата за „универсалното зло“. А самият режисьор подхвърля по време на снимането на „Сиянието“ (1980) следната многозначителна фраза: „Човешката личност крие нещо порочно в своята природа. Тя има своя тъмна страна. Всички ужасни истории събуждат архетиповете на безсъзнателното, предоставяйки ни възможност да видим тази тъмна страна, без да се сблъскваме с нея непосредствено.“
През 1964 г. Стенли Кубрик се обръща към темата за възможния ядрен Армагедон с гениалния си трагикомичен фарс, озаглавен „Д-р Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“, който и до днес не е загубил своята сила на въздействие. Знае се, че филмите бързо остаряват и това важи особено за научната фантастика в киното. Обаче Кубрик ни е оставил филма „2001: космическа одисея“ (1968 г.), който остава ненадминат в жанра и до днес. Техническото му съвършенство – смайващо за времето си (неслучайно заради специалните си ефекти и комбинираните снимки получава „Оскар“), впечатлява и сега. За Кубрик представянето на грандиозното зрелище на техническия прогрес никога не е било самоцел, а средство, за да се открои на неговия фона пълната липса на нравствен напредък. Така например той представя във филма си прехода от праисторическата епоха към ерата на космонавтиката само чрез един великолепен кадър, в който подхвърлената кост от умряло животно се превръща в космическа ракета от бъдещето. Тази блестяща метафора е ключова за разбирането на режисьорския възглед относно аморалната същност на човешкия прогрес, отбелязал качествен скок точно в мига, в който човекоподобните ни праотци са използвали оръжие за покоряване на себеподобните си. Дали ще си служим с кости на животни, за да надвием в борбата за оцеляване, или ще използваме ракети за покоряване на космоса – разлика няма: в основата си е все същият ни стремеж към надмощие. Цивилизацията и науката не могат да ни направят по-добри, нито пък могат да разгадаят смисъла на човешкия живот. Затова в края на „Одисеята…“ героят се взира в тайнствения черен монумент със същото неразбиране, с каквото го гледаха и праисторическите хора от зората на човешката история. Идеята, че сме марионетки, подвластни на импулси, които не само че не можем да овладеем, но и все още не проумяваме, е развита перфектно в шедьовъра на Кубрик „Портокал с часовников механизъм„, заснет през 1971 г. по романа на Антъни Бърджес. Философските прозрения в този филм са въплътени в прекрасни кинематографични образи. Кубрик не отдава голямо значение на оригиналността на сюжета на своите филми, но виртуозността му като режисьор се проявява винаги в изобразителната им форма. Концепцията за неизтребимостта на заложеното в човека зло, което става все по-изобретателно в рамките на високоразвитото технически, но духовно сакато общество, получава в „Портокала…“ блестяща и плашеща реализация. Ироничната констатация на Кубрик, че цивилизацията е безсилна да смекчи агресивността на нашата природа намира израз и в музикалното оформление на сцените (с откъси от творби на Бетовен, Росини и мюзикъла „Да пееш под дъжда“), в които героят от филма се отдава на най-жестоките си буйства. Големият въпрос за правото на свободен избор е интерпретиран в смисъл, че когато човек получи възможността да действа без забрани, неизбежно постъпва агресивно под въздействие на заложената в природата му воля за властване над другите. Паралелът с Ницше е неизбежен и обяснява е било немислимо филм като „Портокал с часовников механизъм“ да бъде разпространяван в комунистическа България навремето. Любопитното е обаче, че и на Запад той предизвикал противоречиви и дори някои силно отрицателни оценки. Обвинявали го в цинизъм и аморалност. „Британската преса и съд възприемат филма като стимул за младежкото улично насилие, макар доказателствата за това, че той вдъхновявал тийнейджърите за престъпления, да не са убедителни“, пише например Джон Бакстър в книгата си, посветена на Стенли Кубрик. Кинематографичните достойнства на тази етапна в историята на киното творба, все пак получават признание, макар че Американската академия за киноизкуство не се решава да му даде заслужените „Оскар“-и в четирите основни категории (най-добър филм, режисура, сценарий и монтаж), в които е номиниран. Статуетките получава Уилям Фридкин за своя филм „Френска връзка“ и веднага споделя пред журналистите: „Според мен най-добрият режисьор на годината е Стенли Кубрик. И не само тази година, но цяла епоха.“
В екранизацията по Стивън Кинг „Сиянието“ (1977) с Джак Никълсън легендарният режисьор продължава да задълбава в най-тъмните страни на човешката природа. Предмет на анализ този път е състоянието на вбесеност, обладаността от свръхагресивност. Кое поражда внезапната агресия в човешките взаимоотношения? – това е мъчителният въпрос, който си задава Кубрик. Отговорът е малко мъгляв, защото според него човешкото съзнание е енигма, мистичен лабиринт, в който властват енергии, тласкащи ни към необясними прояви на насилие.
В „Широко затворени очи“ (1999) той дава воля на терзанията си за бъдещето на семейството след краха на „старомодни” чувства като верността и любовта, върху които винаги се е крепяла „основната клетка на обществото”. Самият Кубрик е баща на две дъщери и третият му брак с Кристиан просъществувал до края на живота му (над 37 години). Веднъж при прожекция на ранния му филм „Страх и желание“ Кубрик се просълзил (нещо крайно необичайно за него) и отронил: „Ако се позамислиш сериозно, всъщност семейството е главното нещо в този живот.“
И в последната си творба той остава верен на идеята-фикс за агресивната същност на човешката природа, проявление на която, според него, е не само насилието, но и сексът. Мотивът за завладяването господства и в сферата на интимните отношения, доста наивно определяна от мнозина за деликатна. В действителност тя също е полесражение, на което нерядко си служим с каквито ни попаднат оръжия. „Широко затворени очи“ ни тласка закономерно към печалния извод, че сексуалните отношения между хората са се превърнали в основен фетиш на нашето езическо време. Неслучайно във филмите си Кубрик никога не показва секс между хора, които наистина се обичат. Джон Бакстър отбелязва: „Кубрик, подобно на Мики Спилейн, използва скритите и яростни прояви на сексуалния опит: воайорство, властност, робска зависимост, насилие.“
Разбира се, щеше да бъде невероятно, ако от вниманието му бе убегнал романът на Набоков „Лолита”. Той го е екранизирал още през 1960 г. Но една негова идея така и не намира своята реализация. Въпреки огромното си желание, той не успява направи филм за Наполеон, който е посветил целия си живот на завоевателството. Джак Никълсън неведнъж е споделял, че се надява силно Кубрик да му повери главната роля в този си филм. Тук е мястото да отбележа, че работата с актьорите е сред най-забележителните страни на неговия режисьорски талант. Александър Уокър пише, че Кубрик сякаш добавял на актьора кислород, за да може въображението му да се разгори още повече. Питър Селърс изигра една от най-хубавите си роли в „Доктор Стрейнджлав“. „Този актьор, – пише за него Джон Бакстър – има много общи неща с Кубрик. И двамата рано напускат училище, участват в джазови състави, боготворят фотографията и в детството си повече време прекарват на тъмно, проявявайки снимки, отколкото на въздух. Малколм Макдауел също достигна зенита си именно в роля от филм на Кубрик. Неговият Алекс в „Портокал с часовников механизъм“ ще остане като пример на гениално демонично актьорско превъплъщение. Кърк Дъглас, Лорънс Оливие и Тони Къртис в „Спартак“, Джеймс Мейсън като Хумберт в „Лолита“, Джак Никълсън като полуделия писател в „Сиянието“ и разбира се Том Круз и Никол Кидман като семейната двойка в „Широко затворени очи“. Благодарение на Стенли Кубрик тези актьори са създали незабравима галерия от образи, обогатила историята на киното.

Read Full Post »