Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for юни, 2010


Над 15 късометражни филма от 10 държави бяха отличени на 8 – мия международен фестивал за късометражно кино IN THE PALACE в Балчик, за който може да прочетете повече в предишна моя публикация.
Осмото издание на фестивала ще се запомни с рекордния брой филми (250) в състезателните програми и най-много премиерно излъчени в България заглавия.
Състезанието между селектираните филми тази година се състоя в три конкурсни програми – Mini It, Sony It, Music and Commercial It. В рамките на тези категории бяха връчени награди за игрален филм, документален филм, анимация, тв филм, реклама, музикално видео, научно – популярен филм. Във всеки конкурсен раздел специално избраното тричленно жури раздаде награди за най-добрите филми.
Голямата награда за игрален филм спечели италианският филм „War“ на режисьорa Паоло Сасанели. В категорията игрален филм журито присъди и две специални отличия – на автстралийския “Into my arms” и на немския “Father language”.


Момент от закриването на фестивала

ВСИЧКИТЕ НАГРАДИ:

В конкурса Music and Commercial IT журито, което оценяваше рекламните и музикални клипове бе с председател Джи Лий /криейтив директор Google/ и членове Иво Христов и Наско Русков.
Голямата награда в категорията рекламен клип получи трейлърът на 17 – ият филмов фестивал “Рейнданс”, английското видео “Film to die”.
Голямата награда в категорията музикален клип отиде при французина Франсоа Вожел за клипа “After the rain”.

Конкурс Sony It.

Жури в състав председател Иво Драганов и членове Румяна Петкова и Иван Цонев избираха най-добрите телевизионни, документални и научно популярни филми.
Голямата награда за документален филм журито присъди на филма „Благодаря ти скинхед момиче” в лицето на Шарън Уудуърд.
Голямата награда за телевизионен филм журито присъди на филмовата поредица на бТВ „Бетонни градини” в лицето на разследващата журналистка и режисьор Генка Шикерова и оператора Борис Пинтев.
Журито в тази категория специално отбеляза филмите „10 години до Нешвил” на Катаржина Тржаска, както и значимостта на поредицата на журналиста от бТВ Канна Рачева „Извор на съкровища”.

В конкурсната програма Mini IT се състезаваха десетки анимационни и игрални филми, които бяха оценявани от жури: председател професор Лоренцо Дамян и състав Кейт Тейлър, Райнер Щрекер, Весела Денчева и Иван Богданов.
Голямата награда за анимационен филм спечели френската анимация “RU” на режисьорът Флорентин Грелие. Специалната награда на журито в тази категория спечели аржентинския “The employment”.

Фестивалът в Балчик се превърна в арена на още един конкурс, който беше провокиран от един от спонсорите на фестивала SONY ERICSSON – за заснемане на short film, заснет с помощта на новите 3D мобилни телефони на компанията. Десетки гости на фестивала направиха първите си опити в късометражния жанр, а наградата – последен модел телефон SONY ERICSSON спечели Ивайло Минчев, който призна, че задачата е била трудна, но истински вълнуваща.
В обявения от продуцента на фестивала IN THE PALACE конкурс за плакат и видеоклип наградите спечелиха два проекта за плакат: на “Bazuka Team” и Борис Бонев и “Bazuka” и “Ghostdog teams”, като те спечелиха и наградата за видеоклип на фестивала.

Източник: пресофисът на 8-ия международен фестивал на късометражното кино IN THE PALACE в Балчик.



Реклами

Read Full Post »


Вчера бе официално закрит 32-ия Московски международен кинофестивал. Журито, председателствано от френския режисьор Люк Бесон връчи голямата награда „Златен Георгий” на венецуелския филм „Брат”, оказал се също любимец на публиката и критиката. А това не се случва често. Става въпрос за една добре направена драма, разказваща за двама братя – футболисти, на които им се налага  да вземат решения, които ще променят живота им необратимо. Според отзивите в руската преса този филм действително е бил най-достойният от всичките 17 заглавия, участвали в тазгодишната основна конкурсна програма на Московския кинофестивал. За съжаление, българският участник – „Стъпки в пясъка“ на режисьора Ивайло Христов остана напълно незабелязан и не получи никакво отличие.


Марсел Раскин, режисьор на филма „Брат“, отличен със „Златен Георгий“ на 32-ия Московски кинофестивал

В програмата „Перспективи” също победи един от безспорните фестивални фаворити – полският филм „Реверс“ – блестяща черна комедия за невротична редакторка, която убива своя бъдещ съпруг, разбирайки че той я е съблазнил, за да я използва като източник на информация за органите (действието се развива през 1951г.).
Любопитно е, че втората по значение фестивална награда – „Сребърен Георгий” за режисура спечели също полски филм („Розичка”) в лицето на режисьора Ян Кидава-Блонски. Темата му е сходна с тази на „Реверс”, но вместо на тънка ирония, филмът на Ян Кидава-Блонски разчита на тежката артилерия на сериозната драма а ла Холивуд. Филмът разказва за университетска машинописка, която разбира че нейният любовник е доносник на тайните служби и стреми да натопи един от професорите в университета като симпатизант на ционизма и враг на народа (в „Реверс“ главната героиня пък трябва да следи шефа на голямо издателство, публикуващо поезията на съмнителни поети).

Специалната награда на журито „Сребърен Георгий“ получи германско-албанската копродукция „Албанец”, разказваща за млад албанец, който изоставя своята бременна годеница, за да отиде да работи в Германия. Наградата за най-добро актьорско изпълнение бе дадена на албанския актьор Ник Хелилай.

Чешката драма „Като земен рай” (реж. Ирена Павлазкова), посветена на трагичните събития в Чехия през лятото на 1968 година, спечели общо три награди – от международната федерация на критиците (ФИПРЕССИ), от федерацията на киноклубовете в Русия и отличието за най-добра женска роля в лицето на актрисата Вилма Цибулкова.

Със специален приз за покоряване върховете на актьорското майсторство и вярност към принципите на школата на К. С. Станиславски бе удостоена френската актриса Натали Бай, изпълняваща главната роля във филма „Това започна от края”, режисиран от нейния съпруг Михаел Коен.

В публикацията си след откриването на 32-ия Московски кинофестивал вече съобщих, че знаменитият френски режисьор Клод Льолуш получи специална награда за приноса му в световното кино.

НАГРАДИТЕ НА 32-ия МОСКОВСКИ КИНОФЕСТИВАЛ
  • ГРАН ПРИ „ЗЛАТЕН ГЕОРГИЙ” ЗА НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ – „БРАТ” (Hermano), реж. Марсел Раскин (Marcel Rasquin) – Венецуела;
  • „СРЕБЪРЕН ГЕОРГИЙ” ЗА НАЙ-ДОБРО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЖЕНСКА РОЛЯ – ВИЛМА ЦИБУЛКОВА (Vilma Cibulková) за участието й във филма “Като земен рай” (Zemský ráj to na pohled) – Чехия;
  • „СРЕБЪРЕН ГЕОРГИЙ” ЗА НАЙ-ДОБРО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА МЪЖКА РОЛЯ – НИК ХЕЛИЛАЙ (Nik Xhelilaj) за участието му във филма „Албанец” (Der Albaner) – Германия, Албания;
  • „СРЕБЪРЕН ГЕОРГИЙ” ЗА РЕЖИСУРА – ЯН КИДАВА-БЛОНСКИ (Jan Kidawa-Błoński) за филма му „Розичка” (Rózyczka) – Полша;
  • СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА ЖУРИТО „СРЕБЪРЕН ГЕОРГИЙ” – „АЛБАНЕЦ” (Der Albaner) – реж. Йоханес Набер (Johannes Naber) – Германия, Албания;
  • „СРЕБЪРЕН ГЕОРГИЙ” ЗА НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ В КОНКУРСА „ПЕРСПЕКТИВИ” – „РЕВЕРС” (Rewers) – реж. Борис Ланкош (Borys Lankosz) – Полша.

Read Full Post »


Днес навършва 86 години Сидни Лъмет, известен още и като Сидни Люмет, който е един от най-големите американски кинорежисьори, записал името си в историята на киното като създател на знаменити филми, като „12 разгневени мъже” (1957), „Дългият път на деня към нощта“ (1962), “Могилата” (1965), „Серпико” (1973), “Кучешки следобед” (1975), „Телевизионна мрежа” (1976), Присъдата” (1982 и др.
Последният негов филм, който съм гледал, беше „Игрите на дявола” (Before the Devil Knows You’re Dead, 2007). И трябва да кажа, че бях силно впечатлен не само от играта на целия актьорски ансамбъл, сред които се открояваше  Филип Сеймур Хофман, но най-вече от режисьорската смелост на 83-годишния тогава Лъмет, който не се е поколебал да изрази гневно и страстно крайно отрицателното си отношение към нравствената деградация на днешна Америка.
Сидни Лъмет е роден на 25 юни 1924г. във Филаделфия (САЩ) в семейството на актьор и танцьорка и затова едва ли е изненадващо, че самият той се появява на сцената едва 4-годишен. През 30-те години участва в няколко от хитовите постановки на Бродуей, а през 1947г. оглавява група актьори – бивши ученици на Актърс студио, които били недоволни от методиката на преподаване на Лий Страсбърг.
През 50-те години започва работа като режисьор в телевизията, а през 1957г. дебютира в игралното кино с филма „Дванадесет разгневени мъже”. Действието на тази съдебна драма се развива само в една стая, където 12 съдебни заседатели спорят относно своето решение, което може да прекърши съдбата на обвиняемия, който е съвсем млад човек. Един от тях (акт. Хенри Фонда) се опитва да докаже неговата невинност, докато всички останали в началото не се съмняват в неговата вина и дори някои (акт. Ли Дж. Коб) настояват за смъртна присъда. Заслугата на Лъмет като режисьор е най-вече в това, че успява да пресъздаде нарастващото напрежение в атмосферата и да направи така, че въпреки своята камерност, филмът да се гледа на един дъх и да поражда сериозни размисли след финалните кадри. Безспорно, най-голямото достойнство на Лъмет в този и може би в повечето от филмите му, е работата с актьорите. Този режисьор винаги е успявал да изтръгне от тях максималното, което допринася за изключително убедителното им превъплъщаване в героите от неговите филми. „12 разгневени мъже” получава „Златна мечка” на Берлинале през 1957г. и три номинации за „Оскар”, включително и за най-добър режисьор в лицето на Сидни Лъмет.
Но независимо от успешния си дебют в киното, Лъмет продължава да работи в телевизията, като от време на време се изявява и като кинорежисьор. През 1960г. филмът му „От породата на бегълците” с Марлон Брандо и Ана Маняни в главните роли, а 4 години по-късно отново жъне успех с драмата „Лихварят” (The Pawnbroker), в която блести с актьорското си майсторство Род Стайгер, който не случайно получава „Сребърна мечка” за това си изпълнение на кинофестивала в Берлин.
Следващият голям успех на Сидни Лъмет е филмът му „Могилата” (1965). Това е великолепна, силно въздействаща притча за вечното противоборство между личността и системата. Действието се развива по време на Втората световна война в един английски наказателен батальон някъде насред пустиня в Африка. Най-тежкото наказание, което се прилага там за назидание на недоволните, е продължаващото с часове безсмислено изкачване с тежък товар от пясък до върха на едно възвишение под парещите лъчи на обедното слънце. Между един от затворниците (акт. Шон Конъри) и садистичния началник на лагера назрява сериозен конфликт. Операторската работа е великолепна, но за създаването на реалистично усещане за нагнетяване на драматизма на случващото се заслугата е безспорно на режисьора Лъмет, който пък използва много добре умения на актьорите и особено на Шон Конъри, който прави може би най-силната роля в своята кариера.


Ал Пачино в кадър от филма „Кучешки следобед“ (1975)

През 70-те години Сидни Лъмет успява да заснеме своите най-въздействащи и признати не само от критиката, но и от публиката филми. Като се започне от „Серпико” и „Кучешки следобед”, в които се развихря мощният талант на Ал Пачино и се стигне до сатиричната драма „Телевизионна мрежа”, демаскираща истинската същност и роля на телевизията и големите многонационални корпорации в съвременното общество. Освен това, отново и този филм на Лъмет се откроява с невероятните си актьорски постижения – на първо място на Питър Финч, отличен посмъртно с „Оскар”, но също и Фей Дънауей, която също получава престижната статуетка за ролята си във филма. Може да се каже, че с „Телевизионна мрежа” завършил посрещнатия с възторг цикъл от остросоциални филми на Лъмет. Следващите му творби („Еквус“, „Принцът на града“ и др.) са посрещнати по-хладно и от критиката, и от зрителите.
Но през 1982г. големият режисьор се завръща към любимия си жанр – съдебната драма – с филма „Присъдата”, в който изиграва една от най-силните си роли Пол Нюман. Този филм става и последният истински успех на Лъмет в киното. Всички негови следващи филми, с изключение може би на „Игрите на дявола” (2007) едва ли ще бъдат запомнени с нещо повече освен добрата актьорска игра, например на Джейн Фонда в „На следващата сутрин” (1986), Ривър Финикс в „Running on Empty“ (1988). Като провал е оценен опитът на Лъмет за римейк на прочутия филм на Джон Касаветис „Глория” (1999). В своята версия той поверява главната роля на Шарън Стоун, която прави много слаба роля – бледо копие на великото изпълнение на Джина Роуландс в оригиналния едноименен филм от 1980 година.

Сидни Лъмет е номиниран 4 пъти за „Оскар” в категорията „най-добър режисьор” за филмите „12 разгневени мъже”, „Кучешки следобед”, „Телевизионна мрежа” и „Присъдата”, но така и не получава престижното отличие. Но в замяна на това пък през 2005г. му връчиха почетен „Оскар” за цялостно творчество.

Read Full Post »


В рамките на 32-ия Московски международен кинофестивал се провежда ретроспектива на Клод Шаброл, озаглавена „8 от 71”, защото включва осем филма от огромната му режисьорска филмография от общо 71 заглавия. Поводът за насочване вниманието към прочутия режисьор, който е сред основателите на френската Нова вълна, е съвсем конкретен. На днешната дата – 24 юни – Клод Шаброл навършва 80 години.
Той е роден В Париж. Още съвсем млад започва да пише за кино в прочутото списание „Койе дю синема” (Cahiers du cinema) заедно с Трюфо, Годар, Ромер, Ривет – бъдещите лидери на „новата вълна”. Според спомените на негови приятели, Шаброл посвещавал цялото си свободно време на четенето на криминални романи.
Първият си филм „Красавецът Серж”, заснел извън съществуващата по онова време във Франция система за кинопроизводство, благодарение на наследството, получено от жена му. Малко преди това си спечелил известна слава, благодарение на написаната от него книга за Хичкок.
Колкото и да е ночаквано, но точно неговият дебютен филм се превърнал в нещо като манифест на новото движение във френското кино, предизвиквайки истински фурор по няколко причини. Най-главните от тях са, че бил направен с много малко средства, което било немислимо по онова време, освен това бил острокритичен по отношение на буржоазната действителност и въпреки своя откровен антикомерсиализъм, предизвикал немалък зрителски интерес. Нещо подобно се случило и със следващия му филм „Братовчедите” (1959). И в двата филма се проявили отчетливо характерните черти на творчески почерк на Шаброл, които в бъдеще той ще шлифова до съвършенство – острия сюжет, критиката на буржоазно-еснафския начин на живот, хладния почти мизантропски подход при изобразяването на провинциалната реалност.


Жерар Блан в кадър от филма „Братовчедите“ (1959)

През целия си живот Шаброл остава верен привърженик на криминалния жанр, но в най-силните си години го използвал предимно за остросоциален анализ на обществените нрави, докато впоследствие се поддал на изкушението просто да забавлява.
Московската ретроспектива на Шаброл не включва световноизвестните му дебютни филми, а насочва вниманиет към „Двойно превъртане на ключа” (À double tour, 1959), който съвсем не е шедьовър. Но е интересен с това,че именно в него Шаброл е станал Шаброл в смисъл, че веднъж завинаги се е определил какво кино ще снима занапред. И той останал верен на този избор. И дори днес – вече 80-годишен – продължава да се интересува от едно-единствено нещо – престъплението. Но не кое да е, а буржуазното престъпление, извършвано най-често сред външно чиста, напълно благопристойна среда.
Шаброл винаги е снимал филми за престъпления, не трагедии за обикновени убийства, като Михаел Ханеке, а по-скоро фарсове, в които не е толкова важно кой е убиецът. Той би могъл да бъде всеки от множество образи в галерията „невинни с мръсни ръце“ в неговото огромно творчество.


Роми Шнайдер и Жан Рошфор в кадър от филма „Невинните с мръсни ръце“ (1975)

Особено ярък етап от развитието на Шаброл е периодът от края на 60-те – началото на 70-те години, когато излизат филми, като „Невярната жена” (La femme infidèle , 1969), „Нека да умре звярът” (Que la bête meure1969), „Месарят” (Le boucher, 1970), „Разривът” (La rupture, 1970), „Сватби в червено” (Les noces rouges, 1973), „Невинните с мръсни ръце” (Les innocents aux mains sales) и др., заради които критиката започнала да нарича Шаброл, неговия постоянен съавтор на сценарии Пол Жегоф и актрисата Стефан Одран „създатели на нова човешка комедия” в киното, намеквайки за стореното от Балзак в литературата.
Остросюжетната фабула на тези ранни филми била по-скоро средство, необходимо за разкриване на лицемерието и криминогенноста на човешките отношения сред представителите на средната и висшата класи на френското общество.


Стефан Одран в кадър от филма „Лоши момичета“ (Les biches, 1968)

След края на сътрудничеството си с Жегоф през 1975г. Шаброл продължил да снима своите „черни криминалета”, опитвайки се да разнообрази темите си. Така се насочил към екранизирането на шумни съдебни процеси от недалечното минало, на съвременни криминални романи, но също така и на класическата френска литература.
Този период от творчеството на големия режисьор не блести с особено големи постижения. Във филмите му започват да се прокрадват рутината и безстрастният професионализъм.
Лесно бихме могли да заключим от казаното дотук, че Шаброл е един антибуржуазен режисьор, поставил си за цел разобличаването на тази класа и на нейния криминогенен морал. Но това няма да бъде вярно, защото всъщност Шаброл в никакъв случай не е антибуржоазен, особено в по-късния етап от своето развитие. По-скоро е един своеобразен мизантроп, смятан много правилно от Фасбиндер за ентомолог, отнасящ се към хората със същия изследователски интерес, който изпитва към насекомите.
Истината е, че Шаброл познавал най-добре именно буржоазията, доколкото и самият той произхожда от нея. В отделни моменти той проявявал своята анархистична природа, подобно на един Бунюел, но в други може да ни се стори необяснимо ортодоксален в своята привързаност към задоволената еснафска среда, която уж се опитва да разобличава в своите филми.
Неговите буржоа-убийци най-често изглеждат нелепо, когато се опитват да излязат извън рамките на полагащите им се класови норми, подобно на героите от филма „Сватби в червено” (1973). Но не по-малко нелепо изглеждат и анархистите, отвлекли американски посланик във филма „Нада” (1974). Буржоата-жертви пък сами си подписват присъдата, не забелязвайки завистта и ненавистта в очите на прислужницата – например във филма „Церемонията” (1995). Впрочем именно този филм е сред най-доброто в късното творчество на безкрайно плодовития режисьор.

Миналата година излезе поредният му филм с криминален сюжет, озаглавен „Белами” (Bellamy), в който колкото и да е странно Шаброл за пръв път се е доверил на Жерар Депардийо. В неговите филми през годините са се снимали Жерар Блан, Жан-Клод Бриали, Жан-Пол Белмондо, Мишел Дюшосоа, Жан-Пиер Касел, Мишел Буке, Мишел Пиколи, Жан Карме и много други от най-големите и любими френски актьори, но никога Ален Делон и Жерар Депардийо. Що се отнася до актрисите – в началото в повечето филми на Шаброл главните роли изпълнява  Стефан Одран, която му била съпруга от 1964 до 1980г. 

Но дори и след разпадането на връзката им, тя продължава често да се снима в неговите филми.

В по-ново време Клод Шаброл обаче открива Изабел Юпер, която играе главни роли например във „Виолет Нозиер” (1978), „Женска история” (Une affaire de femmes, 1988), „Мадам Бовари” (1991) и др.

Именно за участието си в неговия филм „Церемонията” (1995) тя получава единствения си “Сезар” (френският аналог на „Оскар”), въпреки че е номинирана най-много (13 пъти!) от всички френски актриси.

Друга голяма френска актриса – Натали Бай – пък играе в един от най-добрите му последни филми, озаглавен „Цветето на злото“ (2003).
Самият Шаброл е получил досега общо 18 международни награди, най-голямата сред които е „Златна мечка” от Берлинале за „Братовчедите” през 1959 и отново в Берлин през 2009г. той получи почетната награда „Камера на Беарлинале” за цялостно творчество. По този повод направих негов портрет, който включих в един от епизодите на тв-предаването „Другото кино”, излъчен по VTV. Вижте откъс от него по-долу.

Read Full Post »


Вчера (22 юни) навърши 61 години Мерил Стрийп – безспорно номер едно сред живите киноактриси и една от най-великите в историята на киното заедно с Катрин Хепбърн и Джина Роуландс, според мен. Използвам като повод нейната, макар и не кръгла годишнина, за да напомня отново на любителите на киното за нейния път в драматичното изкуство и за гениалните й превъплъщения на екрана, особено във филм като „Изборът на Софи”.
Наричат я „жената с хилядата лица”, „актрисата-хамелеон”, „най-интелигентната и сериозна” представителка на актьорската гилдия в Холивуд, която обаче се отличава драстично от типичните звезди на американската „фабрика за сънища”.
Знаменитата актриса Мерил Стрийп бе в центъра на вниманието на последния международен кинофестивал в Рим миналата есен. Неговите организатори й връчиха престижната фестивална награда Марк Аврелий за изключителния й принос в развитието на киното.

По-рано миналата година името на Мерил Стрийп бе включено в американската Зала на актьорската слава във връзка с отбелязването на нейната 60-годишнина на 22 юни.
Мерил Стрийп е родена в Съмит, Ню Джърси през 1949 г. Като малка мечтае да стане оперна певица. Завършва школата по драматично майсторство към Йелския университет. Дипломната й работа е в пиеса, наречена „Жабите”, в която играе заедно със Сигурни Уивър. Представлението се състояло в плувния басейн на колежа.
Първата роля в киното на бъдещата филмова богиня е във филма на Фред Цинеман „Джулия” (1977 г.), в който блестят Джейн Фонда и Ванеса Редгрейв.
Две години по-рано Мерил изпълнила главната роля в театралната постановка на Джоузеф Пап „Око за око”. Именно тази пиеса поставила началото на нейния тъжен роман с актьора Джон Казале, изиграл Фредо Корлеоне в първите две части на „Кръстникът”. Независимо, че по това време вече бил женен, той не устоял на чара на младата актриса. Двамата се влюбили и дори заживели заедно. И точно, когато научили, че са одобрени за участие в „Ловецът на елени”, (1978) станало ясно, че Джон е болен от рак на костите. Участието му във филма на Майкъл Чимино можело и да пропадне, ако не било застъпничеството на Робърт Де Ниро. Това била единствената лента, в която Мерил Стрийп и Джон Казале се снимали заедно. После тя изпълнила главната роля в прочутия тв-сериал „Холокост” (1978), който бил отличен с 8 награди „Еми”, в това число и за най-добра женска роля на Мерил Стрийп.


Мерил Стрийп в кадър от „Ловецът на елени“ (реж. Майкъл Чимино, 1978)

Актрисата обаче не се появила на церемонията по награждаването, защото била край леглото на своя любим, на когото оставали броени дни живот.
В едно интервю след неговата смърт Мерил Стрийп споделя, че каквото и да прави занапред, винаги ще усеща болката от тази загуба…
Тя се омъжила за скулптора Дон Гъмър и има от него 4 деца. Бракът й се оказал един от най-здравите в Холивуд. Двамата и до днес са заедно.


Мерил Стрийп със съпруга си Дон Гъмър

Независимо от безупречната „семейна биография”, жълтата преса обаче не пропуска да припише на Мерил романтични забежки с някои от многобройните й екранни партньори. На първо място с Клинт Истууд, с когото се снима във филма „Мостовете на Медисън” (1995). Под неговата режисура Мерил Стрийп се превъплъщава в провинциална домакиня, която се влюбва в преминаващ столичен фотограф (Кл. Истууд).
За изпълнението си в „Мостовете на Медисън“ Мерил Стрийп получава поредната номинация за „Оскар”. Впрочем, още след след участието й в семейната драма на Робърт Бентън „Крамер срещу Крамер”, което е отличено с „Оскар” за поддържаща роля, става традиция почти ежегодното включване на Мерил Стрийп в списъка на актрисите, претендиращи за най-престижната награда. Номинирана е общо 16 пъти – повече дори от легендарната Катрин Хепбърн, която обаче е получавала статуетката 4 пъти. А Стрийп е триумфирала досега два пъти.
Освен за участието си в „Крамер срещу Крамер” тя е отличена с „Оскар” и за гениалното си превъплъщение във филма на Алън Пакула „Изборът на Софи” (1982). Лично за мен нейното изпълнение в този филм е сред най-силните женски роли, които съм виждал някога на екрана. По силата на своето въздействие то е сравнимо само с превъплъщението на Джина Роуландс от филма на Джон Касаветис „Жена под влияние“ (1974).
Мерил оценява доста скептично възможностите за изява, които й предлага съвременната киноиндустрия. „Получавам годишно до три интересни сценария – само три! При това в два от тях ролите съвсем не са подходящи за мен. Затова ако ми се удаде да се снимам поне в един филм годишно, считам че ми е провървяло.” – споделя тя. Въпреки това, в момента са в процес на завършване няколко нови филма с нейно участие.
Миналата есен излезе „Джули и Джулия” – адаптация по книгата на Джули Пауъл, която е известен кулинар-любител. Мерил Стрийп изигра блестящо ролята на знаменитата специалистка и популяризаторка на френската кухня Джулия Чайлд и бе номинирана за пореден път за наградата „Оскар”.
Вижте откъс от портрета на Мерил Стрийп, който включих в един от епизодите на моето предаване „Другото кино“, излъчен през юни 2009г. по VTV по случай нейната 60-годишнина.


Read Full Post »


Вчера (22 юни) бе рождената дата на Били Уайлдър – режисьорът, оставил една от най-ярките следи в историята на световното кино с поне три свои шедьовъра: „ИЗГУБЕНИЯТ УИКЕНД“, „БУЛЕВАРДЪТ НА ЗАЛЕЗА“ и „АПАРТАМЕНТЪТ“.
Той е от еврейски произход. Родил се в австро-унгарското градче Сухи, днешна Полша. Баща му бил собственик на хотел във Виена. Били (впрочем истинското му име било Самуел) учил отначало право, но после решил да се посвети на журналистиката и станал репортер. След преместването си в Берлин сътрудничил на редица популярни списания. В Германия четири години се препитавал като сценарист на филми. Сериозния си пробив в киното направил със сценариите на два от най-важните немски филми от онова време – “Хора в неделя” (1929) и “Емил и детективите” (1931) на бъдещия холивудски майстор на черния филм Робърт Сиодмак.
След идването на власт на Хитлер избягал във Франция, а оттам в Мексико и после в САЩ. Но неговата майка, заедно с част от семейството му, което останало в Германия, загинала в нацистки концлагер.
Когато пристигнал в Америка, Уайлдър не знаел въобще английски език. Според неговите спомени, отбягвал всякакви контакти със своите съотечественици, които си общували на немски и седял по цял ден в своята малка квартира в Лос Анджелис, слушал радио и научавал средно по 20 английски думи на ден.
За неговата кариера в киното голяма заслуга имало сътрудничеството му със сценариста Чарлз Брекет и успехът на заснетите по техни съвместни сценарии комедии, като „Полунощ” (1939), „Ниночка” (1939) и др.). Това дало възможност на Уайлдър да дебютира като самостоятелен режисьор през 1942г. с филма „ The Major and the Minor”, в който главната роля изпълнила Джинджър Роджърс.
Става известен благодарение на психологическия трилър „Двойна осигуровка” (Double Indemnity, 1944), сценарият за който написал съвместно с Реймънд Чандлър, но най-вече с превъзходната драма „Изгубеният уикенд“ (1946), за която бил удостоен с „Оскар” за режисура, а също и с Голямата награда от кинофестивала в Кан.
В своя знаменит филм „Булевардът на залеза” (1950), за който получил „Оскар” за сценарий, Уайлдър разкрива в иронична светлина обратната страна на мита за Холивуд и прословутата американска мечта.
Впоследствие се наложил като един от най-големите майстори на кинокомедии, най-прекрасната, сред които е според мен „Някои го предпочитат горещо” (1959). В нея блеснал с пълна сила талантът на Джак Лемън. Впрочем този невероятен актьор, изиграл в киното множество превъзходни комедийни и драматични роли, дължи много на Били Уайлдър, който успял да оцени по достойнство истинската сила (и дълбочина!) на таланта му. За ролята си в „Някои го предпочитат горещо” Лемън бил номиниран за „Оскар”, а филмът и до днес оглавява класациите на най-добрите комедии на всички времена.
Впоследствие Лемън се е снимал много често под режисурата на Били Уайлдър, включително и в последния му филм „Приятелю, приятелю” (Buddy Buddy, 1981).
Специално място в творчеството и на двамата обаче заема филмът „Апартаментът” (1960), в който играта на Джак Лемън, а също и на неговата партньорка Шърли Маклейн, блести с необикновена сила, а режисурата на Били Уайлдър просто няма равна на себе си. Неслучайно за този си филм Уайлдър е удостоен с три „Оскар”-а – за най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър сценарий.
Впрочем на 15 юни се навършиха точно 50 години от премиерата на „Апартаментът”. Вече половин век този филм продължава да впечатлява с очарованието си и вероятно ще запази завинаги своето челно място сред филмовата класика на ХХ век.
С високото си майсторство се открояват почти всичките 27 заглавия от филмографията на Уайлдър като режисьор. Но лично аз съм запомнил с много добри чувства, например съдебната драма „Свидетел на обвинението” (1957), комедията “Сабрина” (1954), „Личният живот на Шерлок Холмс” (1970), „Аванти!“ (1972), „Федора“ (1978).
Не очаквам филмите ми да реформират хората или света. Ще съм доволен, ако накарат зрителя да забрави за малко пуканките, с които е влязъл в салона” – така отговарял Били Уайлдър на задаваните му въпроси за мисията на киноизкуството. Този титан от златната ера на американското кино си отиде от този свят на 27 март 2002г. на 95-годишна възраст.

Read Full Post »


От известно време упорито се говори, че вече се снима филмът „ОРКЕСТЪР С ИМЕ” – своеобразно продължение на култовата българска кинокомедия от 1982-а – „Оркестър без име“ на Станислав Стратиев и Людмил Кирков. Истината е, че вече е направен само трейлъра, а от продукцията призовават всички родни киномани да подпомогнат финансово проекта. Повече информация може да се намери на сайта на филма orkestarsime.com.

Автор на сценария е Генчо Генчев, известен текстописец на бг реклами, а режисьор е Живко Ботев, който неотдавна си дойде от Лондон, за да твори на родна сцена. За него сп. „Тема“ написа следното: „Режисьорът-космополит, който превзе театрални сцени от Лондон до Ванкувър, призовава всеки да използва в позитивна посока процента лудост, който ни е генетично заложен, за да творим и променяме живота си”.
„Още в зората на демокрацията Живко Ботев прави своя избор – на човека пътешественик: Италия, Канада, Англия, Норвегия… Най-много се задържа в Лондон – 10 години. Преди да предприеме този житейски воаяж, в далечната 1988 година поставя “Плешивата певица“ на Йонеску във Видинския театър, където е по разпределение от ВИТИЗ. Следват “Лека болка“ на Харолд Пинтър, “Лазарица“ на Радичков, “Войцек“ на Георг Бюхнер в различни театри.
Режисьорът Живко Ботев се обръща към приятели и колеги почти винаги с едни и същи думи: “Коя е добрата новина?“ или “Моята добра новина е…“.
За него добрите новини в кариерата започват през 1993 г. в Лондон. “За човек с професия театрал това е точният град. Тук можеш винаги да работиш и да се учиш едновременно“ – разказва Ботев пред сп. „Тема” (виж повече тук)
А сега заедно с актьорите Георги Мамалев, Катето Евро, Филип Трифонов и Павел Попандов, Живко Ботев си е поставил амбициозната цел да разкаже продължението на историята на музикантите от оркестъра в наши дни.
Продуцентът Димитър Бакалов, човек с опит в рекламния бизнес, обаче все още търси инвеститори, надява се на помощта дори и на редовите фенове на киното. Екипът на филма обяви кампания за набиране на средства за заснемането на продукцията. “Реализирането на “Оркестър с име” се нуждае от помощта на всеки от нас. Ще ви се отблагодарим, като изпишем името ви в края на филма. А на няколко от вас, избрани на лотариен принцип, ще подарим и роля”, гласи обява в сайта на проекта.


Кадър от трейлъра на филма „Оркестър с име“ – дългоочакваното продължение на култовата българска комедия „Оркестър без име“ (реж. Л. Кирков, 1981)

На 18 юни в. „Труд” публикува интервю с Павел Поппандов, който отново ще се превъплъти в незабравимия образ на Павката от култоватакомедия (вижте целия текст тук). Поппандов припомня, че десет години след излизането на „Оркестър без име” Станислав Стратиев написал “Оркестър без име – продължение”. Сценарият, според Поппандов бил хубав и актуален и най-вероятно би имал същия успех като първия филм, защото показвал същите герои, но вече напуснали България и отишли да си търсят късмета в Германия. Естествено, там са абсолютни аутсайдери и в крайна сметка се връщат, сядат в едно кафене, където чакат Филип да види детето си, родило му се от певицата Ваня. Спира лъскав мерцедес, от който слиза Миташки, целият в златни ланци, купил е половината хотели на Златни пясъци и отива да купи поредния. Продължението пак трябвало да го прави режисьорът Людмил Кирков. Но за съжаление в общия държавен хаос, когато киното беше напълно съсипано, а и Людмил Кирков вече бил болен, идеята за продължение така и не се осъществила.
И сега, години по-късно, се появява сценаристът Генчо Генчев, дебютант в киното, но известен с много запомнящи се текстове за реклами. Влюбен в “Оркестър без име” и до голяма степен повлиян от него, той решава да напише сценарий за нов филм, озаглавен „Оркестър с име„. Общото с първия филм са само героите, а действието се развива 30 години по-късно.
Павел Поппандов уверява, че приел да участва, само защото харесал сценария и защото ще е интересно да се види какво се е случило 30 години по-късно с Рени, Павката, Филип и другите герои като част от българското общество. Какво е станало с тези редови хора, чиято цел в първия филм бе да се реализират в живота, днес, когато, в кавички казано, липсват цензура и политически спирачки.

Read Full Post »

Older Posts »