Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for май, 2010


Днес отбелязваме 80-годишнината на един от най-големите холивудски актьори и режисьори, успяващ по удивителен начин да обединява в своите филми развлекателното и проблемното начало.
Клинт Истууд е безспорна световна киноикона, знакова фигура в съвременното кино – символ, любимец, идол – каквито и суперлативи да употребим – няма да сбъркаме. Но при внимателно вглеждане в неговата биография, ще открием че колкото и да е зашеметяваща, тя все пак съдържа и някои много любопитни противоречия.
Първо, този блестящ киноактьор, който е кумир за милиони зрители в продължение на десетилетия, все още не е  удостояван с „Оскар” за някое от многобройните си превъплъщения на екрана. Получил е четири от престижните статуетки – по две като режисьор и като продуцент – но нито една (засега!) като актьор, въпреки че е бил номиниран два пъти.
Второ, макар че е признат за един от най-впечатляващите интерпретатори на каубойски роли в американското кино, най-популярните уестърни, в които е участвал са заснети далече от Америка – при това от един италианец – Серджо Леоне.
И трето – най-прочутият персонаж на Истууд – детективът с прякор „Мръсния” Хари се превърна в икона за повечето консервативно настроени американци, въпреки че самият Истууд винаги е отстоявал либералните ценности и последните му филми красноречиво го потвърждават.
Клин Истууд (Clint Eastwood) е роден на 31 май 1930г. в Сан Франциско в семейство на обикновен работник. Завършва техническо училище в Окланд, след което смятал да учи музика, но е призован в армията. Участва във войната в Корея, след което постъпва в икономическия факултет на университета в Лос Анджелис. Докато следва се увлича по актьорството и играе в постановки на самодейни театрални трупи. Редовно посещава кастинги с надеждата да подпише договор с някоя филмова компания. Впечатляващите му физически данни не остават незабелязани и още през 1955г. холивудската студия „Юнивърсъл” го наема за 7 години при условие да се снима във всяка роля, която му бъде предложена. За негов късмет, този заробващ договор е прекратен година и половина по-късно от самите му работодатели. След време Клинт Истууд ще сподели, че мечтата му винаги е била да бъде независим от студийната система на Холивуд и по тази причина е създал своя собствена компания, наречена Малпасо.
Междувременно младият актьор продължава да се бори за място под слънцето, участвайки във второстепенни роли и филми. Докато един ден получава предложение да се снима в многосериен уестърн , продуциран от телевизията. И много скоро неговият персонаж Руди Ятс печели популярност, а Клинт Истууд се докосва за пръв път до славата.
Той обаче търсел нещо по-различно от лесна слава в телевизионни продукции и затова през 1964 година не се поколебава да приеме предложението на неизвестен италиански режисьор да се снима в Европа. Този неизвестен (тогава!) италианец се оказва Серджо Леоне, който до този момент бил направил само един филм. Истууд изпълнил главната роля в неговия уестърн „ЗА ШЕПА ДОЛАРИ”, пренасящ в Дивия Запад историята, разказана от знаменития Акира Куросава в неговия филм „Телохранителят” (Yojimbo). Главният герой – „човекът без име” – се подвизава в малко градче, раздирано от кървавата вражда между местните кланове. Съгласявайки се да служи ту на едните, ту на другите, циничният каубой всъщност преследва свои, собствени цели. Филмът имал голям успех не само в Европа, но дори и в САЩ, където първочанално събрал $3.5 млн., а впоследствие приходите му достигат $11 млн. А бюджетът, с който бил заснет, е повече от скромен – едва $200 хиляди. След време Клинт Истууд ще сподели, че за изпълнението си в него е получил едва 15 хиляди долара. Но по-важното е, че майсторската режисура на Леоне дава възможност за открояване на актьорския му талант. И неслучайно още в последвалите две продължения – „ЗА НЯКОЛКО ДОЛАРА ПОВЕЧЕ” (1965) и „ДОБРИЯТ, ЛОШИЯТ И ЗЛИЯТ” (1966) неговият герой става изключително популярен, а трилогията заема челно място в историята на уестърна.
Освен със Серджо Леоне, в ранните си години Клинт Истууд завързва плодотворно приятелство с американския режисьор Дон Сийгъл, увенчано с поредица от чудесни полицейски екшъни за подвизите на безскрупулното ченге Хари Калахан, наричан «Мръсния» Хари. През 1971г. излиза и едноименният филм «МРЪСНИЯТ ХАРИ».
Впоследствие Клинт Истууд неведнъж говори с възхищение за Дон Сийгъл като за човек, който винаги знае какво точно иска да прави в киното. «Неговото влияние върху мен се оказа решаващо в смисъл, че ми помогна да си изясня в какви филми искам да участвам и какви – да режисирам сам», споделя той.
Клинт Истууд дебютира като режисьор точно когато е на върха на славата си като актьор. Първият му филм «PLAY MISTY FOR ME” (1971) е направен с малък бюджет, но веднага подсказва потенциала на своя създател. А не след дълго постига и първия си успех като постановчик с приключенския филм “ДЖОЗИ УОЛИС – ЧОВЕК ИЗВЪН ЗАКОНА” (1976). Впоследствие продължава да снима уестърни, полицейски драми, трилъри и дори комедии. Затова с право е определян като многостранен режисьор. Но на практика нито един от неговите филми не се вмества в точно определена жанрова категория.
„ПТИЦАТА” (1988) и „НЕПРОСТИМО” (1992) са едни от най-силните и лични кинотворби на Клинт Истууд. Във филма, посветен на знаменития саксофонист Чарли Паркър, той отдава дан на пристрастието си към музиката и по-специално към джаза. Впрочем навярно малцина знаят, че самият Истууд е много добър пианист и дори автор на музиката в някои от своите филми, а също така и на един документален филм, посветен на историята на блуса, в който участват легендарни джаз пианисти, като Рей Чарлс, Дейв Брубек и Оскар Питърсън.
„ПТИЦАТА” нямал толкова голям зрителски успех, колкото очаквал Истууд. Но режисьорът, който е смятан за непоправим работохолик, съвсем не бил склонен да унива от първия неуспех.
„Не обичам песимистите – казва той. – Ако нещо не става така, както на теб ти се иска, не се предавай!” – обича да повтаря Клинт и го доказва на практика. Само 4 години след „Птицата” излиза „НЕПРОСТИМО” (1992), който е номиниран за „Оскар” в девет категории! Това е филмът, за който Истууд получава първите си оскари като режисьор и продуцент. В образа на главния персонаж той обединява характерни черти от двамата си най-известни екранни герои – Човека без име и Хари Калахан. Неслучайно от финалните титри научаваме, че го посвещава на Серджо Леоне и Дон Сийгъл.
След последвалите заглавия се откроява „МОСТОВЕТЕ НА МЕДИСЪН” (1995). Този път за всеобща изненада Истууд пробва силите си в любовна драма, клоняща към мелодрама. Благодарение на изключителното му режисьорско и актьорско майсторство, както и на партньорката му във филма Мерил Стрийп, Истууд за пореден път успява да създаде силно вълнуваща творба, разказваща без сянка на сантименталност тъжната и възвишена история на една истинска любов, дошла за съжаление твърде късно.
Умението на Клинт Истууд да пресъздава на екрана разтърсващи драматични сюжети се разкрива най-пълно в кричиналната драма „РЕКАТА НА ТАЙНИТЕ”, която даде възможност на Шон Пен да блесне в главната роля и да получи първия си „Оскар”.
През 2004 година Истууд спечели повторно два „Оскар”-а като режисьор и продуцент с филма си „МОМИЧЕ ЗА МИЛИОНИ” и на 74-години стана най-възрастният американски режисьор, удостоен с престижното отличие.
Кой би могъл да очаква, че след покоряването на този връх, Клинт Истууд ще смае света с нова серия от впечатляващи постижения не само на режисьорското, но и на актьорското поприще?!
Само две години по-късно той направи великолепната си дилогия – „ЗНАМЕНАТА НА НАШИТЕ БАЩИ” и „ПИСМА ОТ ИВО ДЖИМА”, която е посветена на Втората световна война.
Клинт Истууд от десетилетия олицетворява благоприличието и благородството на духа, съдържащи се в неговите филми”, заяви президентът на американската филмова асоциация Дан Гликмън по повод награждаването на актьора с наградата на името на Джак Валънти.
През 1988г. излязоха още два превъзходни филма на Истууд. За чудесното си изпълнение в „ПОДМЯНАТА” Анджелина Джоли бе номинирана за „Оскар”, а самият Клинт Истууд на свой ред също получи номинация като актьор за блестящото си превъплъщение в „ГРАН ТОРИНО”.
Миналата година пък излезе биографичната драма „Непобедимият” (Invictus), посветена на Нелсън Мандела. За ролите си в нея, изпълнителните на главните роли Морган Фриймън и Мат Деймън, също получиха номинации за „Оскар“. Впрочем Мат Деймън играе и в най-новия, все още незавършен филм на 80-годишния вече Истууд, който е озаглавен „Бъдеще“ (Hereafter).
Неуморният кинематографист обаче не възнамерява да спира и вече разработва следващия си проект за филм, който ще бъде посветен на Джей Едгар Хувър – дългогодишният шеф на ФБР. Сред спряганите имена за главната роля е това на Леонардо ди Каприо.
Като искрен почитател на таланта на Клинт Истууд не се съмнявам, че ще видим още филми на този режисьор, на когото сякаш е дошло някакво «второ дихание», позволяващо му да продължава да работи с темпове, за които могат да му завидят далеч по-млади кинотворци. Не се обезсърчават и милионите почитатели на актьорския му талант, че един ден Клинт Истууд ще грабне „Оскар“ и за някое от бъдещите си актьорски си превъплъщения. Пожелавам му го от сърце и дано е жив и здрав още много години!

Read Full Post »


На 74-годишна възраст почина Денис Хопър – прославеният режисьор на филма „Волният ездач” и изпълнител на незабравими роли в култови филми, като „Синьо кадифе” на Дейвид Линч, „Американският приятел” на Вим Вендерс, „Апокалипсис сега” на Франсис Копола, „Уикендът на Остерман” на Сам Пекинпа, „Истински романс” на Тони Скот и др.
Знаменитият актьор води дълга и мъчителна борба с рака на простата. Според американските информационни агенции, той е починал в дома си рано сутринта днес в присъствието на своето семейство и най-близките си приятели. Само преди два месеца Денис Хопър получи своя звезда на Алеята на славата в Холивуд.
Колкото и да бе интересен и продуктивен като актьор (снимал се е в 202 филма) – все пак Денис Хопър ще остане в историята като създател на един от най-силните американски филми от 60-те години. Любопитното е, че с „Волният ездач” той дебютира като режисьор през 1969г. Впоследствие заснема още 7 филма, но никой от тях не успява да се доближи до равнището на неговия първи опит в режисурата.
„Волният ездач” имал безпрецедентен касов успех. Приходите от триумфалното му разпространение по света възлизат на $60 млн., а бюджетът за неговото производство бил повече от скромен – едва $400 хиляди. Никой не е очаквал такива финансови резултати от тази “маргинална” продукция категория „B”, заснета в стила на Роджър Кормън – учителят и на тримата главни участници във филма – Питър Фонда, Денис Хопър и Джак Никълсън. Окрилени от този неочакван успех, впоследствие много кинотворци заимстват идеи и мотиви от „Волният ездач”. Дори и днес, когато вече е изминало толкова много време от неговата поява, критиците продължават да смятат тази творба за етапна, ключова за киното на 60-те години. Много често те го нареждат на челни места в различни класации, давайки му определението „велика класика”, „филм-маяк”, служещ за ориентир на много режисьори от целия свят.
Удивително е, че „Волният ездач” успява да се открои дори на фона на американското кино от края на 60-те, когато са направени поне дузина прекрасни филми, отразяващи бунтарските настроения, обхванали тогавашната младеж. Но за първи път в него е опоетизиран толкова впечатляващо „волния живот” на рокерите-хипита, носещи се на своите мощни мотоциклети по безкрайните пътища на Америка в преследване на вечно изплъзващата се „американска мечта”. А обществото, в което господстват еснафски настроените представители на задоволената средна класа, се разправя с тях по начин, който много напомня добре познатите методи на „Ку-клукс-клан”. Разликата е само в това, че в случая насилието вместо срещу чернокожите е насочено срещу белите дългокоси младежи в тесни дънки, носещи се на воля със своите мотоциклети.
Този филм освен с всичко друго, ще бъде запомнен и с блестящото актьорско изпълнение на младия все още Джак Никълсън в епизодичната роля на тих пияница-скитник, който е бивш адвокат, скъсал завинаги с самодолната среда на неговото съсловие.
Някои определят филма кино рокбалада. И вероятно имат право, защото в него звучи прекрасната рокмузика на 60-те години, превърнала се не само в отдушник за емоционалното напрежение, обхванало душите на младите хора по онова време, но и в своеобразна кардиограма на тяхното психологическо състояние. А ярката кинематографична форма на този великолепен филм, допринася за опоетизирането на последните бунтари на Америка. Оригинално заснетите от прочутия оператор Ласло Ковач кадри срещу слънцето, с бликовете светлина, падащи пряко върху камерата, днес вече звучат банално, защото са заимствани многократно от безброй подражатели впоследствие. Необичайно за филм от този тип е и използването на интелектуалните „флашфорварди”, тоест изпреварващи действието кадри, врязващи се за миг в повествованието и предсказващи събитията, които предстои да се случат.

Филмът „Волният ездач” е може би най-хубавият химн на младежката субкултура, която остави своя незаличим отпечатък върху „бурните 60-те”.
През следващото десетилетие американското кино даде на света още много прекрасни филми, като се почне от „Последният киносеанс” и се стигне да „Последният наряд”, които бяха по-трезви и по-горчиви, но пък едва ли биха се появили без благотворното влияние на „Волният ездач”. Знаменателен е и фактът, че този филм получи специална награда за дебют на първият кинофестивал проведен в Кан, след бунтарския май на 1968г.

Read Full Post »


С прожекция на реставрирано копие на филма „ПРОФЕСИЯ-РЕПОРТЕР” снощи в столичния Дом на киното завърши фестивалът на Микеланджело Антониони. В неговите рамки бяха представени 12 творби на италианския майстор, чийто принос в киното е не само безспорен, но и необятен. Затова бях безкрайно изненадан да открия, че един толкова уважаван български писател-дисидент като Георги Марков е бил на друго мнение по този въпрос. Вижте какво пише той за Антониони в своите прочути „Задочни репортажи за България”:
„В действителност феноменът Антониони беше по-скоро резултат на нашия социалистически глад, отколкото на сериозни собствени качества. Години по-късно, гледайки най-добрите му филми отново, аз видях дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозна игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. Това излиза, когато човек го сравнява с истински майстори, като Реноар, Бунюел или Рене Клер. Но по онова време ние можехме само да го сравняваме със „Запорожките казаци“ или филмите на Киро Илинчев. Антониоманията се разпространи доста в средите на нашите кинодейци, особено между по-бездарните, и допринесе много за фалшиви, претенциозно интелектуални български филми.“
Оставям без коментар това действително уникално със своята некомпетентност изказване, говорещо най-малкото за душевната глухота на този неправилно смятан от мен досега за един от най-интелигентните български писатели.
За разлика от него, при всяко ново вглеждане във филмите на Антониони аз откривам нови, невидяни и непочувствани преди неща. Това важи може би в най-голяма степен за „Професия-репортер“, който аз поставям на едно от най-високите места в класацията на най-добрите филми на всички времена. Докосването до него винаги ми е давало усещането за нещо съвсем различно от масовото конвейерно кино – нещо, заредено с такава доза изстрадана истина и копнеж по духовното, каквато много малко филми в историята на киното са ми предлагали.
В него темата за невъзможната любов, която е толкова добре разкрита в по-ранните му шедьоври, като „Приключението”, „Нощта”, Червената пустиня”, е доразвита и философски обоснована.

Репортерът Дейвид Лок (акт. Джак Никълсън) се поддава на спонтанното си желание да избяга от опротивелия му свят на лъжа и лицемерие. Дълбоко неудовлетворен от ролята си на регистратор и дори фалшификатор на събитията, той приема с готовност първата удала му се възможност да смени своята самоличност, надявайки се това да му помогне да намери основанието за живот, което винаги е търсил.
Тук също е развит мотивът за невъзможната любов, но вече става въпрос за това, че докато е затворен в черупката на собственото его, никой не е способен да обича в онзи духовен смисъл, за който човешката душа копнее. И това поражда жестоко страдание и отчужденост, произтичаща от обособяването му, от затварянето в собственото аз, схващано като нещо, съвсем различно от другите. Любовта не може да направи щастлив такъв човек, защото е възможна (уви!) само след трансформацията на този егоистичен „аз”. Отчаянието от живота и от самия себе си е и следствие, и причина за страданията на „героя” от филма. Той е затворен в килията на своето „его” защото не обича, но същевременно именно неговата отчужденост е и причина да не може да обича. Трансформацията или освобождението му е от затвора, в коато се намира, е възможна само в смъртта (на егото!). Но не случайната и нелепа смърт, която е КРАЙ, а такава, която е предшествана от пробуждане и отваряне за света, тоест която може да се превърна в НАЧАЛО.
Покълването на семенцето на осъзнаването на истинското „АЗ“, което е много по-необятно от предишното „его” започва с погнусата и преминава през опита да направиш нещо за унижените и оскърбените, за да поникне едва след смъртта, която е вече заслужено изстрадана. „Егото“ е обособяването, отграничаването ни от другите, докато „АЗ-ът“ е сливането ни с тях и със света. Тази трансформация се постига само в любовта, която обаче според Антониони е невъзможна, защото егото ни е винаги по-силно.
Филмът „Приключението“ остави висящ един важен въпрос: Какво се е случило с Ана?” Отговорът ни дава „Професия-репортер“ или „Пътникът“ (The Passenger) – другото име на филма, което е може би и по-точно. Защото какво друго е душата на човека, ако не ПЪТНИК, призван да извърши трудното пътешествие от своето „его“ до висшия „АЗ“. Дейвид Лок е пътник към себе си, към своя „аз“, който не е в егото, а в превъзмогването му, в пожертването за нещо по-голямо от него, каквото е любовта към свободата! Именно в този порив към нея, в тази безкористна любов е нашето спасение като човешки същества.
Противно на разпространените мнения, че героят от „Професия-репортер“ искал да избяга от себе си, аз мисля, че е точно обратното. Според мен, този филм е посветен на едно мъчително пътуване към себе си, към висшия „аз“, зародишът на който живее във всеки човек и го кара да копнее по истинската обич, която е възможна само в пълното сливане с другите.
Образът на пустинята, който е основополагащ в този филм, разкрива празнотата в душата на „героя“, достигнала крайната фаза на своето опустошение, което е същевременно и добра основа за ново начало, на чисто така да се каже.
В „Професия- репортер“ Антониони внушава, че любовта е немислима за непробудения човек. Тя е невъзможна докато човек е пленник на „егото“. Пробуждането му за нов живот преминава през трансформацията или по-точно казано – през смъртта на това его, за да се роди за нов живот в „АЗ-а“.
Във в. „Капитал“ от 14 май Янко Терзиев написа по повод фестивала на Антониони, „че в киното, както и в действителността, видимостите са нетрайни и несигурни, истината е някъде отвъд тях. Знаменитият седемминутен кадър от финала на „Професия репортер“ (1975) започва с лицето на Джак Никълсън в празната стая, после камерата бавно минава през решетките на прозореца, панорамира на 180 градуса по напечения от слънцето площад и после пак се връща при героя. В началото на кадъра той е жив, в края му е мъртъв. Докато се е случвала развръзката, висшата цел на разказвателното кино, сме гледали напечения от слънцето площад с някакъв старец, хвърлящо камъни дете, бездомно куче, тичаща Мария Шнайдер… Най-важното зрителят трябва сам да довърши, подсказва Антониони.
Е, добре, аз ще се опитам да направя именно това сега. Защото съм убеден, че в този прочут кадър-епизод е разкрито мистичното пробуждане за нов живот на помръкналия дух в тленната обвивка на Дейвид Лок. Може да ви прозвучи странно, но аз мисля, че това е не само една от най-оптимистичните сцени в творчеството на Антониони, но и въобще в историята на киното. Защото разкрива безсмъртието на човешкия дух и неговата способност за превъплъщение и раждане за нов живот. В тези 7 минути, заснети в един-единствен план, е разкрита цялата мистерия на смъртта-саможертва, водеща до безсмъртие. Неслучайно тя е последвана от сцена, в която ставаме свидетели на едно парадоксално, но напълно логично „разпознаване“ на трупа от съпругата на журналиста Дейвид Лок и от приятелката на филантропа Дейвид Робъртсън. Първата заявява, че никога не го е познавала, а втората потвърждава, че това е именно той – Робъртсън. Актът на това припознаване на лежащия бездиханен Дейвид Лок е формално доказателство за възможната метаморфоза на човешката личност. Трансформацията е факт, гъсеницата се преобразява в пеперуда, която волно излита в пространството, необременявана повече от оковите на егото. Оказва се, че бягството от него е възможно, но единствено в смъртта и само чрез нея то може да бъде надмогнато. Защото „егото“ трябва да умре, за да се роди „АЗ-ът“! Еволюцията на „живота в себе си“ към „живот за другите“ включва като задължително условие смъртта на „егото“. И доколкото Дейвид Лок в своето битие на журналист-регистратор на събитията не е в състояние да надмогне това свое „его“, именно смъртта е тази, която може да го преобрази. Но,  само защото тя го застига като възмездие за това, че влизайки в кожата на Робъртсън, той дефакто се поставя в услуга на бунтовниците, тоест от свидетел, става съучастник и дори неволен двигател на събитията!
Агентурата на режима разпознава в негово лице Робъртсън и затова го убива, акуширайки по този начин на трансформацията на Лок. И цялата тази метаморфоза с героя от филма се съдържа във великолепния седемминутен кадър, за който споменава моят приятел Янко Терзиев. В него е показан последния гърч на душата на заключения в своето его Лок (името му също говори!). Той е сам зад решетките на хотелската си стая, приличаща на килия, изпитващ дълбока погнуса от непонятността на своето съществуване, неосъзнаващ че е напипал спонтанно вярната посока, която ще го превърне в Робъртсън, загивайки за бунтовническата кауза. Виждаме пространството пред хотелската стая, което е пусто. След миг ще пристигне кола с двама мъже, единият от които ще го убие и ние ще се досетим за това, след като камерата премине през решетките и се обърне на 180 градуса, за да го покаже отново – вече лежащ бездиханен върху леглото. Цялата мистерия на тази знаменита сцена е в това, че моментът на смъртта/прераждане на героя, който съвпада с момента, в който камерата преминава през решетките, подсказва за мъчителното прераждане на душата за нов живот във висшия „АЗ“, тоест в безсмъртието, отредено само на загиналите в името на истинска кауза.
Не знам дали казаното дотук няма да прозвучи пресилено, но пак повтарям – всяко докосване до великите филми на Антониони ми е откривало нови и все по-дълбоки и парадоксални истини за човека и неговата участ на този свят.

Read Full Post »


Днес ми се иска да напомня за един чудесен английски актьор, останал малко в сянката на знаменития си брат. Имам предвид Джозеф Файнс, който е роден на днешната дата (27 май), точно преди 40 години в Сейлисбъри (Уилтшир), но израства в Ирландия.
Той е най-малкият от 6-те деца в своето семейство: по-прочутият Ралф Файнс е най-големият – роден е на 22 декември 1962г.
След като завършва училище Джозеф Файнс се устройва на работа в младежкия театър „Young Vic Youth Theatre”, след което продължава образованието си във висше училище по музикални и драматични изкуства (Guildhall School of Music and Drama).
Профессионалният му дебют на сцената е в West End в пиесата „Жената в черно”. После две години играе в трупата на Кралския Шекспиров театър.
В киното се снима за първи път във филма на Бернардо Бертолучи „Открадната красота” (1996).
1998-а година е истински триумфална за младия актьор. Тогава се снима в историческия филм „Елизабет” под режисурата на Шекар Капур и във „Влюбеният Шекспир” (eдна от главните роли!) под режисурата на Джон Мадън. Както е известно този филм бе отличен със 7 награди „Оскар”, което обаче едва ли е било съвсем заслужено, след като са били пренебрегнати такива филми, като „Животът е прекрасен” на Роберто Бенини, „Тънка червена линия” на Терънс Малик, „Спасяването на редник Райън” на Стивън Спилбърг и „Елизабет” на Шекар Капур, за който вече споменах.
Много любопитно е, че точно по това време двамата братя Файнс – Джозеф и Ралф – изпълняват роли на влюбени мъже в „Елизабет” и „Оскар и Лусинда”, като и двамата имат за партньорка една и съща актриса – австралийската Кейт Бланшет.
В резултат от силно нарасналия интерес към него като актьор,през 1999 година Джозеф Файнс е включен в класацията на сп. „People” на 50-те най-секси звезди на планетата.
Независимо от ранната слава, кариерата на Джозеф Файнс обаче не се устремява нагоре или поне в този смисъл, който всички очакваме. Вместо към хитове и блокбастъри, той се насочва към стойностни проекти, заснети от изявени автори в киното, като Жан-Жак Ано („Враг на портата”, 2001), Милчо Манчевски („Прах„, 2001), Чен Кайге („Убивай ме нежно” 2002).
Не се знае как би се развила съдбата му на актьор, ако Роман Полански не бе решил да промени първоначалното си решение да снима именно него в главната роля на филма си „Пианистът”. Можем само да гадаем дали в такъв случай и Джозеф Файнс би бил на висотата, на която се оказа Ейдриън Броуди в тази роля (отличен заслужено с „Оскар”). Така или иначе, впоследствие Джозеф Файнс много рядко имаше шанса да се снима под режисурата на някоя знаменитост от ранга на Полански. Изключение е участието му във „Венецианският търговец” (реж. Майкъл Редфорд) редом до Ал Пачино и Джеръми Айрънс. Оттогава досега изминаха 6 години, през които поне аз изгубих от погледа си този актьор. А и като се вгледам в заглавията на филмите, в които се е снимал през този период, не откривам нищо, което да ме впечатлява. Неотдавна обаче го видях отново в един нискобюджетен филм, представен на нашия 14-ти София Филм Фест. Имам предвид „Срещу течението“ на американския режисьор Питър Калахан, който се оказа приятна изненада. И една от основните заслуги за това бе именно на Джозеф Файнс, който се превъплъщава много убедително в човек, решил са се самоубие, но след като направи нещо значимо и уникално, с което да се отличи от останалите. Винаги е имал желание да преплува 150-те мили от долното течение на река Хъдсън и затова убеждава най-добрия си приятел Джеф (Джъстин Кърк) и познатата си Лиз (Елизабет Рийзър) да го придружат с лодка в неговото странно приключение. Филмът много деликатно докосва темата за приятелството, тъгата и невъзможността за някои да се справят с непреодолимата загуба на най-любимите им хора.
Струва ми се, че по някакъв начин заглавието на този филм говори символично за пътя, по който е поел и този все още млад и много талантлив британски актьор. Защото едва ли може да има съмнение, че Джозеф Файнс не е от онези, които обичат да се носят по течението и да се осланят на старите си лаври. Затова вярвам, че има с какво да ни изненада в бъдеще.
Миналата година той се ожени за актрисата Мария Долорес Диегес, която му роди дъщеря съвсем неотдавна – на 8 март тази година.

Read Full Post »


Тайландският режисьор Апичатпонг Вирасетакул спечели “Златна палма” на 63-ия кинофестивал в Кан с филма си „Чичо Бунме, който помни предишните си животи” (Uncle Boonmee Who Can Recall His Past Lives).
Това е новината, която всички почитатели на азиатското кино са очаквали да научат тази вечер. Според мен, никак не е случаен този успех в Кан, защото филмите от този континент и по-специално тези на 39-годишният тайландец с най-трудното име на света отдавна са смятани за феномен в съвременното кино.
Спомнете си, че неотдавна в публикацията си „Азиатското кино – праобраз на бъдещия голям стил в режисурата” обърнах специално внимание върху факта, че „вече са останали безвръзвратно в миналото режисьорите на т.нар. голям стил, като Копола, Скорсезе, Ангелопулос, а даже и доскорошни законодатели на филмовата мода, като Тарантино, Аменабар, Аронофски, Джейлан, Дюмон, Иняриту, Содърбърг,Тиквер, Уинтърботъм, Долдри, Нолан, Озон. И на тяхното място са се настанили предимно азиатски съвременни майстори като Апичатпонг Вирасетакул (Тайланд), Цзя Чжанке (Китай), Уон Кар-вай (Китай), Хирокадзу Корееда (Япония), Хоу Сяо-сен (Тайван), Абас Киаростами (Иран), Цай Мин-Лян (Тайван), но също и източноевропейци, като румънците Кристи Пуи и Кристиан Мунджиу, унгареца Бела Тар и руснака Александър Сокуров, както и почти неизвестните на нашата публика френски режисьори Клер Дени и Арно Деплешен, португалецът Педро Коща и др.
А на онези, които се чудят кой ли е пък този Апичатпонг Вирасетакул, препоръчвам да видят отново двете класации на най-добрите филми през първото десетилетие на XXI век, за да се уверят, че именно този режисьор заема водещо място в тях. Така че, просто бе въпрос на време да получи и най-голямото официално признание, каквото е наградата „Златна палма” за един съвременен кинематографист. Жалко е само, че българските зрители едва ли ще видят някога на екрана неговите филми, защото нашите разпространители не биха рискували да показват азиатско кино, след като е по-лесно да се печели с холивудски блокбастъри.
Но стига толкова за азиатското кино.
Останалите награди, които тази вечер бяха връчени в Кан са следните:
Гранд При – режисьорът Ксавие Бовоа за филма му „За боговете и хората” (Франция);

Най-добра актриса – Жулиет Бинош за ролята й във филма „Заверено копие” (COPIE CONFORME) на иранския режисьор Абас Киаростами;

Най-добър актьор – Хавиер Бардем за ролята му във филма „BIUTIFUL” на мексиканския режисьор Алехандро Гонсалес Иняриту и Елио Джермано за ролята му във филма „Нашият живот” (Our Life) на режисьора Даниеле Лукети;


Най-добър режисьор – Матьо Амалрик за неговия дебютен филм „Турнето”. Ние всички познавахме добре Амалрик досега като един от най-добрите съвременни френски актьори;

Най-добър сценарий – Ли Чан Дон за южнокорейския филм „Поезия”;
Наградата на журито – Махамат Салех за филма му „Човекът, който крещеше” (Чад);
Награда „Златна камера” за най-добър дебютен филм – Майкъл Роуи (Michael ROWE) за филма „Año bisiesto” (Мексико);
„Златна палма” за късометражен филм – „CHIENNE D’HISTOIRE” (BARKING ISLAND) на режисьора Серж Аведикиан (Serge AVÉDIKIAN).

Източник: официалният сайт на 63-ия кинофестивал в Кан


Read Full Post »


На тържествена церемония тази вечер в Кан ще бъде връчена главната награда “Златна палма” на един (а може и на два!) от 19-те филма, участвали в основната конкурсна програма на 63-то издание на най-големия форум на световното кино.

Но вече са известни някои от тазгодишните призьори. Така например за победител във втората по значение програма „Особен поглед” бе обявен южнокорейският филм „Ха-ха-ха” (реж. Хон Сан-су).

Наградата на журито, председателствано от френската режисьорка Клед Дени, получи филмът „Октомври” (Octubre) – копродукция на Перу, Венецуела и Испания, режисирана от Диего Вега и Даниел Вега.

С приз за най-добри актриси в лицето на Ева Бианко, Виктория Рапосо и Адела Санчес пък бе отличен аржентинският филм „Устните” (Los Labios) на режисьорите Сантяго Лоса и Иван Фунд.
Според мнението на много кинокритици, сред които и Андрей Плахов – бившият председател на международната организация на кинокритиците (FIPRESSI), тази година в Кан програмата „Особен поглед” е превъзхождала основния конкурс. Освен наградените филми в нейните рамки бяха представени още няколко превъзходни творби, като румънският „Аврора” (реж. Кристи Пуи), канадският „Въображаеми любови” (реж. Ксавие Долан), португалският „Странният случай с Анжелика” (реж. Мануел де Оливейра), китайският „Ако знаех” (реж. Цзя Чжанке), френският „Филм социализъм” (реж. Жан-Люк Годар) и др.
Акредитираните в Кан журналисти също връчиха своята награда – ГРАН ПРИ в 49-та СЕДМИЦА НА КРИТИКАТА на датския документален филм „Броненосец” (Armadillo) с режисьор Янус Метц Педерсен. Той е посветен на младите войници в Афганистан. „Броненосец“ там се нарича базата на НАТО. Филмът, в който е включена и разтърсваща документална сцена с „ликвидацията“ на петима талибани, вече е предизвикал бурна дискусия в Дания.
Наградата на Асоциацията на драматурзите и композиторите (SACD) спечели филмът „Bi, Don’t Be Afraid!” на виетнамския режисьор Хан Данг Ди. В него се разказва за разрушаването на едно виетнамско семейство, чиито членове се стремят да избягват разговорите на определени теми. Тази творба получи и наградата ACID/CCAS за най-добро независимо кино.

Източник: официалният сайт на 63-ия кинофестивал в Кан



Read Full Post »


На днешната дата (22 май) преди 103 години е роден един от най-великите актьори и режисьори, записал със златни букви в историята и на театъра, и на киното своето име не само на блестящ изпълнител и оригинален интерпретатор на безсмъртни шекспирови образи, като Ричард III, Хамлет, Отело и други, но и като великолепен кинорежисьор, заснел някои от най-добрите екранизации по Шекспир.
Безспорно постижение и отличителна особеност в актьорския почерк на Оливие е съчетанието между разкрепостеността и емоционалността на американската театрална школа с безупречното владение на тялото и гласа, характерни за английската театрална традиция. Благодарение на своето безгранично въображение, Оливие като актьор винаги е успявал да намира нестандартни решения, например в сцените на смърт: опасният скок на Хамлет срещу Клавдий, предсмъртните конвулсии на Ричард III и др. Също толкова дръзко Оливие си служи и с гласа, например в края на речта на краля в деня на св. Криспин („Хенри V”).
Лорънс Оливие е роден на 22 май 1907 в Доркинг (Англия). През 1924–1925г. изкарва курс по актьорско майсторство в оксфордската школа по дикция и драматично изкуство. На тридесет години вече е водещ изпълнител на шекспирови роли в прочутия театър „Олд Вик”.
Световната слава обаче идва с филмите „Хенри V”, „Хамлет” (награда «Оскар», 1948) и „Ричард III”, на които е едновременно и режисьор, и изпълнител на главните роли. Впрочем Лорънс Оливие е номиниран общо 10 пъти за „Оскар” като актьор, но е печелил престижната статуетка само веднъж – през 1949г. за ролята си в „Хамлет”.
Сред най-запомнящите му превъплъщения в шеспирови екранизации е и това във филма на Орсън Уелс „Среднощни камбани” (Chimes at Midnight, 1966); известен още и под заглавието Фалстаф.
Сред филмите, в които е участвал се открояват също „Брулени хълмове” (реж. Уилям Уайлър, 1939), Ребека (реж. Алфред Хичкок, 1940), Спартак (реж. Стенли Кубрик, 1960), „Sleuth”(реж. Джоузеф Манкевич, 1972), Маратонецът (реж. Джон Шлезинджър,1976) и „Момчетата от Бразилия”(реж. Франклин Шафнър, 1978).
Лорънс Оливие се е женил три пъти. С първата си съпруга Джил Езмънд живее от 1930 до 1940 и има едно дете. През 1940г. се жени за актрисата Вивиан Лий, прославила се само година по-рано с изпълнението на главната роля в „Отнесени от вихъра”. И този брак не е от най-сполучливите, въпреки продължителността му (21 години) Двамата обаче често играят заедно на сцената. Снимат се и във филма „Лейди Хамилтън” (реж. Александър Корда, 1941).


Лорънс Оливие с втората си съпруга Вивиан Ли

Третият брак на Оливие е също с актриса – не по-малко прочутата от него Джоан Плоурайт. Той продължил от 1961г. до смъртта му и през това време той става баща три пъти.


Лорънс Оливие с две от децата си в Брайтън през 1966г.

През 1947г. Оливие получава рицарско звание и оттогава е наричан „сър Лорънс Оливие”. През 1962г. е назначен за директор на Националния шекспиров театър. Оливие е първият актьор, получил пожизнено перство през 1970г., когато получава званието барон Оливие Брайтънски. През 1982г. излиза неговата автобиография „Изповеди на актьора” (Confessions of an Actor). Умира в своя дом в Стейнинг (Западен Съсекс) на 11 юли 1989г.

Read Full Post »

Older Posts »