Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for април, 2010


През април са родени много велики кинематографисти, сред които се открояват легенди като Чарли Чаплин, Андрей Тарковски, Марлон Брандо, Ал Пачино, Тоширо Мифуне. Сред тях се нарежда и един наш съвременник, който днес навършва едва 54 години – точно толкова, на колкото беше Тарковски, когато почина.
Този режисьор е роден в Дания и без съмнение е човекът с най-голям принос не само за обновяването на датското, но и на световното киноизкуство. Той оказа огромно влияние върху формирането на новото поколение кинематографисти през 90-те години благодарение на основополагащата роля, която изигра за създаването на концептуалния манифест „Догма-95“. Именно неговите филми в най-голяма степен привлякоха вниманието на световната кинематографична общественост върху датския феномен в съвременното кино.
Този режисьор се казва ЛАРС ФОН ТРИЕР и той е сред малкото европейски режисьори в днешно време, който съвсем заслужено е смятан за един от най-големите новатори на киното. Всяка нова негова творба първоначално скандализира традиционно мислещата публика, а впоследствие много бързо се нарежда сред признатите шедьоври на седмото изкуство.
Ларс фон Триер е роден в Копенхаген на 30 април 1956г. и израства в семейство на евреи-социалисти. През 1979г. постъпва в Датския филмов колеж, където попада под магическото очарование на кинотехниката и става фанатичен формалист. Задълбочавайки се в алхимическата кухня на филмопроизводството, младият Ларс се интересува преди всичко от техническата страна на снимките и формалните причудливости на кинематографския стил. Това е видимо още в първите му късометражни творби „Градина с орхидеи” (1976) и „Ноктюрно” (1981), с които печели награди от Мюнхенския кинофестивал.
Младият датски режисьор се прехласва по легенди на киното, като Ерик фон Щрохайм и Джозеф фон Щернберг, поради което прибавя и към своето име частичката „фон” и става Ларс фон Триер.
Среднометражният му филм „Картини от освобождението” (Images of a Relief, 1982) е истински бароково упражнение по филмов перфекционизъм, разиграно насред обломките на загиващ материален свят, обитаван от деморализирани офицери, приличащи на нацисти. Още в този му филм са концентрирани основните черти и стилни особености на първата, ориентирана към формалното съвършенство трилогия на датчанина, която е посветена на Европа. В нея той включва три свои филма, чиито заглавия започват с буквата „е”:
ЕЛЕМЕНТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО“ (The Element of Crime, 1984), според руския критик Леонид Александровски е уникален опит за смесване на две параноидални естетики – на немското експресионистично кино от 20-те години и на американския «черен» филм от 40-те. Любопитен е опитът на младия Ларс фон Триер да изнамери чисто кинематографичен начин за потапяне в потока на съзнанието на своя герой, намиращ се под хипноза. Непрестанно течащата вода, плъзгането по водни повърхности и играта със светлини и сенки напомнят за незабравимия хипнотичен стил на Андрей Тарковски. «Елемент на престъплението» е отличен с Гран при за технически постижения на кинофестивала в Кан и много бързо прославя името на своя създател.
„ЕПИДЕМИЧНО“ (Epidemic) излиза през 1987г. и в него самият Триер изпълнява главната роля. Разказва се за това как компютърен вирус унищожава киносценария, над който Ларс и неговият приятел са се трудили с години. Странното е, че никой от тях не си спомня неговото съдържание, поради което възстановяването на текста е невъзможно. Започват да пишат нов, опитвайки се да разкажат за мистериозна болест, обхванала цяла Европа. Междувременно наистина избухва епидемия.
Този необикновен филм не прилича на нищо, създавано в киното дотогава. В началото му отсъстват даже традиционните титри, а тяхната роля изпълнява думата „епидемично”, появяваща се в кадрите като бацил и оставаща в горния ъгъл на екрана до кошмарния финал. Коментирайки този филм критиците са единодушни, че Триер се е справил със задачата, която сам си е поставил, ръководейки се от принципа, че всеки филм трябва да поражда неудобство у зрителя, подобно на къмъче, влязло в обувката.
„ЕВРОПА“ (1991) е последният филм от „е”-трилогията на Ларс фон Триер. Чрез него дотският режисьор потапя публиката в дълбините на един от най-мрачните пространствено-временни митове – Германия, непосредствено след войната, през така наречената година нула. Хипнотизиращият глас зад кадър на актьора Макс фон Сюдов цели да пробуди такива забравени архетипове на колективното европейско подсъзнание, като ужаса от военната разруха, вината за Холокоста, но и за изтреблението на милиони германци. Усещането за краустрофобичност (филмът е почти изцяло заснет в тясното пространство на един влак), а също и за упадъчност, е постигнато виртуозно чрез забележително техническо майсторство в изграждането буквално на всеки кадър. Особено впечатляващо е използването на цвета в иначе черно-белия филм, чрез което се цели символично да се внуши ролята на червеното (комунизма) и черното (нацизма) в историческата съдба на Европа.
През 1992г. Ларс фон Триер основава заедно с Петер Албек студията за производство на филми „Центропа” (Zentropa Entertainments). Причина за тази негова инвестиция е желанието му за извоюване на финансова независимост и осигуряването на пълен контрол върху създаваните филми. Точно по това време се случва нещо, което буквално преобръща света на отдадения на киното Ларс. Малко преди да умре майка му разкрива, че мъжът, когото винаги е смятал за свой роден баща, всъщност не е такъв. Генетичният му родител се оказва друг мъж – Фриц Хартман, който е от германски произход.
„Дотогава бях убеден, че като евреин съм жертва. А изведнъж се оказа, че може да съм издънка на нацист”, споделя с ирония знаменитият режисьор, който в желанието си да скъса завинаги с фалшивото си минало приема католическата вяра и скоро след това обединява своите съмишленици с прочутия манифест „Догма – 95”, чрез който провъзгласява истински обет на въздържание в името на честното кино, което се отказва доброволно от холивудските хватки за манипулиране на публиката. Едновременно с това Триер декларира, че ще започне да прави нова трилогия, посветена на темата за „доброто”, чрез която възнамерява да изследва природата на женската безусловна любов. Той споделя, че идеята му хрумнала, след като си спомнил за приказката „Златно сърце”, която много обичал да чете като малък.
Трите филма, образуващи тази трилогия са „ПОРЕЙКИ ВЪЛНИТЕ“ (Breaking the Waves, 1996), „ИДИОТИТЕ“ (Idioterne, 1998) и „ТАНЦЬОРКА В МРАКА“ (Dancer in the Dark, 2000). Според мен, всеки от тези филми заслужава написването на специална рецензия, което обещавам да направя в най-скоро време, а сега само ще се спра върху този с Бьорк в главната роля, който донесе „Златна палма” на Триер от кинофестивала в Кан и наградата за най-добър европейски филм през 2000г. „Танцьорка в мрака” е силно разтърсващ музикална драма, в която гениалността на режисурата буквално извира от всеки кадър.
През 2003-та Ларс фон Триер представи в Кан „ДОГВИЛ“, който пък бе първият филм от новата му трилогия, посветена на Америка. В него главната роля изпълнява Никол Кидман. Филмът възбуди интереса на критици и изкушени от киното зрители най-вече с театралността на постановката, разчитаща на условността, поради което декорът се гради изцяло в представите на зрителя, отваряйки му простор за съсредоточаване върху идейното послание на филма. Догвил или градът на кучетата се намира в Скалистите планини в Америка, която е изцяло продукт на въображението на Ларс фон Триер, който никога не е стъпвал в САЩ. В действителност този филм въздейства като преобръщане на американската мечта, показвайки сцени на зависимост, унижение и жестоко отмъщение, вместо какъвто и да е апотеоз на свободата и справедливостта.
Но въпреки гениалното му новаторство, „Догвил“ не получава нищо в Кан, което пък накарало Ларс фон Триер да въздъхне облекчено и да сподели: „Сега знам, че това, което съм направил е наистина добро. Филмът ми е толкова провокативен, че журито се е побояло да го награди. А най-лошото за мен би било да ми дадат някаква утешителна награда”.
Във втората част „Мандърлей” (2005) режисьорът остава верен на принципите си. Чисто сюжетно филмът започва оттам, където свършва предишният. Героинята Грейс напуска Догвил и пътят й преминава през Мандърлей, където все още съществува робството. Грейс е потресена. Тя иска да освободи робите и да ги научи да живеят в демократично общество. Но се оказва, че за тях този начин на живот е по-естествен, отколкото демокрацията, която възприемат като нещо натрапено и чуждо на природата им. Засега излизането на последната част на трилогията за Америка, която ще се казва „Вашингтон”, е отложено и не се знае точно за кога.
Междувременно Ларс фон Триер представи миналата година в Кан друг скандален свой филм, озаглавен „Антихрист”, който бе моят фаворит сред най-добрите филми, излезли през 2009-та. Но не бих ви го препоръчал, като „извратена история, която само болен скандинавски мозък може да ни я разкаже”. Нито пък бих ви казал, че „ако искате да видите как размазващо добрата Шарлот Генсбур сама се обрязва или кървавата еякулация на плашещо талантливия Уилям Дефо, „Антихрист” е вашият филм”. Защото си мисля, че ако това бяха мотивите ми да отида да видя поредната творба на любимия си режисьор, със сигурност бих се разминал с нея и с посланието, което тя носи. Аз лично очаквах да се срещна за пореден път с нестандартното мислене на датчанина, което по мое мнение съвсем не е плод на „болен скандинавски мозък”, а по-скоро на необикновена честност пред самия себе си.
И след като вече съм гледал два пъти този филм, бих препоръчал да го видят и тези с „широко затворените очи”, които се плашат от самата мисъл, че нещо би могло да смути душевния им комфорт, базиран върху непоколебимата им вяра в мита, че природата е нещо добро априори, а жената-майка е нейният венец. А пък малцината, които очакват от киното не само развлечения, но и философски прозрения, бих уверил, че няма да останат разочаровани. Защото Ларс фон Триер не само се е опитал да се докосне до теми, продължаващи да бъдат табу дори и днес, но и да ги тълкува по парадоксален начин, на който малцина, според мен, са способни. А най-парадоксалното е, че въпреки полемиката му с Тарковски, водена от първия до последния кадър на филма, в крайна сметка внушава същото, което винаги е било идея-фикс на гениалния руски режисьор – а именно, че няма по-голям човешки грях на света от преследването на житейското щастие, загърбвайки дълга си като човешки същества, претендиращи да са „венец на природата”. Това неминуемо води до свят на егоизъм, самота и омраза, способен да роди единствено Антихриста…
„Повече никакви хепиенди“, – обяви Ларс фон Триер неотдавна, изненадвайки за сетен път всички, които следят неговото творчество. Защото, дотолкото си спомням и аз самият, той никога не е проявявал афинитет към щастливите развръзки.


Шарлот Генсбур в кадър от филма „Антихрист“ (реж. Ларс фон Триер, 2009)

Дори и при най-голямо усилие на разума, много трудно би било да приемем финала на последния му скандален филм „Антихрист“ за хепиенд. Какво всъщност е имал предвид режисьорът, който впрочем е голям фен на провокациите, можем само да гадаем. По-важното е, че Ларс фон Триер ни най-малко не се е стреснал от неразбирането, с което бе посрещнат неговият филм в Кан и възнамерява да продължи с осъществяването на своите ексцентрични планове. Сега пък е намислил да се съревновава не с някой друг, а с всепризнатия майстор на филмите-катастрофи Роланд Емерих, чиято поредна апокалиптична фантазия „2012” излезе миналата есен.
Новият филм на датчанина ще се казва „Меланхолия“ и неговото действие ще се развива на друга планета, която много прилича на Земята. По жанр това ще бъде психологически филм-катастрофа, при това със специални ефекти, което лично на мен ми е трудно да си го представя, най-малкото защото самият Ларс фон Триер се бе зарекъл никога да не прибягва до тяхната помощ в своите филми. Но това е творец, от когото всичко може да се очаква. А и с предвидения бюджет от 7 милиона евро, който не е малък дори за занижените европейски стандарти, може наистина да се направи нещо впечатляващо. По последни новини актрисата Кирстен Дънст се присъединява към актьорския състав, който ще вземе участие в този филм. А в него се открояват имена като Кийфър Съдърланд, Шарлот Гейнсбур, Шарлот Рамплинг, Стелан Скарсгард, Удо Кир и др. Според откъслечните данни, които се прокрадват тук-там, „Меланхолия” щял да бъде фантастичен филм-катастрофа, в който Земята е изправена пред унищожение, след като орбитата й се пресича с тази на странстваща планета.
Засега не са известни повече подробности, освен някои намеци на продуцента Петер Йенсен, който обещава, че филмът ще бъде в романтичен „байронов” дух и ще се опита да смеси естетиката на догма-киното с това на зрелищните блокбастъри.
Какво може да означава това, сега не би могъл да каже абсолютно никой, според мен. Но нека не се съмняваме, че догодина (най-вероятно отново в Кан!) Ларс фон Триер ще ни поднесе поредната изненада, за която впоследствие ще има да се говори дълго време, както е било винаги досега с всеки филм на този великолепен режисьор.
Най-загадъчният проект на Ларс фон Триер е започнатият още през 1992г. филм „Измерение“ (Dimension), за който датчанинът снима по 3 минути екранно време годишно. Намерението му е да го завърши чак през 2024г., при това на всяка цена. Ето защо, се е разпоредил как да бъде заснета творбата му до края, в случай, че не доживее дотогава.
Предлагам да видите откъс от портрета на Ларс фон Триер, който включих в един от епизодите на тв-предаването „Другото кино“, излъчен през юни 2009г. по VTV.


Read Full Post »


Eдна от най-големите руски компании, занимаващи се с производство на филми – „Централ Партнершип” – обяви заглавието на първия си проект, за който ще изразходва средствата, отпуснати й през тази година от новосъздадения в Русия „Фонд за подкрепа на националното кино”. Това ще бъде игралният филм „Параджанов” – биографичен разказ за един от най-оригиналните майстори в световното кино, заснел по съветско време редица култови филми, като „Сенките на забравените прадеди”, „Цвят на нар” и др.
С написването на сценария се е нагърбил прочутият грузински режисьор и сценарист Ираклий Квирикадзе, а режисьор на филма ще бъде Анна Меликян, чието име нашумя след излизането на филма „Русалка”, получил множество международни отличия, включително и Голямата награда за най-добър филм от 12-ия София Филм Фест през 2008г. Главната роля ще бъде поверена на Сергей Газаров, който е познат и на нашата публика от филма на Никита Михалков „12”.
Междувременно в Лондон продължава започналата още през февруари пълна ретроспектива на творчеството на Сергей Параджанов в рамките на фестивала „Параджанов”. За пръв път английската публика има възможност да се запознае с всички филми на легендарния режисьор. Впрочем подобна пълна ретроспектива досега е нямало у нас.
Освен неговите кинотворби, във фестивалната програма са включени и някои от най-интересните документални филми за Параджанов, както и международен симпозиум, посветен на неговото творчество, а също и художествена изложба на негови картини. През есента на 2008г. ние също имахме възможност да се запознаем с художника Параджанов, благодарение на изложбата, организирана в Националната галерия за чуждестранно изкуство в София.
Сергей Параджанов е арменец по националност, но израства в Тбилиси, след което учи кино в Москва във ВГИК, а после живее и работи доста години в Киев. Филмовото творчество на Параджанов е пропито с многообразието на арменската, грузинската, руската и украинската култури. Но това е кино, което не признава никакви граници. Неговата естетика, която е сякаш извън времето, говори на универсалния език на вечната красота и поезия, слети в едно. И макар че творчеството му е посветено на вечните теми за всяко истинско изкуство, много от филмите на Параджанов звучат напълно съвременно. Той е сред малцината знаменити кинорежисьори, създали филми, в които се сливат органично кинематографичното и изобразителното изкуство, смесват се жанровете и стиловете по начин, който силно удивлява и днес.
Неговите филми продължават да поразяват онази част от любителите на киното, които никога не са преставали да вярват в художествената мисия на киноизкуството.
Но най-много са почитателите на Сергей Параджанов сред самите кинематографисти. Така например, според Жан-Люк Годар той е създал истински храм на киното от образи, светлина и истина.

Предлагам да видите откъс от портрета на Параджанов, който включих в един епизод от моето предаване „Другото кино“, излъчен през есента на 2008г. по VTV.

Източници: сайтът на британския фестивал за Параджанов, интернет изданието на в. „Комсомольская правда

Read Full Post »


В руското медийно пространство се завихря истинска буря от коментари за новия филм на Никита Михалков, който е продължение на „Изпепелени от слънцето”. Затова реших да продължа темата, която вече засегнах в една от предишните си публикации.
И така, първите впечатления на известния кинокритик Станислав Никулин в неговия популярен блог не са особено ласкателни за филма Никита Михалков. Най-напред той иронизира слогана, поставен върху плаката за филма.
„Върнах се от премиерата на „великото кино за великата победа„, казва той. И просто нямало какво да коментира. Защото бил силно изненадан от факта, че въпреки режисьорско умение на Михалков, което едва ли някой би оспорвал, в новия му филм нямало нищ одруго освен безкрайна „цапаница“ от микроепизоди, която просто не можело по никакъв начин да се възприемат като единна мозайка. И Никулин заключава, че очаквал какво ли не, но най-малко това, което се е получило на практика… Неговата оценка на филма по десетобалната система е 5.5. И още нещо любопитно – според него след прожекцията в Кремълския дворец е имало аплодисменти, но в никакъв случай не би могъл да ги нарече овации.
Според Роман Волобуев „Изпепелени от слънцето 2” все пак може да се окаже полезен за зрителите, които преди това не са знаели, че Сталин е бил неприятен човек, че във войната е победил не Том Хенкс, че грузинците са наши братя и че все пак има Бог. Но за тези, които и сега са в курса на тези истини, тези сравнително увлекателни три часа те оставят странно равнодушен (с изключение на единствения мощно заснет епизод за наказателната рота).
Дмитрий Карпюк заявява, че новият филм на Михалков е много удобна мишена за насмешки, от което навярно ще се възползват мнозина. „От една страна, това е зрелище, което предизвиква тръпки у всеки психически здрав човек, превъзхождайки с маразма си дори „Адмирал” и „Тарас Булба” взети заедно – казва той. – Но от друга страна, сериозността на темата не ни дава право да издевателстваме над неадекватността му така, както би ни се искало, а и качеството на заснетия материал с малки изключения все пак издига филма над равнището на повечето руски „исторически проекти”.
Кирил Андреев пък пише във „Film.ru„, че най-изненадващото във филма е чувството, че Митя, Надя, Маруся и даже лично самият Котов/Михалков просто пречат, докато истински вълнуващи са епизодите с Маковецки, Золотухин, Андрей Панин и Евгений Миронов. Но най-удивителното, според него е това, че в „Изпепелени от слънцето 2” напълно отсъствал стила на познатия на всички ни режисьор Никита Михалков. Защото от този, който засне през 1994 „Изпепелени от слънцето”, а по-рано „Обломов” и „Урга” и дори от този, който направи „Сибирския бръснар” и „12”, нищо подобно не е могло може да се очаква.
А в „Русский обозреватель“ е публикувана рецензия на Дмитрий Пучков, която е озаглавена „Изпепелени от слънцето 2: не патриотизъм, а шизофренизация”.
Най-напред нейният автор заявява открито, че не е харесал филма, след което уточнява че той отразявал сегашните нагласи на представителите на руския елит, които решително искат да се разграничат от едно минало, без да могат да се разграничат от друго. И от това, според него произтичала пълна шизофренизация: от една страна Михалков ни показва командир-комунист, а от друга – ни го представя като яростно православен. Рационалното мислене е изтласкано далеч назад, а на преден план са поставени някакви мистични видения, животворящи икони, „ето какво може животворящият кръст!” и пр. И в крайна сметка филмът не възпитава никакъв патриотизъм. Всички действащи лица в него са рязко разделени на три категории: пълни дебили – кривооки, страшни, мръсни; гадни неруснаци от типа на Сталин и Берия, които управлявали нещастната православна Русия и храбри лагерници, сред които е и героят на Никита Сергеевич.
Павел Колпаков пише в „7ou.ru„, че като цяло е харесал филма, но той просто не издържал сравнението с онзи от 1994г. „Защото това бе филмът, който съм запомнил за цял живот”, споделя той. И си припомня някои от най-въздействащите сцени, които просто са се запечатали в съзнанието му. А на въпроса какво ще запомни от „Изпепелени от слънцето 2” просто не знаел какво да отговори. „Не мислех, че Никита Сергеевич, ще се опита да угоди на съвременната киноиндустрия! Спецефектите (на места дори фантастични) разбира се са хубаво нещо, но се е изпарил духът!”, заключава той.
В отзив, написан от един обикновен зрител, се казва следното: „Михалков се старае да покаже, че войната взривява света, в резултат на което той изглежда напълно абсурден – но на практика Михалков никаква война не е помирисвал, а е населил света на „Изпепелени от слънцето” изключително със своите фантазми и дяволи.” Според него „Изпепелени от слънцето 2” не е цялостен филм, а набор от отделни късометражки, механически свързани помежду си и фактически много отдалечени от първия филм.
Според руските медии, официалният бюджет на „Изпепелени от слънцето 2“ е $55 млн., което според тях означавало, че би трябвало разпространението му да донесе поне двойно повече – $110 млн., защото половината от касовите приходи прибират собствениците на киносалоните. Следователно на „Изпепелени от слънцето 2”  ще му се наложи да надмине по приходи дори „Аватар”, чието разпространение в Русия е донесло $111 млн. Показателни са коментарите в редица руски информационни източници, че в действителност истинският бюджет на филма на Михалков бил много по-голям, просто защото значителна част от разходите му били за сметка на редица държавни ведомства. По този начин на Михалков му се е удало да направи значителни икономии при заснемането най-вече на масовите сцени. Освен това част от техническата работа била свършена от обикновени войници. Именно на тяхното почти безплатно участие се разчитало и в повечето батални сцени. Според някои слухове, Никита Михалков често молел за помощ членове на правителството – например, случвало се е направо от снимачната площадка да звъни на министър Сергей Шойгу, отговарящ за гражданската отбрана, извънредните ситуации и ликвидацията на последиците от стихийни бедствия и да го увещава да поеме разходите за пожарникарите (вижте тук репортаж от снимането на някои ключови сцени).
В едно от интервютата, дадени по повод излизането на „Изпепелени от слънцето 2”, Никита Михалков обяснява, че „най-трудното нещо, с което се е сблъскал по време на подготовката си за филма, било търсенето на друг пластичен език. По негово мнение великолепното кино за войната от миналите години вече се е превърнало в история, заемайки достойно място в руското и световното кино. Но днес се налагало да се търсят нови решения, за да се стигне до сърцата на младите зрители, разказвайки им за великата трагедия на предишните поколения, на които се паднала тежката участ да преживеят жестоки събития на същата възраст, на която е днешната младеж.
Възможно е именно това да е причината, поради която мнозина от хората, които добре познават предишния Михалков, да не съумяват да го разпознаят в новия филм и да им е трудно да приемат тази негова клипова стилистика. Все пак е много рано да се произнасяме категорично по темата, защото ни предстои тепърва да гледаме и ние този филм. Защото има опасност да се случи същото като с „Антихрист” на Ларс фон Триер, който първоначално бе съсипан от критиците, които го гледаха в Кан, а впоследствие постепенно се стигна до отрезвяване и оценяване на несъмнените му достойнства.

Read Full Post »


След два дни се открива един от най-големите форуми на независимото кино – кинофестивалът „Трайбека” в Ню Йорк, който е основан от Робърт Де Ниро и Джейн Розентал преди 9 години – след терористичните атаки от 11 септември 2001г. Предстоящото издание на фестивала ще се проведе от 22 април до 2 май и в неговите рамки са включени 6 конкурсни програми:


Робърт Де Ниро и Джейн Розентал

  • „Световно игрално (пълнометражно) кино” (World narrative);
  • „Световно документално (пълнометражно) кино” (World documentary);
  • „Игрално (пълнометражно) кино от Ню Йорк” (New York narrative);
  • „Документално (пълнометражно кино от Ню Йорк” (New York documentary);
  • „Игрално (късометражно) кино (Narrative short);
  • „Документално и студентско късометражно кино” (Documentary and student short film).

    В състава на различните журита са включени общо 35 души – актьори, сценаристи, журналисти и специалисти по масови комунакиции. Сред тях се открояват известни имена, като Аарон Екхарт, Джесика Алба, Упи Голдбърг, Америка Ферера, Хоуп Дейвис, Зак Браф, Шерил Хайнс и др.

Тази година в международния конкурс са включени 12 филма от 8 страни, като повечето от тях са или дебюти, или втори творби на своите създатели. За 7 заглавия представянето в рамките на фестивала, чийто генерален спонсор е Delta Air Lines, ще бъде световна премиера.

МЕЖДУНАРОДЕН КОНКУРС
Световно игрално (пълнометражно) кино (World narrative)

Buried Land” – реж. Джефри Алан Родес (Geoffrey Alan Rhodes) и Стивън Истууд (Steven Eastwood), САЩ-Великобритания, Босна и Херцеговина
В малко планинско градче е направено удивително откритие. Оказва се, че под хълмовете на Централна Босна съществува долина на древни пирамиди, напомнящи египетските. В разрушения от войната град прииждат тълпи туристи, а местните жители заживяват между реальността и въображението. Тази коллизия отразява и люшкането на филма между документалното и игралното начало.

Dog Pound” – реж. Ким Шапирон (Kim Chapiron), Франция

В САЩ над 100 хиляди деца се намират в затвори за малолетни престъпници. 60 на сто от тях са обречени да се превърнат в изпечени рецидивисти. Режисьорът Ким Шапирон насочва вниманието си към трима тинейджъри, които се борят за оцеляване в един от тези „изправителни” домове.

Mine Vaganti” – реж. Ферзан Озпетек (Ferzan Ozpetek), Италия

Известният италиански режисьор от турски произход Озпетек този път предлага забавна семейна комедия, чието действие се развива в град Лече, южна Италия. Главният герой Томазо не желае да участва в бизнеса с макаронени изделия на своето богато семейство. Но по вина на брат му неговите планове се провалят.

Lucky Life” – реж. Ли Исаак Чун (Lee Isaac Chung), САЩ

Когда един от тях заболява, група приятели се отправя за последен път на морско пътешествие, за да се простят с юношеството. Години по-късно, когато една от двойките решава да има дете, си спомня за това пътешествие. Изящна, прекрасно изиграна и заснета драма за човешките отношения.

My Brothers” – реж. Пол Фрейзър (Paul Fraser), Ирландия

Седемнайсетгодишният Ноел случайно счупва стария часовник на своя умиращ баща, за когото е голяма ценност. Заедно с приятелите си той потегля с камиона на своя работодател да търси замяна на ценната вещ. Но това, което е трябвало да бъде кратко пътуване, се превръща за младежите в наситено с много емоции, продължително пътешествие. Това е дебют в режисурата за сценариста Пол Фрейзър, който дълго време бе сътрудник на известния ирландски кинематографист Шон Медоус (Shane Meadows).

Open House” – реж. Андрю Пакуин (Andrew Paquin), САЩ

Главният герой на филма мълчаливият Дейвид е принуден с години да задоволява разрушителните сексуални страсти на своята приятелка Лили. Дейвид жадува за прости човешки отношения. Когато една от потенциалните жертви му дава възможност да си го върне, започват да го мъчат съмнения.

Paju” – реж. Пак Чхан-Ок (Chan-ok Park), Южна Корея

Пхаджу е град в провинция Кьонхидо, расположена на границата с КНДР, където е било подписано споразумението за прекратяване на бойните действия по време на войната в Корея през 50-те години на миналия век. Във филма се разказва за митарствата на двама герои, чиято съдба е също така мрачна, както и това прокълнато място.

Gainsbourg, Je t’Aime… Moi Non Plus” – реж. Джоан Сфар (Joann Sfar), Франция

Изобретателен биографичен филм за живота на Серж Гинсбур от детството в окупирания от нацистите Париж до скоропостижната му смърт на 62 години. Това е режисьорски дебют на най-изявения във Франция автор на комикси – Джоан Сфара.

Snap” – реж. Кармел Винтърс (Carmel Winters), Ирландия

Психологична драма за три поколения на една фамилия, готови да повторят грешките от миналото. Ейслинг О’Съливан играе ролята на майка, която в стремежа си да защити своя син прикрива тайни от миналото.

When We Leave” – реж. Фео Аладаг (Feo Aladag), Германия

Младата туркиня Умай не може повече да търпи грубото отношение на своя съпруг и бяга от Истанбул при свои роднини в Берлин. Обаче любовта и привързаността трябва да се съобразяват със социалната система, която контролира живота на семейството.

Keshtzar haye sepid” – реж. Мохамад Расулоф (Mohammad Rasoulof), Иран

В тази история, която прилича на приказка, се преплитат поезията, митологията и абсурдът. Главният герой Рамхат пътува от остров до остров край бреговете на Иран, събирайки сълзи.

William Vincent” – реж. Джей Анания (Jay Anania), САЩ

Героят от филма (ролята изпълнява Джеймс Франко, играл във филма на Гюс Ван Сант „Харви Милк”) е тих престъпник, който не се интересува от последиците на своите престъпления. Но след като се влюбва в любимата проститутка на известен гангстер, той е принуден да бяга в Ню Йорк, за да се завърне 4 години по-късно и да се опита да спаси момичето.

В рамките на фестивала „Тribeca” ще бъде представено напълно реставрирано копие на прочутия филм на Дейвид Лийн „Доктор Живаго” – екранизация на едноименния роман на Борис Пастернак, отличен с 5 награди „Оскар“. Тази година се навършват 45 години от излизането на този филм по екраните.

Източник: Официалният сайт на Деветия Tribeca Film Festival

Read Full Post »


Любителите на шаха у нас, сред които принадлежа и аз, очакват с огромно нетърпение началото на двубоя за шахматната корона между настоящия световен шампион Вишванатан Ананд и претендента за титлата Веселин Топалов. След дълги преговори бе решено той да се проведе в София и да започне на 21 април. Знаменателно е, че това изключително събитие приковава вниманието на столичани толкова скоро след 14-ия София Филм Фест. Защото колкото и да ви звучи невероятно, но има пряка връзка между шаха и киното, която е много отдавнашна.
Още в ранните години от своята история, киното започнало да се вглежда в древната игра и особено в хората, които били луди по нея. Един от първите стойностни филми, посветени на шаха е дело на знаменития режисьор Всеволод Пудовкин. Той заснел „Шахматна треска” през 1925 година, използвайки това, че в Москва се провел голям международен турнир с участието на световния шампион Капабланка и още десетки знаменити гросмайстори. Тяхното пристигане в руската столица предизвикало истински шахматен бум сред московчани.
Години по-късно в една от екранизациите по „12-те стола” на Илф и Петров, също е отделено важно място на сцена, в която Остап Бендер (акт. Андрей Миронов) се опитва да се представи за шахматен майстор, давайки сеанс на едновременна игра срещу дузина любители на шаха.
С течение на времето и други известни кинематографисти започнали да поглеждат към древната игра. Ингмар Бергман например я въвежда в сцената с появата на Смъртта в кулминационния момент на неговата философска драма „Седмият печат” (1957), която е отличена със специалната награда на журито на кинофестивала в Кан. Във филма се разказва за рицаря Антониус Блок, който се завръща у дома след участие в кръстоносен поход. Той е дълбоко покрусен да види, че страната му е напълно разорена от епидемия, косяща всички наред. Измъчван от съмнения в съществуването на Бога, Антониус Блок призовава Смъртта на решителен шахматен двубой, в който залогът е собственият му живот.
Филмът „Шахматисти” (1977) на индийския майстор на киното Сатяджит Рей не само доставя истинска естетическа наслада, но и анализира политико-историческата реалност в средата на 19-ти век. Намеквайки за произхода на шаха като военно-стратегическа игра, индийският режисьор умело развива две паралелни сюжетни линии. Едната ни запознава с двама аристократи, които заради увлечеността си по древната игра не забелязват как Източно-индийската компания разиграва друга – коварна полилитическа игра, целяща свалянето на краля и предаването на индийското кралство под британско управление.
Шест години по-късно големият френски актьор Мишел Пиколи помага на младия режисьор Ришар Дембо да заснеме чудесния си филм „Диагоналът на офицера” (1984), който е фокусиран изцяло върху борбата за шахматната корона. В него Пиколи се превъплъщава блестящо в ролята на възрастен, смъртно болен шахматен шампион на Съветския съюз, който се бори за титлата срещу гениален и напорист млад съветски емигрант. На фона на тази силна спортна драма е показано как в средата на 80-те години на миналия век шахматната надпревара е била използвана като параван за разиграването на безмилостния политически шах между великите сили. Неслучайно творбата на Дембо е отличена с „Оскар” за най-добър чуждестранен филм.
Американската лента „В търсене на Боби Фишер” (1993, реж. Стивън Зейлиън) пък пресъздава драматичната история на седемгодишно момче, надарено с необикновен шахматен талант и неговият баща, който желае на всяка цена да го направи световен шампион. Кое е по-важно – детството и любовта между баща и син или успехът и кариерата на велик гросмайстор?! Има неща в живота, които не могат да бъдат жертвани като фигури на шахматната дъска.
През 2000-ата година холанската Марлийн Горис екранизира романа на Владимир Набоков „Защитата на Лужин”, който е посветен на прочут шахматист, завършил живота си чрез самоубийство. Във фокуса на повествованието е своенравен руски гросмайстор (акт. Джон Туртуро), на когото предстои мач за световната титла. Но вместо да се готви за изпитанието на живота си, Лужин трескаво броди из лъскавите хотелски кулоари. Джон Туртуро пресъздава много убедително човешката драма на гениалния шахматист, комуто е съдено да срещне любовта в сюблимния момент от своята кариера.
Върху шаха е концентрирал изцяло вниманието си и превъзходният анимационен филм „Играта на Джери”, създаден от прочутото холивудско студио „Пиксар”. Древната игра този път е послужила като средство да се покаже драмата на старостта и самотата. Филмът бе отличен през 1998г. с „Оскар” за най-добра късометражна анимация.
По обясними причини документалистите са тези, който най-често от всички кинематографисти са насочвали поглед към шаха. Заснети са множество документални ленти за различни световни шампиони, сред които се открояват филмите за Боби Фишер – гениалният американски шахматист, починал неотдавна в Исландия на 65-годишна възраст. Именно в исландската столица Рейкявик през 1972 година той нанесе първото историческо поражение над непобедимата дотогава шахматна школа на Съветския съюз, сразявайки Борис Спаски. Впоследствие Фишер се оттегли от шаха, от което се възползва новото руско попълнение в лицето на Карпов и Каспаров, които последователно изкачиха отново шахматния Олимп. Оттеглянето и на Каспаров преди няколко години пък освободи място за действие на нашия Веселин Топалов, който също успя да завоюва световната титла през 2005г. След победата си над Камски миналата година, българският гросмайстор заслужи повторно правото да се бори за шахматната корона – този път срещу новия световен шампион Ананд.
Предлагам да видите откъс от моето предаване „Другото кино“, излъчено на 8 март 2009г. по VTV. В него съм се опитал да разкажа за филмите, в които шахматът играе важна драматургична роля, намеквайки за необяснимата любов между киното и прекрасната древна игра.

Read Full Post »


В по-ранна своя публикация ви информирах за съдържанието на основните конкурсни програми на предстоящия 63-ти международен кинофестивал в Кан. Той ще започне на 12 май с тържествена церемония, която ще води британската актриса Кристин Скот Томас. Журито на главния конкурс ще бъде ръководено от американския кинорежисьор Тим Бъртън („Едуард ножиците“, „Батман“, „Ед Ууд“, „Алиса в страната на чудесата“ и др.), а негови членове са Кейт Бекинсейл (актриса), Джована Мецоджорно (актриса), Бенисио дел Торо (актьор), Шекар Капур (режисьор), Алберто Барбера (директор на Националния музей за кино в Торино и бивш шеф на Венецианския кинофестивал) и Джафар Панахи (ирански режисьор, репресиран наскоро от властите в родината си). Председател на журито, което ще определи победителите в конкурса за късометражни филми, е канадският режисьор Атом Егоян, а нашумялата със своите филми напоследък френска режисьорка Клер Дени ще оглави журито на програмата „Особен поглед”. Мексиканският актьор Гаел Гарсия Бернал пък ще ръководи работата на журито, което ще определи новия носител на наградата „Златна камера” в конкурса за най-добър дебютен филм.
Сред филмите-претенденти за „Златна палма” (главното фестивално отличие) попадна и новата суперпродукция на Никита Михалков „Изпепелени от слънцето 2”. Това е продължение на най-награждавания досега филм на Михалков, отличен с „Оскар” и с Голямата награда на журито в Кан през 1994г. На предстоящия кинофестивал в Кан ще бъде показана неговата съкратена двучасова версия, а премиерата на пълната (тричасова!) версия се състояла вчера в Кремълския дворец в Москва. Според руските информационни източници, на нея са присъствали 6000 зрители, които до последния момент се оглеждали за президента Дмитрий Медведев и премиера Владимир Путин. Но уви, премиерата не била уважена дори и от първата дама Светлана Медведева, както и от шефа на администрацията на президента Владислав Сурков (репортаж за премиерата може да видите тук).
Вече имах възможност да споделя своите песимистични очаквания относно опита на Никита Михалков да направи поредния си след „Сибирския бръснар” патриотичен киноопус. Разбира се, това са само мои предчувствия, но ето, че те вече се потвърждават от излезлите първи отзиви за филма. Един от най-големите руски информационни портали (вижте тук) публикува подробна статия от Михаил Трофименков, която е озаглавена „Мръсни спомени за великата война”. В нея известният руски кинокритик пише, че първата част от филма на Никита Михалков може да се гледа, само ако се възприема като комикс или манга, макар че въобще не може да се сравнява с „Първия отряд” (нашумял руско-японски филм). И след като прави подробен, ироничен анализ на видяното, той заключава: „Няма образи – само физиология. Няма ужас – само отвращение. И дори неудобство, почти срам за професионалистите по грим и визуални ефекти, измайсторили всичките тези изсипващи се черва… Това е присъда над режисьора, даже не присъда, а диагноза. Режисьорът все пак е художник. Художникът създава образи, което е акт на любов. Но Никита Михалков, както е видно, явно не е в състояние вече да го прави, а може само да насилва зрителите. Впрочем, още по-отвратителен от натуралистичните сцени с разкъсани човешки месища, според Трофименков е снегът, синтезиран от компютър, който красиво-красивичко затрупва всичко…А и самата идея да бъде направено продължение на „Изпепелени от слънцето” е безумна, според него. Защото онези, които са гледали филма помнят финалните титри, от които ставаше ясно, че Котов е разстрелян, жена му загинала в лагер, дъщерята умряла в детски дом. Последният кадър пък бе повече от ясен и недвусмислено удостоверяваше, че провокаторът Митя Арсентиев (акт. Олег Меншиков) сам слага край наживота си. В тази връзка Трофименков си позволя да подхвърли ехидно,  че ако в първия филм някой бе направил аборт, то в продължението щяхме да имаме шанса да видим оцелялото по чудо дете. Макар че, обобщава Трофименков, съдейки по мимиките на героите от филма, всички те са зомбита. И така, все в този дух. Не си спомням да съм чел някога по-остра (и злобна!) рецензия за филм. Най-тежката присъда обаче произнесли присъствалите на премиерата ветерани от войната. Техните оценки за видяното са безапелационни: „мъка”, „изплю се в лицето ни”, „не може да се снима така”.
„Да, времето изтрива от паметта физиологичния ужас от войната. Но ако все пак в екранния ужас имаше зрънце истина, ветераните едва ли биха говорили така. Слава богу, че на никого не му прилоша по време на самата прожекция”, заключава Михаил Трофименков.
Не знам какво да мисля след прочетеното. Все пак, не мога да повярвам, че филмът на Никита Михалков е толкова ужасен. В противен случай не биха го включили в конкурсната програма на кинофестивала в Кан. Макар че и на това си има обяснение, според Трофименков. И то е, че в Кан неслучайно ще покажат съкратена версия – при това с цял час! Жива тъкан никой не реже толкова драстично, а само мъртва! – обобщава авторът.

Read Full Post »


В последния ден на продължилата повече от седмица допълнителна информационна програма на 14-ия София Филм Фест успях да видя прекрасната израелска комедия „Според размера” (реж. Шарон Маймон и Ерез Тадмор). Много съм доволен от този факт, защото определено ми липсваха умните комедийни филми сред многобройните силни заглавия тази година. Освен „Според размера” лично аз гледах само още две (но хубави!) комедии – „Самият Троцки” и „Концертът”. Докато стойностните драми бяха поне пет пъти повече, сред които бих поставил най-високо „Бялата лента”, „Източни пиеси”, „Ливан”, „Меден месец”, „Млякото на скръбта”, „Прешъс”, „Война за опиум”, „Тъпан, барабан”, „Антихрист”, „Надуваема кукла”, „Покани ме да вляза” и др. Впрочем такава е ситуацията като цяло в съвременното кино, в което по принцип се открояват много повече сериозните драматични филми, отколкото комедийните. Винаги са били изключение творци като Чаплин, Тати и Бенини, които са успявали да ни провокират към размисъл, разсмивайки ни.
Израелските режисьори Ерез Тадмор и Шарон Маймон определено успяват да го постигнат. Тяхната великолепна комедия ни подтиква да погледнем по-нестандартно към проблемите на хората с наднормено тегло, които определено са жертва на дискриминация в съвременния обсебен от мании за диети свят.

Четиримата основни герои от филма решават да подходят към въпроса за размера и вида на своите фигури по съвсем оригинален и освобождаващ начин, отдавайки се на единствения на света спорт, за който пълнотата е предимство. Заниманията със сумо им предоставят уникалната възможност не само да прекратят обречената борба с теглото си, но и да изпитат за пръв път самоуважение от качването на килограми. Нещо повече – те им помагат да стигнат до спасителното прозрение, че проблемите им в живота биха били далеч по-малко, ако вярваха повече в себе си, вместо да се опитват да бъдат като всички останали.
Благодарение на чудесната актьорска игра на всички участници, двамата млади режисьори са успели да осъществят многобройните си остроумни хрумвания по начин, който превръща филма им в една от най-добрите кинокомедии напоследък. И ако на моменти тя ни кара да плачем, то определено това са сълзи от смях – онзи истински, пречистващ смях, за който всички тайничко си мечтаем, когато ходим на кино.

Ерез Тадмор (роден през 1974 г. в Херцила, Израел) е завършил кино в Училището по изкуствата „Камера обскура” в Тел Авив, а първият му късометражен филм „Moosh“ е представен на повече от 40 фестивала и печели много награди. През 2003 г. Тадмор е част от „Талънт Кампус“ в Берлин. През 2004 г. друг късометражен филм, на който е сърежисьор – „Непознати“, се състезава в Сънданс и става основата за първия игрален филм на Тадмор със същото заглавие. „Според размера“ е вторият му игрален проект.
Шарон Маймон (роден в Рамла, Израел) е следвал кино в Училището по изкуствата „Камера обскура” в Тел Авив, където дипломният му проект е късометражният филм „Holes“. През 2005 г. е сценарист на ТВ ситкома „Sketch Show”, а след това написва сценария и сърежисира 40-минутния филм „Mortgage“ (2006). За дебюта си в игралното кино – Според размера, Маймон е автор на идеята и съавтор на сценария. В момента той работи по черната комедия „Моя сладка евтаназия“.

Read Full Post »

Older Posts »