Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for 15.03.2010


Снощи в зала 1 на НДК бяха връчени последните награди на 14-ия София Филм Фест.
Сергей Соловьов, режисьор на филма „Анна Каренина“, с чиято прожекция бе закрита официалната фестивална програма, получи наградата на Столичната община за цялостен принос към световното кино. Със същото отличие бяха удостоени в предишните дни още трима режисьори – Джулиано Монталдо (Италия), Ян Троел (Швеция) и Тони Палмър (Великобритания), а също и композиторът Божидар Петков.
Последна бе обявена традиционната награда на публиката, с която напълно заслужено бе отличен канадският филм „САМИЯТ ТРОЦКИ” (реж. Джейкъб Тиърни).
Впрочем, с изключение на отличията за цялостен принос към световното кино, може би само наградата на публиката отговаря на моите очаквания. Специално си направих труда тази година да видя всички конкурсни филми, поради което мога без колебание да споделя своето мнение за повечето от победителите на 14-ия София Филм Фест. И то е напълно отрицателно!
Според мен, присъждането на Голямата награда за най-добър филм на руския „Една война” бе меко казано пресилено, защото поне няколко заглавия от игралния конкурс бяха над неговото равнище. Имам предвид „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”, „ЛОШ ДЕН ЗА РИБОЛОВ”, „СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО” и разбира се „САМИЯТ ТРОЦКИ”. Лично на мен повече от крайния победител ми харесаха още и румънският „Пътуващо кино”, и британският „Младият Джон Ленън”, и хърватският „Магаре”.
Споделих своето разочарование от наградите с приятели, които ме светнаха, че това било напълно естествено, защото на кинофестивалите по принцип много рядко побеждавали най-хубавите филми. Просто защото изборът на журито винаги се определял от конюнктурни съображения и едва на последно място – от истинските мнения на неговите членове. Жалко би било, ако е така наистина. Това напълно обезсмисля състезателния характер на фестивала. Но навярно нещата стоят точно така, защото иначе едва ли би могло да се случи толкова крещящо недоразумение, каквото бе връчването на наградата за режисура на Мирослав Момчилович за филма му „Чакай ме, няма да дойда”. Това, че той е сценарист на филма „Когато порасна, ще стана кенгуру”, който бе сред фаворитите на публиката на едно от по-ранните издания на София Филм Фест, не го прави и добър режисьор. Защото именно някои от чисто режисьорските решения във филма, за който бе отличен на 14-ия София Филм Фест, предизвикаха моето недоумение със своята антиестетичност и преднамереност. Едва ли е случайно, че единственият му приз преди този в София, му бе даден в Нови Сад, но не за режисура, а за сценарий. Да, наградата за сценарий, би отразявала по-адекватно малкото достойнства на „Чакай ме, няма да дойда”, който в никакъв случай не заслужава отличието за режисура – поне на 14-ия София Филм Фест, където му бяха конкуренти много силни в режисьорско отношение творби, като „Източни пиеси”, „Лош ден за риболов”, „Срещу течението”, „Магаре” и може би всички останали конкурсни заглавия.
Радвам се за отличаването на „Объркана броеница” (Турция) с наградата за най-добър балкански филм, макар че не бих имал нищо против и ако бяха наградени румънският „Медал за храброст” и особено сръбският „Тук и там” (реж. Дарко Лунгулов). Тук е мястото да споделя своето удовлетворение от равнището на филмите, селектирани тази година в различните конкурсни програми. Може би действително 14-ият София Филм Фест е най-добрият от всички досегашни издания! Но на този фон прозвуча още по-конфузно изборът на международното жури, председателствано от французина Пиер-Анри Дьоло.
Но стига толкова по тази тема. Нека си поговорим малко за един американски независим филм, който може би заслужаваше повече от „Войната е опиат” да спечели главния „Оскар” тази година. Става въпрос за филма „Прешъс„, който отнесе две статуетки (за поддържаща женска роля и адаптиран сценарий) само преди дни, а имаше общо пет номинации, включително за най-добър филм.
Ежегодно бляскавата церемония по връчване на наградите „Оскар” е предшествана от далеч по-скромна, но в много отношения по-важна церемония, по време на която удостояват с награди американското независимо кино, борещо се за място под слънцето с вездесъщия Холивуд. Наградите, които са наричани „Независим дух“ (Independent Spirit), са разглеждани като алтернативни на тези, които се връчват в „Кодак тиътър” в Лос Анджелис.
Тазгодишният заслужен победител бе разтърсващата драма „Прешъс”, която е посветена на живота на чернокожа тинейджърка от Харлем, родила две деца след изнасилвания от родния си баща. Лентата получи пет награди „Независим дух” и бе призната за най-добър филм на годината. Склонен съм да се съглася, че поне що се отнася до американското кино, няма по-добър филм от „Прешъс” през 2009г. Но онова, което малцина навярно знаят е, че автор на оригиналната музика към филма е българинът Марио Григоров, който изпълни на пиано своята чудесна композиция преди началото на прожекцията в зала 1 на НДК.
Марио Григоров е един от най-успелите български музиканти. Израснал е в музикално семейство (майка – пианистка и баща – тромпетист). Живее в Лос Анжелис, а от време-навреме и в Париж, откъдето е неговата съпруга, която е дизайнер.
За съжаление, на този кинофестивал, чийто основен фокус бе насочен към българското кино, имахме малко основания за гордост от представените български филми. С изключение на „Източни пиеси”, който участва в конкурса за игрални филми и заслужаваше най-малко наградата за режисура, а също и на документалния филм на Стефан Командарев „Градът на жените баданте”, представените български филми не ми харесаха.
Това важи особено за филма „Зад кадър”, удостоен с честта да открие фестивала (вече споделих мнението си за него в предишна публикация), а също и за „Ако някой те обича” на Киран Коларов, който бе прожектиран на 13-ти март в зала 1 на НДК – веднага след обявяване на наградите.
Трудно ми е да си обясня как е възможно повечето от българските създатели на игрални филми да са толкова безчувствени към болките на хората, обречени да живеят във все по-деградиращата България?! Как е възможно да са слепи за разтърсващите драми, които са навсякъде около нас и да ни занимават с изсмукани от пръстите истории, като тази от филма „Ако някой те обича”? И не на последно място – как е възможно да продължават да използват допотопни изразни средства, които отдавна не кореспондират нито с времето, в което живеем, нито с вкусовете на интелигентните млади хора, които за разлика от преди, имат възможност да правят сравнения със световните образци.
Впрочем за объркаността на Киран Коларов по време на работата му над филма „Ако някой те обича” можем да съдим от интервюто, публикувано на сайта на фестивала. В него той казва следното: „Трябва да си призная, че бях написал около осем варианта на сценария и винаги изпадах в пълно отчаяние. Главният герой ми се изплъзваше – не го разбирах, нямах нищо общо с въжделенията, желанията или чувствата му. Просто този човек ми беше чужд, скучен, непонятен. С една дума нещо като булеварден герой, който се опитва да живее със “значимата” си душевност. Бях готов да се откажа от филма. И какво се случи? Няколко дена преди снимки се разболях от грип. И тези няколко дена обърнаха всичко. Мислено поставих главния си герой Александър Паскалев на почти фашистки разпит: Кой е той? Защо е? За какво се бори? Отговорите му бяха лицемерни, заблуждаващи… Имах чувството, че този човек с невинната си усмивка е провокатор и иска да ме провали. И… обърнах всичко наопаки! За три дни написах новите епизоди, преобърнах всичко, обърнах ръкавицата наопаки. Разказът стана безфабулен – крепеше се единствено на чувствата, и това ми хареса.” Да, но на мен никак не ми хареса, защото зад усложнеността му се е изгубил основният конфликт, а съответно и драмата на героя. А най-лошото е, че филми като „Ако някой те обича” продължават да се правят с финансовата подкрепа на държавна институция като Националния филмов център.
Общо четири бяха новите игрални филми, представени на 14-ия международен София филм фест. Това бяха “Зад кадър”, „Ако някой те обича”, „Стъклената река” и „Светото семейство”. И за голямо мое съжаление, те не успяха да ме убедят в продължаващия възход на родното кино. Започвам да се опасявам, че равнището на филми като „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „Дзифт” и „Източни пиеси” ще се окаже непосилно за другите български кинематографисти. Това би било жалко, особено на фона на несъмнения подем на цялото балканско кино напоследък.

Read Full Post »