Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for 13.03.2010


Вчера гледах последните три игрални филма от основната конкурсна програма, която е съставена от дебютни или втори творби на режисьори от целия свят.
Започнах с филма „ИСТИНСКИ ЖИВОТ” (реж. Сара Леонор). Според мен това е един нелош френски филм, който обаче ми прозвуча твърде вторично с темата си за бягство сред природата от задушаващия живот в градската джунгла. Хубаво е, когато един режисьор познава историята на киното, но според мен това не трябва да се набива на очи във филмите му. А Сара Леонор, която представи лично своя филм, явно се е опитала да подражава и то не на кого да е, а на самия Годар и по-специално на финалната сцена от неговия филм „До последен дъх”. Не съжалявам обаче, че гледах този филм, защото успях да видя най-после на екрана изпълнение на Гийом Депардийо, който е почти неизвестен у нас. Уви, вече е малко късничко да се запознаваме с него, защото синът на легендарния Жерар Депардийо не е между живите от близо година и половина. Той почина на 37 години в болница край Париж от усложнения след пневмония, която получи по време на снимки в Румъния. Ролята му в „Истински живот” е предпоследната в неговата кратка, но ярка кариера. В този филм той се превъплъщава в дребен измамник – краде коли, влиза с взлом в апартаменти и … се влюбва в една млада учителка. Двамата започват да вярват, че е възможно да бъдат щастливи заедно. Бруно обаче продължава да си осигурява препитанието, нарушавайки закона. Веднъж, след досаден гаф на неопитен негов помощник, той е разкрит и побягва заедно със своята любима. Те навлизат в съвсем различен свят, където – далеч от полицията, закона и железните решетки на затвора – се отдават на чувствата си един към друг, сякаш са тотално изпаднали от времето и реалността. Разбира се, опитът им да заживеят истински в лоното на природата е напълно утопичен и съвсем закономерно завършва трагично.

Гийом Депардийо в кадър от филма „Истински живот“ (реж. Сара Леонор)

Вторият филм от игралния конкурс, който гледах вчера бе, полският «МОМИЧЕТАТА ОТ МОЛА» (реж. Катажина Росланиец). Според мен, това е един честен и много необходим днес филм, който обаче не успява да достигне равнището на други филми, посветени на младежката безпътица. Малко ми е трудно да се съглася с Пиърс Хандлинг, който казва, че „Тази тежка, безкомпромисна и решителна реалистична творба уцелва десятката с историята на приобщаването на подрастващо момиче, което се озовава заобиколено от банда тийнеджърки, твърдо решени да си проправят път нагоре. На места стряскащо агресивен, на други – нежен и романтичен, филмът на Катажина Росланиец прави непоколебима дисекция на съвременното полско общество. Режисьорката демонстрира заблудите на дълбоко обърканото и най-вероятно повредено поколение, което е израсло изцяло в демократична Полша след падането на комунизма. Да си тийнейджър никога не е лесно, но Росланиец ни показва героините си не толкова като 14-годишни девойки, каквито са, а като възрастните, за които се представят. Очевидно е, че тя добре познава темата си и във филма ù няма нито една фалшива нотка.”
Филмът е отличен на кинофестивала на полското кино в Гдиня през 2009 година с наградата за най-добър режисьорски дебют в лицето на Катажина Росланиец, която е родена през 1980 г. Завършила е икономика в Университета на Гданск, кинорежисура във Варшавското киноучилище и курс по игрално кино във Филмовото училище на Анджей Вайда.

Последният филм от конкурсната програма на тазгодишния кинофестивал бе нашият „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”, който гледах за трети път вчера. И мога да ви уверя, че отново ме развълнува. Поне за мен няма никакво съмнение, че това е най-хубавият български филм през последните 20-30 години. За него вече съм писал на няколко пъти (прочетете тук), представял съм и режисьора Камен Калев (вижте тук), поради което този път ще се огранича само със следния цитат от анализ на филма, направен от Джей Уайзбърг
Тихото отчаяние на душите, останали без посока, може да се превърне в тягостен сюжет в ръцете на по-неталантлив новак, но Източни пиеси на Камен Калев е честно и умело заснето размишление за търсенето на вътрешни и външни опори. Режисьорът-сценарист има добър усет за диалога и насища с лишена от сантименталност топлота тази лична история, като в резултат прави забележителен дебют, завършващ с изненадваща нотка на надежда. И двамата братя са нагазили дълбоко в екзистенциалната самота, но излъчването на Ицо, че е изгубен и объркан е много по-силно. Може би това се дължи на факта, че животът на дебютанта непрофесионален актьор Христов (стар приятел на Калев) е в основата на сценария и много от детайлите са реално случили му се неща. Но филмът не може да бъде сбъркан с документален благодарение на чувствителността на Калев, комбинирана с достоверен и естествен диалог. Шокиращо е да открием във финалните надписи, че Христов е починал след края на снимките. Целият филм е обагрен от трогателно уважение към него. Актьорските изпълнения са силни, но над всички са Христов и Аксой. В началото на филма Ицо не е кой знае колко привлекателен персонаж, но честността и тревожността му, съчетани с болезненото отчаяние, бързо променят повърхностното впечатление. Аксой, която е толкова добра във филмите на Семих Капланоглу Яйце и Мляко, има забележително присъствие, а красотата ù е по-силно изразена благодарение на осезаемото съчувствие, което излъчва.
Режисьорът на „Източни пиеси” Камен Калев е роден в Бургас, България, през 1975 г. Завършва киноучилището „ФЕМИС” в Париж през 2002 г. Късометражните му филми Орфей и Maltonius Olbren са представени и отличени на световни фестивали, сред които тези в Берлин, Клермон Феран, Ню Йорк, Локарно, Стокхолм. Късометражният му филм „Върнете заека“ (със сърежисьор Димитър Митовски) е в състезателната програма на Кан през 2005 г. Две години по-късно последният му засега късометражен филм „Лошият заек“ (със сърежисьор Димитър Митовски) е селектиран за Международната седмица на критиката в Кан. Камен Калев е режисирал и над 60 реклами, както и музикални видеоклипове. Източни пиеси е дебютният му пълнометражен филм.
Убеден съм, че въпреки силната конкуренция от филми като „Самият Троцки”, „Младият Джон Ленън”, „Лош ден за риболов” и „Магаре”, няма да е пресилено, ако журито присъди голямата награда на „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”. Ще стискам палци това да се случи след няколко часа.

Read Full Post »


Днес смятам малко да поотдъхна преди церемонията по връчване на наградите на 14-ия София Филм фест, която ще се проведе вечерта в зала 1 на НДК. Докато си почивам от маратона, в който участвах цяла седмица, ще се опитам да подредя впечатленията си от предишните два фестивални дни.
В четвъртък (11 март) гледах в „Люмиер” най-новия филм на гръцкия режисьор Тео Ангелопулос. Познавайки добре творчеството на този легендарен майстор на киното, не допуснах грешката от предишни фестивали, когато ми се е случвало да се напрягам на негови филми доста уморен от видяното преди тях. Този път умишлено започнах на свежа глава четвъртъчния си маратон именно с „ПРАХЪТ НА ВРЕМЕТО” (вижте трейлъра) и не съжалявам, защото така успях да почувствам в пълна степен силата и магията на киното с марка Англопулос. А то, според мен, ще просъществува във времето и много след нас, когато ще служи на идните поколения да си изградят по-жива представа за отминалата епоха на войни и идеологически противопоставяния, в която хората бяха безмилостно подмятани от Историята.
Действието на филма обхваща периода от 1953 (след смъртта на Сталин) почти до наши дни. „Прахът на времето” фактически е продължение на историко-философската епопея на Ангелопулос, започната с „Разплаканата ливада“ (2004). Този път се разказва за режисьор (акт. Уилям Дефо), който снима филм за своите родители Спирос и Елени. Всичко, което се е случило в техния живот, е било трагично повлияно от най-важните исторически събития на ХХ век. Втората световна война разделя влюбената двойка – Спирос е принуден да емигрира в САЩ. Последвалата гражданска война в Гърция принуждава Елени и хиляди нейни съотечественици с леви убеждения да избягат в Съветска Русия. Много по-късно пък падането на Берлинската стена ще ознаменува началото на нова глава в историята на семейството. През изминалите години им се налага да преживеят много скиталчества и страдания: Ташкент, Сибир, Ню Йорк, Торонто – това са само някои от спирките на тяхното изнурително странстване по света.
Любовната история на гръцките емигранти Спирос и Елени е представена, както винаги във филмите на Ангелопулос, ярко метафорично и истински кинематографично. Времевите пластове често се преплитат, но за внимателния зрител не е трудно да следи сюжетната нишка. След смъртта на Сталин Спирос заминава за Ташкент под чуждо име. Той обаче е разобличен, а Елени е изпратена в Сибир, където среща Якоб – немски евреин, когото познава от Ташкент. Той е неотлъчно до нея, докато тя заминава за Ню Йорк през 1974г. Години по-късно Елени и Спирос решават да се завърнат в родната си Гърция. По пътя се отбиват в Берлин, където тази необикновена драма за трагичните взаимоотношения между Любовта и Историята достига своя апотеоз.
Без съмнение знаменитият режисьор, продуцент и сценарист на множество признати за шедьоври филми, като „Трупата” (1975), „Пътуване до Китира” (1983), „Пчеларят” (1986), „Нерешителната стъпка на щъркела” (1991), „Погледът на Одисей” (1995) и увенчаният със „Златна палма” в Кан „Вечност и ден” (1998) е решил най-накрая да създаде нещо като свое автобиографично кинозавещание, в което разплита драматичните перипетии на гръцката емиграция на фона на почти цялата история на ХХ век. Освен Уилям Дефо, във филма участват Бруно Ганц, Мишел Пиколи, Ирен Жакоб и др.


Бруно Ганц (на преден план), Мишел пиколи и Ирен Жакоб в кадър от „Прахът на времето“ (реж. Тео Ангелопулос)

Лично за мен изпълнението на Бруно Ганц, което е най-силно, успява най-ярко да предаде терзанията на човека, обичал през целия си живот жена, която принадлежи на негов приятел.
Тео Ангелопулос, който на 17 април ще навърши 75 години, е роден в Атина през 1935. Учи право в Атинския университет и става практикуващ адвокат. Следва и кино в престижното френско филмово училище IDHEC. Завръща се в Гърция през 1964 г. и до 1967 г. пише филмова критика за левия вестник „Демократична промяна“. Започва да снима филми през 1965 г. След един късометражен филм през 1970 г. дебютира в игралното кино с „Възстановка на едно престъпление”. Оттогава неговите филми са участвали на безброй фестивали и са спечелили десетки международни награди, най-големите сред които са „Златен лъв” от кинофестивала във Венеция през 1980г. и „Златна палма” от кинофестивала в Кан през 1998г.

Read Full Post »