Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for март, 2010


На днешната дата (30 март) точно преди 40 години по екраните на бившия Съветски съюз излиза един от най-популярните и стойностни филми в историята на киното. „БЯЛОТО СЛЪНЦЕ НА ПУСТИНЯТА” е добре известен и у нас и отдавна е придобил почти култов статут. Що се отнася до моето лично мнение, само ще кажа, че просто боготворя този филм и затова съм му отредил място в челната десятка на любимите ми руски филми. Ето защо използвам навършването на кръгла годишнина от неговата поява, за да се присъединя към милионите любители на киното, които биха искали да изкажат своята благодарност към създателите на този киношедьовър. На първо място сред тях се нарежда починалият наскоро Владимир Мотил, който е режисьор на филма, а също и сценаристите Валентин Ежов и Рустам Ибрахимбеков, актьорите Анатолий Кузнецов (Фьодор Сухов), Павел Луспекаев (Верешчагин), Спартак Мишулин (Саид), Николай Годовиков (Петруха), Кахи Кавсадзе (Абдула), авторите на музиката Булат Окуджава и Исак Шварц и др.

Освен като режисьор на „Бялото слънце на пустинята“ (1970), Владимир Мотил е известен и с филмите си „Женя, Женечка и „катюша“ (1967), „Звезда на пленителното щастие“ (1975) и др. Той почина на 21 февруари тази година на 83-годишна възраст.

Read Full Post »


Навършиха се 100 години от рождението на великия японски режисьор, сценарист и продуцент Акира Куросава.
Той е роден на 23 март 1910г. в Токио. Своя дълъг път в киното той започнал още през 1936-та в киностудията Тохо, където работил 7 години като помощник-режисьор. Първият си самостоятелен филм – „Геният на джудото” (Sugata Sanshirô) заснел през 1943г., а признанието и известността дошли през 1950 година след излизането на филма му „Рашомон”, отличен със „Златен лъв” на кинофестивала във Венеция. Четири години по-късно излязъл и най-популярният филм в цялата кариера на Куросава „Седемте самураи” (1954).
Гледал съм повечето от филмите на Куросава и поне няколко от тях ще останат завинаги в съзнанието ми като образци на филмово изкуство. Това важи особено за „Рашомон“ (1950), „Да се живее” (1952), „Червената брада” (1965), „Додескаден”, „Кагемуша” (1980) и „Ран” (1985).

Тоширо Мифуне в кадър от филма на Куросава „Червената брада“

Акира Куросава бе признат за ненадминат класик на киното още приживе, което съвсем не означава, че неговата режисьорска кариера е била само низ от успехи. Нерядко му се е налагало да изпита горчивината от неуспехите и неразбирането от страна на родната публика. Неговите филми не носели големи приходи и след като собствената му компания се разорила получил предложение от Холивуд, но и там нещата не потръгнали. След разногласия с шефовете на студията, която го наела, зарязал всичко и се завърнал в родината си. През декември 1971г. Куросава извършил опит за самоубийство.
След продължително прекъсване той отново се завърнал на снимачната площадка, за да заснеме в студия „Мосфилм” чудесния си филм „Дерсу Узала” (1975) по мотиви от книгата на Владимир Арсениев, който му донесе „Оскар” за чуждоезична продукция.
Куросава бе сред най-проникновените тълкуватели на творчеството на Достоевски чрез средствата на киното. Доказателство за това е превъзходният му филм „Идиот”, който и до днес се нарежда сред най-оригиналните и верни на духа на писателя екранизации.
В Япония, а също и почти в цяла Азия, Куросава бил заклеймяван като спекулант, умеещ да представя чрез своите филми националната специфика по начин, който да се хареса на Запада. Истината всъщност е друга. Легендарният режисьор е сред малцината азиатски кинотворци, чието творчество надраства рамките на специфично азиатското, за да достигне измеренията на общочовешкото, което го прави вълнуващо и разбираемо за зрителите по целия свят. Нерядко той черпи вдъхновение от Европа и Америка. Сред любимите му режисьори били Джон Форд и Абел Ганс, а така също и Сергей Айзенщайн, от който Куросава възприел навика сам да отговаря за монтажа на своите филми.
Не са малко и западните майстори на киното, които са се учили от Куросава. Нека не забравяме, че именно като резултат на осъвременяването на негови се бяха създадени такива шедьоври на уестърна, като „Великолепната седморка” (1960), направен по мотиви от „Седемте самураи” и „За шепа долари” (1964) на Серджо Леоне, който пък е основан върху сценария на Куросава за филма „Телохранител”.
Днес вече никой не оспорва факта, че именно благодарение на Куросава азиатското кино се превърна в неотделима и много важна част от световното кино. В продължение на дълги години неговото име олицетворяваше за хората от Запада едва ли не цялото японско кино. Това, разбира се, не беше справедливо спрямо останалите в сянка други велики японски кинотворци. С течение на времето обаче светът се промени и много от предишните стереотипи на възприемане на азиатската култура рухнаха. Постепенното разширяване на културните контакти и информационния обмен, а също така появата на нови, алтернативни тълкуватели на киноизкуството, допринесе за „откриването” на гениалните филми на режисьори като Ясудзиро Одзу, Кендзи Мидзогучи, Микио Нарусе и много други превъзходни майстори, които преди бяха абсолютно неизвестни на Запад. За изследователите на киното започна да става ясно, че към момента на своята безапелационна победа на кинофестивала във Венеция през 1951 година Куросава е работел в своята родина в силно конкурентна среда, а японската национална кинематография не само в следвоенния период, но и в довоенните години вече е била произвела редица шедьоври, за които чуждестранната общественост нямаше ни най-малка представа почти до края на 60-те години.
През март 1990г. Акира Куросава бе удостоен с почетен „Оскар” за изключителен принос в » в киноизкуството, а през 1994г. му връчиха и ваградата на Киото.
Последният му филм „Мададайо” е заснет през 1993г. Пет години по-късно – на 6 септември 1998 на 88-годишна възраст – Акира Куросава почина от сърдечен пристъп.

Read Full Post »


Вчера най-после успях да гледам нашумелия филм на Михаел Ханеке „БЯЛАТА ЛЕНТА”, който определено е много добър. Може би най-добрият от всички филми, представени на 14-ия София Филм Фест. Не казвам обаче най-вълнуващ, защото такъв бе за мен „Концертът”, на който посветих предишния си постинг.
Едва ли ще бъде преувеличение, ако кажа че 2009 година премина под знака на няколко много силни европейски филма, най-яркият сред които определено е „Бялата лента”. Освен „Златната палма” от фестивала в Кан този безспорен шедьовър бе удостоен с европейски филмови награди в трите главни категории – най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър сценарий, а също и със „Златен глобус” за най-добър чуждоезичен филм. Единственото отличие, което не получи, но по мое мнение заслужаваше – бе разбира се „Оскар”-ът за чуждоезична продукция. Но това нито ще бъде първият, нито последния път, когато американската Академия за филмово изкуство пренебрегва европейски шедьоври, които са чужди на холивудския дух, с който са закърмени повечето от нейните почетни членове.
Но наградите не са най-важното нещо – особено когато става въпрос за кинематографист като Михаел Ханеке, чиято отдаденост на киното е сходна с тази на велики негови предшественици, като Робер Бресон, Андрей Тарковски и Ингмар Бергман.
В „Бялата лента”, който някои критици сравняват с „Догвил” на Ларс фон Триер, се разказва за поредица тайнствени престъпления, станали в северногерманско селце в навечерието на Първата световна война. Самият Ханеке твърди, че филмът му имал за цел да изследва произхода на злото. „Когато даден идеал – политически или религиозен – се въздигне в абсолют – той става античовечен”, обяснява режисьорът. Излишният религиозен ригоризъм само поражда ненавист. Децата на пастора от филма ненавиждат от цялата си душа не само бялата лента, която ги задължават да носят, но и нравствените ценности, които тя символизира. Оттук до отмъщението е само една крачка.
В множеството рецензии, посветени на филма, многократно е отбелязвано, че разкривайки изблика на неподозирана агресия в едно изолирано населено място, където протестантският дух доминира тотално, Михаел Ханеке всъщност се опитва да стигне до източниците на зараждащия се фашизъм. Неговата впечатляваща картина за възпитанието на онова поколение германци, което достига зрялата си възраст именно по времето на нацизма, обяснява много неща за масовата подкрепа, с която се ползва патологичната насилническа система на управление, наложена от Хитлер.
Характерите на десетките герои, представени във филма, се нареждат като пъзел в един безпощаден портрет на времето, което ще остане в историята със невъобразимите си жестокости и престъпления срещу човечеството. Ханеке остава докрай безстрастен и като виртуозен хирург, извършва своята дисекция на насилието и злобата, с които е пропито всекидневието на всеки от членовете на малката селска общност, управлявана в строго религиозен дух. Всичко започва със злополуката, сполетяла местния доктор, след като конят му се препъва в опъната тел. Разследването още е в ход, когато нови, още по-зловещи събития започват да се редуват едно след друго и също остават неразкрити. Налага се впечатлението, че някой си е поставил за цел да наказва по доста перверзен начин силните на деня, които иначе не може да уязви пряко. Но въпросителните, които увисват във въздуха, така и не получават дори и приблизителен отговор до края на филма. Оставаме си само с догадките, до които достига „извратеният ум” на селския учител, които обаче не са достатъчни, за да знаем със сигурност КОЙ Е ВИНОВЕН? И това не е случайно, защото филмът на Ханеке не е нито трилър, нито криминална драма, за които е важен въпросът „кой е убиецът?”. А и в случая би било невъзможно да се разкрие това, защото всички са съпричастни по някакъв начин с извършените престъпления. В този си извод „Бялата лента” се доближава до духа на романите на Достоевски, които както знаем са пропити с идеята за отговорността на всеки. Даже учителят, от името на когото се води разказът, на практика е виновен дори повече от другите. Той почти разгадава престъпленията, но е твърде слаб, за да се опълчи срещу хода на събитията и в крайна сметка предпочита да напусне селото. Така че всичко, което се случва впоследствие (цялата кървава история на ХХ век!) става възможно благодарение на мълчаливото съгласие именно на такива, като него.

„Опитвам се да покажа насилието чрез това, което всъщност носи – болка и оскърбление на човешките същества” Михаел Ханеке

Михаел Ханеке е роден на днешната дата (23 март) преди 68 години в Мюнхен. Син е на австрийската актриса Беатрикс фон Дегеншилд и на режисьора и актьора от Дюселдорф Фриц Ханеке. Отрасва в Нойщат край Виена и първоначално мечтае да стане актьор или пианист. Впоследствие обаче следва философия и психология. След 1971 година започва да се изявява като сценарист и режисьор в театъра и телевизията.
През 1989г. в Кан е премиерата на първия му пълнометражен филм „СЕДМИЯТ КОНТИНЕНТ”. Още в него той загатва за уникалния си стил, залагащ на изкуството на изцеляващия шок. Ханеке гледа на своите кинотворби като на негативни утопии, които чрез показването на нещо ужасно, целят да мобилизират позитивните съпротивителни сили у зрителите.

„ВИДЕОТО НА БЕНИ” (1992) шокира с ужасяващия портрет на тинейджър, който убива хладнокръвно непознато момиче пред своята включена камера, с единственото намерение да се позабавлява. Впрочем темата за патологичното забавление чрез насилие е основна и във филма му


„ЗАБАВНИ ИГРИ” (1997), провокирал ожесточени дебати относно допустимите средсва за изследване на жестокостта в киното…Сюжетът на този филм е колкото прост, толкова и смразяващ. Мъж, жена и 10-годишният им син пристигат във вилата си на брега на живописно езеро. Посещават ги двама облечени за голф младежи, с бели ръкавици на ръцете. Тези изискани на вид момчета убиват кучето им и им предлагат да се обзаложат, че никой от селейството няма да доживее до сутринта.
Любопитно е, че 10 години по-късно Ханеке направи англоезичен почти дословен римейк на филма си, но вече с американски пари и прочути звазди в главните роли, като Наоми Уотс, Тим Рот, Майкъл Пит и др. Той обясни, че това се е налагало, защото нищо не се е променило от момента, когато излязъл първият му филм. Според Ханеке, медиите (включително и киното) все така продължавали да експлоатират насилието, превръщайки го в лесносмилаем продукт за масово развлечение.
Преди спечелването на Златната палма” с „Бялата лента”, най-големият си успех Ханеке постигна пак в Кан с филма „ПИАНИСТКАТА”, за който получи Гран При през 2001г. Тази разтърсваща драма, която не е за хора със слаби нерви, е екранизация по мотиви от едноименния роман на нобеловия лауреат Елфрида Елинек. Изпълненията на Изабел Юпер и Беноа Мажимел във филма бяха отличени с наградите за най-добра женска и мъжка роля на същия фестивал в Кан. Спомням си, че „Пианистката” предизвика истински фурор. Критиката беше буквално стъписана. Нейните оценки варираха от крайно отричание до възторг. Но никой не пропусна да признае безспорното кинематографично майсторство на Михаел Ханеке, който определено се нарежда сред малцината наши съвременници, осмеляващи се да разкрият плашещата същност на хора като героинята му Ерика (актр. Изабел Юпер), които се смятат за носители на висока духовност, само защото могат да изпълняват на пиано някой от най-трудните произведения на класическата музика.
В следващия си филм „СКРИТО” (2005), заснет във Франция, Михаел Ханеке открито напада французите, напомняйки им нелицеприятен факт от не толкова далечното минало, когато насред Париж били извършени масови убийства на алжирци. Най-тежкият грях за всяка нация е опитът да скрие събитията, които я позорят. Неудобната истина не трябва да бъде премълчавана, а още по-малко пък умишлено прикривана, защото иначе се стига до комплекс, който напомня за себе си най-неочаквано, внушава със силата на кинематографичния подтекст Ханеке. Неговото тревожно послание е, че благополучието не може да се гради върху подлост, нито върху чувство за вина, а още по-малко върху забравата. Защото рано или късно скритото изплува на повърхността и тогава сблъсъкът между «виновни» и «обидени» е неминуем.
«Скрито» е ярка демонстрация на трудността на всеки диалог между коренните жители и пришълците. Ханеке представи филма си в Кан през май 2005-та – почти половин година преди Франция да бъде огряна от пожарите на расовата омраза. На тяхната светлина бе далеч по-лесно да разчетем неговото предупреждение за надвисналата опасност, което сякаш не бе разбрано след излизането на филма.
Когато успехите на ултрадесния Йорг Хайдер в изборите за местни органи на властта прогониха Ханеке от Австрия във Франция, той засне там чудесния си филм «КОД НЕИЗВЕСТЕН» (2000). Чрез него за пръв път се опита да покаже, че коренните французи и имигрантите живеят едва ли не на различни планети и нормалният диалог между тях е невъзможен, защото още не е открит скритият код на разбирателството.

„Моите филми са полемични изказвания, насочени срещу американското «плоскодънно» кино с неговата безучастна публика. Те апелират за едно друго кино, в което настойчивите въпроси изместват фалшивите (прибързани) отговори, призовават за дистанция вместо насилствена близост, провокират диалог, вместо потребление и консенсус“ – Михаел Ханеке «Киното като катарзис» (Матиас Фрей, Sences of Cinema, 01.08, 2003).
В момента Михаел Ханеке работи върху сценария на следващия си филм. В него ще се разказва за възрастен човек, който преживява тежко унизителните състояния на старостта. Австрийският режисьор възнамерява да започне снимките в началото на следващата година. За главните роли е поканил любимата си актриса Изабел Юпер и Жан-Луи Трентинян, който ще се снима за пръв път след 6-годишно прекъсване.

Предлагам да видите откъс от портрета на Михаел Ханеке, който включих в един от епизодите на тв-предаването „Другото кино“, излъчен за пръв път през юни 2009 година по VTV.


Read Full Post »



Поредно разтърсващо кинопреживяване ми поднесе продължаващата информационна програма на 14-ия София Филм Фест. Имам предвид френско-белгийския филм на румънеца Раду Михайлеану «Концертът», който е сред най-вълнуващите кинотворби, видяни от мен на този фестивал.

Убеден съм, че тази блестяща трагикомедия, разказваща за най-необикновения концерт на Чайковски, изпълнен от руски музиканти, представящи се за оркестъра на Болшой театър, зашемети не само мен, но и всички зрители, изпълнили вчера следобед залата на Дома на киното. Неслучайно „Концертът” е сред зрителските хитове във Франция. Само през първите три дни след неговата премиера (клип от премиерата в театър „Шатле“ може да видите тук) през ноември миналата година е бил гледан от 16 261 зрители в Париж и над 50 хиляди в цяла Франция, счупвайки рекорда по посещаемост на филма за Майкъл Джексън. Една руска кореспондентка написа по този повод, че Чайковски е победил Джексън, благодарение на перфектния румънски режисьор и благодарната френска публика.
В основата на този филм са залегнали две истински случки. Според едната, преди време в Пекин пожънали грандиозен успех руски музиканти, представящи се за оркестъра на Болшой театър без да имат нищо общо с него. Според другата, Евгений Светланов, който бил директор на Болшой театър по времето на Брежнев, се опълчил срещу масовото уволнение на музиканти от еврейски произход, за което бил строго наказан.
А филмът на Раду Михайлеану разказва за това как преди 30 години уволняват знаменития диригент Андрей Филипов (акт. Алексей Гусков), заради неговото застъпничество за музикантите от еврейски произход. Днес той продължава да работи в Болшой театър, но като … чистач. Веднъж, докато чисти кабинета на директора, научава от току-що пристигнал факс, че парижкият театър Шатле кани оркестъра на Болшой театър да изнесе концерт. В главата на бившия диригент се ражда невероятната идея да подмени действащия оркестър на Болшой театър със своите бивши музиканти и да представи в театър Шатле своята интерпретация на концерта за цигулка и оркестър на Чайковски. Но героят на Алексей Гусков, който навремето е бил световна знаменитост, все пак не е дирижирал цели 30 години. А и неговите бивши колеги са се разпръснали и е почти невъзможно да бъдат открити (вижте част от тези забавни сцени тук). Но с помощта на своя приятел – виолончелист (акт. Дмитрий Назаров) Филипов започва издирването на старите музиканти – предимно евреи и роми, оцеляващи кой както може. Един работи като шофьор на такси, друг съчинява музика за порнофилми, трети кара линейка на „Бърза помощ”. А виртуозен цигулар от цигански произход им оказва решителна помощ във фалшифицирането на необходимите визи за Париж. (вижте тук)
Много колоритен е образът на бившия и все още фанатично предан на комунизма управител на Болшой театър (акт. Валерий Баринов), когото музикантите наемат за свой мениджър, въпреки отговорността му за тяхното уволнение.
Сред най-щурите идеи на бившия диригент Филипов е намерението му да осигури за солистка младата виртуозна цигуларка Ан-Мари Жаке (ролята изпълнява новият идол на френското кино Мелани Лоран, която българските зрители вече познават от филма на Тарантино „Гадни копилета”), с чиято майка е имал навремето роман.
Ако всички успеят да преодолеят трудностите, които предстоят, последният им концерт може да се превърне в истински триумф. Това е в общи линии интригата, която задържа вниманието на публиката до последния момент, но филмът крие още много секрети, които не ми се иска да разкривам, за да не развалям удоволствието ви, ако все пак решите да го гледате. Тук е мястото да поздравя дистрибуторската компания „Радивижън”, която се е нагърбила с разпространението на филма у нас.

Не мога да се въздържа и ще споделя все пак своето възхищение от потресаващия финален епизод, продължаващ 15 минути, който е заснет виртуозно и монтиран гениално. Именно в този може би най-вълнуващ момент от всички филми, представени на 14-ия София Филм Фест, е вложено онова режисьорско, актьорско и операторско майсторство, което истинските киномани очакват да видят на екрана. Напълно разбирам защо след този невероятен финален акорд на много от прожекциите на „Концертът“ развълнуваните зрители са ставали на крака и устройвали възторжени овации. Както направихме и ние – присъствалите на вчерашната незабравима прожекция!

Раду Михайлеану (роден на 23.04.1958 г. в Букурещ) е френски режисьор и сценарист. Той емигрира от Румъния през 1980 г. и завършва Института по кинематография в Париж. Работил е като монтажист, а по-късно и като асистент-режисьор по няколко филма на Марко Ферери през 80-те години.
Раду Михайлеану умее да разказва вълнуващо и метафорично сърдечни човешки истории за низвергнатите, в които музиката винаги играе водеща роля. Неговият чудесен филм „Влакът на живота” (1998), в който звучат композиции на Горан Брегович, e сред най-силните кинопроизведения на лагерна тема, които съм гледал през живота си. Някои от откритията в този филм бяха впоследствие доразвити от Роберто Бенини в шедьовъра му «Животът е прекрасен».
«Влакът на живота» е отличен с наградата на публиката на кинофестивала на независимото кино „Сънданс”, призовете „Anicaflash” и на ФИПРЕССИ във Венеция. Той постигна огромен зрителски успех в рамките на Европейския съюз, където е гледан от 1 302 437 зрители. „Концертът” вече почти изравни това постижение само от разпространението си във Франция.
За предпоследният си филм „Живей и бъди!”(2005) Раду Михайлеану бе отличен с награда „Сезар” за сценарий, а също и с наградите на „Европа синема”, на публиката в секцията „Панорама” и на икуменическото жури на Берлинале.
Вижте едно любопитно интервю, дадено от Раду Михайлеану след премиерата на филма във Франция.


Read Full Post »



Желанието ми да видя колкото може повече филми от 14-ия София Филм Фест стана причина за малко да пропусна да отбележа 70-годишнината на знаменития италиански режисьор, сценарист, драматург и поет Бернардо Бертолучи. Той е роден на 16 март 1940г. в Парма в семейството на известния по онова време поет Артилио Бертолучи. И Бернардо още от малък започнал да пише стихове. Увлича се по киното още в ученическите си години, когато заснел две любителски късометражки.
В края на 50-те години на миналия век Бертолучи следва литература в Римския университет. По това време публикува и първия си сборник с поезия „В търсене на загадката”, за който бил отличен с национална литературна награда. Още като студент се запознава с големия италиански писател, поет и режисьор Пиер Паоло Пазолини и става негов асистент по време на работата му над филма „Акатоне” (1961). Именно оттогава датира увлечението на Бертолучи по левите идеи, в резултат на което влиза в Италианската комунистическа партия.
През 1962г. Бертолучи зарязва университета, за да се посвети на киното, независимо от факта, че никога не е изучавал режисьорско майсторство – нито в специализирано училище, нито в университет.
През същата година, по сценарий на Пазолини, той успява да заснеме първия си игрален филм „La Commare Secca”.
През 1964г. Бертолучи режисира следващия си филм „Преди революцията“ (Prima Della Rivoluzione), а през 1965 –1966 гг. – пълнометражния документален телевизионен филм „Нефтопровод“. През 1967г. заснема късометражната игрална новела „Агония”, включена в киноалманаха „Любов и ярост” (Amore E Rabbia) заедно с късометражки на Марко Белокио, Жан-Люк Годар, Карло Лидзани, Пиер-Паоло Пазолини.
Излизането на филма „Партньорът“ (1968) по мотиви от творчеството на Достоевски и „Стратегията на паека“ (La Strategia del Ragno, 1969) по Борхес, го правят известен в киносредите, но не и сред широката публика.
Международната слава идва след „Конформистът“ (Il Conformista, 1970), който е свободна адаптация по едноименната повест на Алберто Моравиа. Филмът е признат от критиката за шедьовър на световното кино. Но следващите два филма изиграват решаваща роля за окончателното признание на Бертолучи като един от най-големите съвременни майстори на киното. Недолюбваният доскоро от публиката режисьор изведнъж постига касов успех с Последно танго в Париж” (Last Tango in Paris, 1972) и „Двадесети век”, които предизвикали остра полемика в медиите, спорове сред обикновените зрители, но и гневни реакции от страна на италианската цензура. През 1979 и 1981г. Бертолучи заснема още един скандален филм „Луна” (Luna) с Джил Клейбърг в главната роля и „Трагедията на смешния човек” (La Tragedia di un Uomo Ridicolo), след което настъпва шестгодишно прекъсване на стремителната му до този момент кариера. Това неочаквано затишие около името на нашумелия режисьор обаче е буквално взривено с появата на „Последният император“ (The Last Emperor, 1987), създаден въз основа на материал от китайската история. Този филм е най-успешният в цялата кариера на Бертолучи. Удостоен е с девет награди „Оскар“, в това число за най-добър филм.
След преместването му да живее в Англия започва т.нар. „космополитичен“ период в творчеството на Бернардо Бертолучи. Своеобразно продължение на темата за Изтока са филмите му „The Sheltering Sky” (1990), който е по-известен под заглавието „Чай в пустинята” и „Малкият Буда” (Little Buddha, 1993) с Киану Рийвс в главната роля.
През 1996г. след 15-годишно отсъствие от родината, Бертолучи заснема в Италия чудесния си филм „Открадната красота” с Лив Тайлър в главната роля, но и с участието на такива легенди на световното киното като Жан Маре, Джеръми Айрънс, Стефания Сандрели и др.
Сред последните филми на Бертолучи се откроява Мечтатели” (The Dreamers, 2003), превърнал се в главно събитие на кинофестивалите във Венеция и Сан Себастиан, нецависимо че бе представен извън конкурсните им програми.
Бернардо Бертолучи е участвал в създаването на повече от 50 филма, на част от които е само сценарист или съавтор на сценариите на други известни режисьори, като например на филма на Серджо Леоне „Имало едно време на Запад”, а също и като продуцент.
Бертолучи е получавал много престижни отличия. Първия си международен приз за режисура получава още през 1970г. за „Конформистът”, а после подобно отличие му връчват и за „Последно танго в Париж”. През 1988г. получава „Оскар” за режисура и за адаптиран сценарий (заедно с Марк Пеплоу) за „Последният оператор”, а през 1997г. е награден със специално отличие за най-добро творческо сътрудничество (наградата си поделя с оператора Виторио Стораро) и др.
Бернардо Бертолучи се е женил два пъти. След като се развежда с първата си съпруга Адриана Асти, се оженва за Клер Пеплоу (по произход англичанка), която също е режисьор. Нейният брат Марк е сценарист, с когото Бертолучи си сътрудничи много активно през последните години. Киното явно е страст за всички от фамилията Бертолучи. Така например по-големият брат на Бернардо – Джовани Бертолучи се занимава с кинопродуцентство, а по-малкият му брат – Джузепе е известен в Италия кинорежисьор.
Немалко спорове е предизвиквала в миналото и по-малко днес темата за членството на Бертолучи в комунистическата партия. Той бил сред студентите, които през 60-те години се бунтуват по улиците на големите европейски градове. Не случайно по-късно на темата за младежкото бунтарство той ще посвети своя чудесен филм „Мечтатели” (2003). Любопитното е, че независимо от своите марксистки убеждения, Бертолучи никога не е бил признаван от комунистическите държави. Навремето неговите филми трудно намираха път до екраните в Съветския съюз и България, главно заради провокативното им сексуално съдържание. След излизането на „Двадесети век” Бертолучи често отговарял на въпроса: „Кое е най-великото събитие през ХХ век?” абсолютно еднозначно: „Сексуалната революция”. Според него именно тя, а не политическите революции, е допринесла най-много за революционните промени в човешките отношения.

Read Full Post »


Снощи в зала 1 на НДК бяха връчени последните награди на 14-ия София Филм Фест.
Сергей Соловьов, режисьор на филма „Анна Каренина“, с чиято прожекция бе закрита официалната фестивална програма, получи наградата на Столичната община за цялостен принос към световното кино. Със същото отличие бяха удостоени в предишните дни още трима режисьори – Джулиано Монталдо (Италия), Ян Троел (Швеция) и Тони Палмър (Великобритания), а също и композиторът Божидар Петков.
Последна бе обявена традиционната награда на публиката, с която напълно заслужено бе отличен канадският филм „САМИЯТ ТРОЦКИ” (реж. Джейкъб Тиърни).
Впрочем, с изключение на отличията за цялостен принос към световното кино, може би само наградата на публиката отговаря на моите очаквания. Специално си направих труда тази година да видя всички конкурсни филми, поради което мога без колебание да споделя своето мнение за повечето от победителите на 14-ия София Филм Фест. И то е напълно отрицателно!
Според мен, присъждането на Голямата награда за най-добър филм на руския „Една война” бе меко казано пресилено, защото поне няколко заглавия от игралния конкурс бяха над неговото равнище. Имам предвид „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”, „ЛОШ ДЕН ЗА РИБОЛОВ”, „СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО” и разбира се „САМИЯТ ТРОЦКИ”. Лично на мен повече от крайния победител ми харесаха още и румънският „Пътуващо кино”, и британският „Младият Джон Ленън”, и хърватският „Магаре”.
Споделих своето разочарование от наградите с приятели, които ме светнаха, че това било напълно естествено, защото на кинофестивалите по принцип много рядко побеждавали най-хубавите филми. Просто защото изборът на журито винаги се определял от конюнктурни съображения и едва на последно място – от истинските мнения на неговите членове. Жалко би било, ако е така наистина. Това напълно обезсмисля състезателния характер на фестивала. Но навярно нещата стоят точно така, защото иначе едва ли би могло да се случи толкова крещящо недоразумение, каквото бе връчването на наградата за режисура на Мирослав Момчилович за филма му „Чакай ме, няма да дойда”. Това, че той е сценарист на филма „Когато порасна, ще стана кенгуру”, който бе сред фаворитите на публиката на едно от по-ранните издания на София Филм Фест, не го прави и добър режисьор. Защото именно някои от чисто режисьорските решения във филма, за който бе отличен на 14-ия София Филм Фест, предизвикаха моето недоумение със своята антиестетичност и преднамереност. Едва ли е случайно, че единственият му приз преди този в София, му бе даден в Нови Сад, но не за режисура, а за сценарий. Да, наградата за сценарий, би отразявала по-адекватно малкото достойнства на „Чакай ме, няма да дойда”, който в никакъв случай не заслужава отличието за режисура – поне на 14-ия София Филм Фест, където му бяха конкуренти много силни в режисьорско отношение творби, като „Източни пиеси”, „Лош ден за риболов”, „Срещу течението”, „Магаре” и може би всички останали конкурсни заглавия.
Радвам се за отличаването на „Объркана броеница” (Турция) с наградата за най-добър балкански филм, макар че не бих имал нищо против и ако бяха наградени румънският „Медал за храброст” и особено сръбският „Тук и там” (реж. Дарко Лунгулов). Тук е мястото да споделя своето удовлетворение от равнището на филмите, селектирани тази година в различните конкурсни програми. Може би действително 14-ият София Филм Фест е най-добрият от всички досегашни издания! Но на този фон прозвуча още по-конфузно изборът на международното жури, председателствано от французина Пиер-Анри Дьоло.
Но стига толкова по тази тема. Нека си поговорим малко за един американски независим филм, който може би заслужаваше повече от „Войната е опиат” да спечели главния „Оскар” тази година. Става въпрос за филма „Прешъс„, който отнесе две статуетки (за поддържаща женска роля и адаптиран сценарий) само преди дни, а имаше общо пет номинации, включително за най-добър филм.
Ежегодно бляскавата церемония по връчване на наградите „Оскар” е предшествана от далеч по-скромна, но в много отношения по-важна церемония, по време на която удостояват с награди американското независимо кино, борещо се за място под слънцето с вездесъщия Холивуд. Наградите, които са наричани „Независим дух“ (Independent Spirit), са разглеждани като алтернативни на тези, които се връчват в „Кодак тиътър” в Лос Анджелис.
Тазгодишният заслужен победител бе разтърсващата драма „Прешъс”, която е посветена на живота на чернокожа тинейджърка от Харлем, родила две деца след изнасилвания от родния си баща. Лентата получи пет награди „Независим дух” и бе призната за най-добър филм на годината. Склонен съм да се съглася, че поне що се отнася до американското кино, няма по-добър филм от „Прешъс” през 2009г. Но онова, което малцина навярно знаят е, че автор на оригиналната музика към филма е българинът Марио Григоров, който изпълни на пиано своята чудесна композиция преди началото на прожекцията в зала 1 на НДК.
Марио Григоров е един от най-успелите български музиканти. Израснал е в музикално семейство (майка – пианистка и баща – тромпетист). Живее в Лос Анжелис, а от време-навреме и в Париж, откъдето е неговата съпруга, която е дизайнер.
За съжаление, на този кинофестивал, чийто основен фокус бе насочен към българското кино, имахме малко основания за гордост от представените български филми. С изключение на „Източни пиеси”, който участва в конкурса за игрални филми и заслужаваше най-малко наградата за режисура, а също и на документалния филм на Стефан Командарев „Градът на жените баданте”, представените български филми не ми харесаха.
Това важи особено за филма „Зад кадър”, удостоен с честта да открие фестивала (вече споделих мнението си за него в предишна публикация), а също и за „Ако някой те обича” на Киран Коларов, който бе прожектиран на 13-ти март в зала 1 на НДК – веднага след обявяване на наградите.
Трудно ми е да си обясня как е възможно повечето от българските създатели на игрални филми да са толкова безчувствени към болките на хората, обречени да живеят във все по-деградиращата България?! Как е възможно да са слепи за разтърсващите драми, които са навсякъде около нас и да ни занимават с изсмукани от пръстите истории, като тази от филма „Ако някой те обича”? И не на последно място – как е възможно да продължават да използват допотопни изразни средства, които отдавна не кореспондират нито с времето, в което живеем, нито с вкусовете на интелигентните млади хора, които за разлика от преди, имат възможност да правят сравнения със световните образци.
Впрочем за объркаността на Киран Коларов по време на работата му над филма „Ако някой те обича” можем да съдим от интервюто, публикувано на сайта на фестивала. В него той казва следното: „Трябва да си призная, че бях написал около осем варианта на сценария и винаги изпадах в пълно отчаяние. Главният герой ми се изплъзваше – не го разбирах, нямах нищо общо с въжделенията, желанията или чувствата му. Просто този човек ми беше чужд, скучен, непонятен. С една дума нещо като булеварден герой, който се опитва да живее със “значимата” си душевност. Бях готов да се откажа от филма. И какво се случи? Няколко дена преди снимки се разболях от грип. И тези няколко дена обърнаха всичко. Мислено поставих главния си герой Александър Паскалев на почти фашистки разпит: Кой е той? Защо е? За какво се бори? Отговорите му бяха лицемерни, заблуждаващи… Имах чувството, че този човек с невинната си усмивка е провокатор и иска да ме провали. И… обърнах всичко наопаки! За три дни написах новите епизоди, преобърнах всичко, обърнах ръкавицата наопаки. Разказът стана безфабулен – крепеше се единствено на чувствата, и това ми хареса.” Да, но на мен никак не ми хареса, защото зад усложнеността му се е изгубил основният конфликт, а съответно и драмата на героя. А най-лошото е, че филми като „Ако някой те обича” продължават да се правят с финансовата подкрепа на държавна институция като Националния филмов център.
Общо четири бяха новите игрални филми, представени на 14-ия международен София филм фест. Това бяха “Зад кадър”, „Ако някой те обича”, „Стъклената река” и „Светото семейство”. И за голямо мое съжаление, те не успяха да ме убедят в продължаващия възход на родното кино. Започвам да се опасявам, че равнището на филми като „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „Дзифт” и „Източни пиеси” ще се окаже непосилно за другите български кинематографисти. Това би било жалко, особено на фона на несъмнения подем на цялото балканско кино напоследък.

Read Full Post »


Снощи (13 март) в зала 1 на НДК в София бяха тържествено връчени наградите на 14-ия София Филм Фест.

Фестивалният директор Стефан Китанов, на когото София Филм Фест дължи своето възходящо развитие през годините, откри церемонията по награждаването на победителите в конкурсните програми на 14-ото му издание

Международното жури с председател Пиер-Анри Дьоло (критик от Франция) и членове – Дрор Захави (режисьор от Израел), Марион Лен (актриса и режисьор от Франция), Андраш Мухи (продуцент от Унгария) и Теодора Духовникова (българска актриса) присъди:

ГОЛЯМАТА НАГРАДА ЗА НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ в международния конкурс за игрално кино на филма „ЕДНА ВОЙНА” (Русия) с режисьор Вера Глаголева. Наградата – диплом, статуетка и премия от 5 000 евро за режисьора и продуцента на филма – бе получена от продуцентката Наталия Иванова;

СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА на журито спечели филмът „ПОСЛЕДНОТО ЛЯТО НА ДЕТСТВОТО” (Аржентина-Испания-Франция, реж.Хулия Соломоноф. Статуетката получи копродуцентът Даниел Шабан от Франция.


НАГРАДАТА ЗА РЕЖИСУРА бе връчена на МИРОСЛАВ МОМЧИЛОВИЧ за филма „ЧАКАЙ МЕ, НЯМА ДА ДОЙДА” (Сърбия).

НАГРАДА НА МЕЖДУНАРОДНОТО ЖУРИ (Special Mention) бе дадена и на филма „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ” (България) с режисьор КАМЕН КАЛЕВ.

НАГРАДАТА JAMESON ЗА БЪЛГАРСКИ КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ бе присъдена на филма „ПРИКАЗКИ” (България, реж. Николай Василев). Наградата е диплом, статуетка и парична премия от 6 000 евро, осигурени от Jameson Irish Whiskey.

НАГРАДАТА ‘NO MAN’S LAND’ ЗА НАЙ-ДОБЪР БАЛКАНСКИ ФИЛМ, която се присъжда от Гилдията на българските кинокритици, бе дадена на турския филм „ОБЪРКАНА БРОЕНИЦА” (реж. Махмут Фазъл Чошкюн). Наградата е диплом, кашон вино ‘No Man’s Land’, осигурен от организаторите на фестивала и премия от 3000 евро за постпродукционни услуги, осигурена от LVT SOFIA.

НАГРАДАТА КОДАК ЗА НАЙ-ДОБЪР БЪЛГАРСКИ ИГРАЛЕН ФИЛМ бе присъдена на филма „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”. Наградата е диплом, филмов негатив и лабораторни услуги на стойност 4000 щ.д.

Международното документално жури с председател
Ян Шикъл (режисьор от Чехия) и членове – Боряна Пунчева (режисьор от България) и Хайме Ногуера (режисьор от Испания) присъди НАГРАДАТА ЗА НАЙ-ДОБЪР ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ на „РЕЦЕПТИ ПО ИСТОРИЯ” (Словакия-Чехия-Австрия-Финландия). Тя бе връчена на режисьора на филма ПЕТЕР КЕРЕКЕШ. Наградата е диплом и чек на стойност 1000 евро с опция за откупуване на продукцията за излъчване по БНТ.

НАГРАДАТА НА ФИПРЕССИ (международната критика) бе присъдена на уругвайско-испанския филм “ЛОШ ДЕН ЗА РИБОЛОВ” (реж. Алваро Брехнер).

На тазгодишното 14-то издание на София Филм Фест бяха представени общо 224 (104 игрални, 37 документални и 83 късометражни) филма от цял свят. Над 240 бе броят на международните гости, между които режисьори, продуценти, актьори, фестивални директори, медийни и кино експерти.
Основната програма на 14-ото издание на международния филмов фестивал София Филм Фест приключва днес с гала прожекцията на филма на Сергей Соловьов „Анна Каренина”. Прочутият руски режисьор пристигна вчера в София и тази вечер в зала 1 на НДК ще получи наградата на София на Столичната община.


Българският режисьор Камен Калев позира с наградата на журито, която получи за своя чудесен филм „Източни пиеси“.

Read Full Post »

Older Posts »