Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for март, 2010


На днешната дата (30 март) точно преди 40 години по екраните на бившия Съветски съюз излиза един от най-популярните и стойностни филми в историята на киното. „БЯЛОТО СЛЪНЦЕ НА ПУСТИНЯТА” е добре известен и у нас и отдавна е придобил почти култов статут. Що се отнася до моето лично мнение, само ще кажа, че просто боготворя този филм и затова съм му отредил място в челната десятка на любимите ми руски филми. Ето защо използвам навършването на кръгла годишнина от неговата поява, за да се присъединя към милионите любители на киното, които биха искали да изкажат своята благодарност към създателите на този киношедьовър. На първо място сред тях се нарежда починалият наскоро Владимир Мотил, който е режисьор на филма, а също и сценаристите Валентин Ежов и Рустам Ибрахимбеков, актьорите Анатолий Кузнецов (Фьодор Сухов), Павел Луспекаев (Верешчагин), Спартак Мишулин (Саид), Николай Годовиков (Петруха), Кахи Кавсадзе (Абдула), авторите на музиката Булат Окуджава и Исак Шварц и др.

Освен като режисьор на „Бялото слънце на пустинята“ (1970), Владимир Мотил е известен и с филмите си „Женя, Женечка и „катюша“ (1967), „Звезда на пленителното щастие“ (1975) и др. Той почина на 21 февруари тази година на 83-годишна възраст.

Read Full Post »


Навършиха се 100 години от рождението на великия японски режисьор, сценарист и продуцент Акира Куросава.
Той е роден на 23 март 1910г. в Токио. Своя дълъг път в киното той започнал още през 1936-та в киностудията Тохо, където работил 7 години като помощник-режисьор. Първият си самостоятелен филм – „Геният на джудото” (Sugata Sanshirô) заснел през 1943г., а признанието и известността дошли през 1950 година след излизането на филма му „Рашомон”, отличен със „Златен лъв” на кинофестивала във Венеция. Четири години по-късно излязъл и най-популярният филм в цялата кариера на Куросава „Седемте самураи” (1954).
Гледал съм повечето от филмите на Куросава и поне няколко от тях ще останат завинаги в съзнанието ми като образци на филмово изкуство. Това важи особено за „Рашомон“ (1950), „Да се живее” (1952), „Червената брада” (1965), „Додескаден”, „Кагемуша” (1980) и „Ран” (1985).

Тоширо Мифуне в кадър от филма на Куросава „Червената брада“

Акира Куросава бе признат за ненадминат класик на киното още приживе, което съвсем не означава, че неговата режисьорска кариера е била само низ от успехи. Нерядко му се е налагало да изпита горчивината от неуспехите и неразбирането от страна на родната публика. Неговите филми не носели големи приходи и след като собствената му компания се разорила получил предложение от Холивуд, но и там нещата не потръгнали. След разногласия с шефовете на студията, която го наела, зарязал всичко и се завърнал в родината си. През декември 1971г. Куросава извършил опит за самоубийство.
След продължително прекъсване той отново се завърнал на снимачната площадка, за да заснеме в студия „Мосфилм” чудесния си филм „Дерсу Узала” (1975) по мотиви от книгата на Владимир Арсениев, който му донесе „Оскар” за чуждоезична продукция.
Куросава бе сред най-проникновените тълкуватели на творчеството на Достоевски чрез средствата на киното. Доказателство за това е превъзходният му филм „Идиот”, който и до днес се нарежда сред най-оригиналните и верни на духа на писателя екранизации.
В Япония, а също и почти в цяла Азия, Куросава бил заклеймяван като спекулант, умеещ да представя чрез своите филми националната специфика по начин, който да се хареса на Запада. Истината всъщност е друга. Легендарният режисьор е сред малцината азиатски кинотворци, чието творчество надраства рамките на специфично азиатското, за да достигне измеренията на общочовешкото, което го прави вълнуващо и разбираемо за зрителите по целия свят. Нерядко той черпи вдъхновение от Европа и Америка. Сред любимите му режисьори били Джон Форд и Абел Ганс, а така също и Сергей Айзенщайн, от който Куросава възприел навика сам да отговаря за монтажа на своите филми.
Не са малко и западните майстори на киното, които са се учили от Куросава. Нека не забравяме, че именно като резултат на осъвременяването на негови се бяха създадени такива шедьоври на уестърна, като „Великолепната седморка” (1960), направен по мотиви от „Седемте самураи” и „За шепа долари” (1964) на Серджо Леоне, който пък е основан върху сценария на Куросава за филма „Телохранител”.
Днес вече никой не оспорва факта, че именно благодарение на Куросава азиатското кино се превърна в неотделима и много важна част от световното кино. В продължение на дълги години неговото име олицетворяваше за хората от Запада едва ли не цялото японско кино. Това, разбира се, не беше справедливо спрямо останалите в сянка други велики японски кинотворци. С течение на времето обаче светът се промени и много от предишните стереотипи на възприемане на азиатската култура рухнаха. Постепенното разширяване на културните контакти и информационния обмен, а също така появата на нови, алтернативни тълкуватели на киноизкуството, допринесе за „откриването” на гениалните филми на режисьори като Ясудзиро Одзу, Кендзи Мидзогучи, Микио Нарусе и много други превъзходни майстори, които преди бяха абсолютно неизвестни на Запад. За изследователите на киното започна да става ясно, че към момента на своята безапелационна победа на кинофестивала във Венеция през 1951 година Куросава е работел в своята родина в силно конкурентна среда, а японската национална кинематография не само в следвоенния период, но и в довоенните години вече е била произвела редица шедьоври, за които чуждестранната общественост нямаше ни най-малка представа почти до края на 60-те години.
През март 1990г. Акира Куросава бе удостоен с почетен „Оскар” за изключителен принос в » в киноизкуството, а през 1994г. му връчиха и ваградата на Киото.
Последният му филм „Мададайо” е заснет през 1993г. Пет години по-късно – на 6 септември 1998 на 88-годишна възраст – Акира Куросава почина от сърдечен пристъп.

Read Full Post »


Вчера най-после успях да гледам нашумелия филм на Михаел Ханеке „БЯЛАТА ЛЕНТА”, който определено е много добър. Може би най-добрият от всички филми, представени на 14-ия София Филм Фест. Не казвам обаче най-вълнуващ, защото такъв бе за мен „Концертът”, на който посветих предишния си постинг.
Едва ли ще бъде преувеличение, ако кажа че 2009 година премина под знака на няколко много силни европейски филма, най-яркият сред които определено е „Бялата лента”. Освен „Златната палма” от фестивала в Кан този безспорен шедьовър бе удостоен с европейски филмови награди в трите главни категории – най-добър филм, най-добър режисьор и най-добър сценарий, а също и със „Златен глобус” за най-добър чуждоезичен филм. Единственото отличие, което не получи, но по мое мнение заслужаваше – бе разбира се „Оскар”-ът за чуждоезична продукция. Но това нито ще бъде първият, нито последния път, когато американската Академия за филмово изкуство пренебрегва европейски шедьоври, които са чужди на холивудския дух, с който са закърмени повечето от нейните почетни членове.
Но наградите не са най-важното нещо – особено когато става въпрос за кинематографист като Михаел Ханеке, чиято отдаденост на киното е сходна с тази на велики негови предшественици, като Робер Бресон, Андрей Тарковски и Ингмар Бергман.
В „Бялата лента”, който някои критици сравняват с „Догвил” на Ларс фон Триер, се разказва за поредица тайнствени престъпления, станали в северногерманско селце в навечерието на Първата световна война. Самият Ханеке твърди, че филмът му имал за цел да изследва произхода на злото. „Когато даден идеал – политически или религиозен – се въздигне в абсолют – той става античовечен”, обяснява режисьорът. Излишният религиозен ригоризъм само поражда ненавист. Децата на пастора от филма ненавиждат от цялата си душа не само бялата лента, която ги задължават да носят, но и нравствените ценности, които тя символизира. Оттук до отмъщението е само една крачка.
В множеството рецензии, посветени на филма, многократно е отбелязвано, че разкривайки изблика на неподозирана агресия в едно изолирано населено място, където протестантският дух доминира тотално, Михаел Ханеке всъщност се опитва да стигне до източниците на зараждащия се фашизъм. Неговата впечатляваща картина за възпитанието на онова поколение германци, което достига зрялата си възраст именно по времето на нацизма, обяснява много неща за масовата подкрепа, с която се ползва патологичната насилническа система на управление, наложена от Хитлер.
Характерите на десетките герои, представени във филма, се нареждат като пъзел в един безпощаден портрет на времето, което ще остане в историята със невъобразимите си жестокости и престъпления срещу човечеството. Ханеке остава докрай безстрастен и като виртуозен хирург, извършва своята дисекция на насилието и злобата, с които е пропито всекидневието на всеки от членовете на малката селска общност, управлявана в строго религиозен дух. Всичко започва със злополуката, сполетяла местния доктор, след като конят му се препъва в опъната тел. Разследването още е в ход, когато нови, още по-зловещи събития започват да се редуват едно след друго и също остават неразкрити. Налага се впечатлението, че някой си е поставил за цел да наказва по доста перверзен начин силните на деня, които иначе не може да уязви пряко. Но въпросителните, които увисват във въздуха, така и не получават дори и приблизителен отговор до края на филма. Оставаме си само с догадките, до които достига „извратеният ум” на селския учител, които обаче не са достатъчни, за да знаем със сигурност КОЙ Е ВИНОВЕН? И това не е случайно, защото филмът на Ханеке не е нито трилър, нито криминална драма, за които е важен въпросът „кой е убиецът?”. А и в случая би било невъзможно да се разкрие това, защото всички са съпричастни по някакъв начин с извършените престъпления. В този си извод „Бялата лента” се доближава до духа на романите на Достоевски, които както знаем са пропити с идеята за отговорността на всеки. Даже учителят, от името на когото се води разказът, на практика е виновен дори повече от другите. Той почти разгадава престъпленията, но е твърде слаб, за да се опълчи срещу хода на събитията и в крайна сметка предпочита да напусне селото. Така че всичко, което се случва впоследствие (цялата кървава история на ХХ век!) става възможно благодарение на мълчаливото съгласие именно на такива, като него.

„Опитвам се да покажа насилието чрез това, което всъщност носи – болка и оскърбление на човешките същества” Михаел Ханеке

Михаел Ханеке е роден на днешната дата (23 март) преди 68 години в Мюнхен. Син е на австрийската актриса Беатрикс фон Дегеншилд и на режисьора и актьора от Дюселдорф Фриц Ханеке. Отрасва в Нойщат край Виена и първоначално мечтае да стане актьор или пианист. Впоследствие обаче следва философия и психология. След 1971 година започва да се изявява като сценарист и режисьор в театъра и телевизията.
През 1989г. в Кан е премиерата на първия му пълнометражен филм „СЕДМИЯТ КОНТИНЕНТ”. Още в него той загатва за уникалния си стил, залагащ на изкуството на изцеляващия шок. Ханеке гледа на своите кинотворби като на негативни утопии, които чрез показването на нещо ужасно, целят да мобилизират позитивните съпротивителни сили у зрителите.

„ВИДЕОТО НА БЕНИ” (1992) шокира с ужасяващия портрет на тинейджър, който убива хладнокръвно непознато момиче пред своята включена камера, с единственото намерение да се позабавлява. Впрочем темата за патологичното забавление чрез насилие е основна и във филма му


„ЗАБАВНИ ИГРИ” (1997), провокирал ожесточени дебати относно допустимите средсва за изследване на жестокостта в киното…Сюжетът на този филм е колкото прост, толкова и смразяващ. Мъж, жена и 10-годишният им син пристигат във вилата си на брега на живописно езеро. Посещават ги двама облечени за голф младежи, с бели ръкавици на ръцете. Тези изискани на вид момчета убиват кучето им и им предлагат да се обзаложат, че никой от селейството няма да доживее до сутринта.
Любопитно е, че 10 години по-късно Ханеке направи англоезичен почти дословен римейк на филма си, но вече с американски пари и прочути звазди в главните роли, като Наоми Уотс, Тим Рот, Майкъл Пит и др. Той обясни, че това се е налагало, защото нищо не се е променило от момента, когато излязъл първият му филм. Според Ханеке, медиите (включително и киното) все така продължавали да експлоатират насилието, превръщайки го в лесносмилаем продукт за масово развлечение.
Преди спечелването на Златната палма” с „Бялата лента”, най-големият си успех Ханеке постигна пак в Кан с филма „ПИАНИСТКАТА”, за който получи Гран При през 2001г. Тази разтърсваща драма, която не е за хора със слаби нерви, е екранизация по мотиви от едноименния роман на нобеловия лауреат Елфрида Елинек. Изпълненията на Изабел Юпер и Беноа Мажимел във филма бяха отличени с наградите за най-добра женска и мъжка роля на същия фестивал в Кан. Спомням си, че „Пианистката” предизвика истински фурор. Критиката беше буквално стъписана. Нейните оценки варираха от крайно отричание до възторг. Но никой не пропусна да признае безспорното кинематографично майсторство на Михаел Ханеке, който определено се нарежда сред малцината наши съвременници, осмеляващи се да разкрият плашещата същност на хора като героинята му Ерика (актр. Изабел Юпер), които се смятат за носители на висока духовност, само защото могат да изпълняват на пиано някой от най-трудните произведения на класическата музика.
В следващия си филм „СКРИТО” (2005), заснет във Франция, Михаел Ханеке открито напада французите, напомняйки им нелицеприятен факт от не толкова далечното минало, когато насред Париж били извършени масови убийства на алжирци. Най-тежкият грях за всяка нация е опитът да скрие събитията, които я позорят. Неудобната истина не трябва да бъде премълчавана, а още по-малко пък умишлено прикривана, защото иначе се стига до комплекс, който напомня за себе си най-неочаквано, внушава със силата на кинематографичния подтекст Ханеке. Неговото тревожно послание е, че благополучието не може да се гради върху подлост, нито върху чувство за вина, а още по-малко върху забравата. Защото рано или късно скритото изплува на повърхността и тогава сблъсъкът между «виновни» и «обидени» е неминуем.
«Скрито» е ярка демонстрация на трудността на всеки диалог между коренните жители и пришълците. Ханеке представи филма си в Кан през май 2005-та – почти половин година преди Франция да бъде огряна от пожарите на расовата омраза. На тяхната светлина бе далеч по-лесно да разчетем неговото предупреждение за надвисналата опасност, което сякаш не бе разбрано след излизането на филма.
Когато успехите на ултрадесния Йорг Хайдер в изборите за местни органи на властта прогониха Ханеке от Австрия във Франция, той засне там чудесния си филм «КОД НЕИЗВЕСТЕН» (2000). Чрез него за пръв път се опита да покаже, че коренните французи и имигрантите живеят едва ли не на различни планети и нормалният диалог между тях е невъзможен, защото още не е открит скритият код на разбирателството.

„Моите филми са полемични изказвания, насочени срещу американското «плоскодънно» кино с неговата безучастна публика. Те апелират за едно друго кино, в което настойчивите въпроси изместват фалшивите (прибързани) отговори, призовават за дистанция вместо насилствена близост, провокират диалог, вместо потребление и консенсус“ – Михаел Ханеке «Киното като катарзис» (Матиас Фрей, Sences of Cinema, 01.08, 2003).
В момента Михаел Ханеке работи върху сценария на следващия си филм. В него ще се разказва за възрастен човек, който преживява тежко унизителните състояния на старостта. Австрийският режисьор възнамерява да започне снимките в началото на следващата година. За главните роли е поканил любимата си актриса Изабел Юпер и Жан-Луи Трентинян, който ще се снима за пръв път след 6-годишно прекъсване.

Предлагам да видите откъс от портрета на Михаел Ханеке, който включих в един от епизодите на тв-предаването „Другото кино“, излъчен за пръв път през юни 2009 година по VTV.


Read Full Post »



Поредно разтърсващо кинопреживяване ми поднесе продължаващата информационна програма на 14-ия София Филм Фест. Имам предвид френско-белгийския филм на румънеца Раду Михайлеану «Концертът», който е сред най-вълнуващите кинотворби, видяни от мен на този фестивал.

Убеден съм, че тази блестяща трагикомедия, разказваща за най-необикновения концерт на Чайковски, изпълнен от руски музиканти, представящи се за оркестъра на Болшой театър, зашемети не само мен, но и всички зрители, изпълнили вчера следобед залата на Дома на киното. Неслучайно „Концертът” е сред зрителските хитове във Франция. Само през първите три дни след неговата премиера (клип от премиерата в театър „Шатле“ може да видите тук) през ноември миналата година е бил гледан от 16 261 зрители в Париж и над 50 хиляди в цяла Франция, счупвайки рекорда по посещаемост на филма за Майкъл Джексън. Една руска кореспондентка написа по този повод, че Чайковски е победил Джексън, благодарение на перфектния румънски режисьор и благодарната френска публика.
В основата на този филм са залегнали две истински случки. Според едната, преди време в Пекин пожънали грандиозен успех руски музиканти, представящи се за оркестъра на Болшой театър без да имат нищо общо с него. Според другата, Евгений Светланов, който бил директор на Болшой театър по времето на Брежнев, се опълчил срещу масовото уволнение на музиканти от еврейски произход, за което бил строго наказан.
А филмът на Раду Михайлеану разказва за това как преди 30 години уволняват знаменития диригент Андрей Филипов (акт. Алексей Гусков), заради неговото застъпничество за музикантите от еврейски произход. Днес той продължава да работи в Болшой театър, но като … чистач. Веднъж, докато чисти кабинета на директора, научава от току-що пристигнал факс, че парижкият театър Шатле кани оркестъра на Болшой театър да изнесе концерт. В главата на бившия диригент се ражда невероятната идея да подмени действащия оркестър на Болшой театър със своите бивши музиканти и да представи в театър Шатле своята интерпретация на концерта за цигулка и оркестър на Чайковски. Но героят на Алексей Гусков, който навремето е бил световна знаменитост, все пак не е дирижирал цели 30 години. А и неговите бивши колеги са се разпръснали и е почти невъзможно да бъдат открити (вижте част от тези забавни сцени тук). Но с помощта на своя приятел – виолончелист (акт. Дмитрий Назаров) Филипов започва издирването на старите музиканти – предимно евреи и роми, оцеляващи кой както може. Един работи като шофьор на такси, друг съчинява музика за порнофилми, трети кара линейка на „Бърза помощ”. А виртуозен цигулар от цигански произход им оказва решителна помощ във фалшифицирането на необходимите визи за Париж. (вижте тук)
Много колоритен е образът на бившия и все още фанатично предан на комунизма управител на Болшой театър (акт. Валерий Баринов), когото музикантите наемат за свой мениджър, въпреки отговорността му за тяхното уволнение.
Сред най-щурите идеи на бившия диригент Филипов е намерението му да осигури за солистка младата виртуозна цигуларка Ан-Мари Жаке (ролята изпълнява новият идол на френското кино Мелани Лоран, която българските зрители вече познават от филма на Тарантино „Гадни копилета”), с чиято майка е имал навремето роман.
Ако всички успеят да преодолеят трудностите, които предстоят, последният им концерт може да се превърне в истински триумф. Това е в общи линии интригата, която задържа вниманието на публиката до последния момент, но филмът крие още много секрети, които не ми се иска да разкривам, за да не развалям удоволствието ви, ако все пак решите да го гледате. Тук е мястото да поздравя дистрибуторската компания „Радивижън”, която се е нагърбила с разпространението на филма у нас.

Не мога да се въздържа и ще споделя все пак своето възхищение от потресаващия финален епизод, продължаващ 15 минути, който е заснет виртуозно и монтиран гениално. Именно в този може би най-вълнуващ момент от всички филми, представени на 14-ия София Филм Фест, е вложено онова режисьорско, актьорско и операторско майсторство, което истинските киномани очакват да видят на екрана. Напълно разбирам защо след този невероятен финален акорд на много от прожекциите на „Концертът“ развълнуваните зрители са ставали на крака и устройвали възторжени овации. Както направихме и ние – присъствалите на вчерашната незабравима прожекция!

Раду Михайлеану (роден на 23.04.1958 г. в Букурещ) е френски режисьор и сценарист. Той емигрира от Румъния през 1980 г. и завършва Института по кинематография в Париж. Работил е като монтажист, а по-късно и като асистент-режисьор по няколко филма на Марко Ферери през 80-те години.
Раду Михайлеану умее да разказва вълнуващо и метафорично сърдечни човешки истории за низвергнатите, в които музиката винаги играе водеща роля. Неговият чудесен филм „Влакът на живота” (1998), в който звучат композиции на Горан Брегович, e сред най-силните кинопроизведения на лагерна тема, които съм гледал през живота си. Някои от откритията в този филм бяха впоследствие доразвити от Роберто Бенини в шедьовъра му «Животът е прекрасен».
«Влакът на живота» е отличен с наградата на публиката на кинофестивала на независимото кино „Сънданс”, призовете „Anicaflash” и на ФИПРЕССИ във Венеция. Той постигна огромен зрителски успех в рамките на Европейския съюз, където е гледан от 1 302 437 зрители. „Концертът” вече почти изравни това постижение само от разпространението си във Франция.
За предпоследният си филм „Живей и бъди!”(2005) Раду Михайлеану бе отличен с награда „Сезар” за сценарий, а също и с наградите на „Европа синема”, на публиката в секцията „Панорама” и на икуменическото жури на Берлинале.
Вижте едно любопитно интервю, дадено от Раду Михайлеану след премиерата на филма във Франция.


Read Full Post »



Желанието ми да видя колкото може повече филми от 14-ия София Филм Фест стана причина за малко да пропусна да отбележа 70-годишнината на знаменития италиански режисьор, сценарист, драматург и поет Бернардо Бертолучи. Той е роден на 16 март 1940г. в Парма в семейството на известния по онова време поет Артилио Бертолучи. И Бернардо още от малък започнал да пише стихове. Увлича се по киното още в ученическите си години, когато заснел две любителски късометражки.
В края на 50-те години на миналия век Бертолучи следва литература в Римския университет. По това време публикува и първия си сборник с поезия „В търсене на загадката”, за който бил отличен с национална литературна награда. Още като студент се запознава с големия италиански писател, поет и режисьор Пиер Паоло Пазолини и става негов асистент по време на работата му над филма „Акатоне” (1961). Именно оттогава датира увлечението на Бертолучи по левите идеи, в резултат на което влиза в Италианската комунистическа партия.
През 1962г. Бертолучи зарязва университета, за да се посвети на киното, независимо от факта, че никога не е изучавал режисьорско майсторство – нито в специализирано училище, нито в университет.
През същата година, по сценарий на Пазолини, той успява да заснеме първия си игрален филм „La Commare Secca”.
През 1964г. Бертолучи режисира следващия си филм „Преди революцията“ (Prima Della Rivoluzione), а през 1965 –1966 гг. – пълнометражния документален телевизионен филм „Нефтопровод“. През 1967г. заснема късометражната игрална новела „Агония”, включена в киноалманаха „Любов и ярост” (Amore E Rabbia) заедно с късометражки на Марко Белокио, Жан-Люк Годар, Карло Лидзани, Пиер-Паоло Пазолини.
Излизането на филма „Партньорът“ (1968) по мотиви от творчеството на Достоевски и „Стратегията на паека“ (La Strategia del Ragno, 1969) по Борхес, го правят известен в киносредите, но не и сред широката публика.
Международната слава идва след „Конформистът“ (Il Conformista, 1970), който е свободна адаптация по едноименната повест на Алберто Моравиа. Филмът е признат от критиката за шедьовър на световното кино. Но следващите два филма изиграват решаваща роля за окончателното признание на Бертолучи като един от най-големите съвременни майстори на киното. Недолюбваният доскоро от публиката режисьор изведнъж постига касов успех с Последно танго в Париж” (Last Tango in Paris, 1972) и „Двадесети век”, които предизвикали остра полемика в медиите, спорове сред обикновените зрители, но и гневни реакции от страна на италианската цензура. През 1979 и 1981г. Бертолучи заснема още един скандален филм „Луна” (Luna) с Джил Клейбърг в главната роля и „Трагедията на смешния човек” (La Tragedia di un Uomo Ridicolo), след което настъпва шестгодишно прекъсване на стремителната му до този момент кариера. Това неочаквано затишие около името на нашумелия режисьор обаче е буквално взривено с появата на „Последният император“ (The Last Emperor, 1987), създаден въз основа на материал от китайската история. Този филм е най-успешният в цялата кариера на Бертолучи. Удостоен е с девет награди „Оскар“, в това число за най-добър филм.
След преместването му да живее в Англия започва т.нар. „космополитичен“ период в творчеството на Бернардо Бертолучи. Своеобразно продължение на темата за Изтока са филмите му „The Sheltering Sky” (1990), който е по-известен под заглавието „Чай в пустинята” и „Малкият Буда” (Little Buddha, 1993) с Киану Рийвс в главната роля.
През 1996г. след 15-годишно отсъствие от родината, Бертолучи заснема в Италия чудесния си филм „Открадната красота” с Лив Тайлър в главната роля, но и с участието на такива легенди на световното киното като Жан Маре, Джеръми Айрънс, Стефания Сандрели и др.
Сред последните филми на Бертолучи се откроява Мечтатели” (The Dreamers, 2003), превърнал се в главно събитие на кинофестивалите във Венеция и Сан Себастиан, нецависимо че бе представен извън конкурсните им програми.
Бернардо Бертолучи е участвал в създаването на повече от 50 филма, на част от които е само сценарист или съавтор на сценариите на други известни режисьори, като например на филма на Серджо Леоне „Имало едно време на Запад”, а също и като продуцент.
Бертолучи е получавал много престижни отличия. Първия си международен приз за режисура получава още през 1970г. за „Конформистът”, а после подобно отличие му връчват и за „Последно танго в Париж”. През 1988г. получава „Оскар” за режисура и за адаптиран сценарий (заедно с Марк Пеплоу) за „Последният оператор”, а през 1997г. е награден със специално отличие за най-добро творческо сътрудничество (наградата си поделя с оператора Виторио Стораро) и др.
Бернардо Бертолучи се е женил два пъти. След като се развежда с първата си съпруга Адриана Асти, се оженва за Клер Пеплоу (по произход англичанка), която също е режисьор. Нейният брат Марк е сценарист, с когото Бертолучи си сътрудничи много активно през последните години. Киното явно е страст за всички от фамилията Бертолучи. Така например по-големият брат на Бернардо – Джовани Бертолучи се занимава с кинопродуцентство, а по-малкият му брат – Джузепе е известен в Италия кинорежисьор.
Немалко спорове е предизвиквала в миналото и по-малко днес темата за членството на Бертолучи в комунистическата партия. Той бил сред студентите, които през 60-те години се бунтуват по улиците на големите европейски градове. Не случайно по-късно на темата за младежкото бунтарство той ще посвети своя чудесен филм „Мечтатели” (2003). Любопитното е, че независимо от своите марксистки убеждения, Бертолучи никога не е бил признаван от комунистическите държави. Навремето неговите филми трудно намираха път до екраните в Съветския съюз и България, главно заради провокативното им сексуално съдържание. След излизането на „Двадесети век” Бертолучи често отговарял на въпроса: „Кое е най-великото събитие през ХХ век?” абсолютно еднозначно: „Сексуалната революция”. Според него именно тя, а не политическите революции, е допринесла най-много за революционните промени в човешките отношения.

Read Full Post »


Снощи в зала 1 на НДК бяха връчени последните награди на 14-ия София Филм Фест.
Сергей Соловьов, режисьор на филма „Анна Каренина“, с чиято прожекция бе закрита официалната фестивална програма, получи наградата на Столичната община за цялостен принос към световното кино. Със същото отличие бяха удостоени в предишните дни още трима режисьори – Джулиано Монталдо (Италия), Ян Троел (Швеция) и Тони Палмър (Великобритания), а също и композиторът Божидар Петков.
Последна бе обявена традиционната награда на публиката, с която напълно заслужено бе отличен канадският филм „САМИЯТ ТРОЦКИ” (реж. Джейкъб Тиърни).
Впрочем, с изключение на отличията за цялостен принос към световното кино, може би само наградата на публиката отговаря на моите очаквания. Специално си направих труда тази година да видя всички конкурсни филми, поради което мога без колебание да споделя своето мнение за повечето от победителите на 14-ия София Филм Фест. И то е напълно отрицателно!
Според мен, присъждането на Голямата награда за най-добър филм на руския „Една война” бе меко казано пресилено, защото поне няколко заглавия от игралния конкурс бяха над неговото равнище. Имам предвид „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”, „ЛОШ ДЕН ЗА РИБОЛОВ”, „СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО” и разбира се „САМИЯТ ТРОЦКИ”. Лично на мен повече от крайния победител ми харесаха още и румънският „Пътуващо кино”, и британският „Младият Джон Ленън”, и хърватският „Магаре”.
Споделих своето разочарование от наградите с приятели, които ме светнаха, че това било напълно естествено, защото на кинофестивалите по принцип много рядко побеждавали най-хубавите филми. Просто защото изборът на журито винаги се определял от конюнктурни съображения и едва на последно място – от истинските мнения на неговите членове. Жалко би било, ако е така наистина. Това напълно обезсмисля състезателния характер на фестивала. Но навярно нещата стоят точно така, защото иначе едва ли би могло да се случи толкова крещящо недоразумение, каквото бе връчването на наградата за режисура на Мирослав Момчилович за филма му „Чакай ме, няма да дойда”. Това, че той е сценарист на филма „Когато порасна, ще стана кенгуру”, който бе сред фаворитите на публиката на едно от по-ранните издания на София Филм Фест, не го прави и добър режисьор. Защото именно някои от чисто режисьорските решения във филма, за който бе отличен на 14-ия София Филм Фест, предизвикаха моето недоумение със своята антиестетичност и преднамереност. Едва ли е случайно, че единственият му приз преди този в София, му бе даден в Нови Сад, но не за режисура, а за сценарий. Да, наградата за сценарий, би отразявала по-адекватно малкото достойнства на „Чакай ме, няма да дойда”, който в никакъв случай не заслужава отличието за режисура – поне на 14-ия София Филм Фест, където му бяха конкуренти много силни в режисьорско отношение творби, като „Източни пиеси”, „Лош ден за риболов”, „Срещу течението”, „Магаре” и може би всички останали конкурсни заглавия.
Радвам се за отличаването на „Объркана броеница” (Турция) с наградата за най-добър балкански филм, макар че не бих имал нищо против и ако бяха наградени румънският „Медал за храброст” и особено сръбският „Тук и там” (реж. Дарко Лунгулов). Тук е мястото да споделя своето удовлетворение от равнището на филмите, селектирани тази година в различните конкурсни програми. Може би действително 14-ият София Филм Фест е най-добрият от всички досегашни издания! Но на този фон прозвуча още по-конфузно изборът на международното жури, председателствано от французина Пиер-Анри Дьоло.
Но стига толкова по тази тема. Нека си поговорим малко за един американски независим филм, който може би заслужаваше повече от „Войната е опиат” да спечели главния „Оскар” тази година. Става въпрос за филма „Прешъс„, който отнесе две статуетки (за поддържаща женска роля и адаптиран сценарий) само преди дни, а имаше общо пет номинации, включително за най-добър филм.
Ежегодно бляскавата церемония по връчване на наградите „Оскар” е предшествана от далеч по-скромна, но в много отношения по-важна церемония, по време на която удостояват с награди американското независимо кино, борещо се за място под слънцето с вездесъщия Холивуд. Наградите, които са наричани „Независим дух“ (Independent Spirit), са разглеждани като алтернативни на тези, които се връчват в „Кодак тиътър” в Лос Анджелис.
Тазгодишният заслужен победител бе разтърсващата драма „Прешъс”, която е посветена на живота на чернокожа тинейджърка от Харлем, родила две деца след изнасилвания от родния си баща. Лентата получи пет награди „Независим дух” и бе призната за най-добър филм на годината. Склонен съм да се съглася, че поне що се отнася до американското кино, няма по-добър филм от „Прешъс” през 2009г. Но онова, което малцина навярно знаят е, че автор на оригиналната музика към филма е българинът Марио Григоров, който изпълни на пиано своята чудесна композиция преди началото на прожекцията в зала 1 на НДК.
Марио Григоров е един от най-успелите български музиканти. Израснал е в музикално семейство (майка – пианистка и баща – тромпетист). Живее в Лос Анжелис, а от време-навреме и в Париж, откъдето е неговата съпруга, която е дизайнер.
За съжаление, на този кинофестивал, чийто основен фокус бе насочен към българското кино, имахме малко основания за гордост от представените български филми. С изключение на „Източни пиеси”, който участва в конкурса за игрални филми и заслужаваше най-малко наградата за режисура, а също и на документалния филм на Стефан Командарев „Градът на жените баданте”, представените български филми не ми харесаха.
Това важи особено за филма „Зад кадър”, удостоен с честта да открие фестивала (вече споделих мнението си за него в предишна публикация), а също и за „Ако някой те обича” на Киран Коларов, който бе прожектиран на 13-ти март в зала 1 на НДК – веднага след обявяване на наградите.
Трудно ми е да си обясня как е възможно повечето от българските създатели на игрални филми да са толкова безчувствени към болките на хората, обречени да живеят във все по-деградиращата България?! Как е възможно да са слепи за разтърсващите драми, които са навсякъде около нас и да ни занимават с изсмукани от пръстите истории, като тази от филма „Ако някой те обича”? И не на последно място – как е възможно да продължават да използват допотопни изразни средства, които отдавна не кореспондират нито с времето, в което живеем, нито с вкусовете на интелигентните млади хора, които за разлика от преди, имат възможност да правят сравнения със световните образци.
Впрочем за объркаността на Киран Коларов по време на работата му над филма „Ако някой те обича” можем да съдим от интервюто, публикувано на сайта на фестивала. В него той казва следното: „Трябва да си призная, че бях написал около осем варианта на сценария и винаги изпадах в пълно отчаяние. Главният герой ми се изплъзваше – не го разбирах, нямах нищо общо с въжделенията, желанията или чувствата му. Просто този човек ми беше чужд, скучен, непонятен. С една дума нещо като булеварден герой, който се опитва да живее със “значимата” си душевност. Бях готов да се откажа от филма. И какво се случи? Няколко дена преди снимки се разболях от грип. И тези няколко дена обърнаха всичко. Мислено поставих главния си герой Александър Паскалев на почти фашистки разпит: Кой е той? Защо е? За какво се бори? Отговорите му бяха лицемерни, заблуждаващи… Имах чувството, че този човек с невинната си усмивка е провокатор и иска да ме провали. И… обърнах всичко наопаки! За три дни написах новите епизоди, преобърнах всичко, обърнах ръкавицата наопаки. Разказът стана безфабулен – крепеше се единствено на чувствата, и това ми хареса.” Да, но на мен никак не ми хареса, защото зад усложнеността му се е изгубил основният конфликт, а съответно и драмата на героя. А най-лошото е, че филми като „Ако някой те обича” продължават да се правят с финансовата подкрепа на държавна институция като Националния филмов център.
Общо четири бяха новите игрални филми, представени на 14-ия международен София филм фест. Това бяха “Зад кадър”, „Ако някой те обича”, „Стъклената река” и „Светото семейство”. И за голямо мое съжаление, те не успяха да ме убедят в продължаващия възход на родното кино. Започвам да се опасявам, че равнището на филми като „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „Дзифт” и „Източни пиеси” ще се окаже непосилно за другите български кинематографисти. Това би било жалко, особено на фона на несъмнения подем на цялото балканско кино напоследък.

Read Full Post »


Снощи (13 март) в зала 1 на НДК в София бяха тържествено връчени наградите на 14-ия София Филм Фест.

Фестивалният директор Стефан Китанов, на когото София Филм Фест дължи своето възходящо развитие през годините, откри церемонията по награждаването на победителите в конкурсните програми на 14-ото му издание

Международното жури с председател Пиер-Анри Дьоло (критик от Франция) и членове – Дрор Захави (режисьор от Израел), Марион Лен (актриса и режисьор от Франция), Андраш Мухи (продуцент от Унгария) и Теодора Духовникова (българска актриса) присъди:

ГОЛЯМАТА НАГРАДА ЗА НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ в международния конкурс за игрално кино на филма „ЕДНА ВОЙНА” (Русия) с режисьор Вера Глаголева. Наградата – диплом, статуетка и премия от 5 000 евро за режисьора и продуцента на филма – бе получена от продуцентката Наталия Иванова;

СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА на журито спечели филмът „ПОСЛЕДНОТО ЛЯТО НА ДЕТСТВОТО” (Аржентина-Испания-Франция, реж.Хулия Соломоноф. Статуетката получи копродуцентът Даниел Шабан от Франция.


НАГРАДАТА ЗА РЕЖИСУРА бе връчена на МИРОСЛАВ МОМЧИЛОВИЧ за филма „ЧАКАЙ МЕ, НЯМА ДА ДОЙДА” (Сърбия).

НАГРАДА НА МЕЖДУНАРОДНОТО ЖУРИ (Special Mention) бе дадена и на филма „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ” (България) с режисьор КАМЕН КАЛЕВ.

НАГРАДАТА JAMESON ЗА БЪЛГАРСКИ КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ бе присъдена на филма „ПРИКАЗКИ” (България, реж. Николай Василев). Наградата е диплом, статуетка и парична премия от 6 000 евро, осигурени от Jameson Irish Whiskey.

НАГРАДАТА ‘NO MAN’S LAND’ ЗА НАЙ-ДОБЪР БАЛКАНСКИ ФИЛМ, която се присъжда от Гилдията на българските кинокритици, бе дадена на турския филм „ОБЪРКАНА БРОЕНИЦА” (реж. Махмут Фазъл Чошкюн). Наградата е диплом, кашон вино ‘No Man’s Land’, осигурен от организаторите на фестивала и премия от 3000 евро за постпродукционни услуги, осигурена от LVT SOFIA.

НАГРАДАТА КОДАК ЗА НАЙ-ДОБЪР БЪЛГАРСКИ ИГРАЛЕН ФИЛМ бе присъдена на филма „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”. Наградата е диплом, филмов негатив и лабораторни услуги на стойност 4000 щ.д.

Международното документално жури с председател
Ян Шикъл (режисьор от Чехия) и членове – Боряна Пунчева (режисьор от България) и Хайме Ногуера (режисьор от Испания) присъди НАГРАДАТА ЗА НАЙ-ДОБЪР ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ на „РЕЦЕПТИ ПО ИСТОРИЯ” (Словакия-Чехия-Австрия-Финландия). Тя бе връчена на режисьора на филма ПЕТЕР КЕРЕКЕШ. Наградата е диплом и чек на стойност 1000 евро с опция за откупуване на продукцията за излъчване по БНТ.

НАГРАДАТА НА ФИПРЕССИ (международната критика) бе присъдена на уругвайско-испанския филм “ЛОШ ДЕН ЗА РИБОЛОВ” (реж. Алваро Брехнер).

На тазгодишното 14-то издание на София Филм Фест бяха представени общо 224 (104 игрални, 37 документални и 83 късометражни) филма от цял свят. Над 240 бе броят на международните гости, между които режисьори, продуценти, актьори, фестивални директори, медийни и кино експерти.
Основната програма на 14-ото издание на международния филмов фестивал София Филм Фест приключва днес с гала прожекцията на филма на Сергей Соловьов „Анна Каренина”. Прочутият руски режисьор пристигна вчера в София и тази вечер в зала 1 на НДК ще получи наградата на София на Столичната община.


Българският режисьор Камен Калев позира с наградата на журито, която получи за своя чудесен филм „Източни пиеси“.

Read Full Post »


Вчера гледах последните три игрални филма от основната конкурсна програма, която е съставена от дебютни или втори творби на режисьори от целия свят.
Започнах с филма „ИСТИНСКИ ЖИВОТ” (реж. Сара Леонор). Според мен това е един нелош френски филм, който обаче ми прозвуча твърде вторично с темата си за бягство сред природата от задушаващия живот в градската джунгла. Хубаво е, когато един режисьор познава историята на киното, но според мен това не трябва да се набива на очи във филмите му. А Сара Леонор, която представи лично своя филм, явно се е опитала да подражава и то не на кого да е, а на самия Годар и по-специално на финалната сцена от неговия филм „До последен дъх”. Не съжалявам обаче, че гледах този филм, защото успях да видя най-после на екрана изпълнение на Гийом Депардийо, който е почти неизвестен у нас. Уви, вече е малко късничко да се запознаваме с него, защото синът на легендарния Жерар Депардийо не е между живите от близо година и половина. Той почина на 37 години в болница край Париж от усложнения след пневмония, която получи по време на снимки в Румъния. Ролята му в „Истински живот” е предпоследната в неговата кратка, но ярка кариера. В този филм той се превъплъщава в дребен измамник – краде коли, влиза с взлом в апартаменти и … се влюбва в една млада учителка. Двамата започват да вярват, че е възможно да бъдат щастливи заедно. Бруно обаче продължава да си осигурява препитанието, нарушавайки закона. Веднъж, след досаден гаф на неопитен негов помощник, той е разкрит и побягва заедно със своята любима. Те навлизат в съвсем различен свят, където – далеч от полицията, закона и железните решетки на затвора – се отдават на чувствата си един към друг, сякаш са тотално изпаднали от времето и реалността. Разбира се, опитът им да заживеят истински в лоното на природата е напълно утопичен и съвсем закономерно завършва трагично.

Гийом Депардийо в кадър от филма „Истински живот“ (реж. Сара Леонор)

Вторият филм от игралния конкурс, който гледах вчера бе, полският «МОМИЧЕТАТА ОТ МОЛА» (реж. Катажина Росланиец). Според мен, това е един честен и много необходим днес филм, който обаче не успява да достигне равнището на други филми, посветени на младежката безпътица. Малко ми е трудно да се съглася с Пиърс Хандлинг, който казва, че „Тази тежка, безкомпромисна и решителна реалистична творба уцелва десятката с историята на приобщаването на подрастващо момиче, което се озовава заобиколено от банда тийнеджърки, твърдо решени да си проправят път нагоре. На места стряскащо агресивен, на други – нежен и романтичен, филмът на Катажина Росланиец прави непоколебима дисекция на съвременното полско общество. Режисьорката демонстрира заблудите на дълбоко обърканото и най-вероятно повредено поколение, което е израсло изцяло в демократична Полша след падането на комунизма. Да си тийнейджър никога не е лесно, но Росланиец ни показва героините си не толкова като 14-годишни девойки, каквито са, а като възрастните, за които се представят. Очевидно е, че тя добре познава темата си и във филма ù няма нито една фалшива нотка.”
Филмът е отличен на кинофестивала на полското кино в Гдиня през 2009 година с наградата за най-добър режисьорски дебют в лицето на Катажина Росланиец, която е родена през 1980 г. Завършила е икономика в Университета на Гданск, кинорежисура във Варшавското киноучилище и курс по игрално кино във Филмовото училище на Анджей Вайда.

Последният филм от конкурсната програма на тазгодишния кинофестивал бе нашият „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”, който гледах за трети път вчера. И мога да ви уверя, че отново ме развълнува. Поне за мен няма никакво съмнение, че това е най-хубавият български филм през последните 20-30 години. За него вече съм писал на няколко пъти (прочетете тук), представял съм и режисьора Камен Калев (вижте тук), поради което този път ще се огранича само със следния цитат от анализ на филма, направен от Джей Уайзбърг
Тихото отчаяние на душите, останали без посока, може да се превърне в тягостен сюжет в ръцете на по-неталантлив новак, но Източни пиеси на Камен Калев е честно и умело заснето размишление за търсенето на вътрешни и външни опори. Режисьорът-сценарист има добър усет за диалога и насища с лишена от сантименталност топлота тази лична история, като в резултат прави забележителен дебют, завършващ с изненадваща нотка на надежда. И двамата братя са нагазили дълбоко в екзистенциалната самота, но излъчването на Ицо, че е изгубен и объркан е много по-силно. Може би това се дължи на факта, че животът на дебютанта непрофесионален актьор Христов (стар приятел на Калев) е в основата на сценария и много от детайлите са реално случили му се неща. Но филмът не може да бъде сбъркан с документален благодарение на чувствителността на Калев, комбинирана с достоверен и естествен диалог. Шокиращо е да открием във финалните надписи, че Христов е починал след края на снимките. Целият филм е обагрен от трогателно уважение към него. Актьорските изпълнения са силни, но над всички са Христов и Аксой. В началото на филма Ицо не е кой знае колко привлекателен персонаж, но честността и тревожността му, съчетани с болезненото отчаяние, бързо променят повърхностното впечатление. Аксой, която е толкова добра във филмите на Семих Капланоглу Яйце и Мляко, има забележително присъствие, а красотата ù е по-силно изразена благодарение на осезаемото съчувствие, което излъчва.
Режисьорът на „Източни пиеси” Камен Калев е роден в Бургас, България, през 1975 г. Завършва киноучилището „ФЕМИС” в Париж през 2002 г. Късометражните му филми Орфей и Maltonius Olbren са представени и отличени на световни фестивали, сред които тези в Берлин, Клермон Феран, Ню Йорк, Локарно, Стокхолм. Късометражният му филм „Върнете заека“ (със сърежисьор Димитър Митовски) е в състезателната програма на Кан през 2005 г. Две години по-късно последният му засега късометражен филм „Лошият заек“ (със сърежисьор Димитър Митовски) е селектиран за Международната седмица на критиката в Кан. Камен Калев е режисирал и над 60 реклами, както и музикални видеоклипове. Източни пиеси е дебютният му пълнометражен филм.
Убеден съм, че въпреки силната конкуренция от филми като „Самият Троцки”, „Младият Джон Ленън”, „Лош ден за риболов” и „Магаре”, няма да е пресилено, ако журито присъди голямата награда на „ИЗТОЧНИ ПИЕСИ”. Ще стискам палци това да се случи след няколко часа.

Read Full Post »


Днес смятам малко да поотдъхна преди церемонията по връчване на наградите на 14-ия София Филм фест, която ще се проведе вечерта в зала 1 на НДК. Докато си почивам от маратона, в който участвах цяла седмица, ще се опитам да подредя впечатленията си от предишните два фестивални дни.
В четвъртък (11 март) гледах в „Люмиер” най-новия филм на гръцкия режисьор Тео Ангелопулос. Познавайки добре творчеството на този легендарен майстор на киното, не допуснах грешката от предишни фестивали, когато ми се е случвало да се напрягам на негови филми доста уморен от видяното преди тях. Този път умишлено започнах на свежа глава четвъртъчния си маратон именно с „ПРАХЪТ НА ВРЕМЕТО” (вижте трейлъра) и не съжалявам, защото така успях да почувствам в пълна степен силата и магията на киното с марка Англопулос. А то, според мен, ще просъществува във времето и много след нас, когато ще служи на идните поколения да си изградят по-жива представа за отминалата епоха на войни и идеологически противопоставяния, в която хората бяха безмилостно подмятани от Историята.
Действието на филма обхваща периода от 1953 (след смъртта на Сталин) почти до наши дни. „Прахът на времето” фактически е продължение на историко-философската епопея на Ангелопулос, започната с „Разплаканата ливада“ (2004). Този път се разказва за режисьор (акт. Уилям Дефо), който снима филм за своите родители Спирос и Елени. Всичко, което се е случило в техния живот, е било трагично повлияно от най-важните исторически събития на ХХ век. Втората световна война разделя влюбената двойка – Спирос е принуден да емигрира в САЩ. Последвалата гражданска война в Гърция принуждава Елени и хиляди нейни съотечественици с леви убеждения да избягат в Съветска Русия. Много по-късно пък падането на Берлинската стена ще ознаменува началото на нова глава в историята на семейството. През изминалите години им се налага да преживеят много скиталчества и страдания: Ташкент, Сибир, Ню Йорк, Торонто – това са само някои от спирките на тяхното изнурително странстване по света.
Любовната история на гръцките емигранти Спирос и Елени е представена, както винаги във филмите на Ангелопулос, ярко метафорично и истински кинематографично. Времевите пластове често се преплитат, но за внимателния зрител не е трудно да следи сюжетната нишка. След смъртта на Сталин Спирос заминава за Ташкент под чуждо име. Той обаче е разобличен, а Елени е изпратена в Сибир, където среща Якоб – немски евреин, когото познава от Ташкент. Той е неотлъчно до нея, докато тя заминава за Ню Йорк през 1974г. Години по-късно Елени и Спирос решават да се завърнат в родната си Гърция. По пътя се отбиват в Берлин, където тази необикновена драма за трагичните взаимоотношения между Любовта и Историята достига своя апотеоз.
Без съмнение знаменитият режисьор, продуцент и сценарист на множество признати за шедьоври филми, като „Трупата” (1975), „Пътуване до Китира” (1983), „Пчеларят” (1986), „Нерешителната стъпка на щъркела” (1991), „Погледът на Одисей” (1995) и увенчаният със „Златна палма” в Кан „Вечност и ден” (1998) е решил най-накрая да създаде нещо като свое автобиографично кинозавещание, в което разплита драматичните перипетии на гръцката емиграция на фона на почти цялата история на ХХ век. Освен Уилям Дефо, във филма участват Бруно Ганц, Мишел Пиколи, Ирен Жакоб и др.


Бруно Ганц (на преден план), Мишел пиколи и Ирен Жакоб в кадър от „Прахът на времето“ (реж. Тео Ангелопулос)

Лично за мен изпълнението на Бруно Ганц, което е най-силно, успява най-ярко да предаде терзанията на човека, обичал през целия си живот жена, която принадлежи на негов приятел.
Тео Ангелопулос, който на 17 април ще навърши 75 години, е роден в Атина през 1935. Учи право в Атинския университет и става практикуващ адвокат. Следва и кино в престижното френско филмово училище IDHEC. Завръща се в Гърция през 1964 г. и до 1967 г. пише филмова критика за левия вестник „Демократична промяна“. Започва да снима филми през 1965 г. След един късометражен филм през 1970 г. дебютира в игралното кино с „Възстановка на едно престъпление”. Оттогава неговите филми са участвали на безброй фестивали и са спечелили десетки международни награди, най-големите сред които са „Златен лъв” от кинофестивала във Венеция през 1980г. и „Златна палма” от кинофестивала в Кан през 1998г.

Read Full Post »


Вчерашният фестивален ден, поне за мен, бе уникален. Никога не ми се бе случвало да гледам 4 прекрасни игрални филма един след друг, а късно вечерта и още два много силни филма от документалния конкурс. Спомням си как на предишни фестивали се ядосвах от неравностойността на участващите в конкурсните програми заглавия. Този път обаче не е така. За най-голямо мое удивление почти няма нещо, което да не си струва. Под равнището на видяното от мен до момента бе може би само сръбският филм „Чакай ме, няма да дойда”, който гледах на 9 март. Напомням, че говоря за игралните филми от конкурсната програма, която както знаем е съставена от дебютни или втори филми на режисьори от целия свят. Според мен, организаторите на фестивала заслужават поздравления за подбора, който са направили тази година.

В предишната си публикация споделих, че три филма – „МЛАДИЯТ ДЖОН ЛЕНЪН“, „СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО“ И „ПЪТУВАЩО КИНО“ са се откроили до момента. Но след вчерашния уникален ден съм принуден да си призная, че съм сериозно затруднен да кажа кой е моят фаворит сред конкурсните филми. Няма да бъде леко и на журито, струва ми се.

Но нека да караме по реда на гледаните от мен филми през вчерашния незабравим ден.

Започнах с руския филм „ЕДНА ВОЙНА”. Пак ли за войната – ще възкликнете може би вие, но аз ще ви кажа, че това е съвсем различно кино на вече омръзналата ни тема. Няма никакви стрелби, героизъм, лоши фашисти и прочие щампи, които са ни втръснали от безбройните съветски и руски филми за войната. Вниманието е фокусирано върху тъжното всекидневие на пет жени с малки дечица, които живеят на един забутан северен остров, пазени от капитан Карп Ничипорук. Младите майки са изселени там, защото са прегрешили към родината си, раждайки деца от връзките си с германски окупатори. В навечерието на Деня на победата – 9 май 1945 г. – в лагера пристига майор Максим Прохоров от НКВД. Това поражда напрегнато очакване у всички – какво ще се случи с тези жени? Разбира се, както знаем от историята, най-вероятно ще бъдат изпратени в някой от многобройните лагери в Сибир, предназначени за милионите „врагове на родината”. Но най-големият страх на петте филмови героини произтича от вярното им предчувствие, че ще им отнемат децата. Затова и новината за победата над Германия им носи повече мъка, отколкото радост…
Филмът e заснет по истински събития от Втората световна война, които досега са били неглижирани от нейната официална история.
Режисьор на този особен военен филм е Вера Глаголева. Тя е известна театрална и филмова актриса, сценаристка и режисьорка, родена в Москва. Има над 50 роли в киното, сред които във филми като „В четвъртък и никога повече (1977), „Торпедоносци” (1983), „Да се омъжиш за капитан” (1985).
Филмът „Една война” е нейният режисьорски дебют в игралното кино.

Още по-оригинален филм за белезите от войната бе копродукцията на Хърватия, Босна, Великобритания и Сърбия, озаглавена „МАГАРЕ”. В него също не са показани пряко никакви бойни действия от бушуващата в средата на 90-те години в бивша Югославия война. Но те са оставили своя отпечатък върху съдбите на членовете на едно семейство. В навечерието на решителната военна операция „Буря”, Боро, който наближава 40-те, заминава с жена си Ясна и сина си Лука в своето родно село Дриновци в Херцеговина, където не е бил от 8 години. Той иска да види брат си, който е успял да се измъкне със семейството си от обсаденото Сараево. Боро постоянно се кара с Ясна, а с баща си Пашко не говори, защото го обвинява за смъртта на майка си. В две августовски седмици Боро ще направи опит да разреши дългогодишния конфликт с баща си и ще се научи да бъде по-добър родител и съпруг не без дискретната помощ на едно … магаре.
Това е една семейна мелодрама, обгърната от жестоката атмосфера на военновременните Хърватия и Босна. Режисьорът Антонио Нуич е успял да покаже на фона на обезцветените образи на голия полупланински терен постепенното смекчаване на закоравелите души на своите герои. По техните издялани като от камък лица започват да капят отново засъхналите отдавна сълзи на взаимно опрощение, без което е невъзможно съвместното им същуствуване. Всеки от персонажите е представен изключително въздействащо, благодарение на чудесните превъплъщения на актьори като Небойша Глоговац, Наташа Янич, Роко Роглич, Тонко Лонза, Емир Хаджихафизбегович, Любомир Капор.
Режисьор на този разтърсващ филм за разрушителната роля на войната върху семейните отношения е босненецът Антониио Нуич, роден през 1977 г. в Сараево. Той е завършил Академията за изпълнителски изкуства в Загреб. Снимал е музикални клипове, номинирани за национални награди, работил е като режисьор на ТВ токшоу, режисирал е и дублажи на анимационни филми. За своя дебютен филм „Всичко без пари” получава наградите за режисура, сценарий и най-добър филм от кинофестивала в Пула през 2006 г. „Магаре” е вторият му филм и поне според мен се нарежда сред най-доброто, представено в конкурсната програма на 14-ия София Филм Фест.

Съвсем различен от предишните два бе испано-уругвайският филм „ЛОШ ДЕН ЗА РИБОЛОВ”, който бе представен лично от младия му режисьор Алваро Брехнер и изпълнителя на главната роля Гари Пикер, който е и негов съсценарист.

Лично за мен този филм прозвуча като откровение със своето проникновение в сложната тема за самопознанието на душата, до което достигаме само в мигове на върховни изпитания. (Вижте трейлъра тук).

Якоб ван Опен, някогашният най-силен мъж на земята, и мениджърът му Орсини, който нарича себе си „принц”, преживяват добре, като обикалят по малките южноамерикански градчета и организират показни турнири по борба. С пристигането си в Санта Мария те са посрещнати с небивал ентусиазъм – местният вестник иска да спонсорира мача, помага им да облепят града с плакати и да потърсят достоен противник. Орсини е доста находчив и знае как да оплете в мрежите си подходящия кандидат за слава, но ловът в Санта Мария може да му донесе още по-голяма риба, отколкото се е надявал.
Изпълнен с остроумен хумор, филмът „Лош ден за риболов” е създаден по мотиви от разказа на Хуан Карлос Онети. Амбициозният дебют на уругвайския режисьор Алваро Брехнер, който е заснет в традицията на „черния“ филм, бе определен от филмовите критици по света като ретро вариант на „Кечистът”, съчетаващ похватите на братята Коен и на мексиканския режисьор Артуро Рипщайн.
„Лош ден за риболов” е носител на наградата „Свободен дух”, връчена на режисьора на Варшавския фестивал миналата година. Любопитно е, че ролята на бореца Якоб ван Опен изпълнява финландецът Юко Ахола, когото помним от филма на Вернер Херцог „Непобедимият” (2001).
Още в началото виждаме финала, но не и развръзката на този оригинален филм, предлагащ необичаен поглед към темата за остаряващите спортни звезди. Орсини (за тази роля актьорът Гари Пикер бе удостоен с награда на фестивала в Мар дел Плата миналата година) е импресарио, който пристига в малко латино-американско градче в компанията на германския шампион по борба Якоб ван Опен. Целта на Орсини е да навие зяпачите да се включат в дуел с шампиона и всеки смелчага, който успее да го повали за 3 минути, да му донесе по хиляда долара. Планът на двамата мъже обаче е заплашен от провал, когато местна красавица (Антонела Коста) предлага в дуела да се включи съпругът й – здравеняк, побойник с лошо пиянство.

С развитието на сюжета напрежението нараства. Режисьорът Алваро Брехнер смесва различните гледни точки, обединявайки ги майсторски. Филмът блести и с поддържащите изпълнения на Антонела Коста и Сезар Тронкосо, както и със забележителната си музика, която е записана в България.
„Лош ден за риболов” съчетава класическите форми с каубойски мотиви от уестърна, а сюжетът му е толкова заплетен, че режисьорът успява да поддържа емоцията и изненадата до края. Хуморът често отстъпва място на жестокости, но финалът е поразителен, едновременно достоверен и изпълнен с въображение. Може би някои ще останат учудени от заключителния кадър, но според мен той представлява чудесна метафора на вътрешното преобразяване на Орсини.



Режисьорът Алваро Брехнер (вдясно) и Гари Пикер бяха любезни да ми позират за една снимка след представянето на филма в Дома на киното снощи

„Лош ден за риболов” е изненадващо силен филм за дебют. Неговият създател Алваро Брехнер е роден в Монтевидео, Уругвай, на 19.04.1976 г. В началото на 90-те години започва силно да се интересува от кино. По онова време обаче в Уругвай е невъзможно да следваш нещо, свързано с киното, затова той учи медийни изследвания в Католическия университет в страната. Докато е студент, режисира документалния филм Бело и Реборати (селектиран за Международния кинофестивал в Уругвай) и пише. За прозата си получава Годишната литературна награда на Министерството на културата през 1998 г. От 2000 г. живее в Мадрид, където започва да снима документални филми за различни ТВ канали. Създава и собствена продуцентска компания за производство на документални и игрални филми. Има зад гърба си и три късометражни филма.

САМИЯТ ТРОЦКИбе най-забавният филм до момента на 14-ия София Филм Фест, който по мое мнение направо очарова публиката, препълнила залата в Дома на киното снощи. Канадският режисьор Джейкъб Тиърни, който го представи лично, предлага рядко срещано кинопреживяване с преждевременно развития тийнейджър от Монрел Леон Бронщайн (феноменалния Джей Барушел в звездно изпълнение), който пламенно вярва, че в него се е преродил руският революционер Лев Троцки. Той е решен да копира всеки аспект от живота на Троцки, включително поне два пъти да бъде изпратен в изгнание и да бъде убит заради възгледите си. Но най-спешните му задачи са да открие своя Ленин и да си намери по-възрастна от него жена за съпруга, която по възможност да се казва Александра.

Леон вероятно е най-интригуващото създание в най-новото английско-канадско кино и представлява смесица от две части Лойд Доблър от Кажи нещо и три части от догматиците-доброволци от Земя и свобода на Кен Лоуч. Барушел, чиито предишни участия в киното включват Тропическа буря и Момиче за милиони, играе Леон с подходящa смес от истерия и младежки гняв. Една от най-привлекателните страни на филма е, че той е неподправено канадски и е зареден със специфични, закачливо смешни културни препратки като гегове за разделението на двата езика, френски и английски, в Монреал или за предците на телевизионния водещ и син на бивш канадски премиер Бен Мълруни. Самият Троцки е вдъхновено забавление, но заедно с това задава сериозни въпроси като този доколко сме отдадени на идеалите си. Във филма смехът е революционен.“ Стийв Грейвсток

Филмът не само се гледа на един дъх и предизвиква взривове от смях сред публиката. Той провокира и към сериозен размисъл върху съдбата на днешното младо поколение, което всички смятат за апатично, без да подозират че дълбоко в себе си то искрено копнее да се посвети на истински каузи, които да отстоява с енергията и ентусиазма, характерни за възрастта му.
Този филм се превърна в истински празник за присътващите в залата, припомняйки ни отдавна позабравеното удоволствие от колективното съпреживяване на възторга от несъмненото майсторство на неговите създатели. Едва ли е случайно, че най-големите му международни отличия до момента са наградите на публиката от фестивалите в Токио и Халифакс (Канада) миналата година. Не знам дали ще впечатли така силно и фестивалното жури на София Филм фест, оглавявано от Пиер Анри Дьоло, но със сигурност заслужава наградата на публиката и от нашия фестивал.
Режисьорът Джейкъб Тиърни е роден в Монреал, Канада, на 26.09.1979 г. Той започва професионалната си кариера като актьор на 6-годишна възраст и има многобройни участия в киното и телевизията, сред които Джош и С.А.М (1993), Неоновата Библия (1995), Това е баща ми (1998), Прегази ме (2007) и др. Самият Троцки e вторият му игрален филм като режисьор. Той призна пред публиката в Дома на киното, че от деня, в който се родила идеята му за този филм до неговата реализация изминали цели 10 години.

Режисьорът Джейкъб Тиърни обра овациите на публиката в Дома на киното. Напълно заслужено, според мен. Не се съмнявам, че от този млад кинематографист може да се очакват още много приятни изненади в бъдеще.

Доста уморен, но и въодушевен от видяното в Дома на киното, се втурнах към Френския културен институт, където успях да гледам два чудесни филма от документалната конкурсна програма.
Номинираният за „Оскар” полско-германски филмЗАЕК ПО БЕРЛИНСКИ разказва непознатата история на дивите зайци, които са населявали територията около Берлинската стена. В продължение на 28 години „мъртвата зона” била техен спокоен дом – място, обрасло с трева, но без всякакви хищници и благодарение на войниците, охраняващи стената, не са обезпокоявани и от човешкото присъствие. Зайците си живеят затворено, но щастливо. Когато популацията им започва да се разраства прекалено, войниците ги насочват по други места. Но така и не успяват да прочистят зоната изцяло и зайците продължават да я населяват. За тяхно нещастие обаче един ден стената е съборена и те трябва да напуснат удобната си екосистема. Мигрират към Западен Берлин, където се разпръскват в няколко колонии. И все още се учат как да оцеляват в Свободния свят, подобно на останалите жители на Източна Европа. Тази чудесна парабола на приличащия на резерват свят, в който живяхме по времето на социализма, впечатлява с абсолютната непреднамереност, с която е заснета. На пръв поглед изглежда като любопитен научно-популярен филм, но в същност е разтърсваща документална драма за абсурда на социалистическата реалност в бившия Източен Берлин – столицата на ГДР. Фокусирайки се изцяло върху съдбата на заешката популация в зоната около стената, създателите на филма успяват да ни провокират към размисъл върху странностите на човешката природа, чието неудържимо влечение към свободата не познава никакви граници.

И напълно подходящо като за финал на вчерашния луд ден прозвуча остроумният сръбски документален филм „ДОВИЖДАНЕ, КАК СТЕ?” (вижте трейлъра тук) Този изцяло авторски филм с режисьор, сценарист и оператор Борис Митич е събрал някои от най-оригиналните сръбски афоризми, които са истинска противоотрова на сивото ни кичозно ежедневие. Невидимият разказвач е измъченият герой на нашето време, който е готов да даде живота си за каузата, която обаче все още не е открил … Последното му желание е да избере по какъв начин да умре, затова предизвиква различни опоненти на абсурдни дуели. Сред тях са честен политик, възвърнал доброто си име на военнопрестъпник, лъжеморалист, безотговорен баща, неблагодарно дете. За да получите представа за какви остроумни обобщения става дума във филма ще цитирам само едно, което обаче е сред най-показателните: „Не е вярно, че сме си оцапали ръцете с кръв, защото кръвта ни стигна само до коленете”.
Самият автор определя жанра на своето произведение като „сатирична документална приказка“. За основа на едночасовия му филм са използвани документални кадри, заснети в периода от 2003 по 2009 година. Те са съпроводени от изключително остроумен коментар за кадър. За неговото написване Борис Митич е използвал впечатляващи със своята оригиналност цитати от внимателно проучените от него афористични сборници (около 300), които са издадени в Сърбия.

Режисьорът разговаря с нас на езика на гротеската, преобръщайки традиционни наши възприятия, в резултат на което неща и понятия, с които отдавна сме привикнали, изведнъж получават нов, парадоксален смисъл. Например в една сцена виждаме смазана върху асфалта черна котка. Задкадровият глас обяснява, че тя вероятно е загинала, само защото ден по-рано ни е срещнала…
Филмът „Довиждане, как сте?” изобилства с подобни парадоксални изводи, непонятни на пръв поглед кадри и изказвания, които обаче при по-внимателно вглеждане ни разкриват до каква степен авторската интерпретация е адекватна на кичозната реалност, която е навсякъде около нас. Те ни помагат да проясним своята гледна точка и да осъзнаем очевидния абсурд на света, в който живеем.
Според някои критици (например Валентина Борохова от Русия) по маниера на изложението си филмът на Борис Митич напомня за прозата на прочутия сръбски писател Милорад Павич и подобно на нея в него смислите се наслагват един върху друг, преплитат се помежду си, а по-късните кадри влизат в полемика с по-рано видените. В резултат на което, закърнелите ни схващания бавно, но неумолимо, се превръщат в своята противоположност. Филмът ги преобъща на 180 градуса, провокирайки ни чрез смеха към горчиви обобщения…

Източници: сайтът на 14-ия София Филм Фест, пресофисът на 14 СФФ


Read Full Post »

Older Posts »