Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for 05.02.2010


Едва ли ще сгреша, ако предположа, че сред най-обсъжданите теми в интернет пространството продължава да бъде филмът „Аватар” – особено сега, след като се нареди на първо място по приходи в историята на киното и е сред фаворитите за наградите „Оскар”.
Изминава вече втори месец, а филмът на Джеймс Камерън не отстъпва на нито едно конкурентно заглавие по целия свят. Такъв феномен киното не помни много отдавна. Но не са малко и неговите отрицатели, които обаче надявам се, едва ли ще тръгнат да оспорват факта, че „Аватар” се превърна в събитие №1 за киното през първото десетилетие на 21-ви век. Рейтингът на най-обсъжданите филми през последните месеци в световната мрежа недвусмислено сочи, че точно „Аватар” е на първо място.
Ако се заловим да анализираме най-открояващите се публикации във връзка с този филм, без затруднение ще обособим основните теми в дискусиите.
На първо място, естествено, се обсъжда неговият сюжет, а именно доколко той е (не) оригинален и актуален; на второ място е въпросът за технологичните постижения на филма и дали има принос за това Камерън – трябва или не трябва да се признае, че филмът му е явление в историята на киното; на трето място е постъпката на главния герой – тоест спори се за това дали е предател или не Джейк Съли и какво би трябвало да бъде отношението ни към него; на четвърто място се поставя съвсем немаловажния въпрос как точно би трябвало да се гледа „Аватар”, за да усетим истинските му технически достойнства – тоест кой от трите предлагани варианта (3D digital, IMAX или Real 3D) на триизмерно изображение да изберем, когато решим да гледаме филма в киносалоните.
Нека започнем по ред. Най-честите упреци са свързани със съдържанието. Твърде много са хората, които се надпреварват да твърдят, че то е много банално и с нищо не ги изненадало. Така например Мариана Христова в една от малките смислени критически статии, появили се в нашето информационно пространство, пише във в. „Гласове„: „За всеки гледал „Междузвездни войни”, „Джурасик парк” или „Апокалипто” филмът на Камерън е тавтологичен, що се отнася до хайтек приспособленията от бъдещето и чуждоземните фантасмагории. Сюжетът пък е съвсем „нищо ново под слънцето“…”
Още по-крайни са тези, които обвиняват „Аватар” в  абсолютна безидейност. Според тях този филм си е чист атракцион, лишен от всякакъв смисъл.
Действително сюжетът на филма не само е вдъхновен от многочислените произведения на тема: колонизирането на  Америка и геноцидът над нейното коренно население – като почнем от „Покахонтас” и стигнем до „Танцуващия с вълци”, но е и достатъчно елементарен по своята конструкция.
Вероятно е малко цинично от страна на Камерън, но той прекрасно е осъзнавал, че ако иска да върне изразходваните 300 милиона долара и даже да спечели отгоре за евентуално продължение, ще трябва да направи максимално достъпно кино за зрители с различен интелект и културен багаж.
Това обаче не превръща автоматически „Аватар” в тъп и безидеен филм. Идеи в него има за няколко филма и те не се свеждат само до темите за изтреблението на индианците. Имам предвид недвусмислените намеци за апокалипсиса, устроен от САЩ във Виетнам или пък за жестоката военна експанзия в Ирак. Освен това едва ли са лишени от основание догадките, че окупацията на Пандора от земляните може да бъде наложена върху историята на много държави и Русия, според немалко руски кинокритици се нарежда в челото на подобни аналогии. В продължение на столетия именно тази държава  – независимо дали под флага на монархията или на комунизма – е мачкала малките народи както си иска и в най-добрите случаи „само” ги е преселвала, пише например Александър Фолин в интернет изданието на „Частный корреспондент„.
Лично аз се учудвам на тоталното нежелание на дори изкушени от киното зрители да оценят по достойнство небивалото пиршество за очите, които ни дава филмът на Камерън. Добре известно е, че той е мечтал за своя „Аватар” цели 12 години – след заснемането на „Титаник” през 1997г. И както сам признава – през цялото време чакал технологиите да достигнат до такова равнище, което да му позволи да реализира максимално точно своя замисъл. Но ако мислите, че през този период е бездействал, жестоко се лъжете. Защото чрез своите разработки той самият е допринесъл немалко за да може да бъдат заснети онези 3D-модели, които му помагат да залеси и засели Пандора с удивителна растителност и животни. Повече по темата вижте тук.
И в резултат Камерън ни показа един зашеметяващо реален невиждан никога свят, който просто смайва със своята дълбочина и детайлност. Ако преди него заснемаха горите на Амазония, Нова Зеландия или Югоизточна Азия, за да представят извънземни джунгли на екрана, то за „Аватар” Камерън създаде светът на Пандора буквално от нулата. Професионалисите са категорични, че най-добрите специални ефекти са тези, които не се забелязват или поне не се натрапват. И когато някой със скучаещо изражение махва пренебрежително с ръка по повод видяното в „Аватар” – той едва ли осъзнава, че практически всичко, което е показано в кадър, е сътворено от фантазията на режисьора и неговите помощници, а не е резултат на натурни снимки.
Съгласен съм напълно с Александър Фолин, че „Аватар” издигна самото понятие „мащабно кино” на такава висота, след която е много трудно да възприемаме като постижения филми като „Джурасик парк” например.
Що се отнася до преминаването на Джейк Съли на страната на аборигените от Пандора, е прекалено наивно да се говори за предателство към човешката раса или за престъпване на войнската чест. Подобни обвинения са доказателство за крайно повърхностно възприемане на филма. Представителите на планетата Земя, които работят на Пандора, съвсем не са пратеници на човечеството там, а просто наемници, работещи срещу солидно заплащане за една конкретна корпорация, която се ръководи единствено от стремежите си за бързо обогатяване. Ако се вгледаме внимателно, няма как да не признаем, че действията на тези наемници не се различават от обикновеното разбойничество и на този фон Джейк не е никакъв предател, а предан на законите гражданин, който с риск на живота си се опитва да спре произвола. Дори може да се каже, че той не само че не е предател, но е дори истински патриот, опитващ се доколкото му позволяват силите да защити реномето на човешката раса в очите на местните жители на Пандора.
Трябва да признаем обаче, че Джеймс Камерън е направил всичко възможно, за да може населението на Пандора да предизвиква у зрителите симпатия, а шефовете на корпорацията – презрение. Разбира се, на’ви биха могли да бъдат далеч по-отблъскващи и тогава изборът на Съли едва ли би бил толкова очевиден. Но да не забравяме все пак, че сюжетът се опитва да спазва законите на приказката – нищо че има и такива, които отричат правото на Камерън да разказва приказки. Например Мариана Христова в статията си, за която вече стана дума, пише следното: „Но докато Камърън с все сили крещи, че е на страната на природата и културната традиция, „Аватар” е с двата крака откъм настъпателната цивилизация. Технократският му и касов триумф до рекорден предел изпълва мисията на съвременното зрелище – да те прикове, омаломощи, промие и ампутира откъм възможност за собствена интерпретация. Да ти предложи готови отговори на въпроси, които дори не си имал време да си зададеш. В този смисъл „Аватар” няма нищо общо с приказката (както защитниците му се опитват да оправдаят наивността на сюжета), защото вместо да намества културни модели, внушава демагогски послания.”
Не знам, но аз мисля, че в демагогство може да бъде обвинен буквално всеки – по-трудно е да докажеш истинността на подобни обвинения.
Лично аз съм радетел за независимото кино, което залага на истинските преживявания, а не на ефектите. Но осъзнавам, че това, наричано от мен „друго кино” няма бъдеще в модерните кинозали, защото не може да разчита на големи аудитории. Съвременните технологии обаче му дават шанс и то ще оцелее благодарение именно на тях, колкото и парадоксално да е това, след като точно тези технологии са негов гробокопач. Но благодарение на Интернет днес можем да гледаме самостоятелно вкъщи артфилми от цялата история на киното и с напредъка на технологиите достъпът на всеки до подобен род филми ще става все по-лесен. Гледането на такова кино у дома ще замести дори  четененото на стойностни книги – за добро или за лошо. А в големите киносалони ще триумфират филми като „Аватар” – това е неизбежно. И дай боже да има повече филми като него, а не такива като „2012”, например. Струва ми се, че филмите през 21-ви век ще напомнят по твърде много неща феериите на Жорж Мелиес от зората на киното, които най-общо казано бяха едно пределно условно фентъзи с акцент върху визията. Съдържателната страна в тях не играеше почти никаква роля. Ето защо, когато спорим за това – какво всъщност направи за киното Джеймс Камерън със своя филм „Аватар” – бихме могли да отговорим пределно лаконично чрез един странен, но точен термин – „архаизираща иновация“, което преведено на обикновен език означава, че той успя да представи добре забравеното старо по съвсем нов, съответстващ на времето начин. И ако се намерят и други, които да съумеят да правят същото на подобно равнище, тогава киното като масово зрелище ще оцелее.


Read Full Post »


На днешната дата преди 64 години се е появила на белия свят една от най-загадъчните и магнетични актриси в съвременното кино. Тя е прочута не само със своите нестандартни екранни персонажи, но и с твърде радикалните си възгледи и стил на живот. На два пъти се е развеждала, като и от двата си брака има по един син – единият е телевизионен режисьор, а другият, чийто баща е прочутият музикант и композитор Жан-Мишел Жар – е фокусник.
Шарлот Рамплинг е родена на 5 февруари 1946г. в Стърмър (Великобритания). Детството й преминало във Франция, където нейният баща бил полковник в контингента на НАТО. На младини той бил великолепен лекоатлет и дори спечелил два олимпийски медала като участник в британската щафета 4 по 400 м – сребро през 1932 и злато през 1936г. Годфри Рамплинг почина на 20 юни 2009 на 100 години. Шарлот имала по-голяма сестра – Сара, която се самоубила още на 23-годишна възраст.
Като малка Шарлот Рамплинг се увличала от музиката и дори участвала в самодейни концерти и спектакли. В началото на 60-те години се изявила като фотомодел, след което изпълнила малка роля в комедията „The Knack and How to Get It” на прочутия британски режисьор Ричард Лестър (1965). След като изкарала театрални курсове в Лондон, започва да играе редовно в телевизионни постановки. Нелоша заявка за кариера в киното била епизодичната й роля в още една комедия – „Georgy Girl” (1966). Но младата актриса, която по това време била силно увлечена от източните религии, предпочела да се отправи на пътешествие в Азия.
След известно време се върнала към киното и през 1969г. критиката се произнесла ласкаво за нейното епизодично изпълнение в знаменития филм на Лукино Висконти „Залезът на боговете”. В изтънчената жественост и волева надменност на нейното външно изражение още тогава се долавят контурите на нейните необичайни и дори шокиращи бъдещи кинообрази. Но на този етап тя все още участва предимно във второстепенни холивудски продукции – предимно криминалета, екшъни и драми – „Target Harry (1969), „Vanishing Point” (1971), „Corky” (1972). Ангажиментите на Шарлот Рамплинг в Америка не я прославили, но все пак вероятно допринесли след завръщането й в Европа да получи покана за главната роля в своя живот от италианката Лилиана Кавани. В нейния филм „Нощният портиер” (Il portiere di notte (1974), който бил квалифициран като „порно-трагедия”, британската актриса се превъплъщава в бивша концлагеристка, изпитваща патологично сексуално влечение към своя мъчител -есесовски офицер (акт. Дърк Богарт). Както ролята на Шарлот Рамплинг, така и самият филм предизвикват и до днес противоречиви реакции и тълкувания – някои ги окачествяват като блестящо откровение с трагични измерения, а други продължават да са убедени, че това е спекулация на „болна тема”. Така или иначе, благодарение именно на своето изпълнение в този филм, Рамплинг си спечели скандална слава като „секссимвол на елитарното кино”. Тази репутация я следва в продължение на години, въпреки че дори и най-екзотичните й героини – например в британския научно-фантастичен филм „Зардоз” (1974, реж. Джон Бурман) или пък в швейцарско-мексиканската модернистична драма „Фокстрот” (1976) – при цялата им предизвикателна сексуалност, така и не успяха да предизвикат нов скандал. Не получиха сериозен резонанс и следващите холивудски превъплъщения на Рамплинг в филми на знаменити режисьори, като Уди Алън („Stardust Memories”,1980) и Сидни Лъмет („Присъдата”, 1982).
Ново потвърждение на скандалната й репутации, макар й с оттенък на комизъм, бе ролята й в сатиричната комедия на Нагиса Ошима „Макс, моя любов” (1986), в която нейната героиня – омъжена дама от висшето общество избира за свой любовник едно шимпанзе.
През втората половина на 80-те и началото на 90-те години Рамплинг се изявява великолепно, макар и в епизодични роли във филми като „Ангелско сърце” (1987) на Алън Паркър и „Wings of the Dove (1997) на Йън Софтли. Участва и в главни роли – например в криминалния филм на Дейвид Хейър „Paris By Night”(1989, в драмата на Михаил Какоянис „Вишнева градина” (1999), но славата и сякаш започва да отшумява. След втория си брак с Жан-Мишел Жар започва да отделя повече внимание на личния си живот и на своите деца.
Нов изблик на интереса към Шарлот Рамплинг като актриса предизвиква нейното изпълнение в мистичната драма на французина Франсоа Озон „Под пясъка” (Sous le Sable, 2000), за което 55-годишната актриса получи първата от трите си номинации за наградата „Сезар” (френският еквивалент на „Оскар”). Под безупречната ежисура на Озон тя пресъздава много сполучливо образа на „загадъчна жена”, търсеща тайнствено изчезналия си съпруг. Филмът изобилства и с доста откровени еротични сцени с нейно участие.
След тази роля Шарлот Рамплинг се превърна отново в търсена звезда за психологически трилъри предимно. И тя наистина се представя превъзходно в подобен род филми – например в „Басейнът” (Swimming Pool, 2003) и „Lemming” (2005).
Сред последните й филми (отново второстепенни роли!) се открояват „Ангел” (2007) на Франсоа Озон, „Херцогинята” (2008) на Саул Диб и „Любов по време на война” (2009) на Тод Солонц.
Пред завършване са пет филма с нейно участие, в два от които Шарлот Рамплинг ще се появи в главни роли („The Mill and the Cross”, „StreetDance”).
Преди две години Стокхолмският кинофестивал й връчи награда за цялостно творчество.

Оценете този сайт в Рейтинг класацията THERATING.NET

Read Full Post »