Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for 02.02.2010


Остава малко повече от месец до началото на 14-ия София Филм Фест – българското киносъбитие на годината, което винаги очаквам с огромно нетърпение и интерес. Любопитен съм какви ще бъдат този път приятните изненади, които Стефан Китанов е подготвил за почитателите на стойностното кино? От фестивалния пресофис ми изпратиха малък материал, който още повече подгря нетърпението ми по-скоро да дойде 5 март – датата на откриването на фестивала. Позволявам си да публикувам тази информация в пълния й размер, за да се уверите, че не говоря празни приказки.

ГОЛЯМАТА ПЕТОРКА
Най-амбициозната програма на 14-ия СФФ

На 7 септември 2007 влиятелното сп. „Варайъти” публикува програмна статия, озаглавена „50 филмови фестивала, които не трябва да се пропускат” (“50 Unmissable Film Festivals”). За филмовата индустрия това се превърна като подпечатване на визи на попадналите в списъка събития, осигуряващи им вход за световната лига на кинофестивалите. Нашият София Филм Фест бе сред 20-те европейски фестивала, част от групата…

„Варайъти”:
„Сред повече от 1000 филмови фестивали в целия свят има няколко, които се ползват с особено влияние във филмовата индустрия. Няколко десетки още са фестивалите, които със своята визия, оригиналност, впечатляваща среда, ангажираност на публиката или уникална способност да се впишат в определена ниша, също попадат в категорията „не бива да се пропускат”.
Берлин, Кан, Сънданс, Торонто, Венеция, „Голямата петорка” включва най-големите, най-богатите и най-комерсиално ориентирани фестивали. Този факт се определя от финансирането, влиянието им върху киноиндустрията, майсторският маркетинг и – най-вече – от творческата прозорливост, които ги превръщат в абсолютни стандарти по отношение на фестивалния календар.”

През 2010 се навършват 10 години от съществуването на София Филм Фест като международен филмов фестивал без тематичната музикална насоченост на първите четири години. Енергичният екип на феста реши да ознаменува събитието с няколко видими нововъведения, част от които е визията, уебсайта и новата програмна схема на фестивала.
Подарък за всички киномани е рубриката „Голямата петорка”, която включва филмите, спечелили големите награди на най-престижните кинофестивали в света през 2009 – Кан, Венеция, Берлин, Торонто и Сънданс.

КАН

Логично фронтменът на програмата е филмът, стигнал единствен до покрива на света – „Златната палма” на кинофестивала в Кан – „Бялата лента – една немска детска история” (Das weisse Band – Eine deutsche Kindergeschichte) на австрийския режисьор Михаел Ханеке. В колекцията си филмът има още 3 Европейски филмови награди (филм, режисьор и сценарий), „Златен Глобус” за чуждоезичен филм и е основен претендент за Оскар в същата категория. Решена в черно-бяло, творбата на Ханеке проследява кризата в германското общество в навечерието на Първата световна война и се превръща в оригинален опит за изследване на корените на нацисткия терор.
Сюжетът отвежда зрителите в малко протестантско селце в Северна Германия, където се случва поредица от зловещи престъпления. Хората са шокирани и започват да търсят виновници и причини. Прокрадва се намек, че в ужасяващите деяния са замесени деца, жертви на родителски заплахи и жестоко отношение към тях. Доста лицемерно, както подсказва и заглавието на филма, някои деца са принудени да носят бяла лента, която да има напомня за невинността и чистотата – качества, които техните родители непрекъснато мачкат.
„Бялата лента” е поредният киноопит в изследването на насилието и жестокостта в сърцето на едно общество, без да допуска моменти на катарзис у зрителите или воайорско наблюдение. Филмът просто разкрива непредсказуемата и неконтролируема природа на злото. В същото време творбата на австрийския режисьор е изпълнена с много повече хуманност от предишните му филми. 144-минутната драма е заснета и монтирана с точността на педантизма, присъщи за автора, и разкрива умението на Ханеке да провокира публиката и с умело написан диалог. Този филм печели първа „Златна палма” за Михаел Ханеке (режисирал „Каше” и „Пианистката”), но той самият отбелязва, че „Бялата лента” не трябва да се разглежда като разказ само за нацизма, а за всяка форма на фанатизъм.

„Пророк” (A Prophet) на френския режисьор Жак Одиар е носител на Голямата награда на журито в Кан – второто по стойност отличие на престижния форум след „Златната палма”. Властта и природата на злото са тема и на този награждаван филм, създаден от автора на известния у нас „Сърцето ми спря да бие” (2005). Филмът разказва потресаващата история за възмъжаването на френски младеж от арабски произход на име Малик (в ролята Тахар Рахим), попаднал твърде млад в затвора. Затворът в „Пророк” обаче е не само място за изтърпяване на наказания за престъпления, но и територия, на която се извършват престъпления, цари невиждана корупция и насилие. За да оцелее, главният герой решава да не губи време, а да се самообразова и да стане перфектен играч в ужасяващия престъпен затворнически свят, където властват дрогата и контрабандата. Актьорската игра на актьора Тахар Рахим е от висока класа и представя грубата реалност в затвора по особено въздействащ начин. Злото и престъпността не са единствените теми в „Пророк” – във филма става дума и за приятелството, и за дадената дума, а най-голямото му предимство е емоционалното въздействие. Освен това е перфектен в жанрово отношение, изпипан е в детайли, които осмислят всяка минута пред екрана и стига до сериозни философски обобщения.

БЕРЛИН

„Млякото на скръбта” (The Milk of Sorrow) на 33-годишната перуанка Клуадия Льоса е удостоен със „Златна мечка” на Берлинале 2009. Това е вторият игрален филм след „Направено в САЩ” (Made in USA) на родената в Лима племенница на писателя Марио Варгас Льоса. Филмът е испано-перуанска продукция, която разказва мрачен епизод от политическото насилие в Перу през 80-те години на миналия век. В основата на историята е образът на младата Фауста, чиято майка е брутално изнасилена. Това е причината, поради която тя, подобно на много други перуански жени, страда от странна болест на душата, определяна от местната народна традиция като „уплах на майчиното мляко”. Според Клаудия Льоса, заради „желанието на Фауста да направи достойно погребение на майка си, филмът се превръща в документ за трудното, но все пак възможно изцеление на колективното съзнание”.
„Млякото на скръбта” разкрива отражението на ритуалите и суеверията върху съзнанието и чувствата на една перуанка, чиято болест се нарича „страх” и тази болест е ограбила душата й. Изпълнен с много женска тъга, драматизъм и магически реализъм, филмът е демонстрация на режисьорското умение за майсторско смесване на перуански народни вярвания с кодирана по Фройд алегория. У зрителите ще провокира интерес и атрактивното актьорско изпълнение на Магали Солиер, подплатено с впечатляващ автентичен саундтрак.

„Гигант” (Gigante) на аржентинския режисьор Адриан Биниес е носител на Голямата награда на журито „Сребърна мечка” на Берлинале 2009 (поделена с „Всички останали” на Марен Аде). Освен това филмът печели наградите за дебют и „Алфред Бауер” на същия фестивал. Биниес разказва част от живота на един самотник, който постепенно се променя, за да „отвори широко прегръдката си за живота, а може би, макар и не задължително – за любовта”. Хара е едър 35-годишен охранител, редовната нощна смяна на голям супермаркет в Монтевидео, Уругвай. Понякога той забелязва как някоя от чистачките краде стока от магазина, но няма смелост да се изправи срещу нея. Един ден той наблюдава на монитора Хулия, която задържа вниманието му. Няма обяснение – има усещане. „Гигант” е ненатрапчиво увлекателна и освежаващо оригинална любовна история, уравновесена с подходящото количество хумор, топлина и фин чар. Филмът получава още „Златен Хюго” за най-добър млад режисьор на фестивала в Чикаго, наградата „Хоризонти” в Сан Себастиан и специалната награда на журито в Лима през 2009 година.

ВЕНЕЦИЯ

„Ливан” на Самуел Маоз е носител на „Златен лъв” от кинофестивала във Венеция 2009. Израелският режисьор триумфира на 66-ия кинофестивал с първи автобиографичен филм, който разкрива ужасите на войната през амбразурата на един танк. Подхранван от болезнените спомени на своя създател, филмът е автобиографичен и е посветен на началото на първата война в Ливан през 1982 г., когато Маоз е служил в израелската армия.
„Ливан” е копродукция с Франция и Германия, действието му се развива почти изцяло в интериора на един израелски танк, където четирима 20-годишни осъзнават, че са емоционално и психологически неподготвени за това, което предстои. Игал (Михаил Мощонов), Гамил (Зохар Щраус), Аси (Итай Тиран) и Шмуел (Йоав Донат) са израелски парашутисти, изпратени на рутинна военна мисия да претърсят и прочистят вражески град, но нещата ужасно се объркват. Критиците определят „Ливан” като един от най-негероичните антивоенни филми, правени някога. Едно от най-ценните предимства e дълбочината на образите, с които са представени и израелците, и ливанците.

„Храна за душата” (Soul Kitchen) на талантливия германски режисьор от турски произход Фатих Акин спечели Специалната награда журито на кинофестивала във Венеция. Трогателната история на двамата братя от гръцки произход Зинос и Илиас обра не само овациите на професионалистите, но и симпатиите на фестивалната публика. Всъщност Зинос е германец от гръцки произход, който живее в Хамбург и е собственик на луксозния ресторант „Храна за душата”, но се намира в тежък период от живота си. Приятелката му Надин го напуска и заминава за Шанхай, а току що излезлият от затвора негов брат Илиас непрекъснато го замесва в бели… Фатих Акин с изискано чувство за хумор разказва за връщането на двамата братя един към друг и за мъчителния процес на осъзнаване как само двамата заедно могат да излязат победители от ситуацията. „Храна за душата” е любовно обяснение на Акин към неговия град Хамбург – така определя филма си 36-годишният режисьор, който с творбите си и особено със „Срещу стената” доказа, че е едно от най-перспективните имена на европейското кино. „Обръщането ми към комедията е осъзнато. Искам да накарам хората да гледат положително на трудностите”, казва в интервю за филма си Акин.

СЪНДАНС И ТОРОНТО

„Прешъс” („Preсious: Based on the Novel Push by Saphire”) е една от перлите в програмата на 14-ия СФФ. Филмът на режисьора Лий Даниълс е с рекордните 39 награди и 44 номинации, но най-впечатляващото му постижение е спечелването на главните награди на най-престижните фестивали на Америка – Сънданс (Голямата награда, специалната награда на журито (за актрисата МоНик) и наградата на публиката) и Торонто (Наградата на публиката, която е главната награда на фестивала). Освен това филмът взе „Златен глобус” за поддържаща женска роля на МоНик. За своя втори пълнометражен филм Лий Даниълс избира млади, непознати актьорски таланти, редом със световни звезди от музикалната индустрия като Марая Кери и Лени Кравиц, които изключително добре се вписват в историята за бременна тинейджърка от Харлем, която искрено желае животът й тръгне в нова посока. Голямата новина за родната публика е, че композиторът на оригиналната музика във филма е българин! Марио Григоров е „дясна ръка” на Лий Даниълс в повечето му проекти като режисьор и продуцент.

„Прислужница” (The Maid) на младият чилийски режисьор Себастиано Силва спечели специалната награда на журито от фестивала Сънданс 2009 и получи номинация за „Златен Глобус” 2010 в категорията за най-добър чуждоезичен филм. Изключителното артистичното актьорско присъствие се дължи на Каталина Сааведра, която е носител на 10 фестивални награди за ролята си във филма. Режисьорът, автор и на оригиналния сценарий, разказва история за прислужница с 20 годишен стаж в едно чилийско семейство, чието естествено желание е да запази достойнството и свободата си.

Пренесена на големия екран от Брус Бересфорд, режисьор на прочути филми като „Да возиш мис Дейзи” и „Black Robe”, вдъхновяващата история на Ли Куншин в „Последният танцьор на Мао” разказва за личната и духовната свобода. Филмът е подгласник (runner up) за наградата на публиката на фестивала в Торонто и получава наградата на публиката за чуждоезичен филм в Сао Пауло 2009. Ли е роден през 1961 г. и израства в бедност заедно с шестте си братя и сестри в провинция Шандонг. Когато в малкото селско училище идват представители на Балетната академия на мадам Мао от Пекин в търсене на самороден талант, който да шлифоват и поставят в първите редици на Културната революция, те се спират на 11-годишния Ли и го подлагат на необичаен нов живот, изпълнен със строги тренировки в залата и с идеологическите доктрини извън нея. „Последният танцьор на Мао” ще предложи на публиката на 14-ия София Филм Фест едни от най-въздействащите танци в киното. Филмът напомня за жертвите на идеологическото противопоставяне и за недалечното минало, в което артистичната свобода е била въпрос на човешки права.

Read Full Post »


На 29 януари от 19 часа в столичното кино „Люмиер” се състоя премиерата на новия български игрален филм „Похищението“. Той разказва историята на млад мъж, който след излизането си от затвора търси сметка на писателя, описал живота му в нашумял филм. За да си отмъсти, го въвлича насила в истинския подземен свят, изпълнен с рекет, отвличания и предателства. Двамата се заплитат в напрегната история с красиво момиче, наполовина рускиня, която е защитен от полицията свидетел. След похищението на момичето, действието поема в неочаквана посока и никой вече не е същия.
Един филм за житейската рулетка…
Сценарист е Боян Биолчев, а режисьор – Пламен Масларов, познат на любителите на българското кино със забележителните си по-ранни филми „Любовта на Мирон“, „Съдията”, „Забранено за възрастни” „Кмете, кмете” и др.
Според Биолчев филмът е за философията на творчеството или по-скоро за отговорността на писателя за съдбите на хората, които описва. Но за основа е послужил чисто криминален сюжет, в основата на който е едно отвличане – доста модна тема напоследък в контекста на задълбочаващата се българска престъпност. Биолчев и Масларов едва ли са допускали, че замисленият от тях сюжет преди 6-7 години ще прозвучи толкова актуално в светлината на днешните събития. Разбира се, техният филм е посветен на съвсем друго нещо – и то е дали човекът на изкуството има право да си послужи с нечий реален живот, за да направи по истински изкуствения живот на екрана. Това са думи на Биолчев, казани в предаването „Тази сутрин” по бТВ на 27 януари. (Вижте видеото)
„Похищението” е своеобразно продължение на филма на Никола Рударов „Вик за помощ“ от 1986 г., създаден по роман на Биолчев „Сатурнов кръг“. Той се опитва да отговори на въпроса какво би се случило с героя на Ивайло Герасков от „Вик за помощ“ след неговото излизане от затвора.
В главните роли на „Похищението” участват Валентин Ганев, Иван Радоев и рускинята Юлия Пересильд. Известните музиканти Васил Гюров и Светльо Витков се появяват в епизодични роли, като бившият вокалист на група „Хиподил“ е и автор на музиката във филма.
Това е един „гледаем” филм, както казва неговият режисьор и разчита най-вече на естествения интерес у хората. Аз лично успях да го видя и на последния Варненски кинофестивал „Любовта е лудост” и определено смятам, че освен несъмнени художествени достойнства, притежава необходимия зрителски потенциал, за да допадне на широката публика.
За съжаление, дори и най-посещаваните български филми не могат да се похвалят с особено много публика у нас. За любителите на статистиката ще припомня, че рекордьорът в това отношение „Дзифт” е бил гледан едва от 35 972 зрители, а „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, който има шанс дори да получи „Оскар” – от 26 620. „Източни пиеси” – най-хубавият български филм на 2009 година – е бил посетен едва от 17 393 зрители, независимо от международното му признание на престижни кинофестивали.
Филмът „Похищението” ще тръгне по екраните от средата на февруари – най-напред във Варна – а после в столицата и останалите градове на страната.

Режисьорът на „Похищението“ Пламен Масларов получава поздравления след премиерата от Татяна Лолова.


Read Full Post »


За пореден път Джеймс Камерън и неговият „Аватар” бе изпреварен от Катрин Бигълоу и нейния филм за Ирак „Войната е опиат” (The Hurt Locker). Това стана на церемонията, на която Американската гилдия на кинорежисьорите оповести своите традиционни годишни награди. За най-добър режисьор на 2009 година бе обявена Катрин Бигълоу, която е бивша съпруга на Джеймс Камерън.
Бигълоу стана първата жена, удостоена с престижното отличие. Освен своя бивш съпруг, тя надделя в съренованието за режисьорския приз и над Куентин Тарантино („Гадни копилета”), Лий Даниелс („Прешъс”) и Джейсън Рейтман („Високо в небето”).
Добре е да се знае също, че за 62-годишното съществуване на режисьорската гилдия, само 6 пъти се е случвало лауреатите на нейната награда да не получат впоследствие и „Оскар” в категорията „най-добър режисьор”. А през последното десетилетие това се е случвало само два пъти – през 2001 година, когато Анг Лий („Тигър и дракон”) бе изместен от Стивън Содърбърг („Трафик”) и през 2002 година, когато Роб Маршал („Чикаго”) бе изместен при раздаването на „оскарите” от Роман Полански („Пианистът”). Дали сега Джеймс Камерън ще измести Катрин Бигълоу и ще спечели в крайна сметка режисьорския „Оскар” за втори път в своята кариера, ще научим на 7 март.
Но сега ми се иска само да припомня, че преди няколко дни филмът на Катрин Бигълоу победи „Аватар” и в надпреварата за наградата на Американската гилдия на кинопродуцентите, която пък е смятана за най-надеждният индикатор за това – кой филм ще спечели „Оскар” в главната категория – най-добър филм на годината.
„Войната е опиат” вече получи доста професионални отличия, сред които и наградата на американската кинокритика, но на церемонията по връчване на наградите „Златен глобус” отстъпи пред „Аватар”. Ето защо в този момент любителите на прогнозите са силно раздвоени на кого да заложат в крайна сметка за „оскарите” – на Джеймс Камерън или на неговата бивша съпруга Катрин Бигълоу, на „Аватар” или на „Войната е опиат”?

Read Full Post »


В американския град Парк Сити (щата Юта) завърши 26-ото издание на кинофестивала „Сънданс”. От 21 до 31 януари на този най-голям в света форум на независимото кино бяха представени 3724 игрални и документални филми от целия свят. Вижте повече за програмата му тук.

Американката Дебра Граник (режисьор и сценарист) бе сред големите победители на 26-ия „Сънданс“ филм Фестивал.

Голямата награда на журито в конкурса за игрално кино от САЩ спечели „Winter’s Bone„, реж. Дебра Граник, а с аналогичното отличие в надпреварата за най-добър американски документален филм бе удостоен „Restrepo“ на режи сьорите Себастиан Джунгер и Тим Хетерингтън.
За победител в конкурса за световно игрално кино бе обявен филмът „Animal Kingdom“ (Австрия) на режисьора Давид Миход, а съревнованието за най-добър неамерикански документален филм спечели датският филм „The Red Chapel“ на режисьора Мадс Брюгер.
Наградите на публиката в конкурсите за американски филми бяха дадени на игралния филм на Джош РаднърHappythankyoumoreplease“ и на документалния „Waiting for Superman„, реж. Дейвис Гугенхайм. Аналогичните награди в конкурсите за неамериканско кино бяха връчени на игралния филм „ Contracorriente” ( Undertow) (Колумбия-Франция-Германия-Перу) – реж. Хавиер Фуентес-Леон и на документалния „Wasteland“ (Великобритания) – реж. Луси Уокър.
За победител в новия конкурс „Nеxt” за кинотворби с минимални бюджети, заснети на цифрови носители, бе обявен филмът на Тод Барнс и Брад Барнс „Homewrecker”.

Наградите за режисура бяха дадени за следните филми:
• „3 Backyards“ с режисьор Ерик Менделсон (от конкурса за американско игрално кино);
• „Smash His Camera„, реж. Леон Гаст (от конкурса за американско документално кино);
• „Southern District“ (Боливия) – реж. Хуан Карлос Валвидиа (от конкурса за световно игрално кино);
• „Space Tourists“ (Швейцария) – реж. Кристиан Фрей (от конкурса за световно документално кино);

Наградите за сценарий спечелиха:
• „Winter’s Bone“ – сц. Дебра Граник и Ан Роселини (от конкурса за игрални филми от САЩ);
• „Southern District“ (Боливия) – сц. Хуан Карлос Валвидиа (от конкурса за световно игрално кино).
Освен отличията за операторска работа и монтаж, бяха връчени и няколко специални награди на журитата в основните конкурси. Така например известният американски актьор Марк Ръфало получи специалната награда на журито в конкурса за игрални филми от САЩ за своя режисьорски дебют в киното „Sympathy for Delicious”.

Популярният американски актьор Марк Ръфало и писателят Кристофър Торнтън получиха специалната награда на журито в конкурса за американски игрални филми за режисьорския дебют на Ръфало „Sympathy for Delicious“.

Специалният приз на журито за американска документалистика бе даден на филма „GASLAND”, реж. Джош Фокс. Аналогичната специална награда на журито в конкурса за световно документално кино спечели „Enemies of the People“ (Камбоджа-Великобритания) – реж. Роб Лемкин и Тет Самбат.

Кинофестивалът „Сънданс” е създаден от знаменития американски актьор Робърт Редфорд и далеч преди сегашното си 26-то издание се превърна в най-авторитетния форум на независимото кино в света. Позволих си да изброя с най-големи подробности имената на всички отличени филми и на техните създатели с ясното съзнание, че в момента са абсолютно неизвестни не само на широката публика, но и на голяма част от изкушените от киното зрители. Само че, няма да мине много време и някои от тях ще бъдат сред най-често споменаваните имена – не само от специалистите по кино.
Припомням, че сред представените заглавия на миналия фестивал „Сънданс” се откроиха филми като Прешъс“ (отличен със „Златен глобус” неотдавна и най-вероятно ще бъде номиниран за „Оскар”), „Луна” на Дънкан Джоунс, „500 дни от лятото” (реж. Марк Уеб), „Замръзнали души” (реж. Софи Барт), „Големият фен” (реж. Робърт Сийгъл), чилийският „Прислужницата”, които попаднаха в много от класациите на най-добрите филми през 2009 година.
Иска ми се да напомня на онези, които са забравили, че именно на кинофестивала „Сънданс” са били представени за пръв път филми, като „Секс, лъжи и видео” на Стивън Содърбърг (1989), „Кучета в резерв” (Глутница кучета) на Куентин Тарантино (1992), „Продавачи” на Кевин Смит (1994), „Обичайните заподозрени” на Брайън Сингър (1995), „Проклятието Блеър” (1999), „In The Bedroom” на Тод Филд (2001), „Дони Дарко” на Ричард Кели (2001), „American Splendor” (2003) и немалко други, които днес са изучавани във филмовите училища по света.
Да, филмите от „Сънданс” трудно достигат до публиката, но именно подобни фестивали са мястото, където се пръкват буквално от нищото утрешните гении на киното. Дали ще съумеят да се опазят от заразата на комерсиализма  – никой не може да каже. Но едно е сигурно – че в момента тези хора правят ДРУГО КИНО, различно от лустросаната конфекция, която предлагат днес всечки мултиплекси и повечето от многобройните телевизионни канали. Затова – да живее пиратството, което е единственият начин да се запознаем с това оригинално кино, ако разбира се имаме здрави критерии и достатъчно информация, за да знаем какво да търсим. Но за да не бъда несправедлив ще направя едно уточнение. Онези, които живеят в София ще имат привилегията да видят част от това Друго кино, благодарение на кинофестивала „София Филм Фест”, чието 14-то издание ще започне само след месец.


Read Full Post »


„Моето най-ярко впечатление от Холивуд? Сините очи на Пол Нюман“

Бриджит Бардо

Може да се каже, че магията на мъжките сини очи е неизчерпаема тема в киното. Отдавайки дължимото и на останалите цветове, ние най-често проявяваме пристрастие към сините и по-скоро небесно-сините очи. Много от техните притежатели отдавна са се превърнали в наши любимци и времето не е в състояние да помрачи възторга ни от тях. Достатъчно е само да изброя най-впечатляващите – Ален Делон, Питър О’Тул, Ричард Бъртън… Но все пак има един-единствен актьор, когото бих определил за номер едно сред синеоките мои любимци и той се казва ПОЛ НЮМАН.
Легендарният холивудски актьор щеше да навърши днес (26 януари) 85 години, но за съжаление не е сред живите от година и пет месеца.
Като че ли самата природа го бе предопределила да бъде Актьор с голяма буква – любимец на милиони киномани по света. Но е добре да се знае, че обстоятелствата твърде дълго са възпрепятствали изгряването и на неговата звезда на американския филмов небосклон: първоначално службата в армията, в която към края на Втората световна война е бил радист, после – семейните задължения – след смъртта на баща му някой е трябвало да върти търговията в семейното магазинче за спортни стоки и не на последно място, разбира се – създаването на собствено семейство и превръщането му в млад татко на три деца, които му родила първата съпруга Джаки, с която живял близо 9 години.
Но призванието, в края на краищата, взема връх. И Нюман поема по своя дълъг и нелек актьорски път – отначало на сцената, а после и на екрана. Естествено, много му помогнало наученото под ръководството на Лий Страсбърг и Елия Казан в прочутото „Актърс студио“, както и връзката, а впоследствие и бракът с втората му съпруга – чудесната актриса Джоан Удуърд.

Тя е не само негова любима жена, с която е неразделен цели пет десетилетия и майка на трите му дъщери, но и умна съветница, благодарение на която Пол избирал много правилно своите роли в киното.
Първата му запомняща се филмова изява е през 1956г., когато се превъплъщава в боксьора-шампион в тежка категория Роки Грациано в биографичната лента „Somebody Up There Likes Me“. През 1957 г. партнира на Джоан Удуърд в „The Long Hot Summer“ (1957). Двамата продължават връзката си след филма и се оженват веднага, след като Нюман се развежда през 1958г.
През същата година Пол участва с Елизабет Тейлър във филмовата адаптация на пиесата на Тенеси Уилямс “Котка върху горещ ламаринен покрив” (Cat On a Hot Tin Roof), която имала голям успех, както сред зрителите, така и сред критиката. Освен това за ролята Нюман е номиниран за „Оскар”.
Пол Нюман укрепва репутацията си и през 60-те, печелейки още три номинации за „Оскар” за изпълненията си в “Играчът на блилярд” (The Hustler, 1961), „Hud“ (1963) и “Непокорният Люк” (Cool Hand Luke, 1967). През 1968 той дебютира и като режисьор. В много от забележителните му актьорски и продуцентски проекти участва и жена му Джоан Удуърд. Режисьорският му опит от 1968 година „Rachel, Rachel“ му носи 4 номинации за Оскар, включително и за най-добър филм и най-добра актриса за главната роля на Удуърд. През 1972 режисира отново Джоан Удуърд във “Влиянието на гама лъчите върху лунните маргаритки” (The Effect of Gamma Rays on Man-in-the-Moon Marigold), а по-късно и в „The Shadow Box“ (1980).

Филмът на Джордж Рой Хил “Бъч Касиди и Сънданс Кид” (Butch Cassidy and the Sundance Kid, (1969) среща Нюман с Робърт Редфорд и става най-великият уестърн в историята на киното. През 1973-а двамата отново си партнират – този път в отличения със Оскар “Ужилването” (The Sting).
След 1980 година Нюман започва да се снима по-често в драматични филми. Играе честен бизнесмен в „Absence of Malice“ (1981) и адвокат-алкохолик в съдебната драма „The Verdict“ като и двата филма му носят номинации за „Оскар“. Все още обаче продължава да бъде лишаван от заслуженото престижно отличие. Едва през 1985 година Нюман получава признанието, вземайки почетен „Оскар“ с „за незабравимите и завладяващи екранни превъплъщения и за преданост и всеотдайност към професията“. А само две години по-късно спечелва „Оскар” в сатегорията “най-добър актьор” за ролята си във филма на Мартин Скорсезе „Цветът на парите”, в който му партнира новоизгряващата тогава звезда Том Круз.
През 1994 година Нюман се снима в социалната комедия на братя Коен „Генерално пълномощно” (The Hudsucker Proxy) и в драмата на Робърт Бентън „Няма балами” (Nobody’s Fool), която му носи осма номинация за „Оскар”.
След кратка почивка Нюман се връща към киното през 1998 година с мрачната драма “Здрач” (Twilight), в който си партнира със Сюзън Сарандън и Джийн Хекман. Въпреки напредването на възрастта Нюман продължава да играе така все така добре в главни роли, както и през 70-те. Снима се заедно с Линда Фиорентино и Дермът Мълрони в криминалния филм „Където са парите” (Where the Money Is, 2000). Името му редовно се спряга сред секс символите на света.
Пол Нюман се е снимал в над 60 игрални филма и е номиниран за „Оскар” общо 10 пъти. Той обаче не се задоволява с актьорската си кариера, а насочва усилията си и към обществени каузи, включващи Hole-In-The-Wall Gang Camp (летен лагер за тежко болни деца и техните семейства) и фондацията The Scott Newman Foundation, наречена на единствения му син, починал от свръхдоза наркотици през 1978 г. През 1987 година актьорът създава предприятията “Newman’s Own” за специални хранителни продукти, приходите от които му носят милиони долари годишно, които отиват за благотворителност.

Добре известно е и увлечението на Нюман по автомобилите. До преклонна възраст редовно участва в състезания. Най-значимият му успех като автомобилен пилот е класирането му на второ място в състезанието „24 часа“ на Льо Ман през 1979г.
Пол Нюман почина на 26 септември 2008г. на 83-годишна възраст.

Предлагам да видите откъс от тв-предаването ми „Другото кино“, излъчено през октомври 2008г. по VTV.

Read Full Post »


Във връзка с рождената му дата (30 януари), реших да отдам дължимата почит към един от най-големите майстори на комедийни филми Леонид Гайдай – руският режисьор, сценарист и актьор, създател на любимите на милиони зрители комедии „Самогонщики”, „Операция „Ы” и другите приключения на Шурик”, «Кавказка пленница, или Новите приключения на Шурик”, „Диамантената ръка”, „12-те стола” и „Иван Василевич сменя професията си”.

Леонид Гайдай e роден на 30 януари 1923 года в малкото градче Свободний, Амурска област. Скоро семейството се преместило в Чита, а впоследствие в Иркутск, където бъдещият създател на най-популярните съветски кинокомедии завършил железопътно училище. Още от малък силно обикнал киното и особено филмите на Чаплин. След войната, по време на която бил тежко ранен в крака, завършил режисьорския факултет на ВГИК в Москва. По време на следването се откроил със своите актьорски заложби. Именно по това време се запознал и с бъдещата си жена – актрисата Нина Гребешкова, с която бил неразделен до смъртта си.
Преди да направи първия си филм, дебютирал в киното като актьор в комедията на Борис Барнет „Ляна“. През 1958г. се снимал в още един филм „Вятър“, което било последното му актьорско участие в чужд филм. От средата на 50-те години се посветил изцяло на режисурата и се появявал на екрана само в епизодични роли в собствените си филми.
Дебютирал като кинорежисьор през 1956г. с филма „Дългият път“ и макар че това не било комедия, знаменитият режисьор и кинопедагог Михаил Ром открил у начеващия кинотворец безспорен талант на комедиограф и го посъветвал да работи в това направление. Именно той му помогнал да направи първия си забавен филм „Годеник от оня свят“ с Георгий Вицин и Ростислав Плят в главните роли. Но сатиричното изобразяване на бюрократите не се понравило на чиновниците от Министерството на културата, в резултат на което филмът бил жестоко обруган и съкратен.
Леонид Гайдай преживял много тежко този първи сблъсък със системата и затова следващият му филм „Тройно възкръснал “ (1960) нямал нищо общо с комедийния жанр. Той се провалил и начинаещият режисьор съвсем се отчаял. Заминал при родителите си в Иркутск, където се намесила съдбата, както се казва. В родната дървена къща той намерил стар брой на в. „Правда“, в който бил отпечатан фейлетонът в стихове „Пес Барбос“ на Степан Олейник. Гайдай бил силно впечатлен и веднага разказал сюжета на жена си и родителите си. „Трима глупаци бягат от куче,  което носи взрив, който те самите са хвърлили. Кое тук е толкова смешно?“, недоумяват родителите, но мъдрата съпруга, добре познаваща характера на мъжа си, казала: „Потресаващо!“
Но тя се оказала права, защото скоро се появил 9-минутният му филм „Пес Барбос и необычайный кросс„, който имал огромен успех. В ориентацията си към стила на сатирико-комедийното изкуство от 20-те години – не само съветското, но и американското (Чарли Чаплин, Бъстър Китън и Харолд Лойд) – Гайдай напипал истинска „златна жила“. И дори типичните похвати на ексцентричната американска комедия получили в неговите интерпретации чисто руско звучене. Тази прочута късометражка породила уникалния феномен на тримата суперпопулярни герои (Балбес, Трус и Бывалый) в съветското комедийно кино. Те били задействани отново в следващия късометражен филм „Самогонщики“ (1962), в третата новела от комедията „Операция „Ы“ и други приключения на Шурик“ (1965), а също и в „Кавказка пленница“ (1966).
Двете последни заглавия плюс „Диамантената ръка“ (1968), образували своеобразна комедийна трилогия, която имала невероятен успех не само в бившия Съветски съюз. Само за 15 месеца ги гледали 222,8 млн. зрители, практически цялото население на СССР. Общага аудитория, която събрали тези филми, възлизала на около 600 млн. (за сравнение филмите на Стивън Спилбърг в САЩ били гледани от двойно по-малко зрители). В Америка при този огромен успех, Леонид Гайдай би бил милиардер, но в Съветския съюз живеел съвсем скромно.
През 1971г. по екраните излязла поредната му комедия „12-те стола“ – екранизация по едноименния роман на Илф и Петров с Андрей Миронов в главната роля. Самият Гайдай изиграл епизодичната роля на Коробейников.
През 70-те години Леонид Гайдай режисирал още две комедии, които влезли в златния фонд на руското кино – „Иван Василевич сменя професията си“ (1973) и „Не може да бъде!“ (1975).
В началото на 80-те излезли „За спичками“ и „Спортлото-82“, които били последните кинотворби на Гайдай, които имали огромен зрителски успех. Това важи особено за „Спортлото-82“, в който блестящо играе Михаил Пуговкин.

По време на периода на съветската „перестройка” Гайдай създал още три филма – „Опасно для жизни!“ (1985), „Частный детектив, или Операция „Кооперация“ (1989) и „На Дерибасовской хорошая погода, или На Брайтон-Бич опять идут дожди“ (1992) – които били по-слаби от предишните му популярни комедии.
Починал от възпаление на белите дробове на 19 ноември 1993г. В онези години неговата смърт практически не направила особено впечатление на никого. Но много скоро след това започва истинско преоткриване на творчеството на този действително прекрасен режисьор, за да се стигне до малко позакъснялото му, но напълно заслужено признание като безспорен класик и неповторим майстор на руската ексцентрична и сатирична кинокомедия.

Източници:
Энциклопедия кино Кирилла и Мефодия (CD ООО „Медия-Сервис-2000“);
Елена Чередниченко, „…И другие приключения Гайдая“ („Киевские Ведомости“ №19 (2824), 30.01.2003);
Биография Леонида Гайдая http://leonidgayday.narod.ru/BIOGRAPHY.shtml;
Гайдай Леонид Иович http://actors.km.ru

Read Full Post »