Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for февруари, 2010


На 25 февруари се навършиха 100 години от рождението на режисьора Павел Клушанцев, от когото са се учили такива корифеи на фантастичното кино като Стенли Кубрик и Джордж Лукас.

Павел Клушанцев в кадър от документалния датски филм „Звездният мечтател“ (2002).

Кинофантастиката отдавна се е превърнала в уважаван филмов жанр, признаван и от най-придирчивите критици. Дори и неизкушените кинолюбители знаят, че заслугата за това е основно на Стенли Кубрик и Джордж Лукас. Но вероятно малцина са чували за значението, което тези велики кинематографисти са отдавали на Павел Клушанцев и неговите филми от 50-те години на миналия век, без които според тях едва ли щяха да бъдат създадени „Космическа одисея” и „Междузвездни войни”. Неслучайно гениалните спецефекти на руския режисьор, създадени още преди ерата на космонавтиката, продължават да се изучават в американските филмови училища като ярък пример за това как благодарение на на невиждано за времето си операторско майсторство и дяволска изобретателност е било възможно да се сътворят киношедьоври почти от нищото.
Днес няма спор по въпроса, че фантастичните филми от типа на звездната сага на Джордж Лукас или философските фантазии на Стенли Кубрик, измениха както технологията на кинопроизводството, така и самите зрители. Но космическите одисеи не биха могли да възникнат на пусто място, израствайки от комедиите и мелодрамите. Специалните ефекти, които в докомпютърната ера направиха възможно представянето на екрана на усещането за безтегловност и на невероятните извънземни светове, всъщност водят началото си от научно-популярното кино…
Сред най-видните родоначалници на световното научно-фантастично кино е именно режисьорът и операторът Павел Клушанцев, чието име отдавна е забравено в родината му. Неговият биограф Евгений Харитонов например припомня следния многозначителен случай. Докато работел над „Междузвездни войни” Джордж Лукас посетил Съветския съюз, за да се консултира лично с Клушанцев, когото смятал за Корольов на научната кинофантастика. За негова огромна изненада съпровождащите го кинофункционери дори не знаели кой е той.
Целият живот на Павел Клушанцев е доказателство на това, че никой не е пророк в собствената си страна. Според Евгений Харитонов дори в руския научно-изследователски институт по киноизкуство не запазена достатъчно информация за написването на подробна биография на този човек. Знае се, че никога не е споделял комунистическите идеи. В едно от редките интервюта, дадени от него на преклонна възраст, Клушанцев споделя, че е успял да избегне лагерите, благодарение на техническите си умения.
В детството си мечтаел да стане писател. Тази мечта се осъществила едва в зряла възраст, когато вече като утвърден оператор и кинорежисьор започнал да пише научно-популярни книги за деца. Но след завършването на училище му се наложило временно да се прости с мечтата за писателство и дори за инженерство, защото не го приели да учи в Технологическия институт. Тогава направил избор, който предопредил съдбата му – постъпил в операторския факултет на Ленинградския техникум по фотография. През 1930г. бил разпределен на работа в студията «Белгоскино». Клушанцев работил 4 години по специалността си, след което се върнал в Ленинград, за да усвои в «Ленфилм» тайните и на режисьорското майсторство.
Дебютирал като кинорежисьор с филма «Седем бариери». Но далеч по-важна се оказала следващата стъпка в неговата кариера: през 1937г. Клушанцев създал в «Ленфилм» цех за комбинирани снимки. Именно в тази лаборатория за кинотрикове били създадени редица невероятни специални ефекти, които впоследствие руският режисьор използвал в своите научно-популярни филми.
Заедно с оператора Лаврентиев той изобретил луминесцентния метод за комбинирани снимки, който впоследствие бил широко използван в кинофантастиката. Клушанцев направил още десетки големи и малки изобретения, като например камерите за подводни и въздушни снимки, прочутата „призма Клушанцев”, комбинирането на мултипликации с жива натура и множество други уникални приспособления.
По време на работата си в Ленинградската киностудия за научно-популярни филми Клушанцев разгърнал таланта си на магьосник на камерата и монтажа, създавайки за няколко години над сто научно-популярни филма.
През 1951г. излязъл филмът му „Вселената” – прекрасен учебно-познавателен разказ за Слънчевата система. Клушанцев успял да направи повествованието увлекателно и за масовия зрител благодарение на чудесните изобразителни решения, онагледяващи миналото, настоящето и бъдещето на Вселената. Филмът бил отличен през 1952 година на международните кинофестивали в Карлови Вари и Париж.
През 1957г. завършил филма си „Път към звездите”, който бил награден на международния фестивал на научните и техническите филми в Белград. Разпространяван бил с успех и на Запад и излъчван в САЩ по телевизионния канал СBS в рамките на сериала “ХХ век”. Тогава именно го гледал и Стенли Кубрик, който 10 години по-късно използвал в своя знаменит филм „2001: Космическа одисея” знаменития клушанцевски „ефект на безтегловност”, показан за пръв път в историята на киното именно в „Път към звездите”. Изумителни са кадрите, показващи как космонавтите се носят в пространството на своята тясна кабина! По нищо не личи, че не е снимано в открития космос. И това е постигнато през 1957 – четири години преди полета на Гагарин!
Постигнатото от Клушанцев в този филм удивило не само чужденците. Заинтересували се и съветските репресивни органи. Те пожелали да разберат как така му се е удало да покаже на екрана ракета, приличаща досущ на тази, която в условията на пълна секретност разработвал по същото време космическият конструктор Сергей Корольов. Разпитвали Клушанцев откъде е откраднал идеята, а той отговорил просто: „Сам се сетих”.
Няма съмнение, че това съвпадение можеше да му струва много, ако самият Корольов не се застъпил за него. Впрочем в своя филм Клушанцев показал удивително реалистично още много други неща, които съветската и американската космонавтика осъществили значително по-късно – например излизането в открития космос, изграждането на орбиталните станции и кацането на луната.
След този успех на Клушанцев му дошла идеята да заснеме игрален научно-фантастичен филм за експедиция до Луната. През 1959 година подал заявка, проектът му бил утвърден и включен в производствената програма на „Леннаучфилм”. Впоследствие за основа на филма била използвана повестта на Александър Казанцев „Планетата на бурите”, а героите от филма се отправили вместо към Луната – към Венера. Филмът бил завършен в срок, но премиерата му се забавила по вина на Екатерина Фурцева, която в качеството си на министър на културата на Съветския съюз настоявала за изрязването на сцената, в която героинята от филма плаче. Според нея съветската жена-космонавт не можело да има никакви слабости.
Филмът излязъл по екраните през 1961г. почти едновременно с полета на Гагарин и се превърнал моментално в хит. Само в Съветския съюз го гледали близо 20 млн. зрители, които били потресени от видяното. Действително филмът предлагал всичко необходимо за това – героико-приключенска романтика, динамично действие, загинал екипаж, човекоядни растения, битка с гигатски гущероподобни същества, натурално представени динозаври, гигантски птеродактил, изригване на вулкан и … намек за съществуването на древна верерианска цивилизация. И всичко това било показано суперубедително, благодарение на използваните от Клушанцев специални ефекти, които смаяли филмовите специалисти от целия свят. Една от най-големите находки, превърнала се в обект на завист и подражание сред холивудските кинематографисти, бил образът на робота – Железния Джон. Впоследствие Кубрик също фокусира вниманието ни върху робота HALL в своята „Космическа одисея”, а доста по-късно Джеймс Камерън засне по сходен начин с „Планетата на бурите” финалната сцена от втората част на „Терминатор”.
„Планетата на бурите” останал недооценен от критиката в Съветския съюз. Но затова пък бил купен от 28 държави и пожънал огромен успех в САЩ, където обаче били разпространени два негови римейка – на Роджър Корман и Питър Богданович, които грубо премонтирали филма.
Разбира се, творбата на Клушанцев също има своите недостатъци. Днес е очебийна шаблонността в психологическата обрисовка на героите, въпреки че ролите изпълнявали някои от най-добрите руски актьори по онова време. Но тайната за успеха му е в това, че дори и като режисьор на игрално кино Клушанцев си останал страстен популяризатор на науката и по-специално на космонавтиката. Именно максимализмът му в представянето на космоса допринесъл в най-голяма степен за убедителността на „Планетата на бурите”, а не актьорските изпълнения.
Но заради неразбирането и безразличието, проявени от съветските медии, Клушанцев решил да се оттегли от игралното кино. Няколко години по-късно излезли блестящите му научно-популярни филми „Луна” (1965) и „Марс” (1968), с които завършил своеобразната си „планетарна трилогия”. За филма, посветен на нашия естествен спътник, Клушанцев бил награден със „Златен печат” на град Триест от Четвъртия фестивал на фантастичните филми. Постановъчната грандиозност на сцените, представящи космическото бъдеще и реалистичността на кинообразите, поразяват и до днес.
Павел Клушанцев бил удивително скромен човек. Веднъж го попитали дали не би желал да бъде заснет филм за неговия живот. „Кого би интересувало това – отговорил той. – Аз принадлежа към хората, които са допринесли някаква полза и са умрели. А после се говори за тях: Ах, това е изобретил Иван Иванович, а Иван Иванович вчера почина”.
През 90-те години Робърт Скотак, прочут специалист в областта на екранните трикове, посетил специално Русия, за да разговаря с Клушанцев за тайната на неговите специални ефекти, за които сп. „Американски кинооператор” писал: „За 40 години американските специалисти така и не успяха да ги разгадаят”. През 1996г. Скотак публикувал в това списание две статии, посветени на 85-годишнината на Павел Клушанцев. Четири години по-рано в Санкт-Петербург той получил лично от гениалния руски режисьор и изобретател подробни описания, фотографии и чертежи на стотици негови кинотрикове и ефекти, които впоследствие използвал при снимането на „Титаник”, за което през 1997 година бе удостоен с „Оскар” в категорията „най-добри специални ефекти”.
Миналата година се навършиха 10 години от смъртта на великия магьосник на научно-фантастичното кино, което за съжаление малцина отбелязаха. Предлагам да видите откъси от специалния портрет на Павел Клушанцев, който включих в 27-и епизод на моето предаване „Другото кино“, излъчен през април 2009г. по VTV.

Източник: Kinote.info


Read Full Post »


След новия филм на Пламен Масларов „Похищението”, която отбелязах в специална публикация, излиза още едно любопитно българско заглавие със съвременен криминален сюжет. Става въпрос за „Раци” на режисьора Иван Черкелов, който се прожектира от 19 февруари в столичния дом на киното.
Главните роли изпълняват Валери Йорданов и Филип Аврамов, които са от онези млади актьорски физиономии, които свързваме основно с театралната сцена и по-рядко с големия екран. Но в новата творба на Черкелов (Парчета любов, Стъклени топчета, Обърната елха) те се превъплъщават убедително в образите на близки приятели – Доката и Дебелия, които са въвлечени в жестоката борба между две враждуващи бизнес групировки. Изпълнявайки безобидни на пръв поглед поръчения, двамата се озовават накрая един срещу друг. Паралелно с криминалната линия, филмът насочва вниманието ни към духовните проблеми на героите, към онези неумолими връзки, свързващи помежду си всичко и всички. Двамата приятели така и не успяват да осъществят жизненоважния диалог за взаимоотношенията, за смъртта, за смисъла и отговорностите…
Ролите на бизнесмените, които се намесват случайно, но фатално в живота на Доката и Дебелия, се изпълняват от Рангел Вълчанов и Николай Урумов. Във филма участват още Евгения Баракова, Красимир Доков и Слава Дойчева (Раша от новелата „Дървеният ангел” във филма „Обърната елха”).

На 25 и 26 февруари премиерата на филма ще се състои едновременно в 22 български града, научих от бургарския сайт Burgasnews. На 25 февруари зрителите в Смолян, Стара Загора, Сливен, Бургас, Добрич, Велико Търново, Търговище, Габрово, Враца, Ботевград и Видин ще имат уникалния шанс да гледат „Раци” едновременно. На следващия ден (26 февруари) филмът ще се прожектира едновременно и в Пловдив, Нова Загора, Казанлък, Варна, Русе, Свищов, Силистра, Севлиево, Монтана, Плевен и Благоевград. След всяка една прожекция зрителите ще могат да се срещнат с членове на творческия екип и актьорския състав.
В много от споменатите градове отдавна няма киносалони, а българските филми рядко са разпространявани извън столицата. Затова тази едновременна премиера е важна стъпка към възстановяването на връзката между българското кино и българската публика в цялата страна.
Световната премиера на „Раци” се състоя на Московския международен филмов фестивал през юни 2009 г. Впоследствие филмът бе селектиран за участие в редица престижни фестивали по света, сред които Карлови Вари, Сеговия и Мадрас. В София филмът бе показан единствено в рамките на Киномания.
В „Раци“ Иван Черкелов остава верен на своя авторски почерк, който го превърна в един от най-самобитните режисьори на съвременното българско кино. Анкета на вестник „Култура” от 1993 г., в която участват 200 български критици, постави неговия дебют „Парчета любов” (1989) сред десетте най-добри български филма на всички времена, а „Обърната елха” (2006), реализиран в съавторство с Васил Живков, беше окачествен от пресата като „филмът, върнал международния престиж на българското кино”.

Read Full Post »


„Неумолимата забрана – много пъти съм го повтарял – поражда чувство за грях, което може да бъде много сладостно“
Луис Бунюел

Днес имам много специален повод за поредната си публикация и бързам да ви уверя, че пристъпвам към нейното написване с голямо удоволствие и респект към личността на режисьора, за когото ще стане дума. Но преди това ми се иска да изкажа благодарност към Българската национална филмотека, която отбеляза кръглата годишнина от неговото рождение с чудесна ретроспективна програма на най-известните му филми в кино „Одеон”.

Луис Бунюел се е родил точно преди 110 години в испанското градче Каланда, намиращо се близо до Сарагоса. През 1917г. постъпил в Мадридския университет. Кариерата му в киното започнала още през 20-те години на миналия век. През 1925г. пристигнал в Париж, където след четири години съвместно със Салвадор Дали заснел филмите „Андалузкото куче” (Un Chien Andalou, 1929) и „Златният век” (L“Age d“Or, 1930), които са смятани и до днес за класика на сюрреалистичното кино.
В края на 30-те години, спасявайки се от преследващия го франкистки режим, Бунюел емигрирал в САЩ.
Любопитно е, че през периода от 1932 до 1947 година той не е заснел нито един филм. Малцина кинематографисти са си позволявали лукса да се откъснат за толкова дълго време от киното.
Едва през 1947г. след установяването му в Мексико започнал нов етап в творчеството на Бунюел.
Международното признание дошло след филма „Забравените” (Los olvidados, 1950) – трогателен и в същото време жесток разказ за младежката престъпност, заснет в маниера на италианския неореализъм.
В Мексико великият испанец създал още няколко забележителни филма, при това без да разполага с необходимите средства и желаните актьори. Най-ярките му творби от този период са „Робинзон Крузо” (Robinson Crusoe, 1952), „Той” (El, 1953), „Престъпният живот на Арчибалдо де ла Круз” (The Criminal Life of Archibaldo de la Cruz, 1955), „Насарин” (Nazarin, 1959), „Виридиана” (Viridiana, 1961), Ангелът-унищожител” (The Exterminating Angel, 1962).
От средата на 60-те години датира сътрудничеството му с френския продуцент Серж Силберман, което продължило до края на живота му. През този последен период от своето творчество Бунюел създава още няколко незабравими филма, като „Дневникът на една камериерка” (The Diary of a Chambermaid, 1964), Дневна красавица (Belle de Jour, 1966), Млечният път” (The Milky Way, 1969), „Тристана” (Tristana, 1970), „Дискретният чар на булжоазията” (The Discreet Charm of the Bourgeoisie, 1972), „Призракът на свободата” (Fantome de la liberte, 1974) и “Този неясен обект на желанието” (That Obscure Object of Desire, 1977).
Луис Бунюел почина на 20 юли в Мексико, където прекара повече от 40 години от живота си. Но малко преди да си отиде от този свят той написа превъзходната автобиографична книга „Моят последен дъх”, която препоръчвам горещо на всичко любители на киното.

А сега нека се спрем по-подробно на някои от неговите гениални филми.
За „Андалуското куче”, който мнозина наричат манифест на сюрреализма в киното, се е изказал най-добре неговият автор:
“Този филм се роди от срещата на два съня. ..Сценарият бе написан за по-малко от седмица по едно много просто, единодушно прието от двама ни (Бунюел има предвид Салвадор Дали) правило: да отхвърляме всяко хрумване, всеки образ, които биха могли да породят някакво рационално, психологическо или познавателно обяснение. Да отворим всички врати за ирационалното. Да запазваме само образите, които ни стъписват, без да се опитваме да разберем защо. Сюрреалистите, които не се смятаха за терористи, за въоръжени активисти, се бореха срещу едно омразно за тях общество, използвайки като главно оръжие скандал.”
Луис Бунюел

В книгата, за която ви споменах, Бунюел се е изказвал накратко за почти всички свои филми. Той не крие своето пристрастие към заснетия в Мексико с Франсиско Рабал в главната роля „Насарин”.
“Много обичам героя на “Насарин”. Той е свещеник, но какво от това? Би могъл да бъде също така бръснар или прислужник в кафене. Това, което ме интересува у него е , че той отстоява своите идеи, че тези идеи са неприемливи за обществото и че след приключенията му с проститутки, крадци и прочие, те му навличат безпрекословно осъждане от страна на “пазителите на реда”.”
Луис Бунюел

“Най-хубавият филм на Бунюел според мен. Едно от главните му качества е простотата. По драматургическата си конструкция той прилича на притча.”
Андрей Тарковски

Виридиана”, който е заснет по изключение в Испания и впоследствие забранен за разпространение от Франко, е безспорен киношесьовър, отличен със „Златна палма” в Кан през 1961г. Този филми съдържа основните теми и мотиви в творчеството на Бунюел – сарказъм, богохулство, поезия и болка, завихрили един от най-шумните скандали в историята на киното, защото чрез своята героиня Бунюел нанася съкрушителен удар върху католическия идеал за добродетел. Добрите намерения на почти всички персонажи от този филми, начело със самата Виридиана, задължително водят до чудовищни последствия.
Творческата дързост на режисьора, позволил си да есе усъмни в тъждеството на религиозния екстаз и вярата в Бога, вбесили франкистската власт в Испания. Разкривайки господстващото лицемерие, Бунюел показа смъртоносната язва на тогавашното общество с невероятна реалистична убедителност.

АНГЕЛЪТ УНИЩОЖИТЕЛ
“Филмът може да ви се стори загадъчен или алогичен, но нали такъв е и самият живот. Във филма има повторeния, както и в самия живот и също като него той може да се тълкува най-различно. Вероятно най-доброто разяснение за “Ангелът унищожител” ще бъде това, че няма никакво рационално разяснение.” Луис Бунюел

ДНЕВНА КРАСАВИЦА
Филмът е отличен със “Златен лъв” на кинофестивала във Венеция през 1967г. За него критиката казва следното: «Неудовлетворена буржоазка в плен на морални и сексуални табута се изживява като луксозна проститутка. Насън или наяве? “Историята на «Дневна красавица» е историята на постепенното изгубване на нравствения ориентир.”

ТРИСТАНА
„С този разказ, съставен от безброй малки ежедневни детайли – Бунюел още веднъж показва многозначността на нашите стойности и относителността на преценките ни. Той показва също, че никой истински бунт не търпи компромиси, че никоя страст не може да оцелее без постоянно подхранване – тя трябва да ни поглъща непрескъснато.” Фреди Бюаш

В „Тристана” Бунюел за пореден път демонстрира невероятното си умение да избягва всякакво морализаторство и да излага по двусмислен начин мотивите и действията на героите си. Всеки образ може да бъде тълкуван двояко. Това важи особено за Тристана. Някои я възприемат като ангел на отмъщението, модел на адекватен отговор срещу мъжкото насилие, но за други – нейният образ е поредно предизвикателство на Бюнюел към „здравия” морал. Във възхитителното изпълнение на Катрин Деньов Тристана преживява невъобразима трансформация от кротка госпожица до злобна вещица, което се забелязва дори в нейното външно излъчване.

ДИСКРЕТНИЯТ ЧАР НА БУРЖОАЗИЯТА
“Вместо да се притъпят, ноктите на стария лъв са станали още по-остри и страшни. Един железен юмрук, облечен в кадифена ръкавица, смачква безмилостно жертвите си. Много от младите лъвове биха могли да се поучат от неговата хапливост, жизненост, пламенност и дързост.
Първото предупреждение идва още със заглавието, където иронията коварно ни дебне. Но ако говорим за ирония по-правилно е да кажем, че в целия филм именно жестокостта тъче мрежата си. В нея като мухи попадат пресветите митове, обредите, утвърдените ценности на установения ред на обществото, с което Бунюел не е преставал да урежда сметките си, вземайки за прицелна точка неговите най-омразни страни: лицемерието като нравствена цензура, почтеността като фасада и техните вечни пазачи – институциите, църквата, армията и полицията.”
Мишел Капденак

«ПРИЗРАКЪТ НА СВОБОДАТА»
„Това заглавие вече присъстваше в една реплика от „Млечният път” – „вашата свобода е само призрак”. Свободата, която в първия епизод на филма е политическа и обществена, тази свобода скоро приема друг смисъл – свобода на артиста и твореца, също тъй илюзорна като другата. Струва ми се, че „Млечният път”, „Дискретният чар на буржоазията” и „Призракът на свободата”, родени от три оригинални сценария, образуват нещо като трилогия, или по-скоро триптих, както в Средните векове. Същите теми, понякога същите фрази се срещат и в трите филма. Те говорят за търсенето на истината, от която трябва да избягаш в мига, когато ти се стори, че си я открил, за неумолимия обществен ритуал. Те говорят за необходимото дирене, за случайността, за личния морал, за тайната, която трябва да уважаваме.”
Луис Бунюел

ТОЗИ НЕЯСЕН ОБЕКТ НА ЖЕЛАНИЕТО
“Този неясен обект на желанието” е нов шедьовър на остроумието и хумора. Филмът иронизира комплексите за импотентност на един мъж от едрата буржоазия, който търси своето алиби във фантазии на тема “нищожеството на жената” (въплътена от две различни актриси – типично бюнуеловска находка). Около героя избухват взривове и пламтят пожари, символизиращи онази страст, на която самият той не е способен…” Марсел Мартен

Тези дни прочетох отново автобиографичната книга на Бунюел и тъй като съм още под нейното влияние ми се иска да цитирам няколко изречения, чрез които гениалният испанец изразява отношението си към сюрреализма и своето чистосърдечно признание в неговия провал.
„Често ме питат какво стана със сюрреализма. Не знам какво да отговоря. Казвам понякога, че сюрреализмът е възтържествувал във второстепенното и се е провалил в главното. Андре Брьотон, Елюар, Арагон са сред най-добрите френски писатели на ХХ век, на почетно място във всички библиотеки. Макс Ернст, Магрит, Дали са сред най-скъпите, най-признатите художници, на почетно място в музеите. Художествена сполука, културен успех, тъкмо нещата с най-малко значение за повечето от нас.


Портрет на Бунюел, рисуван от Салвадор Дали

Сюрреалистичното движение не се стремеше да влезе славно в историята на литературата и на живописта. Онова, което желаеше преди всичко, желание настоятелно и неосъществимо, бе да преустрои света и да промени живота. По този въпрос – главния – само един поглед наоколо ясно сочи провала ни”.
Съгласен съм с Бунюел, но не съвсем. Не бих могъл да се произнасям за книгите и картините на гореизброените велики сюрреалисти, но лично аз съм убеден, че ако човек гледа внимателно неговите филми, няма как да не се промени. А от това би започнало и преустройството на света. Не е ли така?

Read Full Post »


От днес (19 февруари) по екраните излиза „Злокобен остров”– първият игрален филм на Мартин Скорсезе след „От другата страна”, който му донесе преди 4 години дългоочаквания „Оскар” за режисура.
Впечатляващ актьорски състав (Леонардо Ди Каприо, Бен Кингсли, Марк Ръфало, Макс фон Сюдоф, Мишел Уилямс, Елиас Котеас), многопластова криминална интрига, сложен интелектуален пъзел, предизвикващ тръпки психотрилър, а на моменти и сцени по-подхождащи за филм на ужаса – всичко това ще откриете в „Злокобен остров”, който със сигурност няма да ви накара да скучаете. Друг е въпросът – дали след като го гледате, няма да се почувствате леко излъгани.
През 1954 федералният шериф Теди Даниълс в чудесното изпълнение на Леонардо Ди Каприо поема разследването на случай с изчезването на пациентка от лудница за особено опасни престъпници, намираща се на изолиран остров. Поредица от странни събития го навеждат на мисълта, че това зловещо място е всъщност полева база за непозволени медицински опити с пациенти. Теди започва да се съмнява във всичко – в собствените си спомени, в партньора си (акт. Марк Ръфало) и дори в разума си.
Повечето големи режисьори на определен етап от своята кариера изпитват потребност да направят филм, в който да дадат своята оценка на миналия век, с неговите войни, геноцид, насилие. До момента 68-годишният Скорсезе, американец от италиански произход, се обръщаше нерядко към миналото, но до главната трагедия на века – Втората световна война – не се бе докосвал.
Този път го е направил по един много оригинален начин, според мен. Героят му е един от милионите оцелели след войната, чиято душевност е безвъзвратно увредена от ужаса на преживяното. Подобно на героинята на Мерил Стрийп от „Изборът на Софи” той също не е в състояние да заживее нормално. Спомените за видяното го връхлитат внезапно, а чувството на вина, че не е могъл да помогне на жертвите от концентрационните лагери, не му дава покой.
Вероятно по тази причина е толкова подозрителен към случващото се на зловещия остров, където води своето разследване. Разнебитената му психика сякаш е благодатна почва за най-грандиозната теория на конспирацията. А може би не. Защото за никого не е тайна, че в нацистските концлагери, както и в съветската система ГУЛАГ, са се извършвали твърде опасни медицински експерименти с хора.
Мнозина няма да харесат филма тъкмо, заради неясния му финал, който не дава отговор на поставените опасни въпроси за истинското лице на най-демократичното общество. Но, според мен, именно в това е силата на този филм – че те кара да изпиташ кошмар, от който ще ти бъде трудно да се отърсиш, ако разбира се, си склонен да разсъждаваш върху видяното в киносалона. Според мен, филмът на Скорсезе е поредната плашеща метафора за безсилието на индивида да разгадае Злото, заложено в обществения механизъм. На мен ми допадна как в един момент детективското разследване по виртуозен начин прерасна в анализ на подсъзнанието на главния персонаж, смесващо постоянно образите от спомените и реалността. Ще съумее ли Теди Даниелс да разплете кълбото от злокобни загадки или подобно на героя на Ръсел Кроу от „Опасен ум” ще се превърне на свой ред в пациент, когото Системата ще опитоми? Дали ще му стигнат сили и интелект да се противопостави на могъщите кукловоди или ще го сполети участта на поредна тяхна покорна кукла? Това са някои от въпросите, които се загнездиха дълбоко в съзнанието ми, след като гледах „Злокобен остров”.
Определено този път Скорсезе силно ме изненада. Започвайки разказа си като в черен филм, продължавайки го като в готически хорор, той го завърши по начин, който, уверен съм, ще накара разпространителите да се молят на журналистите, да не разгласяват за нищо на света какво се случва на финала. Е, добре, няма да го правя и аз, но мога само да ви уверя, че това е най-увлекателният филм в зрелищно отношение, направен от Мартин Скорсезе след „Нос Страх”.

Read Full Post »


Въпреки напредналата му възраст (днес навършва 78 години) този режисьор е познат дори и на младите зрители. Не бих повярвал, че не са гледали поне „Полет над кукувиче гнездо”, „Коса” и „Амадеус”, макар и да допускам, че не са им известни чешките му шедьоври („Черен Петър”, „Любовта на русокосата” и „Балът на пожарникарите”).
Милош Форман наистина е сред най-прочутите имена в световното кино и не мога да си представя, че е възможно да има киномани, които да не знаят кой е той.
Роден е на 18 февруари в Часлав, Чехословакия (днес Чехия) в семейството на еврейски професор по педагогика и неговата съпруга-протестантка. Бил още дете, когато родителите му загинали в нацистските концлагери и го отгледали роднини.
Завършва Пражката академия за музика и драматично изкуство, след което започва да пише сценарии. Като режисьор дебютира през 1963г. с два среднометражни филма: „Конкурс“ и „Ако нямаше музика „. Година по-късно спечелва първа награда на кинофестивала в Локарно за първия си игрален филм „Черен Петър“ и става световно известен със следващите си два чехословашки филма – „Любовта на русокосата” (1965) и „Балът на пожарникарите“ (1967). В тях се проявява неговия оригинален поглед към смешните страни на човешките слабости. През този период от своето развитие Форман се изявява като голям майстор на ироничните комедии. Негови основни персонажи са обикновените хора във всекидневната им среда, а любимата му тема е разривът между поколенията. Невероятно оригиналните филми на Форман от чешкия му период били възможни, благодарение на краткото либерализиране в политическия живот на Чехословакия през 60-те години.

Кадър от „Любовта на русокосата“, който е един от любимите ми филми

През лятото на 1968 година Милош Форман бил в Париж, където се опитвал да договори заснемането на филм, когато научил за нахлуването на съветските танкове в Прага. Решава да остане във Франция, а година по-късно заминава за Ню Йорк със своя приятел Иван Пасер – също известен режисьор.
След като не срещнал разбиране от Paramount, Форман бил подкрепен от компанията Universal, за която заснел първия си американски филм „Излитане” (Taking off, 1971), в който отново подхваща темата за неразбирателството между поколенията.
1975 е годината на неговия най-голям международен триумф като режисьор, защото заснетият от него филм по романа на Кен Киси „Полет над кукувиче гнездо” бил оценен много високо не само от критиката, но и от масовата публика. Той бил отличен с всичките главни оскари и в 5-те основни номинации – най-добър филм, най-добър режисьор, най-добър сценарий, най-добър актьор и най-добра актриса. Преди Милош Форман това се е удавало само на Франк Капра с неговия филм „Това се случи през една нощ” (1934).
Форман се утвърждава като водещ американски режисьор със следващите си прекрасни филми – „Коса” (1979) и „Рагтайм” (1981). Но през 1984 година постига феноменален успех с „Амадеус„, който е отличен с общо 8 награди „Оскар”, включително и за най-добра режисура.
Следващите му филми („Валмон”, „Народът срещу Лари Флинт”, „Човек на луната”, „Призраците на Гоя”) също са много добри, макар и да не получават голямо международно признание. Любопитно е да се знае, че под вещата режисура на Форман се изявяват много силно 8 актьори (Джак Никълсън, Луиз Флечър, Брад Дуриф, Хауърд Ролинс-джуниър, Елизабет Макгъвърн, Ф. Мъри Айбрахам, Том Хълси и Уди Харелсън), които за ролите си в негови филми са били номинирани за „Оскар”. Както знаем статуетката получиха Джак Никълсън и Луиз Флетчър за „Полет над кукувиче гнездо” и Ф. Мъри Айбрахам за „Амадеус”. А Джим Кери, който направи една от най-ярките си роли също във филм на Форман – „Човек на луната” – бе отличен със „Златен глобус” през 1999г.
Но когато говорим за заслугите на Милош Форман за киното не бива да пренебрегваме и ролята на един безкрайно талантлив човек – негов сънародник, без който едва ли формановите филми биха били това, което са. Говоря за оператора Мирослав Ондричек. Съвместната им работа започва още от филмите, заснети в Чехословакия („Конкурс”, „Любовта на русокосата”, „Балът на пожарникарите”) и продължава зад океана с „Излитане”, „Коса”, „Рагтайм”, „Амадеус”. Но не винаги това сътрудничество е могло да се осъществи. Така например, поради политически причини, Ондричек бил възпрепятстван да отиде в САЩ за заснемането на „Полет над кукувиче гнездо”. За последен път двамата велики кинематографисти работят заедно над филма „Валмонт” през 1989г.
Форман винаги е оценявал високо заслугите на Ондричек: „Харесваше ми кристално чистото визуално възприятие на този оператор, а също така и неговото внимание към актьорските мимики” – споделя той.
Миналата година Милош Форман направи един нискобюджетен филм – мюзикъл (“Dobre placená procházka”) в бившата си родина Чехия, който нямаше особен успех. В момента работи върху нова продукция – „Призракът на Мюнхен” (The Ghost of Munich), за който се предполага, че ще бъде политически трилър. Премиерата му се очаква догодина.
Още през 1975г. Милош Форман става американски гражданин и през същата година е назначен за пълноправен професор и един от директорите на кинофакултета на Колумбийския университет.
Форман се е женил три пъти и има четири деца.
Както вече казах, уверен съм че американските филми на Милош Форман са добре познати на широката публика. Затова ще си позволя да пусна откъс от предаването ми „Другото кино“, излъчено в края на 2008 по VTV във връзка  със Седмицата на Чешката нова вълна в кино „Одеон“. Иска ми се да видите един брилянтен епизод от любимия ми филм на Форман „Любовта на русокосата“.


Read Full Post »


На  11 февруари бе открито 60-ото издание на международния кинофестивал в Берлин, наричан още Берлинале. Заедно с кинофестивалите в Кан и Венеция това е най-големият и престижен форум на световното кино през годината. Първото му издание се провело в самото начало на „студената война”, когато Западен Берлин е бил нещо като град-остров насред бушуващия политически океан.
Специално за сегашното му юбилейно издание са издадени два фотоалбума и DVD-серия с исторически фотографии, показващи издигането на Берлинската стена, пристигането на Джон Кенеди в града и неговата знаменита реч, в която произнесъл историческите си думи: „Аз съм берлинчанин!“, ляворадикалните протести от 1968г., посещението на Михаил Горбачов в Берлин, падането на стената и респективно на социализма и т.н. — всички тези исторически моменти са оказали непосредствено влияние върху развитието на Берлинале.
Международното жури тази година се оглавява от знаменития Вернер Херцог – един от моите любими германски режисьори, създател на прекрасни филми като „Всеки за себе си и бог срещу всички”, „Агире – гневът божи”, „Войцек” „Носферату – фантомът на нощта”, „Фицкаралдо” и др.
Председател на конкурсното жури за дебютни филми е Михаел Верховен, също известен режисьор с леви убеждения, чието име нашумя през 1970 година след излизането на неговия антивоенен филм „O.K.” предизвикал навремето скандал на фестивала в Западен Берлин.
60-ият Берлински кинофестивал ще отдаде дължимото на актрисата Хана Шигула – прочутата звезда от филмите на Фасбиндер, а също и на кинодраматурга Волфганг Колхаазе.
Друга германска и холивудска звезда – Марлен Дитрих – пък ще бъде почетена ексклузивно на Алеята на звездите утре (11 февруари). Тази алея ще функционира официално от края на лятото, но по изключение звездата на Марлен Дитрих ще бъде поставена от директора на Берлинале Дитер Кослик и от кмета Клаус Воверайт в деня на откриването на Берлинале.
Знаменитата актриса и певица Марлен Дитрих, която е родена в Берлин, но е натурализирана американка, бе избрана от жури, посочено от авторитетни институции като Германската филмотека и Академията за кино. Алеята на звездите ще бъде на Потсдамер щрасе, където се намира също Музеят на киното и на телевизията. На нея ще бъдат представени на първо време 40 кино- и телевизионни звезди, списъкът с имената на които още не е оповестен. Всяка година алеята ще се попълва с дванадесетина имена, всички подбрани от същото жури. Актьори, режисьори, композитори, телевизионни водещи и германски сценаристи или пишещи на немски, живи или мъртви, ще може да претендират за своя звезда. Сред първите 40 знаменитости по всяка вероятност ще бъдат продуцентът и режисьорът Роланд Емерих, режисьорите Фриц Ланг, Фатих Акин, Райнер Вернер Фасбиндер, Михаел Ханеке, Вим Вендерс и Били Уайлдър, актьорите Клаус Кински, Арнолд Шварценегер, Роми Шнайдер и Хана Шигула.
60-ото издание на Берлинале ще се отличава с разнообразни стилове и жанрове, с участието на млади надежди и световно признати режисьори, заяви преди няколко дни фестивалният директор Дитер Кослик, който е на този пост вече десет години. И действително, сред многобройните заглавия, включени в юбилейния фестивал, се открояват както нови творби на известни майстори, като Рьолер, Вакамацу, Уинтърботъм, Винтерберг, Имоу, Баумбах, Скорсезе, така и такива на все още неизвестни, но обещаващи млади таланти.
Мартин Скорсезе ще представи своя нов филм „Злокобен остров“, а Роман Полански — „Писателят-призрак“. Участието на Полански, намиращ се под домашен арест в Швейцария, е особено символично, защото именно в Берлин светът научи неговото име, когато през 1965г. получи „Сребърна мечка“ за режисура с филма си „Отвращение”, а година по-късно с „Cul-de-sac” спечели и главната награда — „Златна мечка”. Според руския критик Андрей Плахов, който е и президент на ФИПРЕССИ (международната организация на кинокритиците), съдбата на полския космополитен режисьор е знакова за Берлинале, тъй като този фестивал от самото си начало се е самоопределил като културен форум, стоящ над всякакви географски, идеологически и политически граници. В новия си филм Полански използва за основа историята на литературен наемник, който оформя в книга мемуарите на британския премиер, но без да иска се заплита в опасна за живота му политическа интрига.

Кадър от филма на Роман Полански „Писател в сянка“

Главните роли изпълняват Юън Макгрегър и Пиърс Броснан. Любопитното е, че Полански успя да завърши филма си от разстояние – най-напред от швейцарския затвор, а после – от принудителното си убежище във вилата си в Швейцария. Това е уникален случай в историята на световното кино.
Берлинският кинофестивал в миналото е играл важна роля за международното признание на китайското кино, както и за културното сближаване между КНР и Тайван. Затова, пак според Андрей Плахов, е твърде символичен фактът, че сегашното 60-то издание на фестивала ще бъде открито с прожекция на китайски филм „Tuan Yuan” (Apart Together). Негов режисьор е Уан Чуанан, чийто филм „Сватбата на Туи“ бе отличен със „Златна мечка” в Берлин през 2007г. В новата си творба китайският майстор разказва любовна история на фона на трагичното разделение на Китай. Бивш войник от китайската армия, избягал от Шанхай в Тайван, среща след време любимата си жена и страстта се разгаря с нова сила.
Филмът, с който ще бъде закрит фестивала на 21 февруари, е „За нейния брат” (Otouto), чийто режисьор Йоджи Ямада е признат майстор на японското кино, участвал в шест по-ранни издания на Берлинале.
Българското участие в Берлин този път ще бъде сравнително скромно. Досега най-забележителното наше представяне на Берлинале е било в далечната 1978 година, когато филмът на Георги Дюлгеров „Авантаж” спечели „Сребърна мечка” за режисура.
Сега подкрепеният от ИА „Национален филмов център” филм „Космос” на режисьора Реха Ердем ще участва в секцията „Панорама”, която е част от официалната програма на Берлинале. Филмът е турско-българска копродукция на компаниите Атлантик Филм (Турция) и КаБоАл (България). В него се разказва за крадец с неизвестен произход, който нахлува в живота на едно малко гранично градче и го променя из основи. Серия от странни събития около него кара хората в градчето да мислят, че той има дарбата да лекува.
Известната наша киноактриса Весела Казакова участва в Берлинале с главна роля в немския филм „WAGs” (Wives and Girlfriends) – “Жени на футболисти“, който ще има няколко прожекции в една от официалните фестивални програми – Perspective German Cinema (Програмата за най-изтъкнати млади немски режисьори). Весела Кaзакова изпълнява главната роля на немски език в партньорство с младата изгряваща звезда на германското кино Соня Герхарт. Режисьори на филма са Йоахим Долхопф и Еви Голдбрунер. ”WAGs” спечели First Steps Award 2009. Тази престижна награда се връчва на най-добрия дипломен филм на Германия, Австрия и Швейцария в категорията игрален филм до 60 мин. Режисьорите Йоахим Долхопф и Еви Голдбрунер работят за втори път с Весела Казакова. Първият им филм – късометражният „Не ми се танцува“ (I don`t feel like dancing) бе селектиран на повече от сто фестивала, както и в селекцията на десетте най-добри германски филма в Кан.

Основна конкурсна програма

  • Гъсеница” (Caterpillar), реж. Кодзи Вакамацу (Япония)
  • Семейство” (En Familie), реж. Пернила Фишер Кристенсен (Дания)
  • Напълно мил човек” (En ganske snill mann), реж. Ханс Петер Моланд (Норвегия)
  • Ако ми се иска да свиря, ще свиря” (Eu când vreau sa fluier, fluier), реж. Флориан Сербан (Румъния — Швеция)
  • Гринбърг” (Greenberg), реж. Ноа Баумбах (САЩ)
  • Вой” (Howl), реж. Роб Епщайн, Джефри Фридман (САЩ)
  • Евреинът Зюс – филм без съвест” (Jud Süß – Film ohne Gewissen), реж. Оскар Рьолер (Германия – Австрия)
  • Как прекарах това лято”, реж. Алексей Попогребски (Русия)
  • Мамут” (Mammuth), реж. Беноа Делепин и Густав де Керверн (Франция)
  • Главоблъсканица” (Rompecabezas), реж. Наталия Смирноф (Аржентина – Франция)
  • Жена, пищов и лапша” (San qiang pai an jing qi), реж. Чжан Имоу (Китай)
  • Шахада” (Shahada), реж. Бурхан Курбани (Германия)
  • Подводница” (Submarino), реж. Томас Винтерберг (Дания)
  • Децата са добре” (The Kids Are Alright), реж. Лиза Холоденко (САЩ – Франция)
  • Убиецът в мен” (The Killer Inside Me), реж. Майкъл Уинтърботъм (САЩ – Великобритания)
  • Мед” (Bal), реж. Семих Капланоглу (Турция – Германия)
  • Грабител” (Der Räuber), реж. Бенямин Хайзенберг (Австрия – Германия)
  • На пътя” (Na Putu), реж. Ясмила Збанич (Босна и Херцеговина–Австрия–Германия–Хърватия)
  • Ловец” (Shekarchi), реж. Рафи Питс (Иран-Германия)
  • Писателят-призрак” (The Ghost Writer), реж. Роман Полански (Франция–Германия–Великобритания)

Ако се вгледаме по-внимателно в тази програма няма как да не установим, че сред претендентите за награди са и четирима предишни носители на най-голямото фестивално отличие – „Златна мечка”. Това са Роман Полански (победител с „Cul-de-sac през 1966”), Чжан Имоу (победител с „Червено сорго” през 1987), Майкъл Уинтърботъм и Ясмила Збанич.
Британецът Майкъл Уинтърботъм, участващ в сегашната надпревара с „Убиецът в мен”, бе победител през 2002 с филма си „По тази земя” (In This World), а босненката Ясмила Збанич триумфира през 2006-та с филма си „Гърбавица”. Новият й филм „На пътя” е посветен на темата за радикалния ислям. “Филмът бе направен в резултат на потребността ми да разкажа за неща, които са ме докоснали, които са ме наранили и които са истинският проблем на Босна и Херцеговина”, споделя Ясмила Збанич. В своята творба тя разказва историята на влюбена двойка. Мъжът обаче постепенно попада под въздействието на религиозния радикализъм и по-конкретно на уахабизма. “Филмът не се опитва да обясни уахабизма политически, а да покаже как влияе върху живота на двама души”, пояснява Збанич, която освен режисьор е и автор на сценария на продукцията, чийто бюджет е 2 млн. евро.
Филмовото производство на Босна и Херцеговина все още е относително неразвито в сравнение със съседните държави – Сърбия и Хърватия. Въпреки това единият или двата босненски филма, които се произвеждат годишно, редовно печелят международни награди.
И накрая няколко думи за съпътстващите програми на тазгодишното Берлинале, които както винаги са доста богати и разнообразни. Със специална прожекция на филма „Полин на плажа” ще бъде почетена паметта на починалия неотдавна френски режисьор Ерик Ромер, отличен през 1983г. със „Сребърна мечка” за режисура в Берлин. В минипанорамата от негови филми са включени още три: „Колекционерката“ („Сребърна мечка” през 1967г.), „Зимна приказка” (1992) и „Троен агент“ (2004).
Една от най-интересните фестивални секции тази година има за цел да представи ретроспектива на най-значимите филми, представени в Берлин досега. В програмата са включени 40 заглавия, сред които се открояват „Да живееш” (реж. Акира Куросава), „До последен дъх” (реж. Жан-Люк Годар) и др. Има немалко филми от Азия и Източна Европа. Изтъквайки значението на Берлинале, британският филмов критик Дейвид Томсън се аргументира с това, че това е фестивал, който е демонстрирал как крайно противоречиви филми от вчера са се превърнали в класика днес. Такива например са „Империя на страстта” (1976, реж. Нагиса Ошима), „Ловецът на елени” (1979, реж. Майкъл Чимино) и още много други.
Съвсем скорошно признание за Берлинале бе номинирането на миналогодишния фестивален победител – перуанския филм „Млякото на скръбта” – сред 5-те претенденти за „Оскар” в категорията „най-добър чуждоезичен филм”. Особено важно е да се знае, че всички конкурсни филми на Берлинале не са били представени преди това никъде другаде. Именно това отличава фестивалите от категория „А” от всички останали, които си позволяват да включват в конкурсните си програми и заглавия, които вече са участвали на други фестивални форуми. В рамките на десетте фестивални дни в Берлин ще бъдат представени общо над 400 филма.

Read Full Post »


Близо 1 милиард билети за кино са били продадени в Европейския съюз (ЕС) през 2009 г., което е с 6,5% повече спрямо предходната година, съобщиха от Европейската аудиовизуална обсерватория. Центърът публикува свои предварителни изчисления на финансовия баланс на кината през 2009 г., от който става ясно, че общо 985 милиона зрители са посетили кинозалите в ЕС миналата година. Според експертите това означава, че посещаемостта на кината се е увеличила значително. За първи път от пет години например Испания регистрира увеличение на посетителите с 2.8%.
България също отчита известно покачване на посещаемостта на кино до 3.2 млн. през 2009г., докато през 2008г. зрителите са били 2.8 млн. Но това е твърде малко, ако направим съпоставка със зрителския интерес в други страни на Евросъюза, съотносими по населението си с нас.
Така например през миналата година киносалоните в Австрия са били посетени от 17.8 млн. зрители, в Белгия – от 22.6 млн., в Швеция – от17.4 млн., в Дания – от 13.9 млн., в Унгария – от 10.5 млн., в Ирландия – от 17.7 млн., Чехия – от 12.5 млн. и т.н.
Много обезпокоителна е статистиката за процентния дял на приходите от българските филми през миналата година, който е едва 1 на сто. Следователно почти всичките 25 милиона лева, които българските зрители са оставили в касите на кината, са отишли в чуждестранни компании – на първо място американски. И макар че навсякъде в Европа местните производители на филми срещат големи трудности в конкуренцията си с холивудските, никъде положението не е толкова плачевно, както в България.
Преценете сами: В Швеция на шведските филми се падат 32.7% от общите приходи от билети през 2009г., в Чехия на чешките филми – 25.6%, съответно в Дания – 17.3% за датските филми, в Холандия – 17.4% за холандските; в Словакия – 12.4%, във Финландия – 15%, в Унгария – 8.7% и пр.
Тези добри резултати се дължат основно на Франция (200 милиона зрители) и Германия (146 млн.). Франция продължава де страната, където на националното кинопроизводство се падат най-голял дял – 37.1% от годишните приходи, въпреки че през 2009г. те са намалели с 8 на сто спрямо 2008г.
В навечерието на 60-ия кинофестивал в Берлин много се коментира състоянието на Германската киноиндустрия. Основният извод е, че тя се съпротивлява много успешно на финансовата криза. Миналата година в Германия са били постигнати най-добрите финансови резултати в цялата й досегашна история. Посещаемостта в киносалоните е нараснала с 13.1 на сто, а приходите възлизат на 976.1 млн. евро, което е увеличение спрямо 2008г. с 22,8%.
Данните за посещаемостта на кината в ЕС през 2009г. са най-добрите от 2004 г. насам, сочи статистиката на Европейската аудиовизуална обсерватория. Любопитно е сравнението със САЩ, където през 2009 г. са били продадени 1.44 млрд. билета за кино на обща стойност $10.8 млрд. – за пръв път в историята приходите от киноразпространение там прехвърлиха границата от 10 милиарда долара.

Източник: Европейска аудиовизуална обсерватория

Read Full Post »

Older Posts »