Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for януари, 2010


Историята на Линда Ловлес, звездата от най-прочутия порнографски филм в историята „Дълбоката глътка”, продължава да привлича вниманието на холивудските режисьори и сценаристи. Според Variety вече била в ход подготовката за нов биографичен филм, посветен на тази жена, превърнала се в символ на порноиндустрията. С неговата реализация са се заели Роб Епщайн и Джефри Фридман, които използват за основа романа „The Complete Linda Lovelace“, написан от Ерик Денвил.

Тази новина ме подсети за една моя статия, посветена на прочутия филм от 70-те с Линда Ловлес и на дълбоката глътка на … порноиндустрията. Използвам повода да я публикувам тук с малки съкращения и поправки.

През 2005 година излезе филмът „Inside Deep Throat“ (виж трейлъра) – поредното документално изследване на нашумялата навремето порнолента „Дълбоката глътка“ (Deep Throat). Американските режисьори Фентън Бейли и Ренди Бербато се опитаха да надникнат зад кулисите на най-прочутия порнофилм с намерението да изследват причините за неговия феноменален успех и за влиянието му върху киноиндустрията.

Колкото и да е невероятно, но именно „Дълбоката глътка“ е най-печелившият филм в досегашната история на киното. Произведен е само за 25 000 щ. долара, а приходите от неговото разпространение по целия свят, по неофициални данни, възлизат на около 600 милиона. Това означава, че в пропорционално отношение той е по-печеливш не само от „Аватар”, който е новият официален касов рекордьор на всички времена, но и от „Проклятието Блеър”, донесъл $248,639,099 при бюджет 60 хиляди щ. долара и „Паранормална активност” ($141,918,810 – при бюджет 15 хиляди щ. долара).

„Deep Throat“ излиза в САЩ през 1972г. Негов режисьор е Жерар Дамиано, а изпълнителка на „главната роля“ е въпросната Линда Ловлес. Официално продуцент е нейният мъж Чък Трейнър, за когото впоследствие актрисата разказва, че я принудил да се снима насила. Всъщност парите били осигурени от Луис „Буче“ Параино, който взел заем от баща си и дядо си – известни членове на мафиотската фамилия Коломбо. „Дълбоката глътка“ е вторият порнофилм, разпространен официално по американските екрани след „Зад зелената врата“. Това става възможно благодарение на отменянето през 1968 г. на прословутия Продуцентски кодекс „Хейс“, въведен още през 1934 г. с цел да не се допуска показването на непристойни сцени по екраните. Уил Хейс, който оглавявал организацията „Американски филмови продуценти и разпространители“ (АФПР), разработил система от строги указания за филмовите творци, благодарение на която в продължение на десетилетия не се позволявало производството на неприемливи за пуританските нрави филми. Подробно описаните в кодекса изисквания давали възможност на цензорите да следят за изпълнението му до последната буква. Така например нито една кинопродукция в периода 1930-1966 г. не е можела при никакви обстоятелства да включва кадри с разголено женско бедро. През 1968 г. Американската филмова асоциация (АФА), която е приемник на АФПР, утвърждава вариант на кодекса, приспособен към променените условия през 60-те години. Въвежда се действащата и до днес класификационна система, разделяща филмите според публиката, за която са предназначени. „Дълбоката глътка“ попада в категория „Х“, което означава, че е забранен за непълнолетни. Въпреки това посещаемостта е невероятна. Филмът на няколко пъти е спиран, но разпространителите му всеки път успявали по съдебен път да възвърнат правата си. Стига се дотам, че освен в малките порносалони на известната 42-ра улица в Ню Йорк „Дълбоката глътка“ получава достъп и до много от най-реномираните кинотеатри в страната. Две-три години по-късно започва и неговото лавинообразно разпространение на видеокасети.

Кадър от филма „Дълбоката глътка“ (1972)

Порнографията възниква още в зората на киното и известно време съжителства мирно с първите филми. Но с началото на масовите прожекции и на големите кинозали тя е изтласкана в периферията на филмовия живот – предимно по бордеи и частни партита. Но бентът се пропуква, когато през 1965 г. Швеция я декриминализира. Именно там и в Дания се утвърждават каноните на съвременния бизнес със сексфилми.

Но порнографските продукции – във вида, в който са известни днес, се появяват през 70-те години със създаването на „Дълбоката глътка“. Неговият огромен успех помита забраните и заснемането на подобен род ленти много бързо се разраства до мащабите на истинска индустрия. Днес само в САЩ ежегодно се снимат около 11-12 хил. порнофилма. И ако в началото тяхното производство все още било обвързано с ъндърграунда, то през 80-те години големите студиа започнали да плащат за написването на специални сценарии, за да се стигне до ситуацията, в която този киножанр почти догонва най-зрелищните продукции по изобилие на спецефекти. Показателен в това отношение е маскираният като исторически филм „Калигула“ на Тинто Брас. А след като в края на 90-те години и такива големи режисьори като Дейвид Линч, Ларс фон Триер и други насочиха интереса си към тази тематика, настъпи смесване на „високото“ и „ниското“, последвано от цяла вълна от сериозни кинотворби, в които сексуалните сцени са заснети почти толкова натуралистично, колкото и в порнофилмите. Ярък пример за това е филмът на един от най-прочутите британски режисьори Майкъл Уинтърботъм „9 песни“ (2004), в който има няколко епизода, които спокойно могат да бъдат разглеждани даже като хардпорно. Едва ли е нужно да припомням и за някои от сцените в новия филм на Ларс фон Триер „Антихрист”.

С подобни „шокиращи“ кадри вече са изненадвали своите почитатели и други световноизвестни режисьори като Патрис Шеро („Интимно“), Лукас Мудисон („Дупка в сърцето ми“), Михаел Ханеке („Пианистката“), Бруно Дюмон („Човечност“ и „29 палми“), Катрин Брейа („Романс X“), Лари Кларк („Кен Парк“) и др.

Разбира се, повечето от гореизброените кинематографисти се „оправдават“ с чисто естетически съображения, отстоявайки правото си на пълна свобода при третирането на интимната сфера в човешките взаимоотношения. Показателен е и фактът, че дори филм като „Дълбоката глътка“, който въпреки чувството си за хумор и чудесния саундтрак все пак шокира с натурализма на секссцените, е бил възприеман отначало като проява на бунтарство срещу лицемерния морал и като определяща част от един нов мироглед, възникнал в края на 60-те и началото на 70-те години.

Неслучайно и авторите на документалното изследване „Inside Deep Throat“ го разглеждат като едно от основните културни събития за онова време. В подкрепа на тезата си те привеждат изказванията на такива емблематични фигури на американския обществен живот като Гор Видал, Хю Хефнър, Уес Крейвън, Пол Мазурски, Ерика Джонг, Норман Мейлър и др. Продуцентът на филма Брайън Грейзър („Красив ум“, „Аполо 13″, „8-ата миля“) споделя, че първоначалната му идея да заснеме биографията на изпълнителката на главната роля в „Дълбоката глътка“ Линда Ловлес била изместена от желанието му да разкаже за културния ефект, който оказал върху обществото самият филм. С това, че порното изиграва в началото на 70-те години определена културна роля за падането на съществуващите табута, се съгласява и известният руски кинокритик Юрий Гладилщиков в своята статия „ХХХ-вое кино“, излязла във връзка с премиерата на „Inside Deep Throat“ в Русия. Но той добавя и нещо много важно – а именно, че отправеното дръзко предизвикателство към консервативния морал е използвано много ловко впоследствие от акулите на бизнеса и твърде скоро филмите от този род придобиват абсолютно долнопробен характер, а повечето от техните „герои“ пропадат под въздействието на алкохола и наркотиците. Правдив разказ за този период на комерсиализация на бунтарството под натиска на настъпващата порноиндустрия е филмът на режисьора Пол Томас Андерсън „Буги нощи“ (1997). Друг подход към същата тема пък застъпва Милош Форман в „Народът срещу Лари Флинт“. Според създателя на „Полет над кукувиче гнездо“ именно разрешеността на този бизнес е знак за това, че нашето общество е истински свободно. А порнографията всъщност е цената, която сме принудени да плащаме за тази свобода.

Цената, която не можем да си позволим

За съжаление, тази цена става все по-висока. Защото бурното разрастване на порноиндустрията, особено с навлизането на ИНТЕРНЕТ, надминава всякакви мислими граници. В днешното време на тотална анонимност и ниска цена на ползването на уебсайтове с порносъдържание се стигна до радикално изменение не само на начина на производство и разпространение на порнофилми, но и на контингента на техните потребители. Това дава основание на американския психолог от Станфордския университет Ал Купър да твърди, че сме свидетели на една по същество „втора сексуална революция“, доколкото световната мрежа е помогнала на много голям брой хора да преодолеят бариерата на пуританския морал и да станат постоянни консуматори на еротична продукция. Потребителите на ИНТЕРНЕТ от всички страни на света вече са се обединили в множество общности, в които в режим онлайн се обсъждат въпроси, свързани със секса, демонстрират се актове на педофилия и зоофилия и се разпространяват текстове и фотоси с порнографско съдържание. Днес около 300 000 страници в световното уебпространство са посветени на порнографията. Сп. Forbes посочва, че годишният оборот на еротичните сайтове надхвърля 15 млрд. щ. долара, което значително превишава касовите приходи на Холивуд.

В изследване, направено от Питсбъргския университет Carnegie Mellon University още преди десет години, се заключава, че „порнографията е най-разпространеното развлечение в ИНТЕРНЕТ“. Изминалато време оттогава потвърди правотата на тази констатация. Нещо повече, наред с действително глобалното разпространение на традиционната порнография порнофилмите в уебпространството най-често съдържат сцени на сексуални извращения. Напоследък изключително много нарасна броят на сайтовете, целящи удовлетворяване на потребностите на милиони садомазохисти и хомосексуалисти (всекидневно се откриват над 100 нови страници). Паралелно с това все повече са случаите на предлаганите за продажба записи на реални актове на изнасилвания. Днес в ИНТЕРНЕТ, благодарение на уебкамерите, всеки може да заснеме своите сексизпълнения пред екрана на монитора и да ги направи достояние на пълчищата жадни за подобна информация. Съвременният технически прогрес направи много по-лесно задоволяването на воайорството. Тази доста разпространена човешка слабост напоследък много умело се използва от т.нар. риалити шоута (reality shows) от типа на „Биг Брадър“, които са чиста проба порнография на духа.

А производството и разпространението на материали с порнографско сдържание носи все по-астрономични печалби. Това вече е напълно рутинна услуга, която може по всяко време на денонощието да се поръча в хотелите срещу заплащане. В списъка на 15-те най-влиятелни компании на американската порноиндустрия, съставен от сп. Forbes, на челно място е On Command Corp. Тази фирма обслужва клиентите на повече от 1 млн. апартамента и стаи в 2500 хотели на 22 страни по света. Около 300 милиона души гледат филми или играят видеоигри, които са пуснати от нея, а печалбата й преди три години възлизаше на 325 млн. долара.

През 2005г. в САЩ излезе книгата на Лeгс Макнийл и Дженифър Осбърн „Другият Холивуд: Нецензурираната орална история на порноидустрията“, която е едно от най-сериозните изследвания на този феномен на нашето време. В нея е отделено подобаващо място на пионерите в този бизнес, които едва ли са допускали, че с тяхната „Дълбока глътка“ ще допринесат за разтварянето на такава огромна паст, която ще погълне и последните илюзии за свобода.

Read Full Post »


Може и да е много странно, но е факт, че на днешната дата (20 януари), освен Федерико Фелини, е роден другият най-велик фантазьор и сюрреалист в историята на киното – Дейвид Линч. Слава богу, той все още е жив и здрав и поне аз силно се надявам, че тепърва ни предстои да видим неговия най-силен филм. А засега за такъв е сочен (с право, според мен!) „Мълхоланд драйв” (2001), чрез който Линч се завърна по великолепен начин към любимия си сюрреалистичен стил и напълно заслужено бе отличен с награди за режисура на кинофестивалите в Кан и Торонто. А съвсем наскоро дори оглави списъка на най-добрите филми през първото десетилетие на XXІ век, съставен от асоциацията на филмовите критици от Лос Анжелис (LAFCA).

Дейвид Кийт Линч се появил на белия свят на 20 януари 1946г. в малкото американско градче Мисула (щата Монтана) в семейството на учен, работещ в министерството на селското стопанство на САЩ. От малък се увличал от напълно странни неща, които обикновено плашат децата. Живо го интересували например труповете на животни. И впоследствие, вече пораснал, той много обичал да ходи в моргата и да гледа разчленени трупове и човешки органи. Освен това Дейвид много харесвал притчи и приказки за паралелни светове, за отвъдния живот на мъртъвци – неща, в които както личи от филмите му, продължава да вярва и до днес. В детството си, заради работата на бащата, семейство Линч често сменяло местожителството си и на Дейвид му се наложило да учи в най-различни училища.

Впоследствие завършва три университета – колежа по изкуствата във Вашингтон (живопис), академията за изобразителни изкуства във Филаделфия, а също и кинорежисура в Лос Анжелис. Младият Линч бързо покорява кинематографичния Олимп, като още от края на 70-те се нарежда сред най-задълбочените киноизследователи на ирационалното и необяснимото.

През 1967г. заснема 4-минутен анимационен филм „Six Figures Getting Sick”, а на 16-милиметрова лента – полуигралния и полуанимационния си филм „Алфавит”. През 1970г. създава още един анимационен филм, посветен на баба си – „The Grandmother„.

През 1972г. Дейвид Линч пристъпва към реализиране на първия си пълнометражен филм – „Eraserhead„. Благодарение на този си филм, който излязъл през 1977г., младият режисьор се превръща в култова фигура сред киноавангардистите. Любопитно е, че бил забелязан от Мел Брукс, който се прославил със своите кинопародии („История на света, част І”, „Младият Франкенщайн” и др.). Именно с неговата финансова подкрепа Линч създава през 1980 година „Човекът – слон” с участието на Антъни Хопкинс, Ан Банкрофт и Джон Гилгуд. И въпреки, че чрез него руши широко разпространените представи за масово кино, получва номинации за „Оскар“ за режисура и най-добър филм и главна награда от фестивала на фантастичното кино в Авориаз. Именно в “Човекът-слон” прозвучава програмната за режисьора фраза: “Хората се боят от онова, което не разбират”.

Международното признание на Дейвид Линч подтикнало продуцента Дино Де Лаурентис да му повери екранизацията на култовия фантастичен роман на Франк Хърбърт „Дюн”. И макар че и зрителите, и критиците посрещнаха филма доста хладно, той все пак заслужи свое специално място в историята на фантастичното кино. Именно в него дебютира и Кайл Маклоклан, който изпълнява главната роля и в „Синьо кадифе” (1986) – първият сюрреалистичен трилър – шедьовър на Линч.

Четири години по-късно славата на прочутия вече режисьор достига своя пик, благодарение на шумния международен успех на неговия телевизионен сериал „Туин Пикс„.

През 1990 година филмът на Линч „Диво сърце” пък бе отличен със „Златна палма” на кинофестивала в Кан.

Дейвид Линч заслужено си спечелва славата на ненадминат майстор на мрачни, с оттенък на сюрреализъм, фантазии. Някои от неговите видения понякога отблъскват със своята физиологичност (например отрязаното ухо в “Синьо кадифе” или откъснатата ръка, захапана от скитащо куче в “Диво сърце”).

През 1997г. излезе „Изгубената магистрала” (Lost Highway), който е може би най-тайнственият филм на ексцентричния американец. Заплетеността на сюжетните ходове, виртуозният монтаж и възпламеняващата въображението музика на Анджело Бадаламенти – постоянният композитор на Линч – въздействат магически върху подсъзнанието на зрителя, подтиквайки го да гледа отново и отново хипнотизиращото кинозрелище. Любопитно е, че веднага след този труднопонятен филм излиза „The Straight Story” – най-простият и светъл филм в творчеството на Линч. В него се разказва за старец, пресякъл почти цяла Америка на косачка за трева, за да навести своя по-голям брат. Сюжетът е пределно прост. Става въпрос за изконни човешки отношения, като дружбата, любовта, омразата, неразбирателството между роднини. Линч показва блестящо, че може, когато поиска да сваля маската на неподражаем мистификатор и да ни предоставя възможността сами да проникнем в мистерията на живота.

На въпроса защо почти всички творби на този режисьор са толкова странни, интернет-страницата, посветена на режисьора, дава следният отговор: „Те изглеждат странни само на онези, които задават такива въпроси“. И наистина, ако загърбим догмите на “нормалното” мислене, всеки от нас би намерил „нещо от себе си“, както в “странностите” на агент Купър от „Туин Пикс“, така и в тези на Сейлър от „Диво сърце“. Филмите на този необикновен режисьор са едно мистериозно пътуване в полусън из нескончаемите лабиринти на човешкото подсъзнание. Такъв е и последният му (засега!) игрален филм „Вътрешна империя“ (Inland Empire, 2006)

От февруари миналата година Линч живее с актрисата Емили Стофъл. Преди това се е женил три пъти, но се развежда и с трите си съпруги. Имал е немалко прочути любовници сред актрисите, участвали в неговите филми – например Изабела Роселини, Лора Дърн и др. Баща е на три деца – една дъщеря (Дженифър), която също е кинорежисьор и двама сина (Остин и Райли).

В последно време Линч силно се увлича от трансцеденталната медитация на родения в Индия Махариши Махеш Йоги.

В края на 2007 година световнизвестният режисьор посети България като част от международна делегация от учени, педагози, бизнесмени, общественици и дейци на културата, имаща за цел да основе у нас филиал на Университет за непобедимост на България, в които наред с изучаване на обичайните профили, предмети и специалности, ще се прилагат научно и практически доказани техники, които премахват индивидуалния и обществен стрес и развиват пълния умствен и творчески потенциал на студентите. Новият ВУЗ трябваше да почне да функционира от края на януари 2008 г.

По време на срещите си със студенти и дейци на киното в София Дейвид Линч сподели следното: „Живеем в свят на тревоги, затова и филмите ми са такива, но не ме питайте какво съм искал да кажа с тях, аз нищо не искам да казвам, казва го уникалният език на киното”.“Не бих създал тези филми обаче, ако от 32 години не се занимавах с трансцедентална медитация. Чрез нея открих себе си, вътрешния си мир, идеите си“, уточни легендарният кинематографист.

Read Full Post »


На днешната дата (20 януари) преди 90 години се е родил великият италиански режисьор Федерико Фелини. Некоронованият крал на киното! За своето творчество той често споделял, че най-щастливите моменти в живота му са свързани с правенето на кино. „Да снимам филми за мен е все едно да обичам”.

За филма си „Амаркорд” (1975) той бе номиниран за четвърти път за наградата „Оскар” в категорията най-добър режисьор, но остана без престижното отличие, както и в случаите с предишните му номинации в тази категория за филмите „Сладък живот” (1960), „Осем и половина” (1963) и „Сатирикон”. През 1976-та го изпревари Милош Форман с „Полет над кукувиче гнездо”. Но „Амаркорд” все пак бе удостоен с „Оскар” за най-добър неанглоезичен филм. Едва ли може да се твърди, че Фелини е бил ощетяван приживе, само защото Американската академия за киноизкуство не е оценила по достойнство режисьорското му майсторство. Все пак малко преди да почине, той бе удостоен с почетен „Оскар“  за своето творчество. А иначе е получил общо 51 големи отличия, включително „Златна палма” от Кан за „Сладък живот” и „Златен лъв” от Венеция (1985) за цялостния си принос към киноизкуството.

Но едва ли има отличие, с което може да се измери огромния принос на този гениален кинематографист за развитието на седмото изкуство, превърнато от него в приказна машина на времето, чрез която непрестанно се връщаше в своето детство. Неслучайно един от най-ярките му филми е озаглавен „Амаркорд“, което в превод означава „Спомням си”. Удивително е как пределно личните филми на Фелини бяха толкова обичани и понятни за зрителите от целия свят! Нещо, което не бихме могли да кажем за киното на Тарковски или Бергман, например.

Ако се вгледаме в тях няма как да не се съгласим, че на практика почти цялото творчество на италианския майстор е непрестанно завръщане в детството. През целия си живот той се опитваше да избяга от реалността в света на детските си фантазии…

„Когато бях на седем години, – спомня си той – родителите ми за първи път ме заведоха на цирк, където бях най-силно потресен от клоуните. Не разбирах, кои са. Но имах странното чувство, че са ме очаквали. А после бях очарован от цирковото шествие по улиците на Римини. За мен, циркаджиите бяха едно голямо, дружно семейство. Оттогава връзката ми с цирка е много здрава. Сънувам го през целия си живот. В тези сънища имах усещането, че съм си у дома. Като малък още не знаех, че животът ми ще протече именно в цирка. Защото какво друго е киното, ако не цирк… карнавал… шутовщина“.

Независимо, че беше интелектуалец, Фелини винаги е твърдял, че не е чел нищо по-сериозно от „Тримата мускетари“ и за да поддържа тази легенда – често криел книгата, която четял, ако някой внезапно влезе в стаята му.

Даже и в отношенията с жените винаги си е оставал дете. И само гениалната актриса Джулиета Мазина успява да го разбере. „Мазина напълно отговаряше на моите идеи, намерения, вкусове… тя беше клоун в истинския смисъл на тази дума! Но бракът й с мен не се оказа, това което е очаквала. Защото не се осъществиха заветните й мечти. Тя очакваше деца. Собствен дом. И верен мъж. Аз я разочаровах. Но тя мене – не. Не мисля, че бих могъл да намеря по-добра жена …“

След като на два пъти губи дете при раждането, Джулиета Мазина вече не може да има деца. Отказва се и от идеята за осиновяване. И Федерико освен неин съпруг, се превръща в нейно дете. Тя го глези много, приема и най-големите му капризи, превръщайки живота му в нескончаема феерия. А той непрестанно измисля своя вълшебен, нереален свят, в който прекрасно се е вписвала Джулиета.

Филмите на Фелини с нейно участие се превръщат в истински триумф – „Пътят” (1954) и „Нощите на Кабирия” (1957) спечелват „Оскар”-и в категорията „най-добър неанглоезичен филм”.

После започва неговото сътрудничество с Марчело Мастрояни и се появява „Сладък живот“, а скоро след него и легендарният „Осем и половина”. В нeго Фелини успява в пълна степен да въплъти своите дълбоко оригинални художествени идеи.

От този момент нататък вече може да си позволи всичко – да снима филми за: любимия си цирк („Клоуните”); любимия град („Рим на Фелини”); детските спомени („Амаркорд”). А в лицето на композитора Нино Рота и писателя и поета Тонино Гуера намира блестящи съавтори, без които филмите му едва ли биха били това, което са.

Но, уви, времената се променят – авторското кино губи позиции и на мода излизат скъпоструващите зрелищни кинопродукции, наречени блокбастъри, които са направени с една-единствена цел – да донесат повече печалба. Дори и за всепризнатия Фелини настъпва период, през който му е все по-трудно да намира средства, за да снима своите фантазии. В заглавието на филма му „И корабът плава…” (1983) прозира горчива ирония.

Веднъж на гости на Фелини дошъл негов стар приятел. Режисьорът решил да му покаже Рим. Преминавайки край едно кино, той с усмивка отбелязал: „О, тук, май дават мой филм!” Надникнали в залата, но там нямало жива душа. „А къде е публиката? – удивил се гостът. Фелини отново многозначително се усмихнал и казал: „О, моята публика умря”.

Дълбоко разочарован от ситуацията в световното кино, на 31 октомври 1993 година си отиде от този свят и самият Фелини. Джулиета надживя съпруга си само с половин година. След неговата смърт тя почти не разговаряла с никого, а само повтаряла: „Без Федерико и аз не съществувам”. А преди да издъхне, пожелала да бъде погребана с негова снимка в ръцете.

Но въпреки всичко, филмите на Федерико Фелини продължават да живеят и лично за мен си остават сред най-доброто, създадено в цялата история на киното. Вечна му памет!

Read Full Post »