Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for октомври, 2009


10497.gif„Изкуството е лъжа, която ни помага да разберем истината” (Пабло Пикасо)

На днешната дата – 25 октомври – преди 128 години в испанския град Малага се е родил един от най-великите художници в историята – Пабло Пикасо, чието пълно име било Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Киприано де ла Сантисима Тринидад Мартир Патрисио Руис и Пикассо (Pablo Diego Jose Francisco de Paula Juan Nepomuceno Maria de los Remedios Cipriano de la Santisima Trinidad Martyr Patricio Ruiz y Picasso).

Пикасо израснал в семейството на художника дон Хосе Руис и Мария Пикасо-и-Лопес. Започнал да рисува от съвсем малък и още ранните му наброски поразяват с артистизма и професионалното умение. Първата картина на бъдещия световноизвестен майстор се казва „Пикадор”.a-p123 Когато навършил 10 години, заедно с родителите си Пабло пристига в Ла Коруня. През 1892г. постъпил в местното художествено училище, където неговият баща преподавал рисуване. През септември 1895г. семейството отново се преместило – този път в Барселона, където Пабло продължил своето художествено образование. Той шашнал своя професор, довършвайки само за един сеанс етюд на натуршчик, за изпълнението на който програмата предвиждала цял месец. Скоро Пикасо завършил първата си голяма композиция в академичен стил „Първото причастие”, представена на групова изложба в Барселона. Но за всеобща изненада напуснал художественото училище. През 1897г. постъпил в Кралската академия Сан Фернандо в Мадрид, където също не се задържал за дълго. След като на националната изложба в художествената академия неговата картина „Знание и състрадание” получила висока оценка, Пабло напуснал академията против волята на баща си.

Останалото е история, както се казва…

Известно е, че историците на изкуството обичат да делят творчеството на Пикасо на различни периоди: „син”, „розов”, „негърски”, „кубистки”, „класически” и т.н., което, разбира се, е твърде условно. Пикасо винаги е търсел форми, чрез които да изрази своите мисли и чувства. Понякога те рязко са се променяли, но не веднъж, той отново се е връщал към такива, от които отдавна се е бил отказал.

Аз, разбира се, нямам за цел да преразказвам биографията на Пикасо, която всеки би могъл да научи от безкрайно много източници. Целта на настоящия постинг бе не само да напомня за великия художник, роден на днешна дата, но и да насоча вниманието върху любопитната връзка на киното с неговата личност.

Така например, този велик творец и неговото творчество са провокирали не само интереса на сериозни кинематографисти като Анри-Жорж Клузо например, който се е опитал чрез гениалния си документален филм LE MYSTERE PICASSO„Мистерията Пикасо” (1956) да проникне в тайната на раждането на неговите шедьоври, но и на комедиографи като шведските кинорежисьори Ханс Алфредсон и Таг Даниелсон, които заснели невероятно смешна сюреалистична комедия за живота на художника, озаглавена „Приключенията на Пикасо” (1978).

Но нека караме поред. Ето какво е написал по повод документалния филм на Анри-Жорж Клузо знаменитият кинокритик Андре Базен: „Мистерията Пикасо” коренно се отличава от повече или по-малко откровените дидактични филми, създадени до днес. На практика, творбата на Клузо не обяснява Пикасо, а го показва, и ако от този филм може да се извлече някакъв урок, то той се състои в това, че наблюдението върху процеса на работа на художника не може да ни даде ключ за разбиране на неговия гений.” Творбата на Клузо, според Базен обаче имала революционно значение за развитието на филмите, посветени на изкуството, защото за пръв път бил постигнат ефектът на изчезване на рамката на кадъра, довел в крайна сметка до отъждествяването на живописния свят с реалния.

„Приключенията на Пикасо” пък е неистова фарсова комедия, разиграна от актьори, приличащи външно на историческите персонажи – Пикасо, Дали, Аполинер, Гертруд Стайн и Алис Б. Токлас (при това ролите на последните две са изиграни от мъже!). 88eeb16496f8Това е остроумна пародия заснета на шведски, испански, италиански, френски, псевдоруски, фински и немски езици, която се възприема много лесно и без превод.

Може би този шведски филм се е появил твърде рано, което му е попречило да се превърне в сензация от световен мащаб. Да, показвали са го с успех по различни кинофестивали и се е радвал на зрителска популярност в Швеция, но за редовите любители на киното по света си е останал неизвестен и до днес. Разпространителите от много страни не се осмелили да го закупят, съмнявайки се, че публиката ще прояви интерес към толкова шантава сюрреалистична комедия, подиграваща се при това с цяло стадо свещени крави на европейската высокоинтелектуална култура. Разбира се, още по-малко бихме могли да се надяваме, че точно такъв филм би бил представен у нас в края на 70-те години, когато все още живеехме зад желязната идеологическа завеса. Но затова пък находчивите американски комедиографи оценили революционното формално значение на „Приключенията на Пикасо” и много скоро след неговото излизане и братята Зукер в компания с Джим Абрахамс пуснали своите блестящи абсурдистски комедии от типа на „Top Secret” и „Голият пистолет”, които всъщност преповтаряха находките на шведския комедиен шедьовър. Много от триковете, геговете и безумно смешните шеги, които са ни познати от лудите американски комедии от 80-те години, вече са били използвани в „Приключенията на Пикасо” – далеч по-умно, находчиво и с по-голяма острота и разкрепостеност, отколкото са си позволили американците.

А според мен и у нас имаме пример на умело използване на уроците на този велик филм. Имам предвид прочутото телевизионно шоу „Улицата” на Теди Москов. Според мен, много от най-сполучливите скечове в него са талантливо заимствани и доразвити находки от „Приключенията на Пикасо”.
2652356987_2baae86ecf_o

Кадър от финалната сцена на филма „Приключенията на Пикасо“ (1978)

Лично за себе си мога да кажа, че най-много съм се смял през живота си именно на някои от сцените в този филм, както и на шоуто на Теди Москов!

Любопитното е, че филмът на Ханс Алфредсон и Таг Даниелсон, освен че е невероятно смешна комедия остава верен до най-малки подробности на фактите от биографията на великия художник. И най-важното – това е умно кино, което доставя изтънчено интелектуално преживяване на познавачите.

Read Full Post »


Харесвате ли южнокорейското кино толкова, колкото аз го харесвам? Ако е така, навярно вече познавате режисьорите Ким Ки-Дук и Пак Чхан-Ук? Но може би ще трябва да запомните още едно име – КИМ ДЖИ-УН – създателят на филма ДОБРИЯТ, ЛОШИЯТ и СТРАННИЯТ, който тръгна от 9 октомври и по българските екрани.

Quad

Това е един чудесен римейк на прочутия филм на Серджо Леоне „Добрият, лошият и злият” (1966), чието действие е пренесено сред степите на Манджурия. Успях да го видя на предварителна прожекция в Дома на киното и мога да ви уверя, че се забавлявах истински. Всичко в него – ръкопашните схватки, престрелките, преследванията, ограбването на влак и дори артилерийската канонада – са направени майсторски и с невероятен размах. На места зрелището просто те оставя без дъх. Екшън сцените са заснети блестящо, при това чудесно се съчетават с ефектната музика. Но най-хубавото е чувството за хумор – без него филмът, продължаващ пълни два часа, със сигурност би натежал. Финалът ми се стори малко изкуствен, но навярно това се дължи и на факта, че филмът не се разпространява в своята оригинална версия, продължаваща 139 мин.

Хубаво е, че отвреме-навреме нашите киноразпространители се сещат и за азиатското кино, което е дало на света легендарни кинематографисти като Ясудзиро Одзу, Акира Куросава, Шохей Имамура, Едвард Янг, Уонг Кар-Вай, Цай Мин-Лян, Анг Лий и много други, чиито филми обаче няма как да видим, освен на пиратски DVD-та.

„Добрият, лошият, странният“ бе предварителният фаворит с 8 номинации в общо 13-те категории на тазгодишната церемония в Хонконг за връчване на азиатските филмови награди. За най-добър филм в крайна сметка бе обявена японската драма „Токийска соната“ на режисьора Киоши Куросава. Но все пак актьорът Юнг Ву-сун от „Добрият, лошият, странният“ получи награда за най-добро изпълнение на поддържаща роля.

080529cannes15fz6Режисьорът Ким Джи-Ун (вляво) позира с изпълнителите на главните роли в своя филм „Добрият, лошият и странният“

Филмът „Добрият, лошият, странният“ е най-успешната корейска продукция през последните години. Произведен е за 17 млн. долара, а е донесъл само от разпространението си в Южна Корея 31.79 млн. долара. Приходите от представянето му в чужбина засега възлизат на повече от $42 млн. Любопитното е, че освен „Добрият, лошият, странният“ в челната десятка на най-гледаните филми в Южна Корея се нареждат още три корейски филма, а националното филмопроизводство в тази азиатска страна държи 50 процента от местния кинопазар. Известно е, например, че у нас ситуацията е съвсем друга – пазарът е завладян почти стопроцентово от холивудските филми.

geH9L3GNdW

Кадър от финалната сцена на филма

Read Full Post »


Великите комици в киното се броят на пръсти и всеки би се сетил веднага за Чарли Чаплин, Бъстър Кийтън, Фернандел, Луи дьо Фюнес, Джим Кери… Сигурен съм обаче, че малцина биха си спомнили за Жак Тати,3419394_16005c3e58_m когото лично аз бих наредил в тройката на гениалните майстори на кинокомедията – редом до Чаплин и Кийтън. Фактът, че не е толкова популярен, ни най-малко не омаловажа ролята, която е изиграл за развитието на този най-труден от всички жанрове на киното.
Знаменитият френски актьор и режисьор Жак Тати е роден на 9 октомври 1907г. (според някои източници през 1908г.). Истинската му фамилия е Татишчев (неговият дядо бил руски дипломат в Париж).

Независимо, че Тати днес е смятан за безспорен класик на френската комедия, той продължава да стои някак встрани, заемайки свое специално място в историята на този твърде развит жанр във френското кино. Първоначално се занимавал с ръгби, бокс, тенис, а през 30-те години на миналия век се изявявал отначало като любител, а не след дълго и като професионален артист със смешни пантомими в различни вариететни програми. През 1932 г. се опитал да пренесе цирковите си номера в киното, но филмът му „Оскар, шампионът по тенис” останал незавършен.

Универсалният талант на Тати се проявил още с първите му опити в киното – той бил едновременно сценарист, режисьор и актьор в своите филми. В това отношение продължава традицията на Чаплин и Китън. В края на 30-те години и веднага след войната изпълнил малки роли – например, във филмите на Клод Отан-Лара „Силвия и призракът” (Sylvie Et Le Fantome, 1946) и „Дяволът в плътта” (Le Diable Au Corps, 1947, а през 1949г. режисирал първия си комедиен филм „Празничен ден” (Jour De Fete), който дотолкава озадачил разпространителите със своето новаторство, че те се решили да откупят правата за неговото разпространение едва след огромния зрителски успех, който имала една предварителна прожекция.

hulot

„Ваканцията на г-н Юло“ (1953)

Но в първите редици на филмовите комици го изстрелял следващият му филм „Ваканцията на господин Юло” (les vacances de monsieur hulot, 1953) и особено „Моят чичо” (Mon Oncle, 1958), отличен със специалната награда на кинофестивала в Кан и с „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм. От този момент нататък името Жак Тати станало известно по целия свят – но предимно на изкушената от модерното кино публика.

Перфекционизмът му като актьор и режисьор е причина да снима много рядко, но всеки негов филм се превръщал в културно събитие за Франция и оставял диря в историята на киното. В теорията на критиката дори бил въведен терминът „хуморът на Тати”, заради неговото своеобразие и оригиналност. Лишен от каквото и да е съчинителство, винаги потопен в реалния живот, хуморът на Тати е от една страна проникнат от лиризъм и нежна любов към живота, а от друга – съдържа ирационална дълбочина, напомняйки за черния хумор на сюрреалистите. Този хумор блестящо разкрива безпомощността на обикновения човек пред агресивното настъпление на технизирания, бездушен свят.

„Със смачкания си шлифер, възкъс панталон, килната филцова шапка с неправилен размер, и раздърпано сако, просто нищо не е на мястото си в тази фигура. Поведението му е също толкова неадекватно, както и самият външен вид, самият той е объркан, никога не знае посоката, залутан, създавайки конфузия, тотален безпорядък и замайване, където и да се появи в публичното пространство.” (Димитрина Севова)

playtime_b

Жак Тати в кадър от филма „Play Time“ (1967)

„Винаги ми се е искало да направя геговете си правдиви”, – споделял често Тати. Особено ярки и модерни по своята форма са филмите му „Play Time” (1967) и „Трафик” (1971). Последната му кинотворба „Парад” (1974) пък e искрено и остроумно обяснение на Тати в любов към цирковото изкуство.


Read Full Post »


Ив Монтан, чието истинско име било Иво Ливи, е роден в тосканското село Монсумано (Италия) на 13 октомври 1921г. Неговият баща Джовани Ливи, който бил комунист, избягал в Марсилия от фашистския режим на Мусолини и през 1929г. получил френско гражданство.

Семейството живеело бедно и двете по-големи деца рано зарязали училището, за да могат да работят. Иво бил последната надежда на родителите си, що се отнася да образованието.

Но и той се интересувал от всичко друго, само не и от учение. През 1932г. бизнесът на Джовани фалирал и семейството останало без източник на препитание. Оцеляло благодарение на помощта на голямата дъщеря, която станала фризьорка. По-големият брат пък се препитавал като сервитьор.

А малкият Иво напуснал училище едва 11-годишен, постъпил на работа в завод, а по-късно се присъединил към сестра си във фризьорския салон, където получил документ за професионална квалификация.

Иво Ливи обичал много киното и особено танцувалните номера на Фред Астер, които направо го очаровали. Но като младеж бил много стеснителен. Все пак през 1938г. получил предложение от режисьора на едно вариете, който търсел някого, за да „подгрява залата“. След три седмици на усилени репетиции (междувременно променил името си на Ив Монтан, защото като малък майка му го викала „Ivo! Monta!“), дебютирал на сцената пред публика, която бурно го аплодирала.

Ив Монтан продължил с участията си по сцените на Марсилия и на 21 юни 1939г. за пръв път изпълнил своята първа оригинална песен „Dans les plaines du Far West“. За съжаление, започнала Втора световна война и трябвало да бъде на разположение на строителни войски.
През пролетта на 1941г. кариерата му започнала отново, за да не прекъсне никога повече. В продължение на три години жъне успехи на концертния подиум и на женския фронт. През януари 1944г. избягва от полицията, която го търсела, за да го изпрати в STO (службата за принудителен труд). Тогава Монтан заминал за Париж, където скоро дебютирал с успех на сцената на „ABC“. После се заредили представления в „Бобино“, „Фоли-Белвил“ и знаменитото кабаре „Мулен Руж“. Там бил включен в първата част на програмата на знаменитата Едит Пиаф. Последвало мълниеносно влюбване между двамата. Загърбвайки своята гордост, Ив Монтан научил много от легендарната певица, репетирайки всекидневно с нея. Тя му помогнала да изгради своя сценичен персонаж, който впоследствие ще му донесе слава по целия свят. Освен това му давала да чете романи и стихове, за да издигне равнището на своята култура.
Известността на Монтан по това време растяла успоредно с успехите му в музикхола. През есента на 1945г. дебютирал като истинска звезда в театър „Етоал“ в Париж. Изпълнил песните „Battling Joe“ и „Les grands boulevards“ и пожънал овациите на публиката.


Ив Монтан и Едит Пиаф по времето, когато били влюбени

В началото на 1946г. Едит Пиаф скъсала с него, без никакви обяснения.

През същата година Ив Монтан дебютирал в киното с два филма, единият от които „Вратите на нощта” бил на знаменития режисьор Марсел Карне.

През 1947г. възобновил своите участия в театър „Етоал“. Точно през този период се запознал с пианиста Боб Кастел, който се превърнал в негов доверен музикант до края на живота му. Именно той го представил на легендарния поет Жак Превер, от когото Монтан се възхищавал. Скоро той включил „Les feuilles mortes“ в своя репертоар. Тази песен била написана за филма на „Вратите на нощта”, който за съжаление нямал успех. Музиката на Жозеф Козма и текстът на Жак Превер, се оказали по-силни от филма.

През август 1949г. Ив Монтан срещнал актрисата  Симон Синьоре, която скоро се развела с режисьора Марк Алегре, от когото имала дъщеря. Тя се нанесла да живее в парижкия апартамент на Ив Монтан. През 1951г. двамата се оженили и се превърнали в една от легендарните съпружески двойки на артистичния свят.


Ив Монтан и Симон Синьоре – легендарна двойка в киното и живота

Ив Монтан винаги е проявявал политическа ангажираност с големите каузи на ХХ век. През май 1950г. той подписал „Стокхолмското възвание“ срещу използването на ядрени оръжия. От този момент нататък, като потомствен комунист, винаги е бил включван в списъците на петициите, зад които заставала Френската комунистическа партия. И скоро заедно със Симон Синьоре станал неин член. През март 1951г. Монтан отново триумфирал на сцената на театър „Етоал“, но вече със свое самостоятелно шоу, включващо 22 песни и две поеми.
Точно тогава получил истински шанс да се изяви и в киното. Знаменитият режисьор Анри-Жорж Клузо му поверил главната роля във филма си „Възнаграждение за страха“ (1952), който бил отличен с Гран-При на кинофестивала в Кан следващата година.


Ив Монтан във „Възнаграждение за страха“ (1953), реж. Анри-Жорж Клузо

Монтан се завърнал на сцената през октомври 1953г. отново в театър „Етоал“. Програмата започнала с рецитация на неиздадена още поема на Жак Превер, а завършила с песента „À Paris“, написана от неговия приятел Франсис Лемарк. И, разбира се, с изпълнение на „Les feuilles mortes„. Първоначално било предвидено представленията да продължат три седмици, но заради огромния им успех те продължили общо 6 месеца, през които имало 200 представления, посетени от 200 000 души.

По това време Ив Монтан достигнал пика на своята популярност като певец.

През 1954г. купил заедно с жена си Симон Синьоре едно имение в Нормандия. Тази вила постепенно станала любимо място за срещи с приятелите му Серж Реджани, Пиер Брасьор, режисьорът Луис Бунюел, писателят Хорхе Семпрун и др.
Междувременно Монтан и Синьоре изпълнили главните роли в театралната постановка по пиесата на Артър Милър „Салемските вещици“. Успехът бил оглушителен и спектаклите продължили чак до Коледа на 1955г.
В края на 1956-та Монтан планирал турне в СССР. Но на 24 октомври съветските танкове премазали народното въстание в Будапеща. Кризата, която обхванала представителите на лявата европейска интелигенция, обаче не го засегнала и той решил въпреки всичко да пее на руска сцена, където бил посрещнат с овации. В Москва се срещнал даже с Хрушчов и имал неблагоразумието да му поиска разяснения във връзка с нахлуването на съветските войски в Унгария. Дискусията между двамата продължила 4 часа и прераснала в конфликт. Но Монтан, който се почувствал облекчен от възможността да говори по тази болезнена тема, си тръгнал успокоен.
През 1957 той посетил Полша, след което изнесъл концерти из цяла Източна Европа, включително и в България. Успехът, който пожънал отново бил изключителен, а славата му станала още по-голяма.

През юни 1958г. се снимал във филма „Закон“ на Жюл Дасен заедно с Джина Лолобриджида, Марчело Мастрояни и Пиер Брасьор, но нямал зрителски успех.

Въпреки че бил обявен за „персона нон грата“ от САЩ, заради политическите му пристрастия, все пак изнесъл серия концерти в Ню Йорк. И отново спечелил сърцата на публиката, както навсякъде където се е появявал.

Извоювайки си статут на международна  звезда, Ив Монтан най-после се добрал до признанието и като киноактьор. Получил предложение да се снима в Холивуд с Мерилин Монро във филм на Джордж Кюкор „Let’s Make Love” (1960). По време на снимките между него и американката се установила пълна идилия, което временно развалило отношенията му със Симон Синьоре.

В Холивуд заедно с Мерилин Монро

Ив Монтан отново изнесъл концерти в САЩ през 1961г. После и в Япония, и в Англия, превръщайки се в една от най-прочутите естрадни звезди на света. Но влечението му към киното ставало все по-силно.
В началото на 60-те години се снимал във филми на прочути режисьори, като Тони Ричардсън, Анатол Литвак и Джак Кардиф, в които му партнирали кинозвездите Ли Ремик, Ингрид Бергман и Шърли Маклейн.

През 1965г. излязъл филмът „Compartiment tueurs”, който поставил началото на изключително плодотворното му сътрудничество с режисьора от грацки произход Коста-Гаврас. Монтан е участвал в 6 филма на знаменития режисьор, сред които се открояват „Z(1969), отличен с „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм и „Признание” (1970).
Мантан спечелил признанието и на критиката с участието си във филми, като „Войната свърши” (1966, реж. Ален Рене), „Гори ли Париж?“ (1967, реж. Рене Клеман), „Избор на оръжията”
(1981, реж. Ален Корно), „Жан де Флорет” (1986, реж. Клод Бери). За ролята си в последния филм е номиниран за наградата на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство заедно с Жерар Депардьо.
През септември 1968г. триумфирал – този път на прочутата парижка сцена
„Олимпия”.
Монтан не останал безразличен към събитията, разтърсили Франция през май същата година и особено към поредната съветска агресия – срещу Чехословакия – през август.
Именно през този период започнало началото на разрива му с комунистическата партия, който бил ускорен след смъртта на баща му през октомври 1968г.
Като киноактьор Ив Монтан се изявявал не само в драматични филми, но и в много комедии. Специалната вечер, посветена на жертвите на диктаторския режим в Чили, през 1974г. пък била единствената му изява като певец през 70-те години. Но голямото му завръщане на сцената се състояло отново на сцената на „Олимпия” в периода от 7 октомври 1981г. до 3 януари 1982г. В отговор на желанието на публиката, концертите били възобновени от 20 юли до 14 август 1982г. Монтан съчинил по този повод песента „Les Bijoux“ по стихове на Шарл Бодлер. И отново триумфирал по световните сцени – от Рио де Жанейро до Ню Йорк.
През 80-те години се засилили движенията за защита на човешките права и Монтан се подписал под обръщение в подкрепа на полския профсъюз „Солидарност“ през декември 1981г. През 1983г. заедно със Симон Синьоре и други френски актьори се обявил срещу подема на дясната партия на Льо Пен – Национален фронт. Постепенно знаменитият певец и актьор се превърнал и в ярка политическа фигура.
През септември 1985 починала на 64-годишна възраст неговата спътница в живота Симон Синьоре.
Ив Монтан се сближил с асистентката си Карол Амиел, която наел по време на едно турне през 1982г. Двамата се оженили през 1987г. и на 31 декември 1988г. тя му родила син – Валентин.
През следващите години Монтан живял тихо със семейството си в своето имение. Починал от инфаркт на 9 ноември 1991г. – малко преди да се завърне за пореден път на сцената – този път на най-голямата зала в Париж – Двореца Берси.


Read Full Post »


„Не искам да съм реален, искам да съм кристален, да излъчвам светлина“, почти проплаква героят от новия български филм „Източни пиеси“. Това е художникът-дърворезбар Христо Христов – Ицо, който играе себе си във филма и за жалост, вече не е между живите. Почина от свръхдоза малко преди края на снимките миналото лято и не можа да доживее представянето в Кан тази година.
От днес филмът може да бъде видян по кината в София, а седмица по-рано тръгна в Бургас – родният град не само на Христо Христов, но и на режисьора Камен Калев и на изпълнителката на една от главните роли Николина Янчева – приятелка и в живота на Ицо.

zx450y250_800115„Христо е в конфликт със себе си, защото средата, която го е създала, нещо не съответства с него. И единственото спасение е да намери любовта – но духовната, а не конкретната към определен човек. Среща момиче, което му говори за странни неща, за душата, за страданията на хората и как те ги усещат. Човек сам достига до освобождението вътре в себе си – чрез себепознаването”, – казва за своя герой режисьорът и сценаристът Камен Калев. Неслучайно името на туркинята, в която героят от филма му се влюбва, означава в превод „светла“. Тя наистина е неговият лъч светлина в мрака на душата му. Героят от филма се лута в живота на съвременна София, чиято бездуховна атмосфера го кара да страда силно и да копнее за истинско и значимо общуване с човек, който би могъл да го разбере.
Носталгията по възвишените чувства, които са все по-рядко срещани в модерното общество, пронизва „Източни пиеси” от началото до края. Но тя може да бъде почувствана и оценена само от хора, които вибрират на същата честота, които адски се нуждаят от инжектиране с любов.
Навярно ще има и зрители като Петър Петров, които ще се разминат с филма и ще твърдят, че са останали дълбоко разочаровани и с усещането, че „съм гледал не цялостна и добре нарисувана картина, а някакви графити върху стената на битието. Псевдодокументален филм за наркомани, бръснати глави, самотни и объркани младоци. Кинематографичен блудкаж – така най-грубо бих определил лентата „Източни пиеси”. Постен разказ, прибързано и неадекватно прекрояване на българската действителност. Твърде много мълчание, твърде елементарно представяне на образите. А героите нямат души. Колкото и умно да гледат. Колкото и да са подбрани като автентични, близо до реалността.”
Всъщност е точно обратното – героите от филма все още имат души и по тази причина могат да страдат от това, че не виждат нищо възвишено в убогата реалност, която ги заобикаля.  Защото, както казва Камен Калев „границите са отворени, светът се движи напред-назад, а всъщност хората не се сближават, напротив – те се отдалечават. И независимо от подобрените условия на живот – страдат. С ужас констатирам, че проблемите не се обсъждат, за тях се мълчи и няма връзка между родители и деца,
например.”
IZO6

„Източни пиеси“ е едно от доказателствата за това как хубавите неща не са непременно скъпи – правен е с нищожен бюджет, но с убийствен по сила ентусиазъм, казва пък Йорданка Ингилизова, съгражданка на Камен и Ицо, която описва по следния начин реакцията на публиката след премиерата на филма в Бургас: „Някои просълзени, други озадачени, но не и безразлични – така неотдавна зрителите напускаха бургаското кино „Тракия“, където премиерно бе въртян филмът. Историята на Христо Христов – Ицо, художника от Бургас, който се лута трагично в търсене на своята истина, очевидно ги бе развълнувала. Още повече, че в действителност героят-актьор не успява да се измъкне от бездната, умира от свръхдоза. И знанието за трагедията те стяга да следиш екрана почти без дъх, заставя те да помниш репликите, които се забиват в съзнанието ти – „Оставих душата си в хладилника”, „Не искам да съм реален, искам да съм кристален, да излъчвам любов”…zx450y250_800114

„Източни пиеси” вече има разпространители в 7 страни в Европа – Франция, Холандия, Белгия, Люксембург, Норвегия, Швеция, Турция. Проявен интерес има и от Великобритания и САЩ. А от днес филмът участва на кинофестивала в Токио, който е сред най-важните кинофоруми в Азия. От 800 филма са били селекционирани за конкурса само 15 и нашият е един от тях. Председател на фестивалното жури е мексиканецът Алехандро Гонзалес Иняриту, който е един от любимите съвременни режисьори на Камен Калев.
Ето как френският вестник „Либерасион” ни призовава да не изпускаме „Източни пиеси”: „Гледайте този филм, за да не изглеждате глупаво след 5 г.” и за да се инжектирате с любов, бих добавил от себе си.



Read Full Post »


На 8 септември преди 84 години е роден един от най-прочутите комедийни актьори в историята на киното, който за съжаление не е много популярен у нас. Ричард Хенри Селърс израснал в семейство на водевилни актьори в Англия. Своето прозвище Питър, което впоследствие станало негов артистичен псевдоним, получил от родителите си, които го наричали така в памет на починалия при раждането негов брат.MV5BMjA5NTQwODY3MF5BMl5BanBnXkFtZTYwMjMxNTQ2__V1__SX450_SY358_ От съвсем малък Питър Селърс проявявал усет към имитацията и пародията, а в ученическите си години изучава танцовото изкуство и свири в местен оркестър на ударни инструменти. След навършването на 18 години постъпил в специално актьорско подразделение към британските военно-въздушни сили. След Втората световна война участвал в различни лондонски ревюта, работил в Би Би Си, а през 1951 година заедно с актьорите Спайк Мълиган, Хари Секомб и Майкъл Бентин създал знаменитото радиопредаване „The Goon Show“, което със своя абсурден и сюреалистичен хумор в  много отношения изпреварило появата на такива признати класици на абсурдния жанр, като „Монти Пайтън“. Шоуто се излъчвало с огромен успех по Би Би Си от 1951 до 1960 година.
Своята първа запомняща се самостоятелна роля в киното Питър Селърс изиграл в класическата криминална комедия „Убийците на старата дама” (1955), в която участвал и знаменитият Алек Гинес. Необикновеният талант за превъплъщение, способността до неузнаваемост да променя не само гласа си, но и своята външност, позволили на Селърс да създаде немалко ярки, характерни образи в най-различни филми, като „Голата истина“ (1957), „Аз съм добре, Джак“ (1959, награда на Британската киноакадемия в категорията „Най-добър актьор“), „Милионери“ (1960), „Игра за двама“ (1962), „Какво ново, котенце” (1965).
В средата на 60-те години на миналия век талантът на Селърс се проявил най-ярко. Той се снима в комедийни филми на Джордж Рой Хил и Уди Алън и за пръв път се появява в знаменитата роля на инспектор Клузо от кримикомедията на Блейк Едуардс „Розовата пантера“ (1964), след което се превъплъщава блестящо и в Куилти от филма на Стенли Кубрик „Лолита“ (1962). В следващия филм на великия режисьор „Доктор Стрейнджлъв, или как се научих да не се страхувам и обикнах бомбата”  Селърс изпълнява едновременно три роли.
„Розовата пантера“ обаче е филмът превърнал Питър Селърс в световна знаменитост и станал толкова популярен, че последвалите продължения „Изстрел в тъмното“ (1964), „Завръщането на розовата пантера“ (1974), „Нападението на Розовата пантера” (1977) и „Отмъщението на розовата пантера“ (1978) излизат почти до смъртта на актьора.StrangeloveStrangelove2

Освен комедийния си талант Питър Селърс притежавал и чудесни музикални данни, благодарениеу на които периодически записвал в студио различни песни, в които влага цялото си умение да пародира. Впрочем именно тези негови изпълнения вдъхновяват по-късно не само „Монти Пайтън“, но и  групи като „The Rutles“ и „The Bonzo Dog Band“ и за техните популярни музикални изяви.
Сред най-смешните филми с участието на Питър Селърс по мое мнение е филмът „Партито“ (1968). Впрочем в това ще можете сами да се убедите, ако видите предложения от мен откъс от филма.
Една от последните роли в киното на големия актьор е тази на градинаря от филма на Хол Ашби „Присъствие“ (1979), за която получил награда „Златен глобус” в категорията „Най-добър комедиен актьор” и номинация за „Оскар”.
На 24 юли 1980 година Питър Селърс скоропостижно умира в Лондон на 55 годишна възраст от сърдечен пристъп. След неговата смърт режисьорът Блейк Едуардс монтира от заснет нов материал и неизползвани в предишни филми епизоди последния си филм от поредицата за Розовата пантера с Питър Селърс „Следата на Розовата пантера“ (1982). Впоследствие продължава серията с “Проклятието на Розовата пантера” (1983) и “Синът на Розовата пантера” (1993), но вече с други актьори и с други герои.
Дъщерята на Селърс от втория му брак с актрисата Брит Екланд – Виктория – също е актриса.



Read Full Post »